Ружа Велчева
Любовни досиета (4)

Досие 2: Морякът

Господи, какъв мъж! Само това успях да си кажа, когато го видях да влиза в стаята.

Празнувахме с колеги имен ден, а виновникът за веселбата беше той. Току-що се беше върнал от плаване и като че ли още се носеше край него мирис на море, далечни пристанища, екзотични земи…

С него моретата и океаните нахлуха в душата ми, където копнежът по дългите сини пътища зрееше отдавна… Една детска мечта, която съхраних жива през годините!

И досега не мога да кажа къде се крият корените на тази моя луда любов към морето. Родена и израсла далече, навътре в сушата, преди да го видя за първи път на 10 години, аз го носех в сърцето си… На 15 години прелиствах лоции и учебници по корабоводене… На 18 станах завинаги негова годеница. Вече студентка във Варна, успях да зърна полякинята Данута Кобилинска, капитан на кораб за далечно плаване, заобиколена от помощниците си, между които и нейният съпруг… Пъстрите варненски улици се бяха смълчали под уверените стъпки на тази крехка, красива и смела жена… И аз мечтаех да съм като нея, но в ония години на пръсти се брояха момичетата, които можеха да учат във Военно-морското училище. Имах си и съвсем луд план — да отвлека контраадмирал Иван Добрев (публична тайна беше, че обичаше вечер да си пие аператива в ресторант „Севастопол“) и да го освободя само срещу заветното място на курсант… Сега ми звучи съвсем налудничаво, но тогава почти си вярвах, че ще го направя един ден.

Морякът носеше посланията на морето и аз повярвах, че съм открила сродна душа. А и това приятелство като начало ми даваше свободата да скрия дълбоко в душата си греховната любов към моя вечен спътник.

Попивах разказите на Моряка за далечните земи, за онези страшни часове на самота, в които мъжете копнеят и мразят, а знойните жени от лъскавите календари над койките проникват във всяка пора на жадната им за ласка кожа… Дълги, жестоки часове и дни, в които желязото на корабния корпус парализира волята на иначе железните мъже…

И друго ми разказваше Морякът — за далаверите на големите шефове от БМФ, за това как все ги минават с валутата… Тогава за първи път се сблъсках с двете страни на медала. Прозрях, че и в морето може да има кал!

В тези две години едва ли се събират два месеца да сме били заедно. Той все пътуваше, а аз имах възможността да наблюдавам моряшките жени на Варна:

Имаше скромни и тихи жени, които носеха кръста си кротко и безропотно, защото и техните легла с месеци бяха студени и празни. Отглеждаха децата си и стискаха спечелените с толкова лишения долари от вечно отсъстващите им съпрузи.

Имаше и друга порода моряшки съпруги — лъскави, вземащи всичко от живота. Те бяха облечени по „Некерман“, пушеха само вносни цигари, караха лъскави коли, пиеха си кафето в сладкарницата на хотел „Варна“ и леглата им рядко оставаха празни… И щом съпругът стъпеше на кея първо проверяваха багажа му и спестовната книжка, а после питаха как е минало плаването…

Затова моряците, щом стигнат родната земя, посягат към чашката.

Едни, заради лишенията, заради самотата, и своята, и на близките си. Децата им израстват без тях, жените им повяхват и остаряват неусетно, между плаванията. И тази вечна надпревара с времето и живота — да съградиш дом, да изучиш децата си, да си купиш кола… Докато се обърнеш — животът се изнизал между пръстите ти като шепичка морски пясък… Остават при теб ревматизмът от живота сред влага и самота, неусетното отчуждение от тези, чакали те на сушата…

Други пият, за да не мислят за това, което знаят…

Приказките за пристанищни барове, проститутки и сладък живот на моряците по далечните земи са измислени от домоседите, за оправдание на своите пороци… Глупости, пълни глупости — та нали в баровете искат долари, и пристанищните момичета искат долари, да не говорим за рисковете от болести и наказания от вечно бдящата в онези години будна гражданска съвест на помполита на кораба…

Морякът имаше голямо семейство и малък дом — тесен за всички — баща пенсионер, работил цял живот за едната скромна пенсия, майка, отгледала двама сина и една дъщеря, въпреки недъга си (имаше деформация на единия крак по рождение), по-голям брат, вече със семейство, сестра ученичка… И къща от две стаи. В едната (тя и кухня), спяха родителите му, а в другата — той и сестра му. Там беше и пианото на сестра му. Две малки кутийки, населени с хора, свикнали да се грижат един за друг и да разчитат на другия… Истински патриархален дух, истинско българско семейство!

