Красномир Крачунов
Сградата (9)

9.

25.16.2089 (понеделник)

Най-после е вътре в Системата. Разбра го по бързащите хора. Намираше се в нормален коридор на учреждение. Разнасяха се разнообразни звуци и шумове: от високи гласове до резки хлопвания на врати. Миришеше на кафе, пресни плодове, хартия и на неизбежния всепроникващ канцеларски прах. Обстановката изглеждаше приятна, дори разкошна. Стените бяха облицовани с дървена ламперия, създаваща чувство за уют и спокойствие, подът, идеално чист и гладък като огледало, бе покрит по средата с килимена пътека, в която сръчни ръце бяха втъкали разнообразни сцени от античната митология. Над главата луминисцентни източници на светлина пръскаха щедрите си дарове.

Погледна най-близката врата и се ужаси.

Номерът беше 265834.

Къде ли се намира неговата стая? Първото му желание беше да попита. Понечи да спре бързащ мъж с елегантно сако и измачкан панталон, но го спря вътрешното му противодействие. От дете трудно влизаше във връзка с непознати хора. Мъчеше се от години да преодолее тази си слабост, понякога ставаше нахален, нагъл, груб и успяваше да скрие смущението си, но после дълго се срамуваше от себе си. И предпочиташе да избягва такива действия или поне да ги отлага за по-късно, когато ще бъде с друго настроение.

Засега реши да изчака. Може сам да се оправи. Ориентирането е по-скоро функция на мисълта, отколкото на местността. Ха, та това е нова сентенция! Зарадва се на находчивостта си. Не бе загубил способностите си. Можеше да твори. Следователно можеше и да разсъждава. Тема: как да стигне до №10865?

Избра посока на движение от №265834 към №265833 и я нарече права. Спрямо нея споменатите номера се намираха отдясно. А отляво?

Срещу 265834 — 265665.

Срещу 265833 — 265666.

Отдясно номерата намаляваха, отляво се увеличаваха.

Засега това нищо не му говореше. Прие го просто за сведение. Вгледа се в подробностите. Светлите тонове създаваха спокойно настроение. По вратите бяха закачени или залепени табелки, списъци с имена, съобщения, бележки и т.н. Същевременно по стените нямаше нищо служебно, а само привлекателни картини с натюрморти и пейзажи, под които кожени канапета предлагаха възможност за удобно отморяване.

А защо да не си почине?

Едва го помисли и веднага седна. Интересно защо не се сети веднага? Умората в краката се проявяваше с лека болка. Отпусна тялото си и усети приятно облекчение. Тепърва му предстояха много подобни изживявания. Познаваше добре нравите в подобно учреждение: усилено движение, преодоляване на трудности от неочакван характер и малко свършена докрай работа.

Срещу него седнаха двама души и започнаха да разговарят шумно.

— Срещна ли Маргарет? — поинтересува се дебеличкият мъж с розови бузки и тихичко изхихика.

— Видях я край стълбата на осми вътрешен етаж — отговори събеседникът му, също така мъж, но по-едър и по-здрав, по-млад и по-свеж. — Спрях я и поговорихме.

— Как е със здравето?

— Изглеждаше превъзходно.

— Бях те помолил да внимаваш с очите й.

— О! Вгледах се и видях, че са кафяви с пъстри точици.

— Не си ме разбрал правилно. По важното беше какво има всъщност около очите.

— Върху клепачите — син грим.

— А под тях?

— Чисто.

— Абсолютно? Не са ли останали следи от умора?

— А-ха! Сетих се. Петна под очите нямаше.

— Ето това исках да разбера.

— Интересно ми е защо?

— Съществуват съображения, които ме карат да бъда любопитен. Засега не мога да ги споделя. Всъщност ти си достатъчно умен сам да се досетиш.

— Така е.

— Сещаш ли се?

— Донякъде. Въпреки че виждам няколко варианта и засега не мога да дам предпочитание на някой от тях.

— Аз изпитвам същото затруднение.

— Тогава защо не се срещнеш сам с нея?

— О! Не! Не сме толкова близки, че да се осмеля натрапчиво да я оглеждам.

— Аз също не я познавам добре.

— Но ти си млад мъж и можеш да си позволиш малко нахалство, което да мине по линията на по-особен интерес.

След тези думи те се засмяха, станаха и си тръгнаха. Повървяха по коридора, свърнаха и изчезнаха в някаква врата.

Станимир недоумяваше от чутото.

Всъщност засягаше ли го това? Сигурно не, би могъл да допусне, че тяхната поява не е съвсем случайна, но само ако прекрачи границите на нормалното мислене.

Време е да тръгва. Стана и краката сами го понесоха към онази врата, в която изчезнаха двамата мъже.

Изглеждаше като всички други врати. Номерът краси лицето. Но имаше и разлика — на преден план беше залепен ликът на голям черен кон, взет сякаш от диаграма в шахматна книга.

Преди да помисли какво прави, хвана дръжката, натисна я и бутна вратата. Озова се в някакво интересно помещение. Не можа да определи красиво ли е, или грозно. По-скоро второто. Вляво една до друга бяха разположени шест червени кабини, номерирани от 0 до 5. Вдясно — същите кабини, но вече сини. Между редиците, на отсрещната стена се виждаше някаква невзрачна врата. Но той я отмина и реши да се занимае с нея най-накрая.

