Ружа Велчева
Любовни досиета (14)

Досие 10: Индианецът

Мъжът, който ме е обичал най-много и най-безрезервно — а го нараних непростимо — понякога човек е роб на обстоятелства, по-силни от него, от чувствата му, от мечтите му.

Когато се запознахме в края на лятото на 1985 година, той беше момче — мъж на 26 години, с мургаво индианско лице и гарваново-черна коса до раменете. Аз — жена на 39 години с един изпепеляващ развод зад гърба си, с две чудесни деца — син на 11 и дъщеря на 8 години и една тъничка стихосбирка, издадена от „Профиздат“ (три поетеси под един покрив) с благословията на Бачо Кольо Радев, тогава директор на издателството…

Срещнахме се случайно, но вярвам, че през целия си живот съм пътувала към тази среща.

Моя приятелка, учителка, ме покани на среща на нейни ученици с младежка група никарагуанци, бивши сандинистки бойци, а сега — работници във Велико Търново.

Бях чела много за гражданската война в Никарагуа, познавах бегло поезията на Рубен Дарио, Че Гевара беше моят кумир, възхищавах се на Фидел, латино ритмите палеха кръвта ми (въпреки, че тогава не бяха така модерни като сега)… Приех поканата с удоволствие и нескрит интерес, а и имах нужда да се откъсна от ежедневните си проблеми, като се потопя в морето на латиноамериканските революции…

Групата беше малобройна, почти всички момчета — около 20 годишни… Деца, които преди да срещнат любовта, са се сгодили със смъртта. Разказваха с простички думи за битките, за надеждите, за светлото „утре“ на Никарагуа. Тук работеха и учеха, и бяха благодарни на България за това.

Израстнали в истински католически семейства, боледуваха от раздялата с близките си, боготворяха майките си… Чувстваха се изгубени в спокойния свят на преддемократична България…

Щяха да минат само 5–6 години и нещата и при тях, и при нас, щяха да се обърнат с краката нагоре, но тогава никой не предполагаше това!

Поканих ги да ми гостуват — моят дом е скромен и неособено богат, но винаги щеше да се намери къшей хляб за тези момчета.

Така станах „Странджата“ за тях.

Парите, които получаваха за труда си, едва им стигаха. Живееха в стара къща на ул. „Гурко“, почти без отопление през зимата. Само една електрическа печка за готвене, на която си приготвяха традиционни никарагуански ястия, най-вече ориз и много по-рядко — с пиле…

Някои от тях бяха пропушили, и алкохолът ги хващаше бързо — твърде силен за момчешките им, недохранвани с години, тела… Липсата на културни занимания, липсата на контакти с техни връстници, липсата на родители и родина, ги хвърляше често в безпаметната бездна на алкохола… И те плачеха, и пееха, и бяха изгубените деца на революцията…

Хуан Алберто Каналес Круз — на 12 години понесъл истински (не играчка) калашник в горите край Естели — великолепен китарист; Маурисио Анибал Колорзано Мартинес, спокойно, интелигентно момче от столицата Манагуа, което мечтаеше да стане шивач; Антонио, Хосе, Марио, Серхио, Фернандо, Марвин …

Къде ли сте сега, момчета? Изгубих дирите ви след нашата нежна революция през 1989 г. Искам да вярвам, че сте добре, че сте запазили за България една приятелска усмивка…

Но тогава, през 1985-а нещата изглеждаха по различен начин.

Ходих в Младежкия дом, ходих в Посолството на Никарагуа в София. Като че ли никой от отговорните за тях лица не се вълнуваше от проблемите на никарагуанците, а обикновените българи често ги нараняваха с прозвището „цигани“…

Имаше вече самоубийства — едно в Перник и едно — в нашия град. Момчето се беше хвърлило от по-горните етажи на хотел „Стадиона“ — настаниха ги там след моите ходения по мъките… Условията там бяха значително по-добри, но самотата и безизходицата — същите…

За тях бях и сестра, и майка, и приятел. Подаряваха ми книги, вестници, картички… Пред мен се разгръщаше необятната вселена на Никарагуа, на Латинска Америка. Учеха българския език прилежно, аз — испанския — също.

Чувствах се полезна, нужна и това ме правеше щастлива.

