Карл Май
Канада Бил (4)

4.
Златният доктор

След кратко време един от слушателите поде:

— Тъжни истории ни разказа, друже, но ми се струва, че мога да те утеша: Канада Бил си получи вече заслуженото и приключи изпълнения си със злини живот.

— All devils^[1], какво приказваш?!

— Да, Канада Бил е мъртъв, приключи земния си път в мисионерската обител Санта Лусия при Сакраменто.

— От какво е умрял? Да не би да е от някоя болест? Този подлец не е заслужил такава смърт!

— О, не се е отървал толкова евтино. За неговия край трябва да благодарим на един мъж, чието име е познато на всички вас: Олд Файърхенд.

— Какво? Олд Файърхенд е сложил край на мерзостите му? А как е станало това, сър?

— Това е една интересна история, която всъщност трябваше да занеса да я отпечатат. Аз съм писател, мешърс, и собствено един автор на книги не постъпва умно, когато разказва нещо, което иска да публикува в пресата; ще ме разберете, джентс. Но тъй като днес си разказваме такива хубави истории и тук събрах вече доста материал за моето перо, няма да бъда толкова коравосърдечен и ще ви разкажа онова, което знам.

Той се настани удобно на стола си и започна да говори като добър и опитен разказвач:

— Картината край пристанището на Сакраменто беше изключително оживена и пъстра. Човешката тълпа, която заливаше кейовете, улисана в някаква работа или шляеща се безделно насам-натам, не се състоеше от жителите на определен район в града, нито пък от жителите само на един-единствен град; гледката приличаше по-скоро на карнавал, който беше събрал тук за кратко време представители от всички нации.

На едно място стоеше група високи и слаби янки, облечени в неизбежния черен фрак, килнали силно назад високите цилиндри, пъхнали ръце в джобовете си, издокарали се със златни верижки, джобни часовници, копчета по ръкавелите и игли по кърпите си. Между тях се мушеха насам-натам малка групичка китайци, облечени в жакети от синя басма и широки бели панталони, дългите им плитки бяха грижливо оплетени и добре поддържани. Виждаха се и островитяни от южните морета, които се движеха по тази чужда земя плахо, смутено и учудено и когато очите им забележеха нещо твърде странно и причудливо според техните схващания, те събираха главите си и тихо шушукаха. Наоколо се разхождаха гордо мексиканци с техните цепнати отстрани кадифени панталони, украсени със сребърни копчета, и с обичайните къси, също така украсени жилетки, и с широкополи шапки на главите. Имаше калифорнийци с дълги пончоси, изтъкани в най-пищни цветове, които им стигаха почти до глезените на краката; чернокожи лейди и джентълмени, ухаещи на хиляди благовония и издокарани с най-различни дрехи; индианци със сериозен израз на лицата, които се движеха с достойнство сред тълпата; спокойни и кротки немци, англичани с огромни бакенбарди и големи пенснета на носовете си; подвижни дребни французи, които се караха, разказваха, викаха и ръкомахаха най-оживено с ръце; червенокоси ирландци, които „ухаеха“ на бренди; чилийци в техните къси пончоси; трапери, скватери^[2], американски пионери^[3] в обичайните кожени ловджийски ризи, все още с пушките през рамо, тъй като бяха прехвърлили току-що Скалистите планини; метиси и мулати във всички възможни нюанси и разцветки на кожата, а сред тях — и завръщащите се от мините златотърсачи, често с тежки торби злато, облечени в най-фантастични одежди, одрипавели, с кръпки по панталоните, ризите, жакетите и жилетките, с изпокъсани ботуши, от които надничаха голите пръсти на краката им, и с шапки, които в продължение на месеци са упорствали през деня на слънце и дъжд, а през нощта са служили за възглавници. И най-сетне на малки групички стояха и местните жители, истинските законни господари на тази земя, които въпреки това бяха може би единствените сред цялата тълпа, които не притежаваха нищо и трябваше да влачат бедното си съществуване само с някаква мизерна надница.

Към това пъстро смешение на народите се прибавяха и някои фигури с внушителен външен вид: американски и английски матроси с широки рамене, грамадни юмруци и предизвикателни погледи, както и неколцина испански офицери от военната флота с красива външност, които бяха дошли от Сан Франциско в своите бляскави униформи, украсени със златни нашивки, и с желание да погледат трескавия живот недалече от златоносните райони.

Човек би могъл да каже: „Кой ще изброи народите и ще назове имената?^[4]“

И какво беше събрало тук тази многообразна антропологична смесица? Нищо друго освен — златото.

Заселването на Горна Калифорния, което започва активно през 1768 година от страна на Мексико, постави страната под светското и духовно господство на мисионерите. Йезуитите разбираха много добре от стопанство и икономика и издигнаха на подходящи места многобройни манастири и мисионерски центрове, за да могат да вършат по-добре своята пропаганда.

Когато мексиканското централно правителство успя през 1823 година да ликвидира господството на мисионерите, голяма част от тях отказаха да признаят това правителство и напуснаха страната. Малцината, които останаха, бяха изгубили влиянието си, водеха живот, изпълнен с лишения, и постепенно и те изчезнаха един по един.

Недалече от Сакраменто се издигаше масивна постройка, висока няколко етажа, заобиколена от обширен двор; до страната й, която гледаше към града, бе долепена църква, построена от старинни непечени тухли.

Тази масивна постройка беше мисионерската обител Санта Лусия, в чиито многобройни стаи, прилични на казармени помещения, в последно време можеха да се видят само двама души: един възрастен достопочтен духовник и един немец, който се казваше Карл Вернер, но всички, които общуваха с него, го наричаха просто сеньор Карлос. Той беше дясната ръка на свещеника.

Но ето че бяха открити златните залежи в Калифорния и новината за скритите приказни съкровища в планините предизвика голямо преселение на хора, които дойдоха най-напред от близките Мексико и Съединените щати, но скоро страната се видя заляна от човешките чада на всички континенти. След бързо появилите се потомци на испанските конкистадори последваха островитяни от Сандвичевите острови, после заприиждаха австралийци и европейци, та дори и китайски кули; всички се надяваха да получат полагаемата им се част от това злато и да станат богати хора.

