Ружа Велчева
Любовни досиета (8)

Досие 5: Близнакът

Щях да го кръстя — СВОБОДЕН, ако можех да избирам името му.

Няма нищо случайно в живота. Ако е писано две сродни души да се срещнат — значи ще стане. А ако е писано да се разделят — и това става… Независимо от това какво казват звездите или може би точно за това.

Мисля, че се видяхме за първи път в един цветарски магазин в Габрово. Току-що беше завършил гимназия и чакаше повиквателна за казармата. И аз — в отвратително настроение. Всичките ми гемии — до една на дъното… Морякът — някъде из световните морета на оня магически кораб с име на звезда, далечен повече от всякога… А Вечният спътник — още по-далече, изгубен в невероятната руска метель…

Всичко започна почти на шега.

Ние толкова си приличахме физически — същински брат и сестра. Еднаква конструкция на тялото, еднакви светли очи, кестеняви коси — като че ли една майка ни е раждала…

Рисуваше странни картини. Харесваше класическата поезия. Ненавиждаше и най-малкия опит да се ограничи свободата му.

Беше пролетен дъжд, който не бива да затваряш в чашата на сърцето си.

Беше южен вятър, който не можеш да спреш в прегръдката на душата си.

Звезда, която обича висините — не става да я закачиш като брошка в косите си.

Господи, как исках да го запазя за себе си! И колко ясно виждах, че ще бъда наранена не защото ще бъде непочтен, а именно поради вродената му почтенност. Той не иска да бъде друг, а и не може. Всеки, който поиска да го завладее, да го пороби, предварително е обречен на провал…

Приех неписаните правила между нас, защото усетих самородния, нешлифован камък — не исках да го сложа в обков на пръста си — исках го приятел за цял живот!

Запозна ме със семейството си — три жени, които станаха част от моето ежедневие. Толкова ми беше добре с тях. Живееха близко до квартирата ми и аз се отбивах почти всеки ден, намирах време между лекциите, литературните срещи и пътуванията ми до Велико Търново.

Майка му беше невероятна жена! Дълбоко религиозна. За нея енигмата на живота отдавна не беше загадка. Прие ме без резерви — обикна ме като свое дете. Всичко, до което се докоснеше, грейваше. Готвеше великолепно. Плетеше и шиеше невероятни неща. Правеше най-хубавото вино, което съм пила през живота си. Имаше два брака и по едно дете от всеки — по-голяма дъщеря, също разведена и с дъщеря, и син — моя Близнак. Достойна майка, стоически пренесла през живота си тежкия кръст сама да отгледа достойни деца. Тогава не предполагах, че години по-късно аз самата ще нося този нелек кръст!…

Толкова ми беше хубаво в това истинско женско царство, където плувах в свои води.

Повиквателната не закъсня. Всички приехме необходимото зло! Все пак две години под пагон не бива да са краят на света!

И тогава, в тези последни дни, той ме изненада. А мислех, че всичко ми е ясно!

В задушевния мрак на една габровска механа той за първи път заговори за бъдещето, за нашето общо бъдеще след завръщането му от казармата… Не можех да повярвам, че щастието е толкова близко, или по-скоро се страхувах… Горчивият опит е страшна отрова за чувствата! И все пак една светла звездичка остана да блещука в душата ми.

После — изпращане, войнишка клетва, няколко кратки отпуски (последната с цената на дарена кръв — за абсолвентския ми бал) и дълги, дълги писма всяка седмица (от мен) и по-кратички и по-редки (от него).

Писмата ми бяха цели новели — по 8–10 страници. Разказвах му за всяка нова художествена изложба в Габрово, за филмите, които съм гледала, за книгите, които чета…