Индианецът е роден в един от най-красивите градове на тихоокеанското крайбрежие, Гранада, с величествени катедрали от времето на конкистата, малки, едноетажни домове, скрити в тропическата зеленина, екзотични хотели… Град, в който са се родили много от талантливите поети на Никарагуа.

Израснал в многолюдно патриархално семейство — традиционни католици, в което децата от различни бракове се обичат и си помагат — без интригите и завистта, които ни показват сега от малкия екран безбройните, безконечни латиносериали…

За 26 години — изключително богата биография. Незавършил средното си образование, се присъединява към сандинистката армия и няколко години брани независимостта на родината си, после — школа в Куба, след това — ограмотител в индианските села по атлантическото крайбрежие.

И ето го тук, в България, за една нова битка — битката да се докажеш, че си личност на хиляди километри от Никарагуа, да убедиш един далечен, но приятелски народ, че Сандино и Че Гевара имат толкова общи черти с Васил Левски, че борбата за национална независимост има различни имена в Пантеона на героите си, но винаги е послана с костите и мечтите на най-младите.

Познаваше отлично класическата испанска и латиноамериканска литература, но особено обичаше поезията на Рубен Дарио и Ернесто Карденал, романите на Габриел Гарсия Маркес, Серхио Рамирес, Томас Борхес… С моя помощ се влюби в Ботев, Дебелянов, Яворов…

Боготвореше Левски и Ботев наравно с героите на своята родина.

Разказваше за вулканите и езерата, за птиците и цветята, за гражданската война и за многолюдната си фамилия…

Подари ми скъпи нему реликви, пропътували с него хиляди километри: снимка на баща му, убит по времето на диктатурата на Сомоса; снимка на майка му — дребничка, белокоса жена с подчертано индианска кръв, потънала в красив, плетен стол от тръстика… Личното си шалче, отличителен знак за сандинистите с двата цвята — червено и черно: живот и смърт, любов и омраза… Удостоверението си за учител по време на ограмотителната кампания на сандиниското правителство в изгубените в джунглата индиански села… Много картички, книги (благодарение на него притежавам едно от първите издания на „Сто години самота“ на Маркес, излязла от печат в Буенос Айрес през 1971 г.), политически плакати, вестник „Барикада“ и литературната му притурка „Прозорец“…

Бяхме два далечни свята, които взаимно проникват един в друг, опознават се, обогатяват се, подкрепят се…

И неусетно идва любовта.

Най-светлото и най-чистото чувство, което е озарявало през тези години сърцето ми! И същевременно — най-хуленото, най-анатемосваното…

Българинът винаги се е хвалел със своя подчертан интернационализъм, но дълбоко в себе си е бил винаги расист — може би защото нашите земи през столетията са били кръстопът на толкова различни раси и народи, че генетически е закодирал омраза и ненавист към другите нации.

Съседи, колеги, приятели, роднини — почти всички тръгнаха на кръстоносен поход срещу двама ни.

Сплетните и заплахите отчуждиха децата ми от него — а те така добре се разбираха в началото…

Имах сериозни проблеми в службата си — направо поставена дилема — или работата, или той.

Една от колежките старателно изваряваше чашата ми от кафе, защото „нали ги знаете онези никарагуанци какви са, току виж СПИН…“

Имаше обаждания и заплахи по телефона.

Изобщо бурята над главата ми назряваше — ОБЩЕСТВОТО не искаше да приеме, че един свободен, млад мъж на 26 години (но никарагуанец!!!) и една разведена, свободна жена на 39 години (българка, инженер) могат да се обичат, че искат да се оженят…

Индианецът реши да се измести в друг град, да премине към друга група. Да се успокоят духовете… А и аз не биваше да си губя работата — нали бях глава на семейство, заплатата ми не беше кой знае колко голяма, но ми стигаше да си храня децата.

Виждахме се рядко. Той идваше по-често. Понякога и аз пътувах до с. Ведраре.

Кратки срещи.

Гладуваше през седмицата (ядеше варена царевица от нивата до общежитието, където живееха), за да има пари за път до Търново, за скромни подаръци за Искра и Ники, за мен…

Имах и добри приятели — приемаха ни, радваха се на светлината, която ни обгръщаше — въпреки всичко и всички, които се бяха изправили срещу нас.

