Кихару Накамура
Спомените на една гейша (5)

Отнемане на девствеността

— Кихару, оками-сан има да обсъди с теб деликатен въпрос — обяви Окацу, деловодителката на „Томбо“. Аз тъкмо се бях върнала от един прием и се преобличах с помощта на домашния прислужник Хан-чан.

— Но аз имам още един ангажимент.

— Къде?

— В Шинкираку — отговорих.

— О, това е наблизо, значи работата може да се нареди. Спокойно можеш да закъснееш малко. Непременно иди да поговориш с господарката. Тя те очаква.

Оказа се, че имам два ангажимента, а в „Томбо“ срещнах един познат, който също ме покани да присъствам на банкет. След около час дойде Окацу и ме повика.

Когато влязох в стаята на оками-сан, великолепен аромат на запалени благовония ме удари право в носа и ме замая.

— Трябва да поговорим за твоето бъдеще — посрещна ме тя. — Отвори си добре ушите и чуй какво имам да ти кажа.

Дори за най-добре обучената гейша било много важно какъв мъж ще я направи жена, обясни многозначително тя. Ако съм искала да стана известна и уважавана гейша, първият мъж в живота ми трябвало да бъде министър или едър индустриалец. С малко повече късмет той можел да ми стане и благодетел. Ако пък не, щяла съм да се утешавам с мисълта, че съм станала жена благодарение на министър еди-кой си.

Ако си позволя да загубя добродетелта си от някой нищо незначещ мъж, от мен нямало да излезе нищо добро. Оками-сан търпеливо ми обясни колко важно е да отдам невинността си на важна и влиятелна личност.

— Вярно е, ти си в по-различно положение от другите ученички, защото нямаш дългове и можеш да се държиш достойно пред работодателите си. Въпреки това, ако държиш да станеш добра гейша, трябва да се подчиниш на общото правило и да избереш наистина високопоставен мъж. Той ще ти отвори много врати.

При този разговор за първи път осъзнах, че изразът „отнемане на девствеността“, който ми беше отдавна познат, ме засяга пряко.

Господарката обясни, че железопътният министър Мицучи Чузо е проявил интерес към мен и би се съгласил да ме направи жена.

— Кихару-чан, ти си нямаш благодетел. Възрастните гейши от дома са на мнение, че изобщо не се замисляш за това. Аз смятам, че тази извънредно важна стъпка в живота ти непосредствено предстои и трябва да избереш най-влиятелната личност.

Тогава всички бяха убедени, че няма по-велики личности от министрите. Не всеки може да стане лекар или министър, както се пее в популярния шлагер „Накрая доктор или министър“. Бях участвала в много банкети, но колкото и да се стараех, не можех да си спомня лицето на министъра на железниците. По онова време беше немислимо един четиридесетгодишен мъж да стане министър, всички политици отдавна бяха минали петдесетте. Все едно дали бяха от буржоазната, или от народната партия, за мен всички политици без изключение бяха дядовци. Нито един министър не беше оставил трайни впечатления в сърцето ми.

— Разбираш какво искам да ти кажа, нали? — попита настойчиво оками-сан и макар че онази вечер кимнах в знак на съгласие и напуснах стаята й с послушно изражение на лицето, в действителност съвсем не бях убедена в особеното значение или необходимостта да се лиша от девствеността си с помощта на някакъв си министър. Кариерата ми на професионална гейша можеше да мине и без министерско участие.

На следващата вечер в голямата зала на „Томбо“ се състоя прием с много гости. Всички минаваха тържествено пред министъра, който беше заел почетното място пред токонома, и вдигаха чашите си за поздрав:

— За ваше здраве, г-н министър.

Едва тогава разбрах кой беше министърът на железниците Мицучи Чузо. Любопитството ми се събуди. Непременно трябваше да го разгледам отблизо.

— Седни при мен, Кихару — усмихна се любезно министърът и ми посочи мястото до себе си.

„И дума не може да става“ — искаше ми се да му отговоря. Може и да беше важна птица, но не беше и година по-млад от собствения ми дядо. Освен това лицето му беше направо гротескно: челото и бузите бяха изпъстрени с тъмновиолетови, вероятно старчески петна. „Това не може да бъде“ — помислих си. Министърът ме гледаше благосклонно.

