Ребека Брандуейн
Сърце под маска (8)

7

Три часа по-късно Беноа д’Арси пристигна в пристанището на Брест и се появи на уреченото място, точно както се беше уговорил с Ив-Пиер.

Лунният диск вече беше високо в небето, а хилядите звезди весело блещукаха и светлината им се отразяваше върху тъмните, хладни вълни, които тихо се плискаха срещу корпусите на корабите, закотвени в пристанището.

Скрита зад няколко бъчви в корабостроителницата, Женевиев ясно виждаше красивия, строен силует на „Ла Бел фий“, който леко се поклащаше върху вълните. Главната мачта с прибрани платна се издигаше гордо към небето. Бугшпритът приличаше на остра шпага, готова за бой.

От всичко, което беше имала досега, „Ла Бел фий“ беше най-голямата й гордост и радост и видът му само затвърди решението й да го командва сама. По дяволите! Клод и другите като него й бяха отнели всичко, което притежаваше, но тя нямаше да позволи да й вземат кораба, нито пък щеше да отстъпи командата на друг. Светът, в който беше живяла, беше безвъзвратно загубен и тя трябваше да си потърси място в новия, враждебен свят, в който беше попаднала.

Погледна се и с мъка установи колко износена е ризата й, колко е окъсан панталонът и колко са тромави кожените ботуши, предоставени й от брата на Бърт. Сигурно никога вече нямаше да види скъпоценните дрехи, които беше носила, както и леките бални пантофки. Кой знае кога ще се почувства пак лека и весела, за да танцува цяла нощ на някой бал и скрита зад ветрилото си, да флиртува кокетно с цяла тълпа кавалери.

Но в сърцето й се надигна нова решителност. Смело вирна брадичка и изпъна тесните си рамене, докато разумът й трескаво работеше. Ако сега успее да се измъкне, нямаше да остави татко, мама и Вашел в тази проклета от Бога страна. Щеше да открие скривалището им и да ги спаси — дори ако бяха в затвора. Заплашваше ги опасността всеки момент да бъдат екзекутирани.

Тази мисъл я накара измъчено да прехапе устни. Може би трябва да помоли за помощ вуйчо си или Джъстин, щом стигне в Англия. Но в спомените й лорд Уилям беше строг, хладен и недостъпен мъж, който на всичкото отгоре беше доста сърдит на баща й. Още миналата година многократно беше предупредил френския си роднина, че положението рязко се влошава. Беше настоял Едуар Сен Жорж да доведе семейството си в Англия, преди да е станало твърде късно. Но бащата на Женевиев все още се надяваше, че милата на сърцето му Франция ще преодолее трудностите и не обърна внимание на тревожните послания и предложения на стария си приятел. В последното си писмо лорд Уилям изразяваше загрижеността си и засипваше графа с обвинения. След това семейство Сен Жорж не чу нищо за него. Женевиев беше почти убедена, че чичо й вече не се интересува за съдбата на роднините си, иначе непременно би предприел някакви мерки да им помогне.

Не, реши сломено тя, няма да бъде зависима от чичо си Уилям, няма да го моли за помощ. Нищо чудно все още да е разгневен срещу баща й и изобщо да не пожелае да я приеме в дома си в Нортчърч. Тази представа изпълни сърцето й с паника, защото ако се стигнеше дотам, тя оставаше сам-сама на света — без средства, без убежище, без човек, който да я защити. Но веднага се утеши с мисълта, че леля Доминик никога няма да й затвори вратата под носа, колкото и да се сърди чичо Уилям, и тревогата бързо я напусна. Освен това, въпреки всичките си предразсъдъци спрямо лорд Нортчърч, не й се вярваше, че той наистина ще я изгони от дома си. Детинските й страхове само показваха колко раздвоена е вътрешно, колко е измъчена. И все пак най-добре беше да вземе съдбата си в свои ръце. Чичо Уилям надали щеше да й помогне в търсенето на родителите й, защото това означаваше да изложи хората си, а може би дори и себе си на опасност.