Сан Франциско беше главният сборен пункт за чужденците, откъдето те продължаваха на север или към вътрешността на страната. Сакраменто беше един от по-значителните второстепенни сборни пунктове.

Броят на хората нарастваше от ден на ден и тъй като настъпилите дъждове правеха невъзможно пренощуването на открито, а не всеки си носеше палатка, всяка къща и всяко жилище, където можеше да се намери подслон, бяха заети.

И старата мисионерска обител Санта Лусия бе сполетяна от същата участ, която имаше толкова малко общо с първоначалното й предназначение.

Един французин от Елзас направи в приземния етаж на едно от крилата на постройката пивоварна, постави един огромен казан и започна да произвежда някакво питие, което дръзко нарече бира. В предното крило, точно до църквата, се настани американец, който отвори гостилница, при това му хрумна изключително целесъобразната идея да превърне част от църковния кораб в танцов салон, където всяка седмица се организираха танцови забави с рийлс, хорнпайпърз или фенден-гоус^[5]. Това пък привлече вниманието на един предприемчив ирландец, който отвори кръчма в другия край на църквата.

В долния етаж на другото странично крило се настани англичанин, намери си за съдружник един хитър нюхемпширец, доведоха няколко китаеца и отвориха магазин, който, както скоро се оказа, започна да носи добри печалби на двамата джентълмени. Нещата продължиха да се развиват по този начин и не след дълго цялата света обител се оказа заета с изключение на таванския етаж в едно от крилата.

Старият свещеник се видя безпомощен. След като разбра, че със сила нищо не може да се направи, отначало се опита да заведе няколко процеса, за да спаси светата обител от тези досадници. Но скоро му беше съдено да се запознае с тъжните последици от постъпките си, защото бе попадал в ръцете на цяла глутница чакали, които само му искаха пари, без да са сторили абсолютно нищо за него.

Накрая Санта Лучия така му опротивя, че в едно хубаво утро той изчезна безследно. Никой не прояви желание да го търси. И така от предишните обитатели остана само сеньор Карл ос с жена си и дъщеря си Анита, с които живееше в няколко малки стаички на приземния етаж до пивоварната.

Но и за свободните тавански помещения се намери собственик. Казваха, че този човек бил дошъл в Сакраменто от Буенос Айрес, произхождал от Синсинати и се титулувал доктор Уайт. Никой не го беше питал дали наистина е лекар. Искаше да открие болница в Сакраменто, но не можа да намери подходящо място и дойде с коня си в Санта Лусия, където чисто и просто се настани в таванските помещения, понеже не намери жива душа там, за да ги вземе под наем. Беше практичен човек, който знаеше много добре, че в тази страна трудно може да ти се оспори правото на собственост над нещо, което притежаваш в момента.

Още на следващия ден пристигна върволица от мулета, които докараха одеяла и дюшеци, а след тях група мексиканци носеха необходимите железни рамки и табли на кревати. Преди да се стъмни, горе вече имаше двадесет легла, поставени на голия под, над тях беше старият повреден покрив със счупени керемиди, през който силният вятър духаше във всички посоки, а когато валеше дъжд, в помещенията ставаше цяло наводнение. Така изглеждаше болницата, която очакваше нещастните си пациенти.

И те не закъсняха да се появят.

Колкото и да е здравословен сам по себе си климатът в Калифорния, в мините винаги има предостатъчно болни хора. Необузданият и нередовен начин на живот допринася не по-малко от тежката, непосилна за хиляди хора работа и от обилните валежи за разпространяването на особено силна треска, която много често завършва със смърт, защото заболелите са лишени от лекарски грижи и лечение. В такъв случай могат да се нарекат щастливци онези, които не са сполетени от болестта, докато са сами в някоя дива местност или когато край тях има приятели, които могат да ги пренесат от планините в цивилизовани райони и да се погрижат за лекарска помощ. Но повечето от тях намираха при златните мини само шест стъпки пръст върху себе си и един мизерен кръг от камъни около тесния си гроб. Много от болните умираха по пътя или пък живееха само толкова, колкото угасващият им поглед да успее да съзре някое човешко селище; само малцина можеха да се възстановят отново и с укрепнало тяло да подновят предишната си работа.

Едно обаче всеки болен губеше с положителност — събраното злато.

По онова време лекарствата бяха направо „златни“ и един работлив лекар можеше да намери своята златна мина в болестите на пациентите си. Колко много шарлатани използваха това обстоятелство — в техните ръце някои болни умираха само затова, защото имаха злато, което щяха да отнесат със себе си, ако оздравееха!… По склона към мисионерската обител крачеше един здраво сложен младеж, чиято светла коса, правилни черти и румени страни издаваха немския му произход, въпреки че беше облечен в удобното мексиканско облекло. Щом достигна мескитовите храсти, които обграждаха Санта Лусия, той спря и се обърна на запад.

Свечеряваше се и слънцето бе започнало да потапя вече ослепителната си жар в сияещата водна шир. В краката му бе разпрострян градът, облян в искряща светлина, и прозорците на старата сграда хвърляха блестящи отражения надалеч.

Той седна в меката трева и така се вдълбочи в тази гледка, че не можа да долови леките стъпки, които се приближаваха към него. Една малка ръка хвана рамото му и една главичка се наведе над него. Той чу думите:

— Добре дошъл, сеньор! Защо не идва толкова време при нас?

— Бях в Сан Франциско, синьорита, където вършех най-различни работи — отвърна той.

— И където напълно забрави сеньор Карлос заедно с неговата бедна малка Анита!

— Забравил ли съм ги? Пор диос^[6], не, хиляди пъти не! Анита, как бих могъл някога да ви забравя?

Тя седна без всякаква предвзетост до него.

