Клифърд Саймък
Междинна станция (32)

32.

Клатушкайки се, Инок прекоси стаята към писалището и се подпря на него, за да не падне. Вонята бе започнала да намалява и главата му се избистряше, но все още не можеше да повярва, че всичко това се бе случило. Защото беше невероятно да се случи. Съществото бе пътувало по служебния материализатор, а единствено членовете на Галактическата централа имаха право да го ползват. А нито един член на Галактическата централа — в това беше сигурен — не би се държал като плъхоподобното същество. От друга страна, съществото знаеше паролата, чрез която се задействаше вратата. А освен него и Галактическата централа, никой друг не би могъл да я знае.

Пресегна се и взе пушката. Всичко е наред, каза си той. Нищо не бе пострадало. Само дето едно извънземно се разхождаше на воля по Земята. А това той не можеше да допусне. Земята беше затворена за извънземни. Като планета, която не членуваше в галактическото братство, тя представляваше забранена за посещения зона.

Инок стисна пушката в ръка — знаеше какво трябва да направи: трябваше да върне пришълеца в станцията и да го отпрати от Земята.

Изрече фразата на глас и тръгна към вратата. Излезе навън и заобиколи къщата.

Съществото тичаше през полето и почти бе достигнало края на гората.

Инок хукна презглава след него, но още преди да стигне до средата на полето, плъхоподобното същество потъна в гората и се скри от погледа му.

Гората започваше да притъмнява. Полегатите лъчи на залязващото слънце все още огряваха гъсто преплетените върхари на дърветата, но долу, в ниското, сенките започваха да се сгъстяват.

В момента, в който нахлу в покрайнините на гората, Инок успя да зърне как съществото свърна надолу по един малък дол, после се втурна нагоре по отсрещния склон, пробивайки си път през високите папрати, стигащи почти до кръста му.

Ако продължи все в тази посока, си каза Инок, може би щеше да успее да го хване, защото склонът над дола възлизаше на скалисто било, осеяно с остри зъбери и завършващо с голяма, издадена навън канара, заобиколена от стръмни урви, тъй че скалистото било и канарата бяха като изолиран отвсякъде остров, увиснал във въздуха. Можеше да се поизмъчи малко, докато измъкне съществото от скалите, ако се скриеше там, но поне щеше да знае, че то се намира в клопка и няма да може да избяга. Макар че, напомни си Инок, нямаше много време за губене, защото слънцето залязваше и скоро щеше да стане тъмно.

Инок зави леко на запад, за да заобиколи дерето откъм горния му край, без да изпуска от погледа си бягащия пришълец. Съществото продължаваше да се катери нагоре по склона и държейки го под око, Инок още повече ускори крачките си. Пришълецът вече беше влязъл в капана. В стремежа си да избяга бе преминал отвъд критичната точка и оттук нататък беше невъзможно да се върне обратно. Скоро щеше да стигне до ръба на скалата и нямаше да му остане нищо друго, освен да се завре в някоя пукнатина сред зъберите.

Инок прекоси тичешком покритото с папрати пространство и излезе на по-стръмния склон на около трийсет метра под скалистото било. Тук растителността не беше толкова гъста. Тук-таме растяха рехави шубраци, а и дърветата бяха по-нарядко. Меката като килим почва на гората остана назад и сега земята беше застлана с дребни камъчета, които в продължение на безброй мразовити зими се бяха откъртвали от скалите и свличали надолу по склона, а сега лежаха тук, покрити с плътен слой мъх, и не беше никак безопасно да се стъпва по тях.

Докато тичаше, Инок хвърли бърз поглед към скалите, но от извънземния нямаше и следа. След това с крайчеца на окото си забеляза някакво движение и веднага се просна на земята зад прикритието на една малка туфа от лескови храсти. През плетеницата от клони се виждаше фигурата на извънземния, очертана на фона на небето — въртеше глава наляво-надясно, за да обхване с поглед склона под себе си, повдигнал леко оръжието си, готов всеки момент да стреля.

Инок продължи да лежи, без да смее да помръдне, стиснал пушката в протегнатата си ръка. Усети остра болка по кокалчетата на едната си ръка и разбра, че ги е ожулил при падането си.

Извънземният се скри от погледа му зад скалите и Инок бавно притегли пушката към себе си, за да му е подръка, ако му се открие сгоден случай за стрелба.

Макар че, запита се той, щеше ли да посмее да стреля? Щеше ли да посмее да убие едно извънземно същество?

Пришълецът можеше да го убие още там, в станцията, когато едва не загуби съзнание от ужасната му миризма. Но не го уби. Предпочете да избяга. Възможно ли бе, запита се той, съществото да е било толкова уплашено, че да е мислело само как да избяга? Или може би се е поколебало да убие един управител на станция, така както самият той не бе склонен да убие един извънземен?

