Красномир Крачунов
Сградата (24)

1.

10.17.2089 11.00 h

Трите часа преминаха в движение с асансьора. Изкачваха се един етаж нагоре и слизаха. Поглеждаха през гнездото и се връщаха. Повтаряха отново цикъла. Броячът равномерно, последователно и с учудващо равнодушие прехвърляше цифрите. Прекъсване нямаше.

Скритите етажи така си и останаха недостъпни. Вратата на асансьора не се отваряше за тях. Опитаха всички възможности, които им хрумнаха, но резултатът си остана неизменен. През лимфата нямаше път към Езерото.

Изморени и ядосани се върнаха на първия етаж според брояча на асансьора и се намърдаха в лоното на Системата. Усетиха обичайното облекчение след приобщаването към привичния начин на живот.

— Къде ще пийнем по едно кафе? — запита Димитър. — Ти трябва да черпиш. Нищо не открихме.

— Лавките са заети за празненството.

— Да отидем в спецбарчето.

— Откъсваме се от трудовите маси.

— Предпочитам тишината.

— А-а-а…

Влязоха в спецбарчето през стената. Останаха изненадани. Лавиците бяха празни.

— Какво е станало? Да не е бушувала буря?

Мишо не отговори. Вдигна рамене и се засмя. Гласът му не бе в състояние да предаде вътрешната му обърканост. Днес щеше да преживее, но какво щеше да прави утре?

— Изкупиха всичко — постара се той да бъде кратък и ясен. — Шефовете се изредиха като на реномирана проститутка. Вие сте последните, както всъщност си е присъщо на спецовете.

— Кафе имаш ли?

— Машината е заредена.

— Дай ни две.

— С удоволствие. Но съществува една малка подробност. Няма захар.

— Винаги досега сме го давали интелектуално.

Чашките, поднесени в изящни чинийки, кацнаха на масата. Разнесе се звън на оригинален китайски порцелан. Прозрачни пари разнасяха вдъхновяващ аромат.

Петър взе сребърната лъжичка от подноса и по стар неотменим навик дълго разбърква черното кафе. Вдигна чашката и отпи внимателно. Течността потече в устата му. Горчивият вкус накара да потрепери цялото му тяло, но живителният дъх стигна бързо до мозъка и предизвика изблик на радостна еуфория.

— Митко, днес поработихме добре.

— Така, както е тръгнало, скоро ще ни изгонят — мрачно предсказа Димитър.

— Кой ще посмее да го стори?

Каза тези думи и вдигна отново чашката. Но не успя да отпие в дочу някакви викове и се заслуша.

— Какво става?

— Сигурно някакъв скандал. По какво съдиш?

— Виковете са безредни. Всеки гледа да се изкаже, а никой никого не слуша.

— Усилват се. Тълпата идва насам.

— Какво ще кажеш, да надникнем навън?

— Предпочитам да си пия кафето. Представи си, че ни подгонят да ни бият?

— Хайде, де! Че защо?

— Работата ни е такава. Уж сме секретни, а всички знаят. Случат ли се безредици, ние ще сме отдушникът, върху който тълпата ще стовари разрушителния си гняв.

Мишо изведнъж се разбърза.

— Господа, аз затварям.

Двамата се спогледаха объркано.

— Още малко — съвзе се пръв Петър. — Нека все пак си допием кафето.

— Та вие може и до утре вечер да си го пиете — развика се почти истерично Мишо. — Моля ви, побързайте.

Той започна да обръща столовете на неизползваните маси.

Нямаше как, изпиха кафето по най-бързия начин, прекръстиха се мълчаливо и излязоха в коридора.

Гласовете звучаха някъде наблизо.

— Помощ! — викаше мъж. — Умира! Къде са тези проклети лекари?

— Какво ли става?

— Нека видим.

Затичаха се към гласовете.