В онези години ежегодно набираха доброволци от всички социалистически страни (включително и от България ) да помагат при прибирането на кафеената реколта в Никарагуа. Това беше почти единствената експортна стока и „контрите“ атакуваха най-вече тези райони. Реших и аз да си подам документите. Исках да видя родината на Индианеца, да се срещна с майка му, с близките му… А и от чисто интернационална солидарност пак бих отишла.

Не ме одобриха, но успях да се свържа с един студент от Габрово, който заминаваше — предадох му една карта на Никарагуа, нека поне тя да премине през планини и морета, да ми събере автографи от тези, които са били там…

Разгръщам често тази безценна за мене географска карта. С много ведро чувство за хумор момчетата от интернационалната група са ми написали послания, които и сега стоплят душата ми… Послания, писани на коляно, в сърцето на Никарагуа, едва ли не под куршумите, в селцето Ла Лагуна на 20.02.1988 година: „Все още има живот на този свят“ — Митко; „Един за всички, всички за един“ — Кирил; „Имаш един живот — изживей го!“ — Стоил; „Дойдох, видях, победих!!!“ — Евстати; „Y love you!“ — Пламен; „Тръгнахме интернационалисти, станахме интертуристи! Да вярваме в бъдещето!“ — Г. Спасов; „Край с победа! Какво по-хубаво от това?!“ — Красимир; „И този път успяхме!“ — Т. Димитров; „Не бийте децата!“ — М. Ортега; „Неправдите отварят рани, но нямаш право да си слаб. Пречистваме и съвест, и епоха, а себе си мърсим със куп неща, но зная аз, една е нашата посока, в различните посоки на света!“ — Любо. Има и посвещения от поляците в групата, а един от тях е означил точното местонахождение на лагера и е написал „Hotel HILTON — ***“

Къде ли са сега тези момчета и момичета? Много бих искала след толкова години да са съхранили оптимизма си и чисто човешката съпричастност към другите!… Или животът ги е пречупил?…

Междувременно, Индианецът успешно завърши гимназия. Премести се във Варна, където продължи, пак вечерно, да учи в техникума по корабостроене. Писмата бяха почти единствената ни връзка. Понякога се чувахме по телефона. Срещите ни станаха по-редки. Натискът върху мен — постоянен.

Господи, аз наистина обичах това момче!

И въпреки това — бяхме обречени!

Все по-често тъгата заливаше писмата му.

А аз стисках зъби, но като че ли повече нямах сили да се боря…

Промените у нас веднага след 10 ноември 1989 година коренно промениха отношението на държавата към техния статут. Поискаха им непосилни суми, за да продължат образованието си. А те бяха от бедни семейства, единици бяха тези, чиито близки можеха да осигурят нужната сума.

И трябваше да си заминат. Поне обратният им билет беше осигурен!

Изпрати ми писмо за датата и часа на излитане.

Нямаше да мога да понеса такава раздяла.

Мълчах. Страдах. Но нямах друг избор — аз оставах сама срещу всички.

Децата ми имаха нужда от мен — аз и той просто трябваше да се примирим със съдбата.

В деня на отлитането му, през сълзи следях тиктакането на часовника и знаех — сърцето ми завинаги отлита там, в далечната, загадъчна, бленувана Никарагуа…

Оставаха писмата.

И неумолимото ВРЕМЕ, което щеше да свърши останалото.

Писа ми още щом пристигна в Гранада — тъжни редове от една наранена душа.

Пращаше ми картички за Коледа, за рождения ми ден…

А аз нямах сили да му отговоря — чувствах се виновна. И това празно, отсъстващо сърце!…

Когато събрах сили да му пиша, бяха минали цели пет години.

Писмото му не закъсня — аз бях закъсняла. Най-после беше намерил сили да продължи живота си нататък — учеше медицина и беше намерил отново надеждата и любовта в лицето на една жена…

Повече не писа.

Много години по-късно помолих една моя кореспондентка от Интернет да му се обади и да го поздрави от мен за рождения му ден. Исабел веднага ми писа — много се радва, че го помня. И той ме помни и обича… Предава ми чрез нея поздрави. Чака да му се обадя по телефона.

А аз така и не намирам кураж да набера телефонния номер, да чуя гласа му след толкова години…

Аз позволих да убият най-красивото цвете, което е покълвало някога в човешко сърце.

Ако все още можеш — прости ми, любов моя!…