Кихару Накамура
Спомените на една гейша (39)

Ню Йорк

Ако човек пожелаеше да пътува от Япония до Америка в средата на петдесетте, трябваше да получи специална покана от някого, който живееше там, иначе не му даваха пътнически паспорт. Носеше се слух, че едно такова писмо може да струва между 500 000 и 700 000 йени.

За щастие аз получих паспорт като културна посланичка съвместно с майсторката на кукли госпожа Озава, за която бе гарантирало едно полудържавно обединение. Разходите по пътуването трябваше да платя сама. Целта ни беше да представим производството на японски кукли на международния панаир в Ню Йорк. Пътувахме почти тридесет и осем часа с четиримоторна машина на „Нортуестърн Ориентал Еърлайнс“. Днес, когато има преки полети от Токио до Ню Йорк и се лети само дванадесет часа, първото ми пътуване със самолет е само лош сън.

С госпожа Озава направихме няколко демонстрации в Ню Йорк, при които аз превеждах. Тъй като имаше мъж и деца, тя се върна веднага след края на панаира, докато аз реших да остана известно време в Ню Йорк.

Все още бях омъжена за Н. и до самия ден на тръгването си бях обект на атаки от всички страни. Днес има много жени, които са по-възрастни от мъжете си, но преди тридесет години това беше скандално както пред обществото, така и отвътре в семейството.

Реших да живея самостоятелно в Америка и да изпращам пари за издръжката на баба, мама и сина си.

Пътуването ми до Ню Йорк си беше чисто бягство. Пристигането ми в Америка беше огромно психическо облекчение.

Преди да замина, уредих всичко така, че баба и мама да живеят спокойно и без финансови проблеми. Пристройката, която бяхме издигнали към къщата, дадох под наем на младо американско семейство, за да могат мама и баба да живеят от наемите. Съпрузите имаха Фулбрайтова стипендия и следваха в Токийския университет. Тъй като въпреки младостта си двамата изглеждаха разбрани и мили, бях повярвала, че всички образовани хора в Америка са такива. Мама и баба също ги харесаха.

За съжаление бащата на младия мъж се разболял и двамата трябвало да се приберат в Америка преди края на следването си. Това стана след моето заминаване.

След тях в пристройката се нанесло семейство Диксън, което било препоръчано на баба и мама от училището „Уошингтън Хайтс“, където преподавах японска култура и странознание. Той беше учител в средното, а тя в началното училище.

Семейство Диксън заживяло у нас, без да плаща нито стотинка. Тъй като бях в Америка, не можех да предприема нищо срещу тях. Мама и баба мълчали три месеца, след което помолили една служителка в училището, която знаела малко английски, да поиска наема. Госпожа Диксън предложила на баба ми два стари, мръсни, употребявани футона.

— Давам ви ги вместо наема. Стойността им е горе-долу същата — обяснила тя.

— Може би когато сте ги купили, са били скъпи, но ние не можем да приемем два мръсни футона вместо парите, които ни дължите — отговорила баба.

— Вашата страна беше победена от Америка, затова трябва да бъдете благодарни и да не ни искате наем — казала госпожа Диксън. Баба и мама се почувствали безпомощни. Молбите не помогнали — не получили нито цент. Семейството останало в пристройката осем месеца, без да плаща наем.

Има и такива американци.

Сега си мисля, че още когато се нанесоха първите наематели, трябваше да сключа с тях договор по американски. Ала тъй като младите студенти бяха винаги мили и отзивчиви, носеха на момчето бонбони, на баба цветя, а на мен козметични средства, не помислихме, че могат да възникнат неприятности. Тогава не подозирах, че между образованите американци има ужасни хора.

Всяка седмица получавах умолително писмо от Япония. Двете стари жени непрекъснато просеха пари. Изобщо не споменаха значителната сума в брой, която им бях оставила при заминаването си. Вместо това настояваха с доста силни думи или да изпращам повече пари, или да се прибера вкъщи. Лесно им беше да ме викат обратно, тъй като не знаеха, че нямах пари за обратния полет и ако вземех на заем, щях отново да попадна в хаоса, от който бях избягала.