— Ти не пиеш, нали? Много хубаво, не бива да пиеш. Аз ще си наливам и за теб.

Той се държеше извънредно любезно, но аз бях напълно сразена. Г-н Мицучи може и да беше високопоставена личност, но аз не можех да отдам тялото си на един толкова стар и грозен мъж… Това не беше шега. Не бях в състояние да му се отдам и толкова. Щом трябваше да бъде дядо, не можеха ли да ми намерят поне някой по-красив?

Не! Не! Не! Гордостта ми се разбунтува.

Когато оживлението достигна връхната си точка, министърът се изправи и незабелязано изчезна. Празненството стана още по-буйно, гостите от железопътното министерство се забавляваха като луди. Като че ли никой не забелязваше, че министърът се е оттеглил.

Икономката Окацу влезе и ме повика.

— Ела с мен, Кихару. — Тя тръгна напред и аз я последвах.

Тъй като почти всяка вечер работех на приемите в Томбо, мислех, че познавам всички помещения на заведението. Ала стаята, в която ме отведе Окацу, беше до задната стълба и до нея се стигаше по коридор, за чието съществуване не бях подозирала. „Боже, аз не знаех, че и отзад има стълба“ — повтарях си аз, докато изкачвах стъпалата. В края на стълбата ме очакваше красива малка стая.

— Пристигнахме.

Окацу блъсна плъзгащата се врата и аз се озовах в необичайна с размерите си стая — само шест татами. Досега бях сигурна, че домът разполага само с големи зали за приеми. Бях поразена, когато се озовах в това мъничко помещение.

Погледът ми падна върху развиващата се картина, обичайна за чайните церемонии. Под нея имаше кошница с бели камелии. Ароматът, който ме бе замаял миналата вечер в стаята на оками-сан, изпълваше и това помещение. До малката масичка, облечен в подплатено домашно кимоно, седеше изчезналият министър.

Окацу ме бутна в стаята и каза:

— Пожелавам ви приятно прекарване. — После затвори вратата и се отдалечи безшумно.

Никога не съм имала трудности да бъбря доверчиво дори с непознати гости, но онази вечер езикът отказваше да ми служи. Не можех да произнеса нито дума.

— Ти не пиеш, нали? — Министърът си наля още една чашка.

Аз треперех и едва сдържах вълнението си. Гласът на господарката отекваше в ушите ми: „За да станеш известна гейша, трябва да се отдадеш на високопоставена личност.“

„Е, добре, ще се наложи да му замая главата с поток от думи.“ Това беше най-доброто решение. Седнах мълчаливо срещу него и постепенно в главата ми настъпи пълно спокойствие.

Министърът стана и отвори плъзгащата се врата към съседното помещение. Погледът ми се устреми към червената покривка с шарки на пчелни пити, осветена от бледата светлина на хартиената лампа.

— Хайде, ела при мен.

Министърът се разположи удобно на футона.

— Трябва да ви кажа нещо. — Устните ми трепереха толкова силно, че не можех да говоря разбираемо.

— Какво има? Какво трябва да ми кажеш?

Коленичих пред министъра и послушно прибрах ръце до тялото си.

— Аз вече не съм дете и знам за какво става дума тази вечер — започнах сериозно.

— Не се тревожи. Бъди съвсем спокойна и се съблечи. — Той започна невъзмутимо да развързва колана на кимоното си.

— Почакайте. Ако ми причините това зло, аз ще ви мразя цял живот. Та аз изобщо не ви познавам.

От очите ми потекоха сълзи.

— Хайде, хайде, не ставай глупава. Има толкова много уредени бракове. Хиляди мъже и жени, които никога не са се виждали, стават съпруг и съпруга и живеят заедно цял живот.

Е, поне не беше глупав и недодялан. Улови нежно ръката ми и аз не я издърпах.

— Когато ви опозная по-добре и се убедя, че сте добър човек, сама ще дойда при вас и ще ви помоля да ме направите жена. Но в момента не мога да ви се отдам, наистина… — И се разплаках сърцераздирателно. — Ще ви намразя за цял живот, а това няма да е добре и за вас… Аз не съм като другите гейши. Според мен не е чест да загубя девствеността си от един министър. Ще се отвращавам от вас през целия си живот и никога няма да победя отвращението си — обяснявах през сълзи.