— Наистина ли мислите за мене, сеньор Едуардо?

— Анита, моля те, изговаряй името ми както си е на немски, слушам го с такова удоволствие от устата ти. И не питай дали съм мислил за вас! Кой се погрижи за мене, когато дойдох тук без петак в джоба си, обран от престъпници, кой друг, ако не баща ти? И кой се грижеше за мене като за син или брат, когато лишенията и преживените неволи ме хвърлиха болен на легло? Ти и майка ти! И кого друг имам в тази чужда земя, при когото бих могъл да отида и с когото бих могъл да се посъветвам, освен вас? Анита, никога няма да ви забравя!

— Наистина ли, Едуард?

— Да — отвърна той простичко, като хвана ръката й и я погледна открито в очите.

— Дори и тогава, когато се завърнеш в родината?

— Дори и тогава! Казах ти, Анита, че няма да се върна без тебе в родината, забрави ли го вече?

— Не — отговори тя.

— Или лъчите на съчувствието ти озаряват сега някой друг?

— Някой друг ли? Че кой може да бъде той?

— Лекарят на горния етаж, доктор Уайт.

— Той ли? — попита тя провлачено. — Та кой ли би искал да бъде слънце за този кльощав мастър Хинино! Поне що се отнася до мене, бих го оставила на тъмно колкото си иска!

— Анита, истина ли е това? — извика младият човек.

— Защо не ми вярваш?

— Защото знам, че те преследва на всяка крачка и защото родителите ти се радват, когато ви дойде на гости.

— Вярно е, че върви подир мен, но бъди сигурен, че го отбягвам винаги, когато е възможно. Вярно е, че и татко е в добри отношения с него; той толкова му е говорил за огромното си състояние и за това, че иска да се върне с нас в родината, в Германия, щом напечели достатъчно пари!

— В Германия? Нима баща ти иска да се връща в родината?

— Да. След като Санта Лусия се превърна в общежитие за кого ли не, тук вече не му харесва. Но ние сме бедни, а татко е твърде стар, за да може да спечели толкова, че да успеем да се махнем оттук, и ето че…

— И ето че…

— И ето че той се замисля, че един заможен зет би могъл да осъществи желанието му.

Едуард мълча известно време. После попита:

— А баща ти би ли те дал на доктора?

— Да. Но аз и майка ми не можем да го понасяме.

— А мене понасяте ли ме?

Тя кимна. Сега той хвана и другата й ръка и каза:

— Винаги ми се е струвало, че сме родени един за друг. И ти си толкова нежна и добра, и аз бих желал да бъда винаги при тебе. Мога ли да кажа тези думи на майка ти, която не може да понася онзи лекар горе?

— Да.

— Сега веднага?

— Сега веднага!

— Тогава ела!

Той стана и тя го последва. Минаха заедно през портата и прекосиха двора в посока към вратата, зад която беше жилището на Вернерови. Още от коридора дочуха твърд и остър глас, който говореше настоятелно.

— Докторът е вътре — обади се Анита.

— Ела, ще влезем в кухнята и ще чакаме, докато си отиде! Влязоха в кухнята, откъдето можеха да чуват всяка дума от разговора между Уайт и нейните родители.

— По дяволите, мастър Карлос, да не би да мислите, че не мога да развържа кесията си? — попита докторът. — Медицината е много по-доходна от най-богатата мина горе в планините и щом събера достатъчно пари, тръгваме оттук за Ню Йорк или Филаделфия, а оттам и още по-надалече, накъдето искате. Имате ли нещо против?

— Хмм, какво ли мога да имам против, само да знаех, че ще удържите на думата си!

— Проклятие! Да не ме смятате за лъжец?

— Не. Не сте ми дали още повод за това. Но в последно време добрата стара Калифорния е твърде подходящо място, където човек може да стане недоверчив или поне предпазлив.

— Тогава ще ви дам гаранция! Не бих могъл да продължавам работата си повече без жена, а вашата дъщеря има дяволски пленително лице и ми се струва, че я обичам извънредно много. Дайте ми я за жена и ви уверявам, че ще я направя мой книговодител и ще й възложа дори да се занимава с касата. Това не ви ли стига?

— Хмм, да. Но говорихте ли вече с момичето?

— Не съм, но ми се струва излишно. Доктор Уайт е такъв мъж, който винаги ще получи момичето, което пожелае, а и тя в никой случай няма да се възпротиви срещу вашата воля.

— Това може и да е така, но ми се струва, че при един толкова важен въпрос тя също трябва да има право на собствена воля и желание, независимо че аз съм „за“. Но ако тя е против, нищо няма да стане. И така, поговорете първо с нея, докторе, и тогава елате пак!

— Добре, отивам веднага, нямам много време за губене за такива неща, горе ме чакат двадесет и един пациенти, които ми създават сума работа. Къде е тя?

— Не знам, може би навън пред портата.

— Добре! Ще трябва да я намеря. Ще я потърся.

Той се обърна към вратата, но спря изненадан, защото пред него стояха Анита и Едуард, които бяха излезли в този момент от кухнята.

— Тази, която търсите, е тук, мастър доктор — обади се младият човек, — а работата, по която искате да говорите с нея, няма да ви отнеме много време.

— Защо, какво искате да кажете, сеньор Едуард? — попита Уайт, който добре познаваше съперника си, защото го беше срещал едва ли не ежедневно при родителите на Анита.

— Искам да кажа, че сте закъснели, тъй като току-що се разбрахме с Анита. Тя няма желание да стане госпожа Уайт, а по-скоро иска да опита с мене.

— Вярно ли е това, Анита? — Вернер стана от стола си от изненада, като хвърли угасналата си цигара настрани.

— Да, татко. Или не ти е приятно?

