Красномир Крачунов
Сградата (5)

5.

Хладният като камък и топъл като цвят мрамор под краката му създаваше приятното усещане за непоклатима сигурност. Назад безкрайната равнина изглеждаше неочаквано красива. В далечината се сливаха оранжева твърд и синкав небосвод. Багрите се смесваха в необикновена дъга, опасваща видимия хоризонт. Той изглеждаше безкрайно далечен и съвсем близък. От него изплаваха малки точици и с приближаването си бързо се превръщаха в нормални човешки фигури.

Наближаваше началото на работното време.

Човешкият поток се вливаше в Сградата. И вместо към централния вход този поток се извиваше към малка невзрачна странична вратичка. Хората се редяха и търпеливо очакваха реда си. По-нетърпеливите или по-нахалните изпреварваха чакащите, обезпокоявани само от по няколко негодуващи възгласи.

Станимир се прилепи към опашката и така се приобщи към множеството. По вътрешна нагласа беше изпълнителен и дисциплиниран човек. Не избягваше трудностите.

Знаеше, че по този начин колегите по-лесно щяха да го признаят за свой и да го допуснат в професионалния кръг.

Заслуша се в разговорите.

— И днес се класирахме! — радваше се млада, солидна на вид жена.

— Изпотих се — заразказва мъж на възраст, отдавна оплешивял, висок и прилично пълен. — Отдавна не съм имал такъв малшанс. Излязох съвсем навреме от нас. Наредих се на опашката за вестници. Минута по-късно пристигна автобусът. Съобразих, че веднага трябва да го хвана, иначе със сигурност закъснявам, затичах се към спирката, а онова говедо, шофьорът де, хлопна вратите под носа ми и потегли. Теглих му една и — обратно при вестниците, а те свършили вече. Въобще — лош късмет. Добре че дойде тролеят. Метнах се на него, без да мисля много. Изкомбинирах четири превозни средства и… ето ме!

— Днес времето ще бъде хубаво — споделяше с приятелката си възрастна жена. — Чу ли прогнозата? До края на седмицата очакват фронтът на антициклона да премине през цялата страна. Ще завалят проливни дъждове с гръмотевици и градушки. Ама винаги така става — дойдат ли почивните дни, нещо се случва или с природата, или с началниците. Семейството се е приготвило за излет в планината… и ти бръкват в душата! Я дъжд, я извънредна работа. После не се ядосвай за дреболии. Нервите ми не издържат повече. Кога ли ще се пенсионирам, че да заживея спокойно? Струва ми се, че някой нарочно го прави…

— За началниците, да! Но още не са стигнали дотам, че да управляват природата.

— Ти сигурна ли си? Може да могат, но предпочитат да го пазят в тайна.

В този миг Станимир стигна до вратата. Портиерът взе пропуска от ръката му и внимателно го зачете. Какво пък толкова интересно имаше в него?

— Вие май сте нов, а?

— Да.

— Тогава е простително вашето незнание. Най-вероятно не са ви уведомили, че тук е входът за обслужващия персонал на Сградата. Останалите служители влизат през Главния вход.

Тези думи портиерът изрече с подчертана почит в гласа.

— Не видях някой да го ползва.

— Вие, служителите, сте на особен пропусков режим, имате право на плаващо работно време и ненормиран трудов ден.

— Благодаря.

— Няма нужда да бързате — обясни портиерът и махна приветливо с ръка. — Пожелавам ви приятен първи работен ден!

Станимир си тръгна и усети пронизващите погледи на хората. Червенина изби по бузите му и той се опита да я прикрие с равнодушно спокойствие. Стана му топло. Тихичкото хихикане изглежда се отнасяше за него. Отдалечи се от тълпата и му се стори, че долови разликата между себе си и останалите. Тях ги управляваше всекидневието, подчиняваха се на строг режим и традиционна регламентация. А той бе успял да се измъкне от това блато.

Секунди преди да се хлопне вратата, се чуха възмутени викове. Портиерът занарежда спокойно:

— Ей, не бързайте да се натискате, кепенците ще паднат след малко, но не преди да свърши опашката.

Едър дебеловат мъж с прошарена полуоплешивяла глава размаха черното си куфарче. В последния миг се прилепи към опашката. Беше се изпотил от тичането и дишаше тежко и на пресекулки.

— Ако и утре направиш същото — смъмри го приятелски портиерът, — ще те оставя да се гмурнеш в басейна.

— Не така бе, приятел! Защо ме плашиш? Нали знаеш, че не съм от страхливите. Предпочитам да си мина по нормалния път, но ако се наложи и басейна ще преплаваме.

— Като се пльоснеш в него, вода няма да остане — разсмя се портиерът. — Хайде, влизай. Влизай де! — добродушно разреши той. — Ти да си спомняш, че нещичко ми обеща?

— Не съм забравил, бе. Сега ще ти обясня какво трябва да направиш. Отиваш при…

В този миг портиерът завъртя ключа и останалата съществена част от разговора се проведе при закрити врати на четири очи.

Стената се размърда, набъбна и се изду. До ушите на Станимир достигна тих бълбукащ шум. Заприлича му на планински поток, неволно затвори очи и дълбоко пое въздух — липсваше характерната миризма на борова смола. Камъкът потече надолу, закри вратата и там, където беше Входът, изчезна всякакъв намек за него.

Няколко души се приближиха без да бързат към изчезналата врата. Явно бяха закъснели. Не изглеждаха уплашени. По-скоро им беше весело — припряната веселост на смутени хора.

— А, сега — каза симпатичен млад човек с черно куфарче в ръка — ще се топнем ли в басейна?

— Ти знаеш ли да плуваш? — подкачи го жена с посивяла коса.

— Не ми е за пръв път — отговори събеседникът й.

— Нека се съберем повече — предложи жената, — по-лесно ще минем.

Когато групичката се увеличи достатъчно, хората се преместиха върху квадрата срещу изчезналата врата. Равнината се развълнува и жадно започна да ги поглъща. Никой не показа и най-малко вълнение — за тях това не беше ново преживяване. Дори, ако се съдеше по усмивките на лицата им, то май им доставяше някакво вътрешно удоволствие.

„Интересно в помисли си Станьо, в как ли бих се чувствал аз в тяхното положение? Дали наистина има басейн?“ Представи си как шляпа из водата с дрехите и се разсмя. Би изглеждал направо нелепо — особено когато излиза и струйките потекат по пода. А после силна струя нажежен въздух ще го мята из помещението, докато изсъхне и заприлича на бостанско плашило. Е, едва ли е така.

Време е и той да влезе в Сградата.

Отправи се към своя Вход!