Клифърд Саймък
Междинна станция (24)

24.

Слънчевата светлина, която струеше през прозореца, го събуди, но миг-два той остана на мястото си, без да помръдне, за да се наслади на топлината. Имаше нещо приятно в тази ярка светлина, нещо успокояващо и за миг се опита да забрави грижите и тревожните въпроси. Но усети, че се канят да го връхлетят, и отново затвори очи. Може би, ако поспеше още малко, щяха да се махнат и изчезнат някъде и когато се събудеше по-късно, нямаше да ги има.

Но нещо не беше наред, нещо друго, освен грижите и въпросите.

Вратът и раменете го боляха, цялото му тяло сякаш се бе схванало, а възглавницата беше прекалено твърда.

Отново отвори очи, подпря се на ръцете си, за да се изправи, и разбра, че не се намира в леглото си. Седеше на стола и вместо върху възглавницата, главата му лежеше върху писалището. Премлясна един-два пъти, за да провери вкуса в устата си, и установи, че е тъкмо толкова лош, колкото очакваше да е.

Изправи се бавно на крака, протегна се и се разкърши, за да раздвижи вдървените си жили и мускули. И още докато стоеше прав, се появиха спотайвалите се неизвестно къде грижи и тревоги, и ужасно напористи въпроси, и се опитаха да го обсебят. Но той ги отпъди от себе си, макар и не съвсем успешно, но достатъчно уверено, за да ги принуди да отстъпят малко назад и да се свият, готови всеки момент да го връхлетят отново.

Отиде до печката и потърси кафеварката, после се сети, че предишната вечер я бе поставил на пода до ниската масичка. Върна се да я вземе. Двете чаши все още бяха на масата, по дъното им личеше тъмнокафявата утайка от кафето. Сред купчината от извънземни вещи, които Юлисис бе избутал настрана, за да отвори място за чашите, беше и пирамидата от сфери, която се бе катурнала на една страна, но продължаваше да искри и да проблясва, като всяка сфера се въртеше обратно на посоката на съседните й сфери.

Инок протегна ръка и я вдигна. Прокара внимателно пръсти по основата, върху която бяха положени сферите, опитвайки се да открие нещо — някакво лостче, някаква вдлъбнатина, някакво езиче, някакво копче, — с което да се включва или изключва, но не откри нищо, което можеше да служи за тази цел. Предварително знаеше, че няма да намери нищо, защото и преди я бе разглеждал. И въпреки това вчера Луси направи нещо, което я задейства и все още продължаваше да действа. Работеше вече повече от дванайсет часа и до този момент без никакъв резултат. Или по-точно, помисли си той, без никакъв видим резултат.

Постави я обратно на масата, сложи чашите една в друга и ги вдигна. После се наведе и взе кафеварката от пода. Но през цялото време не отделяше очи от пирамидата от сфери.

Направо да се побъркаш, каза си той. По нея нямаше нищо, с което можеше да се включи, и въпреки това Луси бе намерила начин да я включи. А сега нямаше как да я спре — макар че сигурно беше без значение дали работи или не.

Върна се при мивката с чашите и кафеварката.

В станцията цареше тишина — тежка, потискаща тишина; макар че, каза си той, тягостното усещане вероятно бе плод на собственото му въображение.

Прекоси стаята, за да отиде до апарата за съобщения, и видя, че плаката е чиста. През нощта не бяха пристигнали никакви съобщения. Каза си, че постъпи глупаво, като дойде чак тук, за да провери, защото ако имаше някакво съобщение, звуковият сигнал щеше да е включен и щеше да звучи дотогава, докато не го изключеше.

Възможно ли бе, запита се той, станцията да е вече изоставена и движението отклонено в друга посока, за да я заобикаля? Но това едва ли бе възможно, защото изоставянето на земната станция би означавало, че и станциите след нея трябва да бъдат изоставени. В системата, която покриваше този спирален клон, не съществуваха преки линии, които да позволят пренасочването на трафика. Не беше необичайно часове наред, дори цял ден да няма пътници. Движението беше неритмично и не се подчиняваше на някакъв график. Понякога се налагаше да бъдат задържани предварително заявени пътувания, докато се освободят съоръженията за тяхното приемане, а друг път се случваше да няма никакво движение и апаратите бездействаха, както бездействаха в момента.

Нерви, помисли си той, нервите ми изневеряват. Преди да затворят станцията, щяха да го уведомят. Учтивостта, ако не друго, ги задължаваше да сторят това.

Отиде до печката и сложи кафето. В хладилника намери една опаковка от полуготовата каша, приготвена от някакво житно растение, отглеждано на една от обраслите с джунгли планети на Дракон. Извади я, но после я върна обратно и взе последните две яйца от дузината, която Уинс, раздавачът, му донесе от града преди около седмица.

Погледна си часовника и видя, че е спал по-дълго, отколкото предполагаше. Почти беше време да излиза на всекидневната си разходка.

Сложи тигана на печката и отмери с лъжицата една бучка масло. Изчака маслото да се разтопи и тогава чукна яйцата.

Днес пък, помисли си той, може и да не изляза на разходка. Това щеше да е първият случай, когато пропускаше разходката си, като се изключат онези един-два пъти, когато навън бушуваше буря. Но това, че досега винаги го бе правил, каза си той предизвикателно, не бе достатъчно основание да го прави винаги. Просто щеше да пропусне тази разходка, а по-късно щеше да излезе да си прибере пощата. Можеше да използва времето, за да отхвърли всичката работа, която не успя да свърши вчера. Вестниците все още бяха струпани върху масата, в очакване да бъдат прочетени. Все още не бе попълнил дневника си, а това щеше да отнеме много време, защото най-подробно и точно трябваше да опише онова, което се бе случило, а доста неща се бяха случили вчера.

Още от деня на откриването на станцията за него бе станало закон никога да не претупва работата си по дневника. Понякога се случваше да закъснява с вписването на всички факти, но това, че закъснява или че има много работа, досега никога не бе ставало причина да съкрати дори една дума от онова, което смяташе, че трябва да запише, за да е казал всичко, което имаше да казва.

Инок отправи поглед към отсрещната стена с подредените по рафтовете дълги редици дневници и си представи — с гордост и задоволство — колко е богата и пълна информацията в тях. Между кориците на тези томове се намираха записките му от почти век насам и досега не бе прескочил нито един ден, без да го опише.

Това беше неговото наследство, помисли си той, неговият дар за човечеството. Това беше неговата лепта, която щеше да му даде право да се завърне при човешкия род. Тук беше всичко, което бе видял и чул, и мислил по време на почти стогодишното си общуване с извънземните народи на галактиката.

Докато погледът му се разхождаше по дългите редици дневници, въпросите, които бе отпъдил настрана, отново го връхлетяха и този път нямаше как да ги отхвърли. Бе успял да ги държи на разстояние известно време, колкото да даде възможност на главата си да се избистри, тялото му да се посъживи. Но сега престана да се съпротивлява. Прие ги, защото нямаше как да ги избегне.

Изсипа яйцата от тигана в приготвената от по-рано чиния. Донесе кафеварката и седна да закусва.

Отново погледна часовника си.

Все още имаше време да направи всекидневната си обиколка.