Красномир Крачунов
Сградата (11)

11.

— Здравей, момче, тебе търся! — спря го симпатична възрастна жена.

Синята работна престилка, чиста и внимателно изгладена, без нито едно незаконно ръбче, подсказваше спретнат характер. Донякъде впечатлението се разваляше от износените, загубили всякаква първоначална форма пантофи. Е, пестелива е, би познал и допуснал дори не особено наблюдателен човек. И не е придирчива — краката й бяха боси, въпреки изкуствения хлад. Но това му позволи да забележи изпъкналите вени и да си представи болката, която понякога предизвикваха. И напуканите пети, и набръчканите ръце с грижливо отрязани нокти, и живите, но уморени очи красноречиво сочеха тенденция към достигане на предела на жизнена устойчивост и скорошно пенсиониране.

— Подпиши се на това място — посочи тя с пръст, след като разгърна дебела папка.

— И тук… и тук, също.

Станьо прочете заповедта:

Въз основа на член… от… и член… от… и т.н., той бе наказан с мъмрене за неправилна употреба на материалната част на Сградата, довела до умерени щети.

Кога успяха!!?

— Неприятно ли ти стана, момко?

— Трудно е да определя, лелче. Безспорно, гордост не изпитвам. Желанието да руша ме връхлетя внезапно и не успях да се преборя с него. Необходимо ми беше, а защо — сам не съм в състояние да определя. Но щом ми е било нужно, трябвало е да го извърша. Сторих го, признавам си чистосърдечно и се разкайвам. Да отричам е грехота. Заповедта е правилна. Така трябва.

— Има и по-лоши случаи от твоя — успокои го жената. — Преди месец Виралов изпотроши стъклата на пропуска и погна портиера да го бие. Добре, че онова проклето старче е достатъчно пъргаво и успя да избяга. Едва го усмириха. Отърва се леко — забележка с вписване в картона.

— Толкова малко?

— Толкова! Става въпрос за писани наказания. Но има и неписани — негласни и много по-действени.

— Какви са те? — Станимир усети тръпки по гърба.

— Например, този Виралов още не е открил работното си място, вече месец и нещо отгоре се скита из Сградата.

— Колко умно измислено. Мен очаква ли ме подобна участ?

— Трудно е да кажа „да“ или „не“. Тук в Сградата животът е вмъкнат в рамките на обширен правилник и същевременно всеки постъпва, както си реши, според съвестта.

— Ясно — каза Станимир, без да му е особено ясно.

— Ти си нов, нали?

— Днес е първият ми работен ден — отговори той с някаква гордост в гласа.

— Добре си започнал. Днес дават аванс. Намини край касата.

— Не знам къде се намира. Ще ме упътиш ли, лелче?

— С удоволствие. Много е лесно. Ти нали си от отдел „Структурно преобразуване“? Тръгваш направо по коридора. Като стигнеш фоайето, завиваш надясно и се спираш пред третата врата вляво. Там пише с големи черни букви: „КАСА“. Аз, впрочем, отивам натам. Ванчето е чудна жена. Каже ти няколко думи и, дори да ти е причерняло, олеква ти на душата.

Тръгнаха. Касата се оказа не толкова близо. Вървяха повече от час. Посока — точно обратната на току-що обяснената. По-голямата част от времето премина в срещи и разговори с познати на леля Мара — така я наричаха колежките й.

Накрая стигнаха.

— Почакай тук — нареди леля Мара. — Аз ще вляза първа. Щом на това екранче светне надпис „СВОБОДНО“, блъсни вратата. Тя ще се отвори. Тогава влизай смело.

Станимир кротко зачака. Няколко души се наредиха след него. Говореха си нещо, но той не им обръщаше внимание. И друг път бе изпитвал вълнение, но сега кой знае защо, беше много по-силно. Топлина изби малко под врата му и постепенно се спусна на вълни към кръста. Облегна се на стената, усети здравата опора с гърба си и се овладя.

… Надписът светна!

Блъсна вратата и прекрачи прага…

26.16.2089 (Извън времето)

Бледа пелена забули очите му. Кратък мрак прекъсна мисълта му. Свести се сред неприятна бледа светлина. Озова се на някакво неугледно стълбище. Шум от бързи стъпки се приближаваше към него. Високи гласове обсъждаха нещо важно.

— Аз не съм съгласен — настояваше солиден бас. — Обясни на този високопоставен пън, че подобно решение неминуемо ще доведе до непредвидими последици.

— Той внимателно отбягва да изясни мотивите си. Намекна, че са замесени по-важни от нас лица. Изглежда добре разбира нелепостта, но се опитва да лавира.

— Така и предполагах. Защитаваш го! Такива безподобни безгръбначни подлизурковци трябва да се ритат с върха на обувката по задните части на опнатите им панталони…

Мъжете се показаха на горната площадка и се запътиха към Станимир. Басовият глас притежаваше едро зачервено от гняв лице. Челото му преминаваше без преход в обширна плешивина. Спътникът му се опираше на перилата с лявата си ръка и бързо ситнеше надолу по стъпалата. Презрителната му усмивка, която изкривяваше неприятно тънките устни, бе предназначена за целия външен свят.

— С удоволствие бих го забърсал сам.

Минаха край Станимир. Погледнаха го така, че все едно не съществува и…

— Направи го!

— Как? Ради би ли ни съдействал?

Те отвориха една врата и потънаха в появилия се отвор. Чу се силно хлопване.

Ехото изпълни затвореното пространство и след като изчезна някъде в безкрая, настана тишина.

