Алфред дьо Мюсе
Люси

        Приятели, за да заспя в покой,

        върба над мен да посадите нека.

        Харесвам я и в студ, и в зной

        и знам — край пустата пътека

        ще скъта сянката й лека

        с покривка мека гроба мой.

 

Седяхме вечерта сами тогава с нея,

навела бе глава и своя клавесин

докосваше едва, със унес в здрача син.

Звукът бе шепот тих — като че ли повея

ветрецът с полъх лек между тревите вън —

да не смути гнезда, потънали във сън.

Упойващия чар на нощ, от скръб обзета,

излъчваха край нас задремали цветя

и всеки кестен, дъб и другите дървета

полюшваха безброй разплакани листа.

Заслушахме нощта; прозорецът отворен

пропускаше до нас дъхът на пролетта;

ветрецът бе замрял из онзи парк просторен,

а възрастта ни бе петнадесет лета.

Към Люси гледах все с вълнение голямо

и виждах: с бледен лик и русокоса бе

и с поглед, отразил най-чистото небе.

От нея бях пленен; обичах нея само.

Но мислех си, че туй е обич към сестра —

изглеждаше ми тя тъй чиста и добра!

Мълчахме дълго. Аз докоснах й ръката

загледал туй лице, унесено в мечти,

и моят дух разбра, зашеметен почти:

за всяка мъка цяр е младостта крилата

чрез тези две блага: чрез младото лице,

изпълнено със чар, и младото сърце.

Сред чистото небе изгря луната бледа,

така че Люси бе покрита с бял сатен,

и своя образ тя в очите ми съгледа,

и ми запя с гласа на ангел вдъхновен.

Хармония! Език подобен няма втори,

чрез който любовта да може да говори.

Италия към нас препрати го, а там

от небесата в дар е даден да сияе.

Като девица все плашлива мисълта е,

пред него само тя забравя свян и срам.

Какво едно дете ще чуе в теб и даже,

о, полъх чист, чрез теб какво ли ще изкаже

от своята тъга, със своя нежен глас?

Проблясва взор или сълза в минута сладка,

а всичко друго пак остава си загадка,

каквито са лесът или нощта за нас!

Към Люси гледах все, като че вечност цяла,

потънал в песента като в бездънен здрач;

на мен облегна тя главица натежала.

Почувствува ли ек от Дездемонин плач

в сърцето си, дете? Заплакала, тогава

целувката прие със вид опечален —

скръбна ти сякаш бе целуната от мен.

Студена, бледна бе; отново бе такава

подир два месеца — целувах те, уви,

невинно цвете, в плен на вечната почивка.

Като живота твой смъртта ти бе усмивка

и с възраст на дете пред бога се яви.

Загадка на дома с невинност в него скрита,

изпълнен с песни, смях и блян за красота,

и ти, незнаен чар, изпълнен с чистота,

чрез който Фауст бе смутен от Маргарита,

първична прямота, къде ли сте сега?

Душата ти, дете, във мир дано почива!

Прощавай! Няма пак ръката ти красива

да гали в лятна нощ клавишите с тъга…

 

        Приятели, за да заспя в покой,

        върба над мен да посадите нека.

        Харесвам я и в студ, и в зной

        и знам — край пустата пътека

        ще скъта сянката й лека

        с покривка мека гроба мой.