Ако се върнех, трябваше отново да понасям денонощните оплаквания и упреци на баба и мама. Любопитството на съседите отново щеше да ме тормози. Мъжът ми и аз се разбирахме много добре и живяхме щастливо със сина ми. И до днес не мога да проумея защо натискът на обкръжаващата ни среда все повече се засилваше и накрая ни победи.

Завиждах на другите японци в Ню Йорк (студенти и млади лекари), защото родителите често им изпращаха нори или чай от Япония.

Когато аз получавах писмо, в него имаше само недоволство и оплаквания. Постепенно започнах да се страхувам от тези писма.

 

В Япония е извънредно важно да правиш впечатление с красива външност. Никой не се интересува какъв си отвътре. Заминах за Америка, защото ми беше писнало от двуличието, непрестанните празни хвалби, злобното душене в делата на другите и несправедливите обвинения.

Първото ми излизане в чужбина ме отведе в Ню Йорк. Представях си първата нощ в хотела и всичко останало като на кино и слязох от самолета с лудо биещо сърце. Спонсорът ни беше запазил стаи в хотел „Марта Уошингтън“, където отсядаха само пенсионерки. В асансьора и в трапезарията срещахме само стари жени.

Професорите и народните представителки, изпратени в командировка от културното министерство, настояваха да ги настаняват в хотели „само за дами“. Затова и при нас бяха решили, че две производителки на кукли ще се чувстват по-добре в хотел само за дами.

На следващата сутрин се запътихме към офиса на японската организация, който се оказа съвсем наблизо. Докато вървяхме по Пето авеню, видях за първи път „Емпайър Стейт Билдинг“ (която вече познавах от филма „Кинг Конг“). Тъй като всички минувачи бяха американци (естествено!), аз ги запях любопитно като туристка. Скоро намерихме офиса.

Под патронажа на тази организация трябваше да покажем производството на японски кукли в изложбените й помещения на Пето авеню и по време на международния мострен панаир в Колизея.

Очакваха ни директорът, заместникът му и ръководителят на рекламния отдел. Директорът учтиво се осведоми харесва ли ни хотела. Отговорихме, че сме много доволни. Било много спокойно, допълни скромно госпожа Озава.

— И вие ли го харесвате, госпожо Накамура? — попита ме рекламният шеф Ж.

— О, там гъмжи от стари жени. Много е досадно — отговорих, без да се замисля, и всички избухнаха в смях.

— Е, поне сте честна. Това е много хубаво. Да продължим така.

По-късно рекламният шеф Ж. винаги ме защитаваше. Бях му много благодарна, защото бях сам-сама в Ню Йорк и не познавах никого.

Искам да разкажа още нещо за пристигането и първите си стъпки в Ню Йорк.

В началото бях много изненадана, че хората имаха различни цветове на косите. Бях си представяла, че всички американци са руси и с дълги носове, но това важеше само да всеки двадесети минувач. Някои имаха кестенява коса, други сива, трети чисто черна. По-късно научих, че испано-американците имат катраненочерни коси, че италианките също са тъмни. По онова време още нито една от големите японски фирми не беше открила свое представителство в Ню Йорк.

Учудвах се също, че никой от спонсорската организация, даже директорът, нямаше секретарка. Разбира се, нямаше и телефонна централа. Бяха назначени само шест сътрудници и всички бяха затрупани с работа. Петдесетте години бяха трудно и мъчително време за японците. Беше им позволено да изнасят от Япония максимум петстотин долара, заплатите на служителите бяха около една десета от днешните.

Казват, че днес в Ню Йорк живеят около петдесет хиляди японски бизнесмени. Всяка фирма има по неколкостотин служители, офисите са елегантно обзаведени, в много от тях работят американски секретарки.

Ала преди тридесет години служителите на Марубени, които искаха да направят кариера, пълнеха огромни куфари със стока и заминаваха лично за Тексас, който тогава представляваше само безкрайни поля с памук. Един служител на Марубени ми разказа, че около летището на днешната световна метрополия Далас се простирали безкрайни плантации с памук, а представителите на фирмата, които искали да постигнат успех, обикаляли и най-малките магазинчета и трябвало да имат нерви като въжета.