Обхвана го несигурност и боязън. Ами ако влизането в конската глава е забранено? И ако някой го види? Как да обясни присъствието си? Добре, че онези двама души бяха изчезнали някъде. Може би бяха продължили пътя си през третата врата?

Побърза да излезе в коридора. Поразходи се нагоре-надолу. Хората, които срещаше, го отминаваха, без да му обръщат внимание. Той самият не откъсваше очи от вратата с лика на коня. Какво ли толкова го привличаше? Трудно би обяснил, ако някой се досетеше да му зададе подобен въпрос. Изпитваше трепета на новото познание и знаеше, че по този начин по-лесно ще се приобщи към порядките в Сградата.

Не изтърпя и се върна в конското помещение.

На входа почти се сблъска с някаква жена. Усети уханието на парфюма й, направи й път, но така, че почти да се допре до нея, при което изпита обяснимо вълнение. Дали ще я срещне отново?

Вътре нещо липсваше, но не го осъзна веднага. Отваряше кабините и поглеждаше любопитно в тях. По изпълнение бяха абсолютно еднакви, различаваха се по цвят и номер. За какво ли бяха предназначени?

Не успя да си отговори.

Запъти се към вътрешната врата.

Нямаше я! Тя беше изчезнала.

На друго място би се учудил безкрайно, но сега дори не се развълнува. В тази сграда всичко бе допустимо.

Реши се на опит. Влезе в кабина №2-червено и затвори вратата. Нищо не се случи. Повъртя се в дори нямаше къде да седне, после си излезе. „Ама че дивотия“, каза си и се отправи към коридора. Същият! Седна на най-близкия диван и се замисли. Усети онова вътрешно напрежение, толкова неприятно и досадно, което се поражда от несигурност и обърканост. Опитваше се да го прогони. Приложи последователно няколко способа на вътрешна саморегулация, но не успя да възстанови душевното си равновесие. Погледът му като пощурял се плъзгаше нервно по предметите.

Нима беше сляп?

Номерът на стаята срещу него беше 285834. Та той се е изкачил два етажа по-нагоре! Разгада приложението на конската стая. Тя представляваше асансьор от нов тип — пренася те по етажите, без да усещаш никакво движение.

Защо да не опита още веднъж?

Върна се в стаята. Поогледа кабините в бяха свободни. Влезе в №2-синьо, веднага излезе и отиде в коридора.

№305834.

Изкачил се е още два етажа нагоре. Всъщност на кой етаж се намира? На 305-ти или на 30-ти? И с колко етажа се изкачва: два или двадесет? Отговори ли си на този въпрос е все едно да определи и броя на стаите на етаж: 1000 или 10000. Дали броенето започва от 1 или от 0? Но това са дреболии.

Жалко, че докато бе вън от Сградата, не се досети да преброи етажите. Много бяха! Но колко? Сто? Двеста? Триста? Да не гадае. Откъде би могъл тогава да предполага, че вътре ще трябва да се занимава с аритметика и числова мистика.

Да слезе сега надолу! Кабина №4-синьо!

№245834.

Превъзходно: качил се е 4(40) етажа. А трябваше да слезе. Къде беше сгрешил? Да опита още веднъж.

Кабина №4-синьо.

№305834.

Кабина №4-червено.

№265834.

Системата сменя байряка. Тя поощрява помнещите и стриктните. След употреба на определена кабина, обръща процедурата и, не се ли съобразиш с нея, те наказва. На пръв поглед е нещо незначително, но ако си развълнуван, кой знае къде може да се окажеш, преди да осъзнаеш, че трябва да спреш и да поразмислиш.

И същевременно какво трогателно познаване на човешката душа! Бездушната Система ти дава приятната възможност съзнателно да не бъдеш стриктен, да грешиш, да постъпваш противно на правилата и да се движиш в правилна посока.

Раздразнението изби в хладна ярост.

Поиска му се да разбие някоя кабина, като изтръгне вратата от пантите, и така да провери какво ще стане. Дали може да си го позволи? Сигурно. Защо пък не!? Колко пъти такива дребни хулиганства са ставали пред очите му и не са имали особени последствия за извършителите.

Направи крачка назад. Втренчи се в затворената врата на кабината. Хареса му дръжката. Хладната й рационалност го изпълни със злоба. Засили се и ритна вратата. Проехтя оглушителен трясък. Ударът беше нанесен толкова силно, че пантите веднага се разклатиха. Тънки трески се разпиляха по пода. Вторият ритник проби дъската. Станьо сграбчи бравата и с едно движение я изтръгна от мястото й. Размаха я и започна да удря наоколо, без да гледа. Когато сломи и последното дървено парче, с презрение захвърли останките в краката си, затъпка ги гневно и след като се успокои, реши да се махне, колкото може по-бързо.

Не искаше някой да го завари в това състояние сред отломките. Но не биваше и да се движи раздърпан из коридора. Свали сакото си и внимателно го изтърси. Махна няколкото забили се в плата тресчици. Огледа панталона си — нямаше видими следи. По-трудно се оказа с обувките — драскотините по тях подсказваха най-малкото небрежност, недопустима в Административната служба. Извади носната си кърпа и се помъчи да заличи последствията; не успя напълно, подсвирна си весело и приглади косата си с пръсти. После слезе четири етажа по-ниско.

№225834

А сега накъде?