Докато един път написа: „Привет! Както знаеш, много мразя да пиша писма. Като прибавим и това, че ме е налегнал един огромен канап, става нещо непоносимо. Пък и това ежедневно еднообразие, няма нищо интересно — всичко е толкова монотонно. Само мислите ми не са монотонни. Когато получих второто ти писмо в мен се получи една лека депресия. От всеки взвод (взвод, преведено на езика на цивилизацията значи един клас, а ние сме два взвода или два класа) всяка седмица се дава мияч в кухнята. По това време аз бях тази жертва. А какво представлява миячът? Всичко друго, но не и човек — свиня. И в това време аз получавам едно доста обемисто писмо. Отварям го с омазнени ръце. Не поглеждам дори от кого е. Към края, когато привърших четенето, се осъзнавам, че чета писмо, адресирано до мен. През това време нищо не съм разбрал, нито асимилирал. Всичко съм извършвал в полусънно състояние. След това четох писмото 3 пъти, имаше и сълзи, и спомени. Много съм ти благодарен за това интересно писмо. Имаше и малки пропуски, които ме интересуват малко повече от Матис. Писаното за теб беше недостатъчно. Твоето ежедневие е по-интересно, имаш допир до повече хора. Обменяте повече мисли. Дори и стихове да ми пратиш, разбира се твои, ще ме зарадват. За да не се получава за в бъдеще така, пиши ми още по-дълги писма — в едната част с твои мисли, разсъждения, а във втората — някое събитие от културния свят. Обичам дългите писма (да получавам). С особено чувство ще ги очаквам. Няма възможност да ти отговарям с такива, но ти няма да се сърдиш. P.S. Беше много приятно на 7 юни (рождения ми ден). Цяла нощ и ден водих диалог с автомата. Бях много доволен от този разговор. Той не можеше да оспорва казаното от мен. А това е много тук. Даже посръбнахме малко — той вода, аз малко водка… Всичко по дяволите, имам още 20 месеца служба. Аз лепих писмото. Поздрави…“

Как да му обясня, се страхувах да не подплаша крехкото птиче, кацнало на дланта ми. Страхувах се и от нови рани. Старите още не бяха затворени. Като живеница тлееха дълбоко в сърцето ми. Как да населя писмата си и кратките ни срещи с нежността, любовта и надеждата, която пазя в сърцето си за него — моя Близнак?!…

Предпочитах да бъда неговото „мъжко момиче“, което не плаче, не капризничи и не развява чувствата си като лъскава, модна рокля…

Аз никога не му казах „обичам те“, защото се страхувах, че може да не чуя същото от него. Перфектно чувство за самосъхранение и най-непростима човешка грешка! Защото любовта е красиво цвете и само слънцето му дава живот — притиснато в непроницаемата черупка на душата то зъзне от студ и тъмнина.

„Привет Ружа! Не ти писах досега, защото не знаех точното ти местонахождение. Получавах писма и картички от различни краища на България и докато се наканя да ти пиша, винаги беше късно, по крайния срок, който ти ми пишеш, никога не мога да съм в унисон с него. Но всичко по дяволите, нали сега ти пиша. Предполагам, че си взела всички изпити успешно, няма две мнения по този въпрос, нали! През последния месец малко разбрах от служба. Изпити, занятия, малко глад и студ, но «войнишката романтика бе изписана по лицата ни». Ружа, много ще ми бъде приятно, ако се видим пак. Аз ще се постарая да си дойда в домашен отпуск, ако не се оправя, ще те помоля ти да дойдеш. Имаме много да говорим. Мисля, че знаеш моята ненавист към писмата. По-точно, към тяхното писане. Изпитвам органическо отвращение от това да пиша писма. Това е причината да поизстинат много от отношенията ми с цивилизацията. Но ще мине всичко и аз пак ще бъда АЗ. Малко силно казано, но в момента съм голям оптимист. В божествено настроение съм. Живея със спомените и бъдещето. Не знам причината, но в мислите ми все по-често се върти твоя образ. Не ме разбирай криво. Не че не си спомням за теб, не че съм те забравил, но тук имам много време за размисъл и в тези мигове, които са много ценни за мен, градя своето бъдеще. И твоят образ все повече заема централно място. Ти все повече ми липсваш. Това не е «четка». И не се усмихвай иронично и загадъчно. За да не ти пиша всичко това досега, имаш вина ти. Не мога да ти я пиша. Ти си жена и твоята женственост и нюх ще ти подскажат. Вярвам в това. Сигурно си почерняла много. С нетърпение очаквам срещата ни. Приеми поздравите ми…“

Виновна бях, че бях пестелива на думи. Но стиховете ми говореха вместо мен. Привидно сдържаните ми писма крещяха за нежност и близост. Трябваше да четеш между редовете, Близнако мой!… И ти имаш вина.

Нали толкова си приличаме — и грешките ни еднакви!…

Моето следване се изтърколи неусетно. С цената на едно кръводаряване Близнакът беше до мен на абсолвентския ми бал през февруари 1972. Какво повече можех да искам!