— Приятно ли? О, би ми било приятно, защото аз самият обичам този младеж, но какво ще правите с тази гола любов в една страна, където всеки път и пътека са покрити с лъскави долари? Сеньор Едуардо е още млад, би могъл да постигне нещо в живота, ако не се обвърже преждевременно с някое момиче. А докторът вече отдавна знае какво има и какво може, там е разликата, Анита, той ще дойде с нас в Германия и…

— И Едуард ще дойде — прекъсна го момичето, — той иска…

— Ще може ли? За това е необходимо нещо повече от добра воля.

— Сеньор Карлос — обади се Едуард, — сега не е моментът да говорим както трябва. Но кажете ми поне искрено: ще ми дадете ли Анита за жена, ако не съм толкова беден, колкото сега?

— Да.

— А колко би трябвало да имам?

— Хмм, не е лесно да се каже. Колкото повече, толкова по-добре. Но поне би трябвало да е достатъчно, за да стигнем до нашата родина и да можем там да купим някой малък чифлик.

— А ще ми дадете ли време да спечеля толкова?

— Време ли? Колко ще ви е необходимо?

— Шест месеца!

— Хмм, това не е прекалено дълго. Какво ще кажете, докторе?

— По дяволите, това съвсем прилича на обикновен делови гешефт, разрешете да участвам в него!

— Дори трябва да участвате!

— Тогава ще ви направя едно предложение, мастър Карлос!

— Какво предложение?

— Мистър Едуардо, искате да отидете горе в мините, нали? — попита той подигравателно, като се обърна към младия човек.

— Да, така е.

— Е, сър, даваме ви шест месеца срок. Ако дотогава се върнете с три хиляди долара, мис Анита ще бъде ваша и аз няма да кажа нито дума. Но ако не се върнете в този срок или се върнете с по-малко пари, тогава мис Анита е моя. Съгласен ли сте, мастър Карлос?

— Напълно, но при условие, че наистина притежавате онова, за което ми говорихте!

— Бъдете спокоен. Значи се разбрахме. Гуд бай, трябва да вървя при моите болни от треска.

* * *

Изминаха няколко месеца и пак един млад човек изкачваше склона към мисионерската обител; той също така се обърна при мескитовите храсти, за да погледа пейзажа наоколо, но това не беше Едуард, въпреки че уговорените шест месеца щяха да изтекат след няколко дена. Този човек беше непознат.

След като очите му се наситиха на разкрилата се пред него гледка, той мина през портата, прекоси двора и на входа към страничното крило срещна Анита. Попита я:

— Сеньорита, бихте ли ми казали, дали мога да намеря тук доктор Уайт?

— Той живее тук. Качете се нагоре до тавана, там ще видите неговата болница, а той сигурно е вътре.

Младежът последва указанията й и се заизкачва нагоре, докато стигна тавана, където видя два реда легла, между които се движеше докторът. Самото помещение беше твърде тъмно, а тъй като и навън беше започнало да се стъмнява, предметите не можеха вече да се различават добре.

Уайт забеляза непознатия и се приближи.

— Какво ще желаете, сеньор? — попита той.

Младежът наостри уши при звука на гласа му и го запита с едва сдържано вълнение:

— Вие ли сте мастър Уайт, сър, докторът?

— Да.

— Фармацевт съм, опитах се да изкопая щастието си от земята на Калифорния, но не намерих нищо, после отидох в посредническото бюро, за да си търся някаква работа. Там ми казаха, че се нуждаете от болногледач, и затова дойдох при вас да проверя дали мястото е все още свободно.

— Свободно е. В кой град и в каква аптека сте работили?

— Хмм — отвърна непознатият замислено, след което набързо изброи няколко имена, но съвсем явно и нарочно отчетливо произнесе последното име: — В Ню Йорк, Питсбърг, Синсинати и накрая в Норфок, Северна Каролина, при мастър Кливлънд.

— В Норфок при мастър Клив…

Уайт бързо се приближи, за да разгледа по-добре лицето на непознатия, след което уплашено отстъпи назад:

— Всички дяволи, проклетият нем… исках да кажа мастър Громан, който заедно с мене там… Но елате долу в жилището ми, сър! Наистина се радвам безкрайно да намеря в тази затънтена местност така неочаквано един колега, с когото съм работил заедно на едно и също място!

Той не можа да забележи двусмислената усмивка на другия, слезе на по-долния етаж, където прекрачи прага на една стая и запали осветлението. Очевидно малкото помещение му служеше едновременно за спалня и всекидневна.

— Така, а сега седнете и разказвайте! Какво ново има в Норфок, откакто заминах? Имах си малка разправия с шефа, поради което се бях ядосал и напуснах без предизвестие. Надявам се, че старият мастър Кливлънд се чувства добре!

— Добре ли? Той изобщо престана да се чувства. След като заминахте, по непонятен начин от касата му изчезнаха всички ценни книжа, които бяха съхранявани много добре. Така човекът беше разорен, не можа да го преживее и умря.

— Как е възможно! Какво разправяте! Хмм, старият никога не е бил много добре финансово и криеше положението си от всички. Затова ми се струва твърде възможно изчезването на касата да е един малък трик от негова страна. Не бива да се учудвате, че можах да се установя тук като лекар. Тук никой не те пита за дипломата ти, а тази работа те храни добре. И така, идвате за мястото?

— Да. Но кажете ми, Деър, откъде се добрахте до средствата, с които открихте тази болница, и защо сте променили истинското си име?

— Хмм, тези средства спечелих горе в мините, а името си промених, защото Уайт звучи по учено от Деър. Но да се върнем пак на вашата работа. Ще получите мястото, но при условие, че не ми дадете повод да се оплаквам от вас. Ако се сработим добре, възможно е дори да станете моята дясна ръка или даже мой съдружник.

— А има ли къде да живея?

— Все ще се нареди нещо. И така, съгласен ли сте?

— Естествено!

— Готово, ето ви ръката ми!

— Няма да се оплаквате от мене. Животът достатъчно ме е подхвърлял насам-натам, така че и аз самият не си спомням с голямо удоволствие за миналото.