Морякът беше поел кръста на саможертвата — да бъде финансов стълб на фамилията. По-големият му брат беше актьор и естет (със съпругата си играеха във варненския куклен театър) и обичаше хубавите цигари, хубавите дрехи… Понякога ми беше жал като гледах как сваляше новата кожена шуба от гърба на Моряка, часовника от ръката му… И тези дълги скъпи вечери по варненските ресторанти — все за сметка на Моряка…

Сестра му учеше в музикално училище — свиреше на флейта. Той толкова залагаше на нейното бъдеще! Осигуряваше й винаги най-хубавото — дрехи, гримове, скъпи френски парфюми, бижута…

Фамилията не одобри моята поява — застрашавах тяхната идилия… Щях да имам след няколко години висше образование, интелигентна бях и може би се страхуваха, че ще пресека рога на изобилието. При броените дни на неговите почивки между плаванията крадяха всяка минута, в която можехме да бъдем заедно сами…

Той знаеше колко много го обичам и се страхуваше да не се разочаровам с годините, искаше и той да бъде докрай почтен с мен, искаше покорна жена и моят дух го плашеше…

Беше странна смесица от английски рицар, балкански тиран и гагаузки инат… Било ни е писано да се срещнем, да се познаем и да се разделим.

С часове чаках да звънне на вратата… Не спях, не ядях… Сърцето ме болеше от очакване…

Никога не ми писа писмо, никога не ми изпрати радиограма за празник, за рожден ден… Да не ми даде напразни надежди. Остави ме да реша сама — мога ли да бъда покорна душа, или по-добре сама да си отида…

Една зимна вечер сняг посребри цяла Варна — беше толкова красиво… Внезапно позната и любима гръцка мелодия („Първата целувка“) прекоси улицата и се разпиля по сребърните цветя на прозореца ми… Отсреща, облегнат до входа на Стопанския институт, свиреше Вечния спътник… После дълго пуши цигара и проблясващото й огънче прогаряше направо душата ми… Чакаше там, под снежинките, тъжен и самотен.

Колко просто беше да пробягам на един дъх стъпалата и прекося улицата, която ни разделя, завинаги…

Морякът беше някъде там, сред безбрежните морета, както винаги безмълвен, а аз все още не бях узряла за истината, че в любовта ако не уважаваш себе си, губиш и себе си, и любовта… Бях само на 20 години!

А и нашата любов с Моряка беше съвсем бездомна. Неговият истински дом, всъщност, беше моторен кораб „Алкаид“. Алкаид, най-ярката звезда от съзвездието „Орион“. И затова, съвсем естествено, станах жена именно в каютата му на „Алкаид“, едва навършила 20 години. След дълъг рейс корабът им беше акустирал на варненското пристанище и нали си бяхме бездомни, след безкрайните разходки по смълчаните варненски улици, престъпих трепетна прага на каютата му. Бях решила в себе си, че трябва да премина през великото тайнство на познанието.

Под филистрината се плискаха кротките вълни на залива. И крясъците на гларусите като че ли възвестяваха на света, че едно влюбено момиче става жена на обветрения от световните бури кораб с име на странна и красива звезда…

Оттогава, вече толкова години, не мога да гледам равнодушно звездното небе и винаги търся Орион.

В онази топла септемврийска утрин, когато отмаляла се прибирах към квартирата си, имах чувството, че всички забързани минувачи разбират — с мен е станало чудо — аз съм вече ЖЕНА!

През тези две години пишех стихове, много стихове — за морето, за Моряка, за любовта… Но за едно от тях искам да разкажа. Корабът им беше някъде около Гибралтар и имаше месеци напред плаване до Куба и обратно. Исках да му пратя едно стихотворение като ласка през хилядите мили. Служителката в пощата, прочитайки текста на радиограмата, ми се усмихна съучастнически, прилежно изброи думите на стихотворението и каза сумата, която да заплатя. А аз си мислех за думите, които ще прелетят морета и океани, за да кажат на един моряк, че тук, на сушата, го обичат и чакат. Представях си радистите, които ще станат съпричастни с чувствата ми…

А сега, през годините на зрелостта, си мисля, че постъпката ми е била един детински, подсъзнателен SOS за любовта ми… Вик за съпричастие, зов за помощ, надежда за бъдеще…