Мисля, че днешният ни световен успех — и с това благоденствието на Япония — се дължи до голяма степен и на пионерската работа на японските делови хора след войната.

Дойдох в Америка точно по Великден.

Пролетта в Ню Йорк започва истински едва след Великден. Първо разцъфтяват яркожълтите фрезии, след тях грейват черешовите дървета, по Петдесетница цъфтят трендафилите и люлякът, всичко наведнъж. След Великден мъжете и жените могат да носят бели обувки (по-рано не се виждаше нито един възрастен мъж в маратонки, както е днес).

Понякога около Великден пада сняг и нюйоркчаните са много изненадани от промяната на времето. Въпреки това обуват белите си обувки, макар че навън в снега носят ботуши.

За Великден на Пето авеню се провежда „Ийстър Парад“ и дамите всяка година си правят състезание коя ще носи най-екстравагантната и най-очарователната шапка. В годината на пристигането ми първото място бе спечелено от прекрасна смарагдовозелена шапка от сатен, украсена с малък кафез, в който цвъркаха две истински птички (мисля, че бяха папагалчета). Дамата носеше подходяща смарагдовозелена следобедна рокля от тафта, която отиваше много на русата коса и едрата й фигура.

На „Ийстър Парад“ се виждат много хора с различни цветове на косите и пъстри шапки. Светлосини, ярко розови, червени… Пето авеню се превръща в модно ревю. Спомних си филма „Ийстър Парад“ с Джуди Гарланд, който бях гледала през 1950 година. Песента, дала заглавието на филма, отговаряше на духа на Ню Йорк и японските младежи много я харесваха. Сега за първи път в живота си видях истинския парад и като проста провинциалистка останах с часове на Пето авеню, за да гледам и слушам.

 

Организацията, която ме подкрепяше, беше полудържавна. Половината служители бяха чиновници, другите бяха набрани от частни фирми. Директорът беше дошъл от частно предприятие, а заместникът му беше държавен чиновник. Първият директор беше много симпатичен и всички сътрудници го обичаха. Заместникът му обаче беше типичен чиновник с непоносим характер. Останах с впечатлението, че двамата бяха на различно мнение дори по най-дребните въпроси.

Впрочем в организацията работеше като домакин един много почтен черен американец на име Бил. Той беше там още от основаването й. Ако се опитах да му дам бакшиш, защото ми бе помогнал да пренеса нещо тежко, отказваше категорично.

— Получавам достатъчно добра заплата и не вземам бакшиши — отговаряше той и скриваше ръката си зад гърба. Той вършеше всичко — чистеше пода и прозорците, носеше багажа, посрещаше гостите и ги изпращаше на летището.

Отначало изпитвах известен страх от едрия черен мъж. Никога не бях виждала негър толкова отблизо. Разбира се, бях гледала Нат Кинг Кол и Луис Армстронг в Япония, но те бяха на сцената. В Токио се срещаха отделни черни войници, но аз се стараех да не ги гледам в лицата. Бил беше първият негър, с когото се запознах лично.

Когато грамадният Бил се смееше, кръглото му лице с бели зъби изглеждаше почти детско. Той беше много симпатичен човек и всички японци и американци го харесваха.

Тъй като не вземаше бакшиши, отидох в единствения магазин за японски сувенири в Ню Йорк — името му беше „Катагири“ — и купих оризови кракери и фъстъци.

— Много подхождат на бирата, която пия вкъщи. И жена ми ги хареса — каза ми той. Много обичах да си представям как едрият негър и жена му пият бира и си хапват японски оризови кракери. Затова от време на време го питах дали има достатъчно и му носех нови пакетчета. Жена му често ми изпращаше благодарности.

Помещенията на организацията бяха разположени така, че директорската стая беше най-отзад, пред нея имаше доста голяма зала, в която бяха бюрата на служителите, а най-отпред беше стаята на заместника. Към помещенията водеше дълъг коридор, а на предната страна (към Пето авеню) беше изложбената зала. Директорът и заместникът му бяха сами в стаите си.