Оставаше само Джъстин, но щом си помисли за него, Женевиев се отчая още повече. Братовчедът, който помнеше, беше егоист, студен и надменен сноб, който не се интересуваше от нищо и от никого. Надали щеше да си помръдне пръста, ако не беше сигурно, че тази работа обещава печалба или забавление. Тъй като нямаше да получи нито едно от двете, ако тръгнеше да търси семейството на Женевиев, тя беше сигурна, че от него не може да се очаква помощ.

Но пък ако се омъжи за него, помисли си саркастично тя, той ще бъде задължен да я защитава. Значи ще бъде принуден да стори това, което се изискваше от него. Как ще погледнат на него хората, ако допусне бащата, майката и братът на съпругата му да бъдат екзекутирани? Но дори ако й помогнеше наистина, в сърцето си Женевиев никога нямаше да бъде сигурна, че този скучаещ безделник Джъстин е вложил всичките си сили да открие семейството й. Нямаше му доверие и толкова.

Трябваше да вземе работата в свои ръце. Това беше единственият изход.

Още при първото споменаване на „Ла Бел фий“ в съзнанието й се оформи смътен план, но първата и най-важна крачка към осъществяването му беше да поеме сама командването на кораба. Промъкна се по-близо до двамата слуги, приклекнали недалеч от нея, и почувства, че всяко мускулче и всеки нерв по тялото й са опънати до скъсване.

Събра ли хората? — попита тихо Ив-Пиер, когато Беноа се обърна към него, като същевременно внимателно се оглеждаше наоколо си.

Да — прошепна по-младият мъж. — Петима вече са плували с мадмоазел и са верни привърженици на семейство Сен Жорж. — Той почтително вдигна пръсти до шапката си, за да поздрави Женевиев. Макар че му беше неловко да я гледа облечена като момче, не каза нищо, защото в тия сурови времена, когато във Франция се беше възцарил хаосът, всеки се спасяваше, както може. — Другият е братовчед ми Рупърт от Довил. Последния, Тибо, не го познавам, но Фабиен гарантира за него.

— Добре — промърмори Ив-Пиер. — Къде са сега?

— Казах им да чакат с Емил и Марк в Перуке Бльо. Ще отида да ги доведа.

— А пазачите?

— Трима са — старият Гюстав Мортимър и синовете му. Страшни хора, никой в Брест не ги обича. Само преди седмица стана скандал с дъщерята на мосю Лафит, нали я знаеш, Орели, с хубавите руси коси. Затова — Беноа вдигна рамене, — ако се наложи да ги убием, загубата няма да е голяма. Хората от града ще кажат, че сме им направили услуга.

— Добре — отговори Ив-Пиер. — Върви да доведеш останалите. Ще се срещнем при кораба.

Беноа кимна и запълзя напред. Ив-Пиер почака малко, за да се увери, че никой не го е проследил, надигна се от скривалището си и кимна на Женевиев да го последва.

Държейки се в тъмното, двамата прекосиха кейовете на пристанището. Само след минути към тях се присъедини Беноа с остатъка от екипажа. Мъжете бяха въоръжени, някои с пистолети, други с мечове. Женевиев почувства, как по гърба й пробягаха студени тръпки при вида на тези сурови морски вълци. Макар че познаваше някои от тях, никога не беше ги заговаряла. Все пак трябваше да помни, че са дошли да й помогнат, и не биваше да се бои от вида им.

— Беноа — нареди тихо Ив-Пиер — вземи Емил и Марк и се качи на борда. Преструвайте се, че сте отишли да си поговорите с мосю Мортимър и синовете му. Вземете и бутилката вино, която е донесъл братовчед ти. — И той остро изгледа Рупърт, но морякът само се усмихна и леко се олюля.

— Тоя май няма да ни помага много — отбеляза с отвращение един от мъжете на име Силвестър.

— Извинявам се заради братовчеда си — отговори сковано Беноа. — Обзет е от любовна мъка и се опита да удави грижите си. Затова избяга от Довил. Но когато е трезвен, е почтен другар и добър боец.

— Добре де, добре — подкрепи го Ив-Пиер. — Ако мосю Мортимър и синчетата му не ви заподозрат, нападнете ги без предупреждение. Ние ще се присъединим към вас и ще ви помогнем.