Громан беше назначен и Уайт постепенно го посвети във всички тайни на болничното управление. Докторът се видя просто принуден да го назначи, но скоро се успокои, като забеляза, че неговият асистент намираше за естествени дори онези неща, които предпазливо трябваше да се пазят да не станат достояние на обществеността.

Сега Уайт имаше повече свободно време и той го използваше, като посещаваше често сеньор Карлос; с хитра пресметливост беше успял да спечели доверието му. А бащата не се съобразяваше ни най-малко с факта, че лекарят беше с много години по-възрастен от дъщеря му и освен това имаше такъв характер и маниери, които биха отблъснали всеки.

Най-сетне изминаха и шестте месеца, без да се появи Едуард. Анита не се безпокоеше много от това, че от Едуард нямаше нито писмо, нито някакво друго известие, тя знаеше, че пощенската връзка с мините беше крайно несъвършена и се намираше почти изцяло в частни ръце, така че никога не можеше да се разчита на получаването на някое писмо. Често се случваше дори хората, които бяха натоварени с пренасянето на писмата и паричните суми да бъдат нападани по пътя, ограбвани и убивани или пък самите те избягваха с някой параход заедно с поверените им пари.

Днес беше последната вечер от срока, а Едуард все още не се връщаше. Момичето бе обхванато от страшно безпокойство, което не му даваше мира. Състоянието на доктора беше същото. Досега всички шансове бяха на негова страна, но съперникът му можеше да се появи всеки момент, а това… Това трябваше да бъде предотвратено. Той повери пациентите си на асистента и напусна сградата.

Болните бяха много доволни от назначаването на Громан, защото той беше за тях като ангел-пазител. Докато пред доктора се показваше напълно покорен и без собствена воля, зад гърба му действаше както си искаше и беше убеден, че не един от пациентите, осъдени от Уайт на смърт, му дължеше живота и имуществото си…

Разказвачът нарочно направи малка пауза, докато си запали нова пура. След това отново продължи мисълта си:

— И така, вече ви казах, че доктор Уайт беше оставил болните на асистента си и беше излязъл. От безпокойство не можеше да стои на едно място, въпреки че бе настъпила вечерта от последния ден и от шестмесечния срок бяха останали само няколко часа. Съперникът му все още можеше да дойде. Нещо го влечеше към града и към гарата, където искаше да посрещне последния вечерен влак от мините, който скоро трябваше да дойде.

Не мина много време и влакът пристигна; и кой мислите, че слезе? Мистър Едуард, който все пак идваше навреме. Когато се намираше вече долу пред вагона, той се обърна и се сбогува с някого, който се намираше още в купето. После си тръгна. Уайт взе бързо решение, приближи се до него и му каза:

— Наистина, ето че все пак пристигнахте! Вече си мислехме, че няма да спазите срока. Сега най-важното е дали сте имали щастието да намерите злато.

— Щастието ми надхвърли всички очаквания, надхвърли ги — гласеше радостният отговор.

— Имате ли три хиляди долара?

— Много повече!

— Просто да не повярваш! Други работят с години в мините и рискуват здравето и живота си, без да намерят нищо, а вие отивате само за няколко месеца и се връщате здрав и богат! Но това не може да се промени и аз трябва да отстъпя. Оттук направо към Санта Лусия ли отивате?

— Да.

— И аз. Да вървим заедно. Елате!

Двамата се отдалечиха, без Уайт да обърне внимание на човека, с когото Едуард се беше сбогувал преди малко и който междувременно също беше слязъл. Едуард изпитваше силно желание да отиде при Анита и да я освободи от тревогата, която положително изпитваше, затова бързаше много. Но все пак най-напред искаше да купи някои неща, които го забавиха толкова, че когато градът остана зад тях, вече се беше стъмнило. Сега Уайт можеше незабелязано от своя спътник да измъкне от джоба си револвер и да му свали предпазителя.

— Значи имахте щастие, а? — попита той. — Кой можеше да предположи! Е, сега наистина останах с пръст в устата, защото вие печелите играта. Сам ли работихте в мините, или имахте колеги?

— Сам.

— Какво? Но вие нищо не разбирате от тази работа! Тогава наистина е било голямо щастие, някакъв изключителен случай, че сте попаднали веднага на място, където е имало златни залежи.

— Не беше нито късмет, нито случайност, защото това място ми беше показано.

— Показано? Невъзможно! На нито един дигър^[7] и през ум няма да му мине да издаде такова находище.

— Но този, който ми го показа, не беше златотърсач.

— А какъв беше?

— Индианец.

— Наистина ли? Но това е твърде странно. Вярно е, има индианци, които знаят къде се намира злато, но никога няма да им дойде на ум да го издадат на някой бял.

— Този индианец не се нуждаеше от злато; това беше един велик и прочут вожд на апачите.

— Как се казваше?

— Инчу-чуна.

— Всички дяволи! Инчу-чуна! А как се срещнахте с него?

— Чрез един бял ловец, негов приятел, с когото бяха заедно при златните мини.

— Как се казваше той?

— Олд Файърхенд.

— А-а…

Безобидният Едуард изобщо не забеляза какво впечатление направиха на Уайт тези две имена. Той продължи да говори непринудено:

— Срещнах Олд Файърхенд съвсем случайно. Разпита ме кой съм, откъде съм и как живея, защото навярно беше разбрал, че не съм златотърсач и че мястото ми не е в мините. Разказах му всичко най-откровено, а, разбира се, и това, че съм дошъл, за да спечеля три хиляди долара за шест месеца. Отначало ми се изсмя, после стана сериозен и ми каза, че ще доведе някакъв човек, който вероятно щял да ми даде добър съвет. На другия ден дойде Инчу-чуна, който ме загледа така проницателно, като че ли искаше да надникне в най-съкровените ми мисли, после мълчаливо кимна на своя бял брат и аз трябваше да тръгна с тях. Скитахме се и се катерихме наоколо през целия ден. Инчу-чуна навсякъде разглеждаше внимателно земята и скалите. Най-после, вече беше започнало да се свечерява, той спря на едно място и каза:

— Моят млад брат трябва да копае тук, но сам, без никой друг; тук ще намери нъгитс и златен прах.