Организацията ми бе помогнала да дойда в Америка не само като гарантира за мен, а и като ме препоръча (в лицето на рекламния шеф) на няколко радио— и телевизионни предавания. Бях дълбоко благодарна на този мил човек и исках да се реванширам. Реших редовно да украсявам с цветя изложбената зала, кабинета на директора и този на заместника му. По онова време красивите гладиоли, герберите и лалетата струваха по около десет цента. Поставих в изложбената зала красива купичка за цветя, в директорската стая и в кабинета на заместника малки вази. При цена от десет цента можех да купувам по едно цвете на седмица, без да изпразвам докрай вечно празното си портмоне. В кабинета на директора често идваха клиенти и според мен дори едно-единствено цвете създаваше много по-приятна атмосфера.

При това забелязах нещо много странно.

Винаги, когато носех цветето в кабинета на заместника, той държеше телефонната слушалка до ухото си и следеше разговорите на директора. Той подслушваше разговорите на началника си! Тъй като нямахме секретарка и телефонна централа, само с едно натискане на копчето всеки можеше да чуе с кого и за какво говори директорът.

След като забелязах това, се почувствах много зле. Не можех да съобщя никому какво съм видяла. Запазих тайната, но бях много потисната и изпитах огромно облекчение, когато заместникът скоро беше сменен.

Явно сънародниците ми не можеха да се откажат от вредните си привички дори в чужбина… Стана ми много мъчно, че лошите качества на японците се проявяваха и в Ню Йорк.

В изложбената зала бяха представени различни японски стоки. Маски от театър Но, японски кукли, лакирани произведения, сето-керамика, клоазон, традиционни новогодишни барабани, чайни сервизи и т.н. Една японка, чието семейство беше емигрирало в Америка още преди две поколения, обясняваше изложеното на американските клиенти.

Младото момиче говореше несигурен японски. Английски беше майчиният й език и тя го говореше, както аз говоря японски.

Според нея купичките за супа с лакова живопис Важима бяха „пластмасови купи“, а една прекрасна кукла, която представяше принцеса Яегаки, беше наречена презрително „гейша гърл“, от което ми стана неловко.

За съжаление аз не бях назначена на работа там, само пишех обяснения на японски към стоките, за което не получавах заплата. В най-оживеното време помагах на рекламния отдел да адресират писмата. Не исках да вдигам шум около себе си. Въпреки това не можех да допусна лакът Важима да бъде обяснен като пластмаса, а принцеса Яегаки да бъде наречена „гейша гърл“.

За да не нараня чувствата на момичето, започнах да разказвам за японските танци. Обясних й, че историята на принцеса Яегаки много прилича на Шекспировата пиеса „Ромео и Жулиета“. Описах с подробности как лакираните произведения се изработват от дърво пауловниен (в Америка го няма) и се нанасят двадесет слоя лак. След това шарките се апликират със злато. Невъзможно е да се произвеждат масово, както е с пластмасата. Един занаятчия може да прави само по няколко предмета месечно.

Американските клиенти, които досега бяха захранвани от момичето с пластмаса и „гейша гърл“, започнаха да водят познатите си и преводачката започна да идва при мен и да задава въпроси.

Един ден ме заговори директорът.

— Госпожо Накамура, ако имате намерение да останете още известно време в Ню Йорк, моля ви да работите при нас. За съжаление не мога да ви плащам много, но няма друг, който обяснява така добре като вас.

Бях прещастлива. Разбира се, работех като модел и на панаирите, но те не ми носеха редовен доход. Тъй като трябваше да пращам пари на баба, мама и сина си, редовният доход, дори минимален, беше добре дошъл. В събота и неделя бях свободна. Работата в организацията продължаваше до пет следобед и ако побързах, след това можех да работя още пет часа на някой панаир, защото панаирите и изложбите на цветя бяха отворени най-малко до десет вечерта…

— Следващата седмица ще имаме конференция и ще предложа да ви назначим на постоянно място — обеща директорът и аз бях готова да го прегърна, толкова се зарадвах.

