Кихару Накамура
Спомените на една гейша (44)

Гейша в Тексас

Съвсем случайно един ден се запознах с необикновеното английско семейство Джеймс.

Мистър Джеймс беше фотограф, а жена му фотомодел. Двамата бяха минали петдесетте. Мисис Джеймс беше висока, елегантна и много красива, с опънати назад посивели коси. Все още работеше като манекен.

Дамите около петдесетте представят на ревютата най-вече кожени палта и за разлика от Япония са много търсени. В Япония предпочитат млади манекени, докато в Америка можете да видите на модно ревю елегантни седемдесетгодишни дами, облечени със скъпи палта от норки.

Най-много ми хареса, че и двамата обичаха да пътуват. Той беше световноизвестен фотограф, а и тя си бе завоювала име като манекен. Начинът им на живот беше единствен по рода си и абсолютно непонятен за японците.

Двамата живееха в огромна къща в Лондон, ала не се задоволяваха с английската столица. Преди двадесет години започнали да пътешестват по света. Когато пребивавали в чужбина, една година им се струвала твърде къса, но пет години вече били твърде дълъг период. Затова решили да живеят по три години във всяка страна. Има много хора, които обикалят света, но твърде малко са онези, които го обитават. Мистър и мисис Джеймс искали да живеят. Прекарали три години в Рим, три във Венеция, после в Швейцария (в Люцерн), в Париж, Мадрид и Мексико Сити. Сега бяха в Америка.

Първоначално избрали оживения Ню Йорк, в който живееха хора от десетки нации. Тази пъстра смесица дала възможност на мистър Джеймс да направи стотици интересни снимки. После решили да отидат в Колорадо и да живеят далече от големите градове. През следващите три години възнамеряваха да минат по пътя на коприната, като след десет години да бъдат в Япония. Като слушах разказите им, вече не можех да седя спокойно.

Откакто синът ми се отнесе така зле с мен, бях много потисната. Разговорите с тази интересна двойка събудиха жизнеността ми.

Точно така, нямаше никакъв смисъл да си седя в Ню Йорк и да се отдавам на мрачни мисли. Където и да отида, със сигурност ще грее слънце. Можех да работя навсякъде. Дойдох в една огромна страна, а познавах само Ню Йорк. Онова, което бях правила досега, вече ми се струваше дребно и недостатъчно.

Трябваше да започна отначало. Да отида на друго място и да работя.

Реших се и продадох магазина си.

Намерението ми беше да отида в Тексас. По онова време Тексас се смяташе за най-богатия щат на Америка.

Там имаше нефт, тексасците наричаха щата си номер едно на Америка. Нищо чудно, че и аз се чувствах привлечена от това място.

Освен това Акико, една млада жена, която много харесвах и с която често работехме на панаирите, се омъжи за един китайски пастор и двамата заминаха за Тексас. Когато получих писмо, в което ме канеха да им гостувам, жаждата ми за пътешествия пламна с неудържима сила.

Наскоро бяха убили президента Кенеди, светът постепенно започваше да се променя. Пред магазина ми постоянно седяха пияни негри (ако опиша по-подробно преживяното с тях, цензурата няма да пусне книгата ми). Белите клиенти почти не смееха да влязат. Понякога се опитвах да се оплача, но черните започваха да крещят.

— Забравихте ли, че вече имаме равни права с вас?

Днес онази част от Бруклин, където беше магазинът ми, е обитавана изключително от черни. След като продадох магазина, заминах при Акико и пастора. Оказа се, че живеят в малка каравана.