— Откупих въпросния клейм^[8] и започнах да копая. Инчу-чуна имаше право — намерих златни зърна. Трябваше да се пазя много от другите златотърсачи и да крия намереното, защото в по-голямата си част те са разбойници и може би щяха да ми се случат много лоши неща, ако в последните дни не се беше появил отново Олд Файърхенд, за да разбере дали съм имал щастие.

— Пак ли беше заедно с Инчу-чуна?

— Не. Бяха се разделили за известно време, защото той искаше първо да посети Сакраменто, а после да отиде и до Сан Франциско. Остана при мене, докато напуснах мините, като се грижеше да не бъда безпокоен от другите златотърсачи. След това двамата пътувахме до тук.

— Значи заедно сте пътували до тук?

— Естествено! Бяхме в един и същ вагон.

— Когато слизахте, поговорихте с някого от вагона — той ли беше?

— Да. Не слезе веднага с мене, защото имаше да говори още нещо с един друг негов спътник. Казах му „довиждане“ и го помолих да не забрави обещанието си.

— Какво обещание?

— Обеща ми, че утре ще ме посети в Санта Лусия.

— Хайде бе! Наистина ли?

— Да — отвърна Едуард, който не можа да види каква възбуда беше обзела доктора. Последният едва съумяваше да се овладее. Той се осведоми припряно:

— А ще можете ли да докажете, че притежавате трите хиляди долара? Ще трябва, разбира се, да ги покажете още тази вечер!

— Мога да ги покажа. Всичкия златен прах превърнах в ценни книжа, които нося у себе си.

При тези думи Уайт се спря, сложи пръста си на спусъка на револвера и каза:

— Знаете ли, късметът ви да срещнете Олд Файърхенд и Инчу-чуна е голям, обаче много, много по-голяма е глупостта ви да ми разкажете всичко това!

— Защо да е глупост?

— Защото няма да видите нито момичето, нито парите. Веднага ще разберете защо!

В следващия миг се разнесе изстрел и Едуард рухна на земята, където остана да лежи, без да се помръдне повече. Уайт го вдигна, отнесе го малко настрани от пътя и го захвърли на земята. Мислеше засега да го остави там, а късно през нощта да го зарови някъде; преди всичко обаче трябваше да му изпразни джобовете. Тъкмо се канеше да се залови с тази работа, когато дочу стъпки, които бързо наближаваха. Докторът побърза да се отдалечи, за да не бъде забелязан тук. Мъртвецът лежеше на скрито място и той можеше и по-късно да му прибере парите. Не си направи труда да се върне в жилището си, а се запъти направо към Вернер, за да може точно в 12 часа да предяви претенциите си.

* * *

Междувременно Олд Файърхенд беше отишъл от гарата в града. Беше потърсил странноприемница и беше получил хубава стая. Но нещо не го свърташе в помещението. Ето защо тръгна да се разхожда бавно из улиците. Замисли се за Едуард, на когото беше обещал да го посети на следния ден, и реши веднага да попита за пътя към мисионерската обител. Показаха му го и той съвсем непреднамерено излезе извън града и се отправи към местността на Санта Лусия. Беше започнало да се смрачава.

Вечерта беше великолепна. Олд Файърхенд вървеше, потънал в мислите си. Наоколо цареше тишината на дивата природа. Само отдалече долиташе приглушеният шум от града. Внезапно спокойствието на нощта бе нарушено от рязък звук — разнесе се изстрел. Това стана в момента, когато Олд Файърхенд се канеше вече да се връща. Сега обаче той се втурна бързо напред към мястото, откъдето се беше разнесъл изстрелът. Там спря и се ослуша. Стори му се, че някой се отдалечаваше тихо. Потърси наоколо по земята дали няма някъде паднал човек, но не можа да намери нищо. Но ето че отстрани се дочу болезнен стон. Той се отправи по посока на звука и намери Едуард, който се беше полуизправил и притискаше с ръце сърдечната си област.

— Ти ли си? — попита той изплашено, като го позна въпреки тъмнината.

— Да — отвърна Едуард тихо.

— Ранен ли си?

— Да… в сърцето… право в сърцето.

Беше му трудно да говори, задъхваше се.

— В сърцето ли? Не е възможно! — каза Олд Файърхенд. — Ако са те улучили в сърцето, щеше да си вече мъртъв. Стой спокойно! Ще те прегледам.

Той разтвори жакета му, жилетката и ризата — никъде нямаше и следа от кръв или от рана! Продължи да търси и като стигна до джоба на гърдите му, го опипа и обясни зарадвано:

— Слава богу! В този джоб си сложил торбичката със златни зърна, които са посрещнали куршума. Ето тук напипвам малката дупка в плата. Изстрелът те е съборил на земята и е нарушил дишането ти, но куршумът е останал в златните зърна. Нали лекарят, твоят съперник, живее ей там, в Санта Лусия?

— Да.

— Ще трябва да те занеса при него. Той ще…

— За Бога, недей!

— Защо?

— Той стреля по мене!

— Ах! С него ли тръгна? Как се казва? Или по-точно, как се казва сега?

— Уайт, доктор Уайт.

— Доктор, лекар! С какви ли неща не се е занимавал този мръсник! Но това ще е последната му професия. Този път ще сложа край на безчинствата му веднъж завинаги!

— Нима го познаваш?

— Много добре! Но сега това не е важно. Важното е как се чувстваш.

— По-добре ми е, дишам вече спокойно.

— Болят ли те гърдите.

— Не много.

— Тогава трябва да видим дали ще можеш да се изправиш и да ходиш. Подпри се на мене!