Станимир се огледа. Стъпалата, учудващо за нова сграда, носеха следи от преминаването на множество крака. Мазилката по стените на много места се беше напукала и изпопадала. Влажни петна избиваха на повърхността. Миришеше на мухъл, умрели насекоми и машинно масло.

Светлината примигна: угасна и светна няколко пъти и се установи на по-тъмно ниво с неприятен жълтеникав оттенък. Той неволно погледна ръцете си и се ужаси от мъртвешкия им вид. За пръв път, откакто попадна в Сградата, изпита отчаяние. Досега приемаше всичко напълно спокойно; като човек, видял доста неща в живота си и запознат с не малко странни порядки, преодолял неочаквани трудности и изпитания, бе загубил отдавна юношеските си илюзии, а по-късно и зрелите си мечти. Сега единствено се надяваше на стабилна служба с добра заплата и в бъдеще — на висока пенсия, достатъчна за облекчаване на настъпващите старини. Но последните събития направо го разтърсиха. Отдавна не беше се чувствал така объркан и унизен. И ако досега приемаше случките като нещо естествено, нормално и дори желателно за всяко учреждение, то посещението на касата му се стори невероятно, обидно, връх на изтънченото издевателство. Възмути се, а нямаше на кого да излее гнева си.

Изрита перилата пред себе си и, докато стенеше от болка в глезена, звънтежът на стоманените пръчки се понесе нагоре и надолу, като преминаваше в различни тоналности на звуковия спектър.

Какво, всъщност, се беше случило?

Постара се да събере мислите си.

Бе минал през една врата, на която пишеше „КАСА“, и вместо в стая с бюро и огнеупорна стоманена каса се озова на запустяло стълбище.

Получил ли беше парите?

Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади портмонето и след кратко колебание погледна вътре. Десет чисто новички банкноти търпеливо очакваха да бъдат похарчени.

Но защо, по дяволите, другите хора от опашката, които бяха зад него, не излязоха през тази проклета врата?

Вход един — изходи много!??

Те изглежда добре познават правилата. Излизат на стълбището и веднага тръгват накъдето им трябва. Докато той сега трябва сам да се ориентира. Умори се непрекъснато да бъде съобразителен. Тежестта в главата му заплашваше да се превърне в нетърпима болка. Необходимо му беше да изпие едно кафе или да си почине. Така ще се освежи. Простичко желание, а колко бе трудно за осъществяване.

Защо нищо не помни? Какво се е случило в „КАСА“-та?

Седна на стълбището и подпря с ръце главата си. Постара се повече да не мисли за нищо. Релаксация. „Аз съм добре! Много добре! По-добре не мога да бъда! Протегни ляв крак. Протегни десен крак. Отпусни се. Отпусни се. Умората излита през върха на палеца. Излита… Излита…“

Светлината примигна отново няколко пъти и изгасна. Мракът беше направо непроницаем. Страхуваше се да мръдне.

Някъде далеч, в долните етажи, се чу шум. Нещо тежко удряше по стените и тътенът отекваше в ушите като бой на огромен каменен барабан.

Въздухът се раздвижи. Проехтя дълбоко вдишване. Загърмяха вентилатори. Вятърът разроши косите му и се опита да го събори.

Станимир се хвана с две ръце за перилата и така успя да се задържи на мястото си. После, борейки се със стихията, изпълзя на четири крака в най-близкия закътан ъгъл и горчиво заплака. Потекоха солени сълзи и вкусът им подсказа, че тук, в търбуха на Сградата, едва ли имаше по-самотен човек от него.

Всмукването свърши. Машината-вентилатор направи последни обороти, изхърка уморено и затихна като голям, добре нахранен звяр. Тишината изведнъж направи мрака още по-непрогледен и непоносим.

Шумът, който нахълта в ушите му и го накара да затрепери, беше налудничав. Нещо яко се разкъса, захърка, замря, после се затъркаля надолу по стълбите. Глухите удари приличаха на далечни гръмотевици, последвани от недоволно ръмжене, което изведнъж премина в глух яден рев.

Добре, че неизвестното същество се отдалечаваше.

Станьо седеше неподвижен, притиснал гръб към стената и не смееше дори да диша. Не се питаше какво е това. Погна го страх и в главата му не остана място за други чувства и мисли.

Звуците се спускаха в дълбините. Понякога се спираха, усилваха и като че ли се връщаха обратно. Но тенденцията беше към затихване. „Изглежда се спасих“, помисли Станьо, и в същия миг почти едновременно с възникването на тази надежда долови някакъв вик, на прага на слуховата чувствителност, вик, пронизителен и отчаян, който бързо замлъкна…

Свести го ярка светлина.

Вдигна се от пода, разтърси глава, оправи дрехите си, намести вратовръзката, доколкото можеше без огледало, изтупа панталоните си от натрупания прах и бе готов да посрещне всякаква изненада. Свежестта на въздуха подсказваше, че: „Започна нов работен ден!“

Не беше се излъгал. Захлопаха врати. Бързи стъпки проехтяха по стълбите. Той заслиза надолу с достойнство и без да бърза. Един мъж го настигна и надмина. Весела група се изкачваше нагоре. Замириса на цигарен дим и ароматно кафе. Знаеше вече как да постъпи:

„Прави като другите и няма да сбъркаш!“

Видя в коя врата влезе човекът пред него и сам се запъти натам. Сигурен бе, че ще успее, но въпреки това се развълнува, когато хвана дръжката и за миг се поколеба, преди да я натисне.

Вратата се отвори!