Но също като в Япония една водеща личност от министерството на търговията и индустрията веднага възрази, че съм бивша гейша. Един чиновник, който ме помнеше от приемите, давани от министерството веднага след войната, изрази мнение, че една бивша гейша непременно ще създаде трудности на началника си. Директорът не беше в състояние да се бори с тях.

— Не стана, госпожо Накамура — обясни съжалително той.

— Вече много пъти съм преживявала подобни неща в Япония и съм свикнала. Не се притеснявайте — отговорих. Осъзнах, че дори в Америка ще се сблъсквам непрестанно с лошите страни от японския характер. Разбира се, бях разочарована. Същия ден случайно срещнах на улицата чиновника, който бе предотвратил назначението ми.

— Какво правите, за Бога? Да се разхождате по улиците на Ню Йорк в кимоно… Ще ви убият! — развика се той. Защо да ме убият? Какво от това, че носех кимоно? Явно му бях трън в очите, макар че не можех да разбера защо не ме харесваше. Даже когато се поздравявахме, често ставаше безсрамен.

— Охо, колко сте се разхубавили. Явно е от доброто ядене.

По-късно си намерих добра работа и се зарадвах, че организацията ми е отказала. Ала в първите дни бях много ядосана, че по негова вина съм загубила мястото, което смятах почти за сигурно. „Назначаването на бивша гейша носи само трудности на шефа.“ Как е могъл да го каже! Кипях от гняв.

В онези години японките, които носеха традиционно кимоно и на всичкото отгоре говореха добър английски, бяха рядкост. Когато международният панаир, на който бяхме изложили куклите си, завърши, бяха организирани много други изложби и панаири в Колизея и Хилтън — панаир на коприната, изложения на лодки, панаир на филмите и фотографията, автомобили и цветя. Работех по една седмица или десет дни. Най-много харесвах изложбите на цветя в Колизея.

Тези изложби се организираха от търговци, градинари и архитекти, които идваха от Ню Йорк и съседните щати. Ароматът, който посрещаше посетителите на влизане в залата, беше замайващ. Градинарите от отделните щати носеха редки цветя и растения и изграждаха оригинални градини. Провеждаха се и състезания. На третия ден раздаваха наградите. Като модел в кимоно с широки ръкави, чадър за слънце и ветрило бях много търсена.

На панаира на фотографията представиха нов японски фотоапарат, който се продаваше много добре.

Един от водещите американски фотографи, въоръжен с десетина апарата, ми направи безброй снимки. Тъй като бях единственият модел в кимоно, бях винаги заобиколена от хора. Стоях, седях, въртях се наляво и надясно, чувствах се щастлива и малко смутена.

„Канон“ и „Яшика“ тъкмо започваха да завладяват пазара.

Американският рекламен специалист г-н Нусбаум от японския фотоцентър се грижеше трогателно за мен и ми носеше кока-кола или сладолед. През целия ден бях обкръжена от фотоапарати и нямах време да се нахраня.

— Не е редно така. Тридесет минути почивка! — викаше господин Нусбаум и ме отвеждаше зад завесата.

Веднъж един любопитен поиска да ме снима как пия кола, но г-н Нусбаум отказа и застана пред мен, при което се стигна почти до караница.

Имахме голям успех. Работих на тези изложби няколко години.

На автомобилното изложение „Дайхацу“ представи красива лекотоварна кола „Дайхацу Миджет“ (разходът на гориво беше само четири литра на 65 мили), която се купуваше главно от търговци на цветя, аптекари и магазини за сладкарски изделия. Задачата ми беше да раздавам проспекти на английски на клиентите и да обяснявам предимствата на автомобила.

Скоро си намерих работа в радиото и телевизията, за което също дължах благодарност на рекламния шеф. Явявах се в шоупрограми, които се радваха на добър зрителски интерес като „Джак Пауър Шоу“, „Ед Съливан Шоу“ или „Уил Роджър Шоу“.

В шоуто на Джак Пауър демонстрирах чайна церемония, за която ми намериха великолепни купички от епохата Шино. Джак Пауър взе една в ръце.

— Прекрасна е. Никога не съм виждал такава изработка. Ще бъде чудесно да пия сутрешното си кафе в такава купичка.