Огледа внимателно скалите над себе си, но не забеляза никакво движение, абсолютно нищо. Трябваше да се придвижи нагоре по този склон, и то бързо, защото времето работеше против него и в полза на пришълеца. Щеше да е тъмно след не повече от трийсет минути, а тази история трябваше да приключи, преди да се е стъмнило. Ако пришълецът се измъкнеше от това място, шансовете му да го открие после бяха нищожни.

А защо, обади се другото му Аз, дистанцирайки се от него, трябва да те е грижа за проблемите на извънземните? Та нали ти самият взе решение да информираш Земята за съществуването на извънземни цивилизации в галактиката и да предадеш на Земята, без да си поискал разрешение, всички онези знания и умения, до които си се докопал. Защо не позволи на този пришълец да разруши станцията, осигурявайки по този начин изолацията й в продължение на много години — защото, ако това бе станало, щеше да си свободен да правиш каквото си искаш с всичко, което се намира в нея? Можеше само да спечелиш, ако бе оставил нещата да се развиват сами.

Но аз не можех, извика Инок вътре в себе си. Не виждаш ли, че не можех? Не разбираш ли?

Нещо прошумоля в храстите от лявата му страна и го накара да се обърне натам, вдигнал готовата за стрелба пушка.

Там, на не повече от пет-шест метра от него, стоеше Луси Фишър.

— Махай се оттам! — извика той, забравяйки, че тя не може да го чуе.

Но тя сякаш не го забеляза. Посочи наляво и направи широк жест с ръката нагоре към скалите.

Върви си, каза той със затаен дъх. Върви си оттука. Опита се със знаци да й покаже, че трябва да се върне, че не бива да стои там.

Тя поклати глава и като се приведе, се затича наляво и нагоре по склона.

Инок скочи и се впусна след нея — в същия миг зад него се чу някакъв пукот и въздухът се изпълни с острия мирис на озон.

Инстинктивно се хвърли на земята: малко по-надолу по склона един квадратен метър от земята вреше и кипеше, като горният слой бе напълно отнесен и самата почва и скалата се бяха превърнали в някаква клокочеща каша.

Лазер, помисли си Инок. Пришълецът беше въоръжен с лазерен пистолет, способен да концентрира огромна енергия в един тънък светлинен лъч.

Стегна се, пробяга няколко крачки нагоре по хълма и се просна по корем зад една групичка недорасли брезови дървета.

Въздухът отново изпращя, удари го гореща вълна и замириса на озон. Върху отсрещния склон едно парче земя започна да пуши. Отгоре заваля пепел и започна да се стеле по ръцете на Инок. Хвърли бърз поглед нагоре и видя, че горната половина на брезите е изчезнала, прорязана като с нож от лазера. Тънки струйки дим се издигаха лениво от посечените клони.

Независимо от това, какво е възнамерявал — или не е възнамерявал — да прави в станцията, сега пришълецът не се шегуваше. Знаеше, че е поставен натясно, и вече не подбираше средствата.

Притиснал се до земята, Инок започна да се тревожи за Луси. Надяваше се, че нищо лошо не й се е случило. Малкото глупаче нямаше работа тук. Изобщо не биваше да е тук. Какво търсеше в гората по това време на деня? Ханк пак щеше да си помисли, че са я отвлекли, и щеше да тръгне да я търси. Какво ли, по дяволите, й е щукнало сега?

Започваше да се здрачава. Само най-високите върхари на дърветата се огряваха от последните лъчи на слънцето. Появи се хлад, пропълзял нагоре по клисурата откъм долината. От земята се носеше сладостният дъх на влага. Из някоя невидима хралупа се чу тъжният зов на козодой.

Инок скочи от мястото си зад групичката брези и се стрелна нагоре по склона. Стигна до падналия дънер, който предварително бе избрал за прикритие, и се просна зад него. От пришълеца нямаше и следа, не последва и изстрел от лазерния пистолет.

Инок огледа внимателно терена пред себе си. Още две притичвания — първо до няколкото скали ей там, а после до началото на самите канари, — и щеше да се озове над криещия се пришълец. А като се добере дотам, запита се той, какво трябваше да направи?

Да отиде и да залови пришълеца, разбира се.

Нямаше как да изготви план за действие или предварително да уточни тактиката си. Като се добереше до канарите, трябваше да се довери на своя усет и да се възползва от всеки шанс, който му се предоставеше. Намираше се в по-неизгодна позиция, защото не биваше да убива пришълеца, а само да го залови и да го върне — а ако се наложеше, да го довлече, въпреки съпротивата и крясъците му — обратно в станцията.

Може би тук, на открито, нямаше да може да използва вонята като защитно средство така успешно, както в затворената стая и това, помисли си той, можеше да улесни задачата му. Още веднъж огледа чукарите от единия край до другия, но не забеляза нищо, което да му подскаже местонахождението на пришълеца.

Пълзешком се придвижи малко напред, подготвяйки се за следващия набег нагоре по склона, като се стараеше да не издава никакъв шум.

С крайчеца на окото си забеляза някаква движеща се сянка, която се прокрадваше нагоре по склона. Изправи се рязко, завъртайки пушката натам. Но преди да успее да насочи дулото, сянката се стовари върху него, бутна го назад и го събори по гръб, а една огромна, широко разперена длан затисна устата му.

