Ружа Велчева
Любовни досиета (10)

Досие 6: Дон Кихот

1983 година — годината на моя развод, на безконечните подялбни дела, които водеше бившият ми вече съпруг…

Намразих съботите, защото това беше денят на вещите лица! Беше описал пишещата ми машина, телефонния апарат, бюрото на децата… Всичко се мереше, оценяваше, надлежно описваше…

Искаше да ме смаже и психически, и финансово — не можеше да ми прости, че имах смелостта да срежа и без това излинялата връзка между нас.

Който не е минал през преизподнята на един развод, не би могъл да разбере, че това е един вид умиране… Много сила — и физическа, и духовна, е нужна, за да се изправиш и да продължиш нататък.

Имах нужда от едно светло чувство в сърцето си — да не остане място за огорчението, за болката, за ожесточението… Защото те изяждат душата, убиват я методично, стъпка по стъпка…

Дон Кихот е най-добрият приятел, който съм имала през живота си. В най-трудните мигове от живота ми той беше винаги до мен. Разбираше болката ми без думи. За да ми помогне — правеше и невъзможното.

Див, странен, привидно арогантен и циничен, той прилежно криеше под защитната броня, една нежна, ранима душа. Интелигентен, отличен професионалист, с трудна лична съдба, с два брака и двама чудесни сина от всяка съпруга…

Приветстван от половината общество и анатемосван — от останалите. Честен до безразсъдност. Понякога толкова щедър към хора, които вегетираха благодарение на неговото благородство.

Жените го обичаха и ненавиждаха едновременно.

Мъжете тайно му завиждаха и същевременно често сядаха на масата му.

Носеше една огромна болка и тайна в душата си. Не знам, едва ли я е споделил с друг, освен с мен. Заклех се, че ще я оповестя, когато му дойде времето. А то още не е дошло!…

Истинско мъжко приятелство ме свързваше с Дон Кихот! Никога не пристъпих тази граница! Нямах право — достатъчно му бяха другите тревоги…

В онези трудни две години, когато половината ми време минаваше по съдилищата, имах потребност от това светло, чисто платоническо чувство, за да оцелея, да се съхраня. Да, с такъв мъж бих искала да остарея.

Нощем водех безконечни, мислени диалози с него, а денем пак разговаряхме по мъжки…

Никога не му казах нежните думи, които заслужаваше. Но затова пък написах чудесни стихове, в които вложих цялата си обич… Така съхраних едно чудесно, мъжко приятелство и чрез катарзиса на поезията излекувах наранената си душа…

ОБИДНО Е, КАТО КРАДЕЦ

в съня ти нощем бродя,

а светла радост на дете

събужда в мене твоя поглед.

 

Във забранената градина,

макар да капят плодовете,

е тясно винаги за трима —

тежко му после на крадеца!…

 

Сто пъти в нощите се вричам

от тебе да избягам, да се скрия,

а после пак към тебе тичам

в очакване на милостиня…

 

Люляна в омагьосания кръг

между копнежа и вината,

все чакам да ме погребат

проклятията на земята…