— Толкова ли е лошо?

— Да, лошо е, дори повече от лошо. За вас би било ужасно да знаете, че някой ще ви мрази до края на живота си. Представете си: на света ще има един човек, който ще ви мрази от дъното на душата си! Това е страшно — убеждавах го възбудено.

Той ме слушаше внимателно, гледаше ме в очите и бавно завързваше колана на кимоното си.

— Добре, добре, щом не искаш, няма да го направя. Права си, момичето ми. Нямам никакво намерение да си създам враг за цял живот. Глупавият Мицучи Чузо трябваше да изслуша тази премъдра лекция, за да се научи да не отнема девствеността на младите гейши против желанието им. Съжалявам, съжалявам. Извинявай.

Вдигнах очи към петнистото лице на министъра и открих добротата в очите му. „Всъщност той съвсем не е лош човек“ — помислих си. Тогава разбрах, че хората се държат така, както се отнасяш към тях — добре или лошо.

— Хайде, престани да плачеш. Ако слезеш долу още сега, собственичката на дома и Окацу ще се учудят и може да ти се карат. Затова остани при мен и ме позабавлявай.

Допреди минута изпитвах ужас от него, а сега на сърцето ми беше леко и се чувствах почти щастлива. Избърсах сълзите си и започнах да му говоря, каквото ми дойде на ума. Разказах му за живота си: как всяка сутрин уча английски в училище и колко много домашни ни дават, как вечер, по време на банкетите, чуждестранните гости ми помагат да се подготвя и съм най-добрата в класа; колко ми е неловко, когато икономът на дома се обажда в училище, за да ми съобщи, че имам дневен ангажимент, и трябва да се извинявам с болест или смърт в семейството си.

Министърът слушаше и кимаше развеселено. Разказах му още, че си спестявам пари за пишеща машина, тъй като след третия семестър искам да уча машинопис при учителката си Мери Янагава, японка, родена в Лондон.

Колкото повече говорех, толкова по-внимателни ставаха очите му. От време на време ми се усмихваше и изръмжаваше нещо одобрително.

— Утре пак трябва да станеш рано за училище, нали? Върви сега, но не казвай нищо на Окацу, която със сигурност ще почне да те разпитва. Аз ще уредя всичко. — Той извади от портмонето си банкнота от 100 йени. (Днес това са около 200 000 йени.) — Ето, вземи това и го скрий в спестовната касичка за машината. — Той мушна банкнотата в деколтето на кимоното ми. Явно искреността ми беше намерила път към сърцето му. Добре направих, че му разказах как живея.

Когато слязох долу, Окацу се втурна към мен.

— Е, как мина? Доволен ли остана министърът? — Въпросите й валяха като дъжд.

Искаше ми се да й кажа, че министърът е останал доволен, макар и в друг смисъл, но си спомних, че той ме бе помолил да си мълча. Затова само кимнах с глава, повиках една рикша и побързах да се прибера вкъщи.

През нощта не можах да затворя очи. Може би след случилото се с мен министърът щеше да се стресне и никога вече да не върши неща, които можеха да му навлекат отвращението и омразата на едно младо момиче. Дано беше разбрал, че е много страшно да бъде мразен до края на живота си.

На следващия ден баба ми и една възрастна гейша от дома посетиха оками-сан на Томбо и й връчиха бон за пазаруване в универсалния магазин — така да се каже, като обезщетение. Освен това й поднесоха извиненията си.

Винаги когато срещах министъра на приемите, той ме викаше при себе си:

— Ела и седни до мен. — Даже когато присъстваха гейши с по-висок ранг, той ми нареждаше да седна точно до него и невъзмутимо обясняваше на гостите: — Това мило момиче ме отблъсна.

Ако тогава бях проявила слабост и бях отстъпила, макар и със сълзи, щях да се чувствам завинаги омърсена… Наистина имах късмет. Разбира се, трябва да благодаря за щастливия изход и на великодушието и разбирането на министъра. Запомнила съм го с добро и го споменавам с благодарност и днес, след толкова много години.