В Япония не може да се види подобно нещо. Караваната беше много практично обзаведена. Хората пътуваха с нея навсякъде, с течение на времето бяха възникнали цели селища. По правило една такава каравана има три помещения. Всичко е вградено — легла, шкафове, хладилник, баня, кухненски мебели. Тъй като всяка каравана е самостоятелна подвижна къща, обитателите й не се карат със съседите си, а когато децата им пораснат, си набавят по-голяма. Тъй като земята в селищата е разделена на парцели, някои хора садят пред караваните красиви цветя или зеленчуци. Колата е паркирана зад караваната. Вноските не са по-високи от наем за жилище. Според мен тази система е чудесна. Ако имаше нещо подобно в Токио, и стари, и млади щяха да бъдат безкрайно въодушевени.

В новия дом на Акико кухнята и банята бяха в средата, вляво от тях бяха дневната и спалнята, а в дясната страна имаше малка стаичка, в която можех да пренощувам.

Разгледах и някои от караваните на съседите. Повечето собственици бяха млади хора. Продаваха се и евтини модели с по две стаи, например за възрастни жени, които са останали вдовици и живеят от малка пенсия.

Във всеки случай хората в караваните имаха много повече лично пространство в сравнение с обитателите на големите блокове в града. Младите двойки пазаруваха за възрастните, а когато излизаха вечер, старите се грижеха за децата, макар че в началото изобщо не се познаваха. Това е немислимо в Япония.

В Америка живеят редом много раси и е съвсем нормално да си помагат.

Акико и мъжът й говореха помежду си само на английски, тя с японски, той с китайски акцент. Бяха прелестна двойка. Разведоха ме навсякъде и желанието ми да работя в този щат се затвърди.

Накрая намерих връзки с Южния методистки университет. На един прием се запознах с прекрасен скулптор от италиански произход, който преподаваше в университета. С негова помощ ме назначиха да изнасям веднъж седмично лекции по азиатска философия. Професор Винсент приличаше много на Жул Бринер, но беше по-красив от него.

В дните, когато изнасях лекциите си, той идваше да ме вземе с колата си. Имаше изключителен профил и докато пътувахме, аз го наблюдавах възхитено. Той ме водеше на всички приеми, които се даваха в града. Професор Винсент преподаваше история на изкуството. Моите лекции се провеждаха в доста отдалеченото крило по философия, въпреки това в обедната почивка се срещахме и сядахме заедно в кафенето.

За пореден път се убедих колко прекрасна страна е Америка. В Япония веднага щяха да тръгнат злобни клюки, но в Америка никой не се вълнува, когато види, че двама души се срещат често, хранят се заедно или се возят в колата на единия или другия.

В Япония всеки се чувства в правото си да бърка с груби ръце в живота на другия. Защо ли?

Благодарение на професор Винсент ми дадоха възможност да чета лекции и в Тексаския държавен университет. Доходите ми бяха твърде малки и не можех да изпращам пари в Япония. Трябваше да си потърся и друга работа.

По онова време в Далас имаше процъфтяващ японски ресторант, където ме назначиха като управителка.

Ресторантът беше огромен, с повече от десет келнерки. Всички служители бяха от една будистка секта и дори пред клиентите се наричаха с особените си религиозни имена. Освен това говореха високо за събранията си, без да се стесняват от присъствието на гостите. Разговорният им език беше доста небрежен, с мен също се държаха неучтиво. Всички келнерки бяха съпруги на американски войници. След войната в Япония пристигнаха десетки хиляди млади момичета, омъжени за американци от различни раси.

Жените, които днес са минали шестдесетте, са съпруги от Втората световна война, петдесетгодишните са от Корейската война, а четиридесетгодишните дойдоха след Виетнамската война. Те са жива илюстрация на военната история на Америка.

Първите военни съпруги бяха научили английски само от слушане. Жените, събрали смелост да се омъжат за американци и да дойдат в Америка, по принуда научаваха добре английски. По-любознателните посещаваха курсове и се научиха да говорят граматически правилно, но повечето си останаха със слушането, затова жените на тексасците говореха с тексаски акцент, жените на италианците с италиански, а жените на испанците с испански акцент, което много ме развеселяваше.