Опитът се оказа успешен. Той можеше да върви, макар и бавно. Пътьом Едуард предаде разговора, който беше имал с Уайт. Когато стигнаха недалеч от Санта Лусия, той остана скрит малко настрани. Олд Файърхенд го накара да му опише разположението на болницата и се отправи към сградата, за да търси Уайт. Жилището му беше заключено. Тогава той се заизкачва по лошо осветените стълби към тавана, отвори вратата, без да почука. Наоколо бяха леглата на пациентите, а до една малка масичка седеше асистентът. Последният се изправи, зачуден от това късно посещение. А когато разгледа по-добре посетителя, дори се изплаши.

— Кой сте вие? Какво търсите тук? — попита той.

— Търся доктор Уайт.

— Не е тук. Сигурно е долу при сеньор Вернер.

— А вие кой сте?

— Казвам се Громан и съм неговият асистент.

— Тогава елате малко насам, мистър Громан. Трябва да поразгледам лицето ви.

Той го придърпа към светлината, огледа го и след като строгите му черти придобиха по-благ израз, каза:

— Не ми приличате на подлец.

— И наистина не съм. Винаги съм бил честен човек. Но какво е това странно поведение, сър?

— Ще ви кажа. Чували ли сте името Олд Файърхенд?

— Да.

— Аз съм неговият собственик. Но я ми кажете какво мислите за вашия шеф, доктор Уайт?

— Сър, не знам каква цел преследвате с вашия странен въпрос!

— Е… току-що той извърши опит за убийство.

— Zounds! Не думайте! Сигурен ли сте? Говорете! Къде? Кого?

— Търпение, сър! Ще чуете всичко! Но преди това…

— Преди това ме изслушайте! Всъщност е тайна, но на вас мога да я разкрия. Аз съм детектив.

— Таен полицай. Като асистент на този доктор Уайт?

— Тъкмо на него! Познавате ли Канада Бил?

— От време на време чувах нещо за него, казваха, че бил един от най-големите мошеници на длъж и шир. Но сега е изчезнал от дълго време.

— Е, добре, изглежда, че така нареченият доктор Уайт е Канада Бил. Ще ви разкажа всичко. Но, сър, кажете ми преди това какво знаете за този опит за убийство!

Олд Файърхенд му разказа как стояха нещата и тогава, без да премълчава нищо, Громан сподели с него следното:

— В такъв случай трябва да съм искрен с вас. По-рано работех като фармацевт и бях назначен при мистър Кливлънд в Норфок, Северна Каролина. Тогава при него постъпи на работа някой си Деър, който имаше добри препоръки и затова бе назначен. Тези препоръки обаче бяха фалшифицирани, в това успяхме да се убедим по-късно. Скоро се установи, че той разбира от фармация по-малко и от начеващите фармацевти. Между него и шефа се разиграха много сериозни сцени, след което Деър изчезна внезапно, а с него изчезна и съдържанието на касата с цялото състояние на Кливлънд. Обичах шефа си, беше мой благодетел. Загубата го съсипа съвсем. Полицията не намери никаква следа от престъпника и аз реших лично да го издиря. Докато го търсех, попаднах в дирите на други лица, които бяха преследвани като него и които бяха предадени от мен на правосъдието. Това ми създаде добро име в полицията и ме назначиха като детектив. От този момент разполагах вече с по-големи средства от различен характер и с тяхна помощ успях да се добера до някои опорни точки. Продължих разследванията си, докато най-сетне открих сигурна следа, която ме доведе до тук.

— До Уайт?

— Да. Той е онзи Деър.

— Но той трябва да ви е познал!

— Разбира се, но аз така му обясних нещата, че ме назначи — естествено само за да ме накара да мълча. И сега работя като асистент при него, но нито за миг не съм сигурен за живота си. Всеки час очаквам да ме премахне от пътя си по някакъв начин, за да се отърве от един свидетел на миналото си. Едва ли можете да си представите каква бдителност и колко предпазливост се изискват от мене!

— Защо не го обезвредите?

— Как мислите, че мога да го сторя?

— Като го арестувате.

— Не мога, защото нямам никакви доказателства срещу него. Знам, че открадна състоянието на Кливлънд, но нямам улики. Ден и нощ съм го наблюдавал, опитах се да разбуля тайните му, рових се във всяко кътче, което ми беше достъпно. Но от всичко това успях само да разбера, че някога е бил известен като Канада Бил.

— Във всяко кътче, което ви е било достъпно… Там е работата! Той едва ли ще ви остави така достъпни тайните си. При мошеник като него цялата ви хитрост няма да ви помогне много. В такива случаи възелът не се развързва, а се разсича и ние ще направим днес точно това. Надявам се, че ще мога да разчитам на помощта ви?

— О, разбира се, щом се нуждаете от незначителната ми помощ!

— Той има ли шкафове, сандъци, в които още не сте надникнали?

— Да, долу, в частното му жилище.

— Ще се наложи да ни ги поотвори! Можете ли сега да оставите болните сами?

— Да. В момента нямаме тежък случай.

— Тогава елате с мене долу!

Двамата слязоха по стълбите и се отправиха към мястото, където чакаше Едуард. Последният получи указания от Олд Файърхенд как трябва да се държи, след което се насочиха към приземния етаж, където живееше Вернер. Беше точно полунощ.

Прекосиха двора и през коридора достигнаха до кухнята, където някога Едуард беше подслушвал заедно с Анита. И днес кухнята беше празна. Вернер, жена му, дъщеря му и Уайт седяха в стаята. В този момент докторът каза:

— Сеньор Карлос, сега е точно дванадесет. Шестте месеца изтекоха, а Едуард все още не се е върнал. Напомням ви за дадената дума и се надявам, че ще я спазите.

— Ще удържа на думата си — отвърна Вернер — и ще ви дам съгласието си, ако ми докажете, че наистина сте толкова състоятелен, колкото ми бяхте казали.

— Подготвил съм се да ви дам това доказателство. Ето, погледнете тези книжа! Сумите, които ще видите в тях, се пазят в банката. Това достатъчно ли ви е?

Чу се шум от разгръщането на хартия, след което Вернер извика:

— Сеньор доктор, но това е много повече, отколкото можех да очаквам! Вие сте богат човек!

