Ружа Велчева
Любовни досиета (18)

Епилог

Искам да завърша тази моя странна книга с една история, която пазя неразказана дълги години. Моята професия и многобройните ми командировки из България ме срещнаха с толкова съдби, с толкова достойни хора, но тази история е специална. Тя дава отговор на много въпроси. Една истински жива балада за любовта!

Пътувахме с влака за София — поредната ни служебна командировка. В купето седна и един възрастен мъж, облечен в шаечен костюм. На ревера му — скорошна жалейка… Ние се шегувахме, млади бяхме… Понякога той се намесваше в разговора ни, но така деликатно… Както го умеят само хората, одарени с природна интелигентност… Ставаше дума нещо за любовта. Тогава той се оживи, явно искаше да ни довери нещо свидно, имаше нужда да го разкаже, за да възкреси миналото, което още е живо в сърцето му…

Ще предам историята му без украса, тя сама по себе си звучи невероятно, но, бога ми, разказа я възрастен човек, балканджия и аз му вярвам, че тази легенда за любовта наистина се е случила!

„В онова лято се бях уволнил току-що от казармата. Бях бедно момче и пеша вървях от Царева ливада към Трявна. Беше по жътва. Във въздуха се носеше мирис на зряло жито. Песента на птиците се смесваше с песента на жътварките. Заслушах се. Един глас ме смая, прикова. Той като че ли ме викаше… Толкова красив глас не бях чувал. В Трявна вече разпитах и открих притежателката му. Сви ми се сърцето. Беше богата мома, а аз… Нямах дори приличен костюм, да застана пред нея. Но ми било писано!

Взех на заем от един приятел и отидох в дома й на сгледа. Родителите им бяха починали и двамата й братя застанаха пред мен — подкосиха ми се коленете. Присмехулният им поглед не предвещаваше нищо добро. Но толкова много я исках за жена, че преглътнах страха и казах защо съм дошъл. «А как ще я издържаш, как ще храниш дом и челяд — та ти нямаш нищо? По — добре си потърси лика-прилика!»

Ще взема заем, ще си отворя фурна — хляб ще пека — няма да останем гладни, така им отговорих аз, а те — върви си, — викат, нашата мома не е за теб. Тогава тя проговори. Пожела да разговаря с мен насаме. Неохотно братята й се съгласиха. Излязоха, а тя грее срещу ми… Всичко й казах, че съм беден, че костюмът ми е назаем взет, но ако се съгласи да стане моя жена, на ръце ще я нося, всяка спечелена пара за нея ще е…

Тя беше 6 години по-голяма от мен, но каква красавица! Погледна ме замислено и рече: «Харесвам те, харесва ми и твоята откровенност, затова ще стана твоя жена!» Бръкна в раклата и извади пари — за свадбата. «Нека направиш сватбата, да не те срам от братята ми, от хората…»

Тогава се заклех — докато съм жив да помня жеста й и да не я огорча с нищо, всеки спечелен с труд лев да е за нея.

И удържах думата си. Фурната потръгна добре. Никога нищо не ни е липсвало. Родиха ни се две хубави дъщери (сега отивам в Плевен, на гости на едната). И тя все пееше. Топлеше ми душата. Даже записи й правиха от Радио София.

Така остаряхме заедно — с любов с доверие, с песен…

Есенес цял ден товарих тор. Доста се изморих. Тя сложи масата, хапнахме, изпихме по чашка вино… Когато си легнахме, стана нещо странно… Ние бяхме стари хора, отдавна бяхме забравили лудориите на по-младите години… Но тя се оживи, като че ли годините отлетяха… И бяхме пак мъж и жена!… И за не знам как стана така. Заспахме, а сутринта тя беше си отишла завинаги… Така, в съня си. Може би усещането за смъртта, която я вика, я е накарало за миг да спре колелото на живота, да противопостави на смъртта жизнеутвърждаващата сила на любовта!“

Той спря, потъна някъде назад в годините и повече не отрони дума. Слезе на Плевенската гара, прегънат от тежкия багаж, а може би и от живия спомен, който пак се събуди в душата му…

А аз завинаги запечатах неговата история в сърцето си. И малко му завиждам и сега — той наистина беше познал любовта, взаимната любов, с която всеки иска да остарее.

Връщайки се през годините назад, прелиствайки пожълтелите страници на моите любовни досиета, с изненада открих, че чувствата са живи, а болката от разделите е покрита със златната патина на времето. И ме връхлетя спонтанно въпросът — в оня последен миг, преди да се пренеса в отвъдното, кой от всички тях бих искала да е до мен тогава, с кого от тях бих искала да остарея?

И не намерих отговор в сърцето си.

Не ги обвързах някога с клетви, защото те са волни души, като мен!

Бъдете живи и здрави, мили мои!

До среща там, после, в отвъдното!

Ако е писано…