После — аз във Велико Търново — на стаж в ЗЗУ, той — отново в родната казарма за още три месеца — три толкова дълги и тежки месеци и за двама ни. Особено за него, защото имаше да дослужва месец и половина арести — тази луда, непокорна глава!… И понеже беше горд и със силно развито чувство за достойнство — не подправи войнишката си книжка, като някои от наборите си…

Този месец и половина в повече служба се оказа фатален и за двама ни. Дребните камъчета понякога катурват колата… Стига да има кой само да я побутне леко с крайчеца на пръстите. А такива услужливи приятели винаги се намират! Без тях светът би бил еднообразен и прекалено подреден. И по-малко тъжен, разбира се!

С приятели прибирах багажа си от Габрово, когато го видях да се връща от гарата. Носесеше се като извънземен — бурно е било пътуването от казармата към къщи… Момчетата бяха пораснали, станали бяха вече мъже. А всяка метаморфоза е свързана и с болка…

Прегърнахме се на улицата, без да ни е грижа за любопитните погледи наоколо. Какво толкова — едно порасло момче с остригана глава и едно червенокосо момиче-жена се целуваха под разцъфналите дървета. И не можеха да знаят, че това беше и прощалната им целувка!…

„След седмица идвам в Търново. Малко да дойда на себе си… Чакай ме…“

Две години бях чакала, че една седмица ли…

Но седмицата се изтърколи в небитието, а него все го нямаше. Можех да отида в Габрово и целият ни живот щеше да се сложи по съвсем различен начин… Но така е било писано. Не исках да го търся. Исках сам да реши, да направи свободен избор.

Той не се появи 10 дни. Уж случайно дойде негов приятел, с който служеха две години рамо до рамо в родната казарма — познавахме се бегло от клетвата. Нещастието винаги има добронамерени емисари! Прескачаше ей-така, между другото, между Габрово и Търново, за да ми носи отровните вести за безкрайни фиести, запои… Споменаваше и за една фрапантна дама, която плътно била до Близнака…

Отровата парализираше сърцето ми. Как така беше забравил всичко? Беше ли направил своя избор?…

Огорчението и наранената гордост са лош съветник. Трябваше да чета между редовете. Трябваше да се досетя, че доброжелателят много точно беше премерил удара си. Но тогава не можех да разсъждавам — болката заглушаваше разума.

На рождения му ден след няколко седмици отидохме с приятеля му — и въпросната дама беше там. С лека усмивка заявих, че ще се омъжа за приятеля му до есента. Той искаше да ме предпази от фаталната грешка — та аз едва го познавах, а те, двамата, две години са били рамо до рамо… Бях непреклонна, не мислех — бях само болка и ожесточение. После скъпо платих. Но тогава исках и него да го боли — както мен.

Повече от година не се видяхме. Омъжих се, макар още преди сватбата да ми беше вече ясно, че правя огромна грешка. Бях изтеглила своето късметче!

Роди се първото ми дете, един чудесен син — Николай. Почнах нова работа, с много командировки. Често ходех до Габрово, но все не ми даваше болката да отида при майка му, поне пред нея да поплача на воля.

През това време той записа реставрация в Духовната академия. Радвах се за него — това беше неговата голяма мечта. А толкова ми липсваше…

Нарушавайки всякакви канони, се престраших и му звъннах в Академията. Гласът му звучеше толкова далечен и същевременно — така близък…

После разбрах, че се е оженил набързо за едно красиво, младо момиче. Напуснал Академията, естествено. Скоро след това им се роди дъщеря. Животът продължаваше.

Случайно се видяхме в Габрово след години. Имах вече и дъщеря — едно къдрокосо, слънчево създание — Искра. Всъщност, единствено децата ми осмисляха съществуването на брака ми — отдавна изпразнен от всяко друго съдържание… С две думи — бракът ми беше историята на една предизвестена смърт, съвсем по Маркес…

Болката беше попритихнала, останало беше само светлото чувство и ние, вече зрели хора, можехме да седнем на една маса, да пием питиета си двама и да се радваме по детски, че сме живи, че сме приятели…

И така е досега. Никой и нищо не могат да разделят двама души, за които и природата е отредила да са като близнаци. Където и да ни е запилял животът, когато него го боли — чувствам го осезаемо, щастлива ли съм — и той се усмихва…

Мисля си, че с него бих остарявала красиво, много бавно и почти неусетно!

Нямаме общ дом, всеки се събужда в собствен ден, но невидими нишки здраво ни държат един за друг…

Въпреки годините, въпреки и напук на предопределението на съдбата!