Словоредът им беше неправилен, граматиката беше ужасна, понякога разбирах само една или две думи. За да разбера кой филм е гледала някоя от сервитьорките, трябваше да поискам програмата.

Когато гостите поръчваха сукияки, който се приготвя на масата, келнерките се провикваха високо „Дайте екистеншен кор“ и някой отговаряше, че нещата се намират в еди-коя си ниша. Това означаваше „екстеншън корд“, удължителя, който им беше необходим за приготвянето на сукияки.

Неприличното поведение на келнерките ме вбесяваше. Украсих всички ниши с навиващи се картини и икебана, но те оставяха котлоните за сукияки в нишите, подаваха чиниите през главите на гостите и така нататък. Аз съм жена, възпитана много строго в „света на цветята и върбите“, и ми е непоносимо да гледам как прехвърлят ястията през главите на гостите.

Нито една не се въодушеви особено от предложението ми да коленичи, когато сервира. Тъй като помещението беше много елегантно, специално обзаведено от един японски дърводелец с татами, копринени възглавници за сядане, хартиени врати и дърворезби, грубото обслужване, което по̀ би приличало на кафетерия, изглеждаше крайно неподходящо. Цените бяха поне три пъти по-високи от тези в американските ресторанти. Собственикът настояваше келнерките да носят прилични кимона, пристегнати с оби. Когато не говореха, те изглеждаха много добре, като истински японки. Всички бяха омъжени за военни, семействата им се състояха от американци и досега се бяха старали да изглеждат като истински американки. Ала колкото и да се стараеха, те имаха проблеми с езика и американските нрави. Аз бях голяма изненада за тях, тъй като говорех и правилен английски, и изискан японски, и знаех как да се държа на обществено място.

 

Собственикът на ресторанта беше второ поколение японски емигрант.

В книгата на Стайнбек „Гроздовете на гнева“ по време на жътва или за построяване на дига се събират стотици наемни работници, а яденето се кара в лагерите с камиони. Жените и децата от лагера помагат за разпределянето му. Първите собственици на ресторанта получили поръчки за всекидневно снабдяване на наемни работници с храна и трябвало да започват работа още през нощта. Това им донесло много пари и децата им бяха милионери.

Това бяха най-работливите от всички японци второ поколение, с които се запознах в Америка. Имаха филиали в Хюстън и в още три тексаски града, които бяха под ръководството на децата им. Освен всичко друго, те бяха много предвидливи, защото тогава не можеше и дума да става за японски бум, а те непрекъснато откриваха нови японски ресторанти.

 

Стана ми много мъчно, когато професор Винсент замина за Мексико. Той ме покани да го придружа, но аз знаех, че ако замина с него, никога вече няма да се върна в Тексас. Един ден със сигурност щяхме да се оженим и да останем в Мексико, но аз обичах Америка и исках да направя още много неща в живота си… Затова се разделихме като приятели.

В деня преди заминаването му студентите и преподавателите организираха прощално тържество, на което му подарих кърпа с изрисуван мотив от японска дърворезба — той обичаше японските дърворезби. Можеше да си я сложи в рамка и да я окачи на стената. Бях много трогната, когато зелените му очи се напълниха със сълзи…

След три години професорът почина в Мексико от мозъчен тумор. Запомнила съм го като възхитителен, интелигентен и красив мъж.

 

Но да се върна към работата си. Дейността ми като управителка на японския ресторант не беше главното ми занимание. Много повече внимание посвещавах на лекциите си в университета. Тъй като нямам докторска титла, работех като гост-доцент. Един път говорих за хайку на Кагано Чийо:

Аз се надигам

аз лягам безпокойна —

мрежата за комари е прекалено голяма.

Това хайку е написано, след като поетесата овдовяла. Първо нарисувах на дъската японска мрежа срещу комари, защото в Америка не знаеха какво е това. Докато бяхме в Индия, също използвахме предпазни мрежи, които покриваха цялото легло. И те не бяха като японските. В Япония доскоро се използваха мрежи, големи колкото четири татами, предвидени за цялата стая.