Веднага се обади едни японец и поиска Джак да се извини, защото е обидил японския път на чая. Джак искаше само да похвали красотата на купичката! Откъде можеше да знае, че за японците е непростимо да се пие кафе от чайна купичка.

Веднъж излязох в едно токшоу с малка кърпа в колана, предназначена само за чайни церемонии. Когато по време на разговора я извадих, веднага се обади една японка и заяви, че е нечувано да се говори с кърпичка в ръката, това било обида за японския път на чая. Отново трябваше да се извиняваме.

И в Америка японците се държаха с обичайната си дребнавост и прекаляваха с подробностите. Джак беше безкрайно учуден.

— Толкова ли са чувствителни японците?

Имах си причина да извадя кърпичката, докато говорех. Когато бях десетгодишна, майстор Нишикава Сензо от Шитая Ни-чоме ме научи да танцувам рокудан. Той се изпълняваше на музика кото с кърпичка за чай в ръката. Не намерих нищо лошо в това, че отговарях на въпросите с кърпичка в ръка. Когато ме обвиниха, че съм обидила пътя на чая, се почувствах много зле.

Все пак шоу-програмите имаха голям успех. Те ми даваха възможност да изпращам пари на семейството си и да плащам наема на стаята си в Уест-Енд. Постепенно започвах да свиквам с Америка.

 

С хазайката си мисис Даймънд говорех само на английски и това ми се отразяваше много добре. Тъй като мисис Даймънд и дъщеря й не знаеха нито дума японски, трябваше да се разбираме колкото се може по-добре на английски и за кратко време научих невероятно много.

Мисис Даймънд беше англичанка, починалият й съпруг бил евреин. Той не бе настоял съпругата му да приеме неговата вяра и тя беше останала християнка. От нея научих много за американските нрави и традиции, за обичаите при кръщене, сватба и погребение.

Тъй като в Америка съществуват много религиозни направления, някои церемонии бяха различни дори в отделните семейства. Според японците всички християни са еднакви, но в Америка разбрах колко много се различават едни от други протестантите, методистите и католиците.

Много японци никога не бяха присъствали на американска сватба, погребение или бдение край мъртвия, макар че живееха в Америка вече десет или петнадесет години. Аз посещавах често сватби и погребения. Всяко семейство ги организираше различно в зависимост от религията си. Благодарна съм на мисис Даймънд, че ме научи на толкова много неща.

 

Работех неуморно. Сега, поглеждайки назад, се учудвам, че съм си намирала една след друга добре платени длъжности. Нося кимоно и говоря добър английски и това се дължи на факта, че някога бях гейша. На панаирите и приемите се отличавах рязко от буржоазните съпруги и дъщери и всички ме харесваха, защото имам талант да организирам игри на думи и да разказвам весели истории, които разсмиват всички американци.

Тъкмо бях започнала да се наслаждавам на живота в Ню Йорк, когато ме постигна нещастие. Директорът на японската организация, който винаги ме бе поощрявал, се върна в Япония и на негово място дойде непознат. Новият директор Т. беше важна птица в икономическите кръгове.

И той беше много мил човек, дребен, галантен, веднага будеше доверие. Но жена му! Изглеждаше много над петдесет, косата й беше почти бяла. Незнайно по каква причина изпитваше омраза към мен, макар че винаги бе живяла в Кантон и никога не сме се срещали.

На официалния прием по случай пристигането на новия директор дамата се обърна към мен с висок глас:

— Кимоното ви е прекрасно. Издава изискан вкус. Сигурно сте го носили и на ангажиментите си като гейша?

Погледнах я изненадано, защото не се познавахме, и побързах да се представя учтиво.

— Ах, вие сте съпругата на новия ни директор. Запознах се с него само преди един ден и се надявам, че ще работим добре. Много се радвам. — Но с това само влоших нещата.

— Много смело от ваша страна да се разхождате по Пето авеню с кимоно.

— Аз съм японка и не притежавам западно облекло — отговорих просто.

От този ден нататък жената на директора не престана да ме тормози. В Ню Йорк живееха малко японки и се срещахме на всички приеми. Естествено я канеха и на заключителните празненства след панаирите, на които работех.