В коридора се вълнуваше безформена тълпа. Приближиха и незабелязано се сляха с нея. Петър потърси с очи някой по-спокоен човек, откри една притихнала плаха жена и я попита:

— Какво е станало?

— Маруся откачи — отвърна жената, без да откъсва ужасен и възбуден поглед от средата на тълпата. — Не знам какво й стана. Изглежда си беше пийнала повече, отколкото понася. Превъртя й пружинката. Май и някой я подкокороса. Качи се на масата и почна да вика: „Щом в магазините няма нищо и по нас да няма нищо!“ Мъжете — гадни сте си по природа — зацвилиха от щастие. „Няма да посмееш, лельо Марусьо.“ Така я подкачваха. Тя се хвана и започна да се събличае Ужас! — Личеше, че на тази жена й доставя удоволствие да разправя случката. — Пуснаха музика. Тя затанцува. Сваляше дрешка след дрешка. Ама и тя с кой акъл! Стигна до сюблимния момент. И точно тогава стъпи в една чиния с торта. Подхлъзна се и падна от масата. Удари се зле. Изглежда си е счупила ръката. Видях как мигновено побледня като току-що изгасена вар. Донесохме я тук. Но лекарите ги няма никакви.

Петър дръпна партньора си настрани.

— Сега я вапцахме. Лекарските кабинети като за зла беда са всички по четните номера и днес не работят.

— Леля Маруся не е в първа младост — разправяше гръмогласно рус младеж близо до тях, в но още си я бива. Жалко, че се подхлъзна, щеше да бъде чудесно забавление. Чу ли я какво разправяше по едно време: „Единственият начин да протестираме!“

— Ти смяташ ли, че в знак на протест е правилно да се събличаш? — запита го някакво момиче.

— Възприемам го като нормален начин на протест.

— Хайде да се събличаме! — предложи момичето, което беше доста привлекателно.

— А, не съм казал, че аз…

— Гледай го ти какъв страхливец!

Тълпата се люшна.

— Умира!…

— Да разбием вратата на лекарския кабинет.

Чуха се силни удари. Ритаха с крака. Блъскаха с рамена. Вратата се оказа много по-здрава, отколкото предполагаха.

— Почакайте! — изви се над шума писклив истеричен глас. — Сега ще й видим сметката.

Край Петър и Димитър преминаха двама души, мъкнещи голяма дървена греда. Интересно откъде бяха я намерили? Тълпата се раздвижи и ги пропусна. Те се засилиха и таранът бързо свърши работата си.

Вратата жално изскърца при първия удар, простена при втория и завинаги замлъкна при третия в излетя от пантите и се търколи безпомощно на пода.

Тълпата се дръпна и изненадана замлъкна.

Зад вратата, на която с големи букви пишеше:

проблясваха лампите на най-обикновен коридор.

— Излъгаха ни! — завика някакъв прегракнал глас. — Излъгаха ни! Да ги накажем!

Гласът му потъна в тишината.

Хората надничаха в направения отвор, преминаваха от единия в другия коридор, тихо си разменяха по някоя и друга дума и бързаха да си отидат.

— Да видим сметката на съседната врата.

Притежателят на пискливия глас се оказа висок благообразен мъж с клиновидна брадичка и разкошни мустаци. Приличаше на известна порода декоративни кученца. Наивитетът му поддържаше у него убеждението, че той командва, и от устата му се сипеха резки слова:

— Раз, два, три. Удряй!… Раз, два, три. Удряй!…

Работната врата не издържа бесния натиск и се строполи с гръм и трясък като колос от Великденския остров. Този път станаха къси съединения и резките пламвания заслепиха очите на присъстващите.

— Давай следващата врата!

Сега викаше един от младежите, които държаха гредата.

— Я да се измитаме — предложи другият до него. — Не виждаш ли, че сме останали само двамата.

Те се огледаха, видяха само секретчиците, които мирно седяха настрани, захвърлиха гредата, хукнаха по коридора и бързо изчезнаха.