Мрежата има подходяща големина за двама, но след смъртта на съпруга жената лежи под нея сама. Тя се мята неспокойно по цяла нощ и се пита защо мрежата й се струва толкова голяма. Когато обясних, че това е израз на дълбоката тъга от загубата на любимия съпруг, някои студентки се разплакаха.

Прочетох и друго известно хайку:

Барабанът на кладенеца

стърчи заплашително

Трябва да взема вода от другаде.

Това стихотворение също изразява чувствителността на жената. В Америка никой не познава този вид кладенци, затова трябваше отново да рисувам на дъската.

Обясних и няколко стихотворения вака, например едно от Оно но Комачи^[1]:

В лекия си сън / видях / любимия

откакто го видях / вярвам в сънища.

Само жените могат да се вживеят в тази атмосфера.

 

Преподавах и музика. В друг факултет се обучаваха оперни певци, диригенти и оперни режисьори. Изнесох лекция за „Мадам Бътерфлай“. Когато Пучини започнал японската си опера преди петдесет и девет години и определил ролите, той не знаел що е японска музика. В Италия имало много китайци, но съвсем малко японци.

Един приятел го посъветвал да попита в японското посолство в Рим и Пучини веднага заминал за столицата. Когато обяснил желанието си на посланика Ояма Йосуке, той повикал съпругата си и я помолил да изсвири на композитора някои японски мелодии.

Хисако, така се казвала жената, донесла шамисена си и засвирила. Пучини бил възхитен и останал в посолството цяла нощ, за да запише нотите. За щастие съпругата на посланика била бивша гейша.

По тази причина занесох на лекцията шамисена си. Докато обяснявах произхода на музиката, изпълних някои популярни мелодии.

В първо действие мадам Бътерфлай излиза на сцената и разказва на Пинкертон и Шарплес за живота си. Мелодията се нарича „Ечиго Жиши“ (Лъвският танц на Ечиго). Освен това Пучини преработва множество мелодии за шамисен, и то на места, където никой не очаква, така например в сцената след сватбата мелодията е „О-Едо нихомбаши“ (Мостът Нихон на Едо), във второ действие — „Сакура“ (Черешови цветове) и „Миасан, миасан“ (Принце, принце), а в трето действие — „Каппоре“ (Хоп-хоп).

Тъй като допълвах обясненията си с изпълнения на шамисен, не само оперните певци, но и бъдещите режисьори и диригенти слушаха с огромен интерес.

От гледна точка на университетското ръководство аз бях много гъвкава и многостранна преподавателка.

В Америка често идваха преподавателки и учени с висше образование и научни степени, изпратени от културното министерство да изнасят лекции. Дамите бяха достойни, сериозни личности на средна възраст с дебели очила и тъмносини костюми. Аз застъпвах съвсем друга „мода“. Обикновено носех нежнорозово празнично кимоно, ходех с вдигната коса и използвах красиви украшения за главата. Американците имат усет към красивото. Затова всички американски университети ме ангажираха с удоволствие.

За разлика от Япония, в Америка академичното образование не се надценява, на преден план са винаги индивидуалните постижения.

Никой не се интересуваше дали бях следвала английска литература в някой женски университет, или бях получила обучение на „гейша от Шимбаши“ — главното беше, че изнасях интересни и поучителни лекции.

Дейността ми не се ограничаваше във висшите училища. Преподавах и на малките ученици.

В основните училища преподавах оригами, а в средните — производство на кукли (правехме кукли от американски щипки и хартия). Особената ми сила беше в общуването с деца с психически отклонения. Всички се учудваха на уменията ми. Децата веднага се изпълваха с доверие към мен и това ме радваше безкрайно. Във всички заведения, в които съм работила като доброволка, персоналът твърдеше, че никоя друга учителка не е била така обичана от децата. Често ме питаха каква е тайната ми.