— Тя е била гейша и говори много добре английски. Сигурно е научила езика от някой американски приятел — казваше високо тя.

Явно много държеше да ме бламира, щом говореше така за мен. Не намирах за нужно да крия, че някога съм била гейша. Но твърдението, че съм научила английски от американски „приятел“, беше повече, отколкото можех да понеса. Аз не спях, когато всички нормални хора почиваха, за да можех да уча. И след всичко това да ме нарекат леко момиче, което спи с американски войници — това беше нетърпимо. Не можех да й се противопоставя открито, защото беше високопоставена дама. Не можех да проумея защо една личност, с която изобщо не се познавах, гледа на мен като на неприятелка. Въпреки че беснеех от гняв, нямах никаква възможност да си отмъстя.

В деня след първия прием рекламният шеф ми каза съчувствено:

— Госпожа Т. явно се заяждаше с вас.

Другите служители, които седяха зад бюрата си, ми се усмихнаха окуражително и аз разбрах, че всички са чули забележките на дамата и много им се иска да кажат нещо по въпроса.

— Не разбирам защо трябваше да каже на всички, че съм била гейша. Та тя изобщо не ме познава. Понякога е наистина непоносима. Питам се защо — въздъхнах аз.

— Не се притеснявайте, Кихару. Тя е известна със злобата си — успокои ме господин К. После през смях ми разказа историята на дамата.

Веднага след пристигането на директора бил организиран интимен прием в негова чест. Той си пийнал и изпял пред гостите весела песничка. Между другото, имал много хубав глас. Жена му побесняла от гняв.

— Откъде знаеш тази песен? Сигурно си я научил от някоя гейша. Откъде знаеш песента? — развикала се сърдито тя. Така развалила доброто настроение на присъстващите и приемът свършил много по-рано от предвиденото — „само заради онзи дракон“.

— Докато живеели в Осака, директорът бил постоянен клиент в Кита но Шинчи^[1]. Нека сега си носи последствията — смееха се господата.

Директорът беше очарователен мъж и сигурно е бил любимец на тамошните гейши. Затова жена му настръхваше от ревност само при споменаването на думата „гейша“. Поговорката „Онова, което ти причинят в Едо, ще отмъстиш в Нагасаки“ може лесно да се трансформира в „Онова, което ти причинят в Осака, ще отмъстиш в Ню Йорк“.

Една сутрин директорът ме попита дали съм свободна следващия ден към девет. Отговорих утвърдително.

— Дъщерите ми ще се появят по телевизията в кимона. Бихте ли им помогнали да се облекат? — попита той.

— С удоволствие — отговорих.

Вече имах богат опит в обличане и гримиране на булки. Семейството ми живя дълго от този мой занаят. Разбира се, в Ню Йорк още нямаше японски козметични салони. Стана ми много приятно, че директорът ме помоли да облека дъщерите му.

— Добре, утре в осем ще дойда да ви взема с колата. Кимоната ще бъдат в кабинета ми — каза той и ме помоли да му дам адреса си. Поръчах му да вземе от изложбената зала голям сламеник, да го постеле на пода в кабинета си и да сложи голямо огледало.

— Много добре, много добре. Дъщерите ми ще се радват.

Директорът правеше всичко, за да ми намира добри ангажименти, и аз се зарадвах от сърце, че ще мога да се реванширам. Вечерта в седем и половина иззвъня телефонът. Обади се съпругата на директора.

— Госпожо Накамура, аз съм майката. Защо ме подминавате и настоявате вие да облечете дъщерите ми? — Гласът й трепереше от гняв.

Загубих ума и дума. Едва успях да измънкам нещо за съпруга й.

— Когато ви е помолил, трябваше да откажете. Аз съм тяхна майка и съм тук. Защо е нужно една абсолютно чужда жена да облича дъщерите ми? Къде е здравият ви човешки разум? Забранявам ви да се месите в семейния ми живот. Няма да ви позволя да се докоснете до дъщерите ми. В бъдеще не слушайте съпруга ми! — И тя тресна слушалката.