Дори мъжът с пискливия глас го нямаше.

Малко встрани от полесражението две жени помагаха на леля Маруся да се изнесе на безопасно място. Всъщност, забеляза Димитър, тя съвсем не беше стара, а жена в зряла възраст с прекрасно оформени, привлекателни гърди. Какво ли не правят с красотата неподходящо избраните дрехи. Дали пък не бе съзнателен избор?

Жената силно охкаше. Ръката й беше неестествено изкривена.

— Дай да те видя — предложи Димитър. — Имаш късмет — увери я той след малко, — само е изкълчена. Сега ще трябва да я дръпна и ще те заболи. Стискай зъби.

Той дръпна и леля Маруся веднага изохка силно.

— Намести се. Трябва ми бинт да стегна ставата. Евгения, да имаш нещо подходящо?

— Че откъде — избухна момичето, — всъщност опитай с шала ми. Мисля, че ще свърши работа не по-зле от здрав бинт.

— Е, лельо Маруся — каза доволен Димитър, — остава да те облечем и да довършим празника.

Жената забеляза любопитния поглед на мъжа и неволно прикри гърдите си. Донесохадрехите й, тя ги навлече, но дори под тяхната защита не успя да укрие стройното си тяло.

— Ще пишем ли рапорт? — запита Петър, повече сам себе си, отколкото сътрудника си, когато останаха сами.

— Има ли смисъл?

— Ти защо смяташ така?

— Май експериментът приключи. Хората вече знаят, че няма стаи, че не се работи, че не се почива. Какво повече да правят тук?

— Нали си получават заплатите!

— Да, ама ни плащат за незнание, защо смяташ, че ще ни плащат сега за знание?

— Дявол знае!

Във фоайето имаше нещо като митинг. Разискваше се на висок глас един-единствен въпрос: как да се излезе от Сградата. Мненията бяха крайно противоречиви. Едни предлагаха да слизат надолу, други настояваха първо да се изкачат на покрива и оттам да преценят обстановката. Трети твърдяха: „Добре сме си тук, плащат ни, хранят ни, грижат се за нас, и то прекрасно, защо не изчакаме наблюдателите да вземат решение, а ние да го изпълним.“

Врявата бе неописуема. На места избухваха кратки схватки. Тълпата се залюляваше и по-предвидливите разтърваваха непримиримите.

Внезапен тропот на множество крака привлече вниманието на хората. По стълбите се спускаше стройна колона. Начело, размахал знаме, направено от покривка за маса, с гордо вдигната глава и огнени очи вървеше едър дебел мъж и размахваше свободната си дясна ръка, с която тактуваше скандиранията на следващите го:

— Да вървим навън! Да вървим навън!

— Хайде с нас! Хайде с нас!

— Искаме да работим! Искаме да работим!

Първите редици поддържаха равнението и вървяха в крак с маршова стъпка. Следващите представляваха безредна тълпа, която викаше, скандираше и весело се смееше. Процесията завършваше с група побойници, грабнали по някоя здрава тояга (откъде ли бяха ги намерили?), преметната небрежно през рамо.

Отминаха…

Никой не се присъедини към тях — не бяха от нашите. Оратор се опита да поведе тълпата, но съобщиха, че в стола дават супа по купон 1. Хората не бяха още гладни, но предпочетоха да хапнат, защото съвсем правилно предполагаха, че скоро това трудно ще им се удава.

— Тези са объркали посоката — махна с ръка Петър към стълбището. — Мислят, че слизат, а всъщност се изкачват.

— Ние какво ще правим?

— Предлагам да обядваме. Купони имаме, освен това бай Иван ми е приятел и може да отпусне нещо допълнително. Да си призная, мъчи ме глад. Докато онези празнуваха, ние с теб скитосвахме из потайностите на Сградата.

— Май повече няма да се налага.

— Я виж, нашият „Белязан атом“ с любимата си!