— О, бих могъл да ви докажа, че притежавам много повече, но това е достатъчно. А за да видите какъв внимателен съпруг ще има вашата Анита в мое лице, ще ви покажа ето тези бижута, които ще й подаря още при годежа. Това са само скъпоценни камъни.

Чу се как се отваря касетка, след което се разнесоха възгласи на удивление и възхищение. В този момент Громан се приближи до вратата на кухнята, която бе само притворена, и погледна в стаята. Едва беше хвърлил един поглед, той отскочи назад и прошепна на Олд Файърхенд:

— Слушайте, сър, вече имам онова, от което се нуждаех. Тези скъпоценности са откраднати от мистър Кливлънд. Бяха собственост на жена му, която умря, и след това бяха съхранявани в касата. После изчезнаха заедно с Деър и парите.

В този момент Уайт попита:

— Е, сеньор Карлос, успях ли да ви убедя?

— Да, сеньор. Ела, Анита, и подай ръката си на доктора!

Сега всички в кухнята наостриха уши да чуят какво ще каже Анита.

— Няма да му я подам! — каза тя с решителен глас.

— Ти знаеш, че съм му обещал!

— Ти може да си му обещал, но аз не съм му давала никакво обещание.

— Обещанието си е обещание! — извика Уайт. — Струва ми се, че всяка дъщеря е длъжна да слуша баща си! Едуард не дойде. Вероятно е пропаднал и загинал при мините, а…

Той не можа да продължи, защото Едуард влезе в стаята и каза:

— Дойдох, както виждате. Разбира се, че вие, сеньор Уайт, нямате заслуга за това, че съм още жив!

Анита нададе радостен вик и се втурна към него. Уайт обаче втренчи уплашен поглед в Едуард, като че ли бе видял мъртвец, който внезапно е изскочил от гроба си. В този момент вратата на кухнята се отвори отново и влезе Громан. Пристъпи към масата, посегна към касетката и каза:

— Тези скъпоценности са откраднати от мистър Кливлънд. Конфискувам ги!

— Конфискувате ли ги? — Уайт скочи. — Бих искал да видя онзи, който има смелостта да посегне на личната ми собственост, спечелена с честен труд?

— Аз имам смелостта, защото това не е спечелено с честен труд. Детектив съм и ви заявявам, че сте арестуван, мистър Деър, който сега се нарича Уайт!

Врата се отвори още веднъж. Влезе Олд Файърхенд и каза:

— И Деър не е истинското му име. Вече е имал около сто имена и може би затова е забравил истинското си име. Но най-прочутото му име, спечелило най-лоша слава, е Канада Бил.

— Кой сте вие и какво…

— Обикновено ме наричат Олд Файърхенд.

Сега страхът на мнимия доктор премина направо в ужас. Лицето му придоби пепеляв цвят и той така се олюля, че трябваше да се опре с двете си ръце на масата.

— Олд…Фай… ър…хенд…! — едва произнесоха обезкръвените му треперещи устни.

— Да, Олд Файърхенд! Сега вече сигурно знаеш, че няма да ни се изплъзнеш! Злодеянията ти крещят до небето за възмездие и щеше да е по-добре, ако беше изпратил в сърцето си онзи куршум, с който искаше да убиеш този младеж. Тогава щеше да избегнеш въжето, което ще ти бъде приготвено с моя помощ. Престъпният ти живот отива към края си!

Под въздействието на тези думи сгърченото тяло на Канада Бил се изпъна. Страните му се зачервиха отново и очите му проблеснаха. Той бръкна в джоба си и извика:

— Така ли си мислите? Още не се е стигнало дотам!

— Стигнало се е, дори и револверът няма да ти помогне. Извади си ръката от джоба!

— Вадя я!

Той вдигна ръка, в която проблесна револверът му и го насочи към Олд Файърхенд. Разнесе се изстрел, Олд Файърхенд направи светкавично движение встрани. Куршумът мина покрай него и почти в същия миг юмрукът му се стовари по главата на Канада Бил с такава сила, че той се строполи шумно на земята, където събори няколко стола.

Вернер седеше онемял от уплаха, но затова пък жена му се разпищя.

— Тихо! — заповяда ловецът. — Той е в безсъзнание и повече няма да вреди никому. Донесете въже да го вържем и повикайте полицията! Тя ще се зарадва на такъв улов!

Той вдигна револвера, който беше паднал от ръката на Канада Бил, след което изгубилият съзнание престъпник беше вързан. Последваха въпроси, отговори и обяснения и когато пристигна полицията, претърсиха жилището на престъпника. С помощта на ключовете, които намериха у него, можаха да отворят всичко и откриха толкова много доказателства за престъпните му дела, че смъртната присъда му беше сигурна. Преди всичко имаше много златен прах и златни зърна, които беше взел от болните златотърсачи в „болницата“ си, след като ги беше пратил на оня свят. Налице беше и цялата сума, открадната от мистър Кливлънд, което можеше да се докаже и по направените от самия него бележки.

Арестуваният не можа да дойде в съзнание, докато претърсваха жилището му, и затова беше откаран в това състояние. Когато по-късно дойде на себе си в ареста, започна да крещи и да беснее. Юмручният удар на Олд Файърхенд бе предизвикал мозъчно сътресение, така че той изобщо не можа да възвърне нормалното си състояние. Ден и нощ се бореше с призраците на онези, които беше обрал или убил, и държанието му стана толкова опасно, че трябваше да му сложат усмирителна риза. Буйната му лудост не го напусна, докато един ден не го намериха мъртъв с пяна на уста. Това е! Моята история приключи и сега знаете, мешърс, къде и как свърши Канада Бил.

Под впечатлението от разказа слушателите стояха безмълвни още дълго време. Погледите на всички неволно се бяха отправили към Колорадеца. Той беше извадил закривения си нож и със силната си ръка дълбаеше два кръстосани белега върху приклада на старата си карабина.