Кихару Накамура
Спомените на една гейша (37)

В Америка

При всяко завръщане в Япония чувам нови фатални новини: говорят ми с безпокойство за увеличаващ се „мобинг“ (шантаж) във фирмите или за непрекъснато повишаване броя на самоубийствата сред учениците. Човекът е странно същество. В голямата си част насилниците са образовани, с добри обществени и материални позиции и човек никога не би помислил, че им е нужно да измъчват другите до смърт. И между възрастните, забележете, не говоря за децата, съществуват типове, които мразят околните без всякакви основания и се надсмиват даже на хората с вродени недъзи.

Често съм била прицел на подобни люде и повечето пъти не можех да разбера защо се отнасяха към мен с такава злоба. Даже домакини с добро образование и богати съпрузи ме гледат отвисоко. Смятат, че са в правото си да ме презират, защото някога съм била гейша. В японската организация, където работех през първите години в Америка, страдах много от пренебрежителното отношение на съпругата на директора.

За щастие имах много американски приятели, които ме подкрепяха, така че се възстанових бързо.

Ако бях плаха и всеки ден се излагах на мъчения в чуждата обстановка, сигурно щях да пожелая да умра. В Япония много деца се подиграват на съучениците си заради плосък нос, издадени зъби, увиснал клепач или особена миризма на тялото. Да гледаш с пренебрежение на една личност само защото някога е била гейша, е също така абсурдно.

Миналото на човека не може да се изтрие; не е редно да го отричаме или да се срамуваме от него. Въпреки това предразсъдъците са живи и днес.

В третата част на спомените си ще се опитам да опиша по-отблизо този лош японски навик и други различия между американците и японците.

Когато едно японско дете постъпи в американско училище и не може да говори английски, съучениците се стараят да му помагат. Дори в класа да има един или двама досадници, другите обикновено защитават новия ученик. Много рядко се случва, като в Япония, да се упражнява колективен терор, а неучастващите деца да обръщат глава настрана.

Говоря това от личен опит. Спомням си какво ми се случи веднъж в нюйоркското метро. До мен седна около петдесетгодишен негър, макар че повечето места във вагона бяха свободни. Миришеше на алкохол и беше бедно облечен.

Заговори ме и каза, че през 1948 година, по време на окупацията, е бил в Сагамихара. После ме попита откъде идвам. Отговорих му, че съм от Токио. Дали познавам Кимико. В Токио живеят хиляди жени на име Кимико, отговорих със смях. Двама млади негри, които седяха наблизо, станаха от местата си.

— Не досаждай на дамата. Остави я на мира — срязаха го остро те. Наистина се чувствах малко неловко, но се намесих в негова защита:

— Той е бил в Япония, затова ме заговори.

Въпреки това двамата млади мъже издърпаха пияния от мястото му и на следващата станция го свалиха от метрото.

Ако някой досажда на жена, винаги има кой да й се притече на помощ. В моя случай това е особено силно изразено, защото винаги нося кимоно и хората ме заглеждат. Винаги когато съм изпадала в затруднено положение на улицата, в автобуса или в метрото, се е намирал някой, който да ми помогне.

В Токио е съвсем различно.

Когато първата част на историята ми беше показана като пиеса в театър „Шимбаши“, тъкмо бях претърпяла операция поради счупване на кост. Трябваха ми две минути, за да стигна с патерицата си от хотел „Океан“ до театъра. При хубаво време всичко беше наред, но когато валеше, куцуках мъчително с патерицата, чадъра и ръчната чанта, и това всеки ден до последното представление. В паузите продавах книгата си във фоайето.

До театъра водеха три стъпала. В дъждовни дни изкачването им беше много трудно. Не можех да оставя нито патерицата, нито чадъра или чантата. В Америка някое дете веднага щеше да ми се притече на помощ. Пред театъра стояха много хора и чакаха да влязат. Никой не се сещаше, че би могъл да ми помогне, всички стояха и невъзмутимо гледаха как се мъча. В Америка щяха да ме обкръжат поне десетина доброволни помощници, та чак щеше да ми стане неловко.

По време на едно пребиваване в Токио се качих на линията Тобу в Асакуза. До мен седна работник, който приличаше на изпаднало издание на Тора-сан от Шибамата^[1]. Беше си пийнал доста, бърбореше нещо несвързано и се олюляваше. Много ми се искаше да си сменя мястото, но тъй като бях много натоварена, се отказах.

Влакът тръгна. Много скоро непознатият загуби всички задръжки и започна да опипва коленете и раменете ми. Стана ми гадно, изправих се и с целия си багаж застанах до вратата. Пияният скочи и изрева:

— Защо станахте, нищо не съм ви направил!

Най-после влакът пристигна в Нарихирабаши. Изскочих навън. За щастие вратата се затвори веднага. Пияният изкрещя нещо отвътре, но никой не се опита да го вразуми. В Америка съседите щяха да предприемат нещо още преди да съм се опитала да стана.

Каква е причината?

Когато кажа или напиша нещо за японското безразличие, сънародниците ми отговарят, че разсъждавам така само защото вече тридесет години живея в Ню Йорк, а според японската поговорка човек избира за своя столица мястото, където живее. Само по тази причина съм смятала, че всичко в Америка е по-добро. Но това не се отнася до мен. В Америка ми хареса още от самото начало, затова и останах там цели тридесет години. В Америка няма такива предразсъдъци, външните аспекти не играят толкова голяма роля като в Япония. Затова останах там толкова дълго. Не съм си създала погрешна представа за Америка само защото съм я избрала за своя родина. Стана точно обратното. Само че японците не могат да го разберат.

Когато напиша онова, което в действителност мисля, ме обвиняват, че съм заслепена от блясъка на Америка. При това аз не съм фанатизирана американка, а принадлежа по-скоро към стария тип японци…