Тръгнеш ли,

с девет решетки очите затварям,

с девет окови ръцете си стягам,

с девет вериги сърцето привързвам

към неспокойния кей на очакването,

за да имам

девет очи —

да те посрещна,

девет ръце —

да те прегърна,

девет сърца —

да поберат радостта ми,

когато отново се върнеш…

През този период загубих баща си. Загина вследствие на автозлополука по време на служебна командировка близо до Габрово, родния му град. Само на 44 години го положихме в земята — завинаги! Беше широко скроен човек и винаги ще ми липсва!…

И досега като вървя по улицата, имам чувството, че ще го зърна да се усмихва срещу мен. Приятелите му бяха дали прякора „Човека“ и си мисля, че не е било случайно! На погребението го изпрати цяло Велико Търново. Имаше толкова много цветя, топли думи за него, искрени сълзи на близки, приятели и колеги… И досега нося една светла сълза за него в душата си!

Майка ми на 39 години остана вдовица. Брат ми беше още малко момче и тя се чувстваше самотна и безпомощна. А и финансово вече ставаше за всички ни все по-трудно. Започнах да си мисля, че може би ще трябва да се преместя някъде по-близо до нея, до Велико Търново… Във ВМЕИ — Габрово вече имаше и редовно обучение.

А и разбирах, че трябва да се отдалеча от Моряка, да осмисля всичко… Да направя баланс на чувствата, да проверя и него, и себе си…

Зрелостта покълваше в душата ми, а с нея — и мъдростта.

Преместването ми в Габрово беше болезнено, като ампутация…

Морето, приятелите, любовта ги нямаше край мен, а ги чувствах така усезаемо.

Постепенно свикнах с болката и липсата, като вълчица ближех тайно раните си и продължих напред.

Морякът един път ме посети с новата си кола. Гледах го вече с трезви очи и не можех да простя болката, която ми е причинявал преди. Вече не можех. Говорехме си за празнуване на Нова година във Варна, но знаех, че няма да отида.

След месеци, от приятели разбрах, че баща му е починал. Когато е бил на рейс — дошъл си е месец по-късно. Знаех вече какво е да загубиш баща, който обичаш, и си представях какво е да не можеш да го изпратиш в последния му път. Обадих му се по телефона и за миг жестокостта ми се сломи — прелетях километрите до Варна на един дъх. Исках да проверя дали всичко е мъртво между нас — и наистина не беше същото…

Неоправдана ревност — от негова страна, липса на розови очила — за мен.

Бях се научила да живея без него. Само морето така ми липсваше! Него никога не можах да прежаля!

Видяхме се съвсем случайно след много години.

Аз току-що се бях развела и с децата почивахме през лятото във Варна. Разхождахме се по кея и се любувахме на ветрохода „Калиакра“. Тогава го видях да излиза от корабчето, което чисти от мазут Варненския залив. Беше в края на работното време. Побелял, остарял, схванат от ревматизма, основна награда за годините, прекарани на вода…

Искрено се зарадва на срещата ни.

Гостувахме на сестра му, разхождахме се, заедно с децата, в любимата ми Морска градина.

Не му бе провървяло много. Малко след като се видяхме за последен път, се оженил за рускиня, стара негова приятелка от времето преди да го познавам. Имаха дъщеря. Беше му вгорчила живота. След последвалия развод за нея останали дъщерята и апартамента, с толкова лишения построен от него. Сега тя си живееше в него с настоящия си приятел, на който дъщеря му казваше „татко“, а на собствения баща — „чичо“… А той живееше на колибата в лозята.

Изведнъж цялата фамилия си спомни колко много съм го обичала, колко много сме се обичали и колко ще е хубаво да се съберем сега!

Сега?

Нашето „сега“ беше погребано там някъде, далече в миналото. Той, загубил всичко, търсеше спасение в моята някогашна любов. Но аз не бях същото искрено и доверчиво двадесетгодишно момиче, което вярваше, че светът е станал по-красив и по-добър, защото любовта го е направила жена!

Поклоних се доземи на любовта си и именно защото ми е толкова скъпа, отминах нататък!

Бързат,

бягат

дългите,

сините пътища.

 

Не питат,

не молят —

отнасят те…

 

В очите ми

лягат

празни дни,

празни вечери…

 

Не се оправдавай,

не обещавай —

късно е вече.

 

Бързат,

бягат,

отнасят те

дългите,

сините пътища…