Уго Фосколо
Сонети

1

Дали защото на почивката съдбовна

си образа, тъй скъпа лягаш на душата,

о, вечер? И когато шествуваш крилата

сред летни облаци и ветрове, гальовна.

 

И щом от заснеженото небе, гръмовна,

тъмите дълготрайни водиш над земята,

ти слизаш чакана, държейки мълчешката

незнайни друми за душата ми жаловна.

 

И пращаш мисълта да скита по следите,

що водят в нищото на вечността; и бяга

престъпно времето, а с него и тълпите.

 

От грижи, дето го разнищват с мен, веднага;

но като гледам тъй покоя твой, в гърдите

ми спи духа бунтовен, който ме разлага.

5

Тъй дълги дни в сън дълъг стена неуверен,

но сетне, щом нощта в небето тъмнолика

звездите призове и месеца извика,

просторът свеж от сенки неми става черен:

там, где в полето пусто дреме начумерен

леса, се скитам и опитвам под светлика

онези язви, що в гръдта ми предизвика

съдбата долна, любовта, света мизерен.

 

Облегнал морен върху пън на бор снагата

или прострян там, дето се ломят вълните,

с надеждите си аз говоря — туй опива.

 

Но смъртния си гняв забравям и съдбата,

по тебе щом, жена, простенат ми гърдите —

о, светлина за погледа ми, кой те скрива?

10

И някой ден, ако не продължа да влача

скиталчеството си по чужди, ще приседна

над твоя камък гробен, братко, да оплача

окапалия цвят на младостта безследна.

 

Едничка мама, на деня си късен в здрача,

за мен говори с твойта прах безмълвно-ледна,

но всуе със ръце към вас прострени крача;

далечен поздравявам стряхата си бедна

 

и сещам богове враждебни мен и тайна

тъга, и вихър, който дните ти отмете,

и твоя пристан моля аз да ме обгърне.

 

Какво от толкова надежди ми остана?

О, чужденци, останките ми вий върнете,

та майка ми, тъгуваща, да ги прегърне.