— Юлисис! — извика Инок задавено, но страховитата сянка само изсъска предупредително.

Тежестта бавно се отмести от него и ръката престана да затиска устата му.

Юлисис посочи към канарите и Инок кимна с глава.

Юлисис припълзя още по-близо и наведе главата си към Инок. Когато зашепна, устата му се намираше на сантиметър от ухото на Инок.

— Талисманът! — каза той. — Талисманът е в него!

— Талисманът! — изтръгна се от Инок, преди да успее да сподави вика си, сещайки се, че не бива да вдига никакъв шум, за да не разбере онзи отгоре къде се намират.

От скалата над тях се откърти един камък и се затъркаля надолу, подскачайки по склона, Инок се сниши още по-близо до земята зад прикритието на падналия дънер.

— Залегни! — извика той на Юлисис. — Залегни! Въоръжен е!

Но ръката на Юлисис го дръпна за рамото.

— Инок! — извика той. — Погледни, Инок!

Инок се изправи рязко — на фона на небето, отгоре на канарите, се виждаха тъмните очертания на две боричкащи се фигури.

— Луси! — извика той.

Защото това бяха фигурите на Луси и на пришълеца. Успяла е да се промъкне до него, помисли си той. Тази глупава малка нещастница се е промъкнала до него! Докато вниманието на онзи е било ангажирано с тях, тя е успяла да се приближи до него и да го нападне. В ръката си държеше нещо като тояга, някой сух клон най-вероятно, беше я вдигнала над главата си, готова да нанесе удар, но пришълецът я държеше здраво и не й позволяваше да го удари.

— Стреляй! — каза Юлисис с равен и безизразен глас. Инок вдигна пушката, но не успя да се прицели добре поради сгъстяващия се мрак. Освен това двете фигури бяха много близо една до друга. Прекалено близо.

— Стреляй! — извика Юлисис.

— Не мога — каза Инок сподавено. — Прекалено е тъмно за стрелба.

— Трябва да стреляш — заяви Юлисис рязко, с напрегнат глас. — Трябва да рискуваш.

Инок отново вдигна пушката и този път целта сякаш се виждаше по-ясно. Разбра, че проблемът не е толкова в тъмнината, колкото в онзи несполучлив пръв изстрел в света на ревящото чудовище на кокилестите крака. Щом тогава не улучи, и сега можеше да не улучи.

Мушката кацна върху главата на плъхоподобното същество, после главата мръдна встрани, но веднага след това отново кацна на мушката.

— Стреляй! — изрева Юлисис.

Инок натисна спусъка и пушката проехтя продрано. Горе върху скалите съществото остана право още секунда-две, въпреки че половината му глава бе отнесена и на фона на сумрачното западно небе се видя как, подобно на черни мушици, се разхвърчаха парченца от разкъсаната му плът.

Инок пусна пушката и се просна на земята, заравяйки пръсти в оскъдната, покрита с мъх почва, прималял от ужас при мисълта, какво можеше да се случи, и готов да се разплаче от благодарност, че не се случи, че годините, прекарани на онова фантастично стрелбище, най-сетне бяха дали резултат.

Колко странно, помисли си той, че толкова много безсмислени неща обуславят съдбата ни. Защото стрелбището беше също толкова безсмислено, колкото и играта на карти или билярд — единственото му предназначение беше да развлича управителя на станцията. И въпреки това часовете, прекарани там, го бяха подготвили тъкмо за този час и за този конкретен случай — за този един-единствен миг на този нищожно малък склон.

Пристъпът на слабост отмина, потъвайки сякаш в земята под него, и лека-полека в душата му се настани покой — покоят на дърветата и на горската почва, на онова първо затишие при падането на нощта. Сякаш небето и звездите, и самата вселена се бяха надвесили ниско над него и му нашепваха за предвечното му единение с тях. И за миг му се стори, че се е докоснал до началото на някаква велика истина и заедно с тази истина бе настъпило едно непознато досега блаженство и величие.

— Инок — прошепна Юлисис. — Инок, братко мой…

В гласа на чуждоземеца прозвуча нещо като едва сподавено ридание — до този момент никога не бе наричал землянина свой брат.

Инок се изправи на колене. Горе върху камарата скали грееше някаква мека и чудно красива светлина, една мека и нежна светлина, сякаш гигантска светулка бе запалила своя светилник и не го бе изгасила, оставяйки го да гори.

Светлината се движеше по скалите и идваше към тях, и той видя, че Луси се движи със светлината, сякаш се спускаше към тях с фенер в ръка.

Ръката на Юлисис се показа от тъмнината и сграбчи Инок за рамото.

— Виждаш ли? — попита той.

— Да, виждам. Какво е…

— Това е Талисманът — каза Юлисис, захласнат, с хриптящ от вълнение глас. — И тя е нашият нов пазител. Този, когото търсим от толкова години.