Ядосах се, че й бях позволила да ме ругае така грубо, сякаш аз бях предложила да подготвя дъщерите й за явяването по телевизията. От гняв и отчаяние избухнах в плач.

След няколко дни се състоя среща на японските съпруги, на която трябваше да присъствам. За разлика от днес, когато в Ню Йорк живеят десетки хиляди жени, тогава бяхме не повече от двадесет с японски паспорти. Разбира се, в тази цифра не влизаха японките, които бяха женени за американци или се бяха родили в Америка. В достопочтения хотел „Плаза“ се събраха двадесетина дами. Всички бяха съпруги на висши дипломати и ръководни служители на големите експортни фирми (тогава в Ню Йорк имаше само седем филиала на японски фирми), както и служители в министерството на културата.

Не знам по каква причина бяха поканили и мен.

Когато пристигнах, госпожа Т. събираше сумите на рецепцията и показваше местата на дамите. Между всички тези високопоставени дами се чувствах не на мястото си и ми се искаше да не бях идвала, но сега вече не можех да го променя, затова седнах с лошо предчувствие на едно от задните места.

Бях единствената, която носеше кимоно.

— Присъстват дами, които живеят отдавна в чужбина, но някои от тях са дошли за първи път отвъд океана, затова сме решили да организираме редовни срещи и да си помагаме взаимно — обясни красноречиво госпожа Т.

— Първо трябва да се опознаем. Моля, разкажете къде сте учили. — Дамите на по-добрите места започнаха да се представят една след друга. Всички бяха получили превъзходно образование.

Изби ме студена пот. Не ми оставаше нищо друго, освен да кажа истината. Накрая дойде и моят ред. Когато се поколебах, госпожа Т. се намеси:

— Госпожо Накамура, вие сте наред! — После се обърна към другите дами и поясни: — Госпожа Накамура е много смела дама. Живее вече доста време в Ню Йорк, но продължава да носи кимоно. Освен това говори отлично английски. Сигурно сте следвали филология? Кое мисионерско училище сте посещавали?

Макар че много добре знаеше коя съм, госпожа Т. целенасочено засегна най-болната ми точка. Сигурно така се чувства мишката, когато котката си играе с нея. Вдигнах глава и я погледнах право в очите.

— За мисионерско училище не може и да се говори. Напуснах училище, след като завърших основната степен, и на шестнадесет години започнах да се уча в Шимбаши за гейша. Бих могла да обознача образованието си като „Диплома на гейша от Шимбаши“.

Ала госпожа Т. не се отказа.

— Какво? Посещавали сте училище за гейши? Какво се учи там? — попита злобно тя.

Вече бях готова да мина в нападение и събрах смелост.

— Изучавахме музика, изпълнения на шамисен, танци и песни, също така изкуството да се води разговор и добри маниери. И най-важното, научиха ни как да създадем приятна и забавна атмосфера за клиентите, които канят уважаемите ви съпрузи. Ето такива неща се учат в нашето училище.

Госпожа Т. ме погледна злобно и заповяда на прислужника да поднесе вечерята.

Съседката ми беше много мила дама. Лицето й беше красиво, говореше изискан японски и много добър английски. Полагаше големи усилия да заглади безсрамието на госпожа Т. Явно беше усетила злобата й и се учудваше на търпението ми.

Скоро след това сложих в директорската стая красив жълт нарцис.

— Прекрасно е — зарадва се директорът. — Американските нарциси са толкова хубави. — Ала после се поколеба и помоли с несигурен глас: — Госпожо Накамура, ще ви помоля да не слагате повече цветя в стаята ми. — И като видя слисаното ми лице, обясни: — Заради жена ми. Нали знаете.

Безмълвно изнесох вазата и я поставих в изложбената зала.

И до днес не разбирам защо госпожа Т. беше толкова зле настроена към мен. Може би някоя от гейшите в Осака беше омагьосала мъжа й или се беше влюбила в него? Сигурно беше като в поговорката „Който мрази монаха, мрази и расото му“. За мое нещастие се оказах близо до нея в Ню Йорк и в мое лице тя видя възможността да си отмъсти на всички гейши. Никак не обичам да си спомням за онова време.