Беноа склони глава, за да покаже, че е разбрал, повика с пръст братята си и тримата тръгнаха по кея към кораба.

— Бонсуар, Гюстав — извика Беноа и хлъцна високо, за да покаже, че е пиян поне колкото Рупърт. — Аз съм Беноа д’Арси, а това са братята ми. Дойдохме да си поприказваме, стари приятелю.

Мосю Мортимър се надигна от палубата и мрачно изгледа новодошлите. Облегна се на перилата и изпитателно се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма никой. После махна с ръка на тримата мъже да се качат на борда.

Другите моряци останаха в скривалището си, докато след много приказки и звън на стъкло най-после се чуха добре познатите шумове от борба.

— Сега! — изсъска Ив-Пиер. — Тичайте!

Без да се колебаят, Женевиев и останалите хукнаха към кораба. Мъжете се нахвърлиха върху тримата пазачи и скоро ги метнаха през борда. Телата се стовариха с буен плясък във водата и скоро се чуха крясъци и проклятия.

— Отплуваме, бързо! — изкрещя Ив-Пиер. — Преди да са вдигнали тревога.

Всеки от екипажа знаеше задълженията си. Без бавене мъжете са заеха да развързват въжетата, за да вдигнат платната, и издърпаха тежката котва. Минути по-късно „Ла Бел Фий“ бавно се отдели от пристанището и взе курс към Бискайския залив.

Щом стигнаха в открито море, Женевиев реши, че е време да вземе командата в свои ръце.

— Отсега нататък аз ще давам заповеди, Ив-Пиер — заяви спокойно тя, макар че ръката, която постави на кормилото, леко трепереше.

Той я изгледа накриво, но въпреки това отстъпи настрана.

— Ей! Какво става там? — обади се един от мъжете. Пернел, като забеляза смяната. — Беноа не ми е казал, че ще пътувам под командването на някаква проклета женска. О, моля за извинение, мадмоазел. Не исках да ви обидя. — И вдигна ръка към шапката си.

— Аз също не знаех — заяви Беноа. Очите му гневно стрелкаха Ив-Пиер, който ги беше наел, без да им каже нищо. — Мислех си, че Ив-Пиер ще бъде командир. Каза ми само, че трябва да отведем мадмоазел в Англия, а после ще се върнем в Брест.

— „Ла Бел фий“ е мой кораб — отговори спокойно Женевиев. — Единствено аз съм в правото си да го управлявам.

— Триста дяволи! — изрева Давид. — Няма да плувам под командата на жена, в никакъв случай! Не ми се сърдете, мадмоазел, не ви обиждам лично.

— Правилно — намеси се Оливие. — Нали всички ще ни се подиграват!

— Вярно, вярно! — обадиха се и останалите и закимаха с глави.

— И без това не понасям, когато на борда има жени — отбеляза мрачно Тибо и изгледа Женевиев по начин, от който я побиха тръпки. — Жената носи нещастие. Предлагам да свалим момичето и слугата в Англия, а ние да изберем капитан от нашата си черга. Няма защо да бързаме да се връщаме в Брест. Не е лошо да натоварим някои стоки, които да ни донесат печалба. И без това рискуваме живота си, а заплатата е нищожна.

— Да, да! — развикаха се отново другите.

— Не забравяйте едно — извика с остър глас Женевиев, разтревожена от надигащата се буря. Кимна на Ив-Пиер да поеме кормилото и твърдо продължи: — „Ла Бел фий“ е моя собственост. Нямате право да пътувате с нея без мое позволение. За какво ще използвате кораба ми? За лов на риба ли? — Тя мрачно изгледа Тибо. — Или имахте предвид по-лесна печалба, например от контрабанда? Чух, че англичаните плащат добре за ракия и коприна, докарана от Франция. — Тибо се изчерви и Женевиев разбра, че е улучила в центъра.

— Е, господа — обърна се към екипажа тя. — Не възразявам „Ла Бел фий“ да пренася контрабандни стоки. Но капитан ще бъда аз! И без това съм достатъчно добър моряк и мога да се меря с всеки от вас. Дори съм по-добра от някои! — И сърдито изгледа пияния Рупърт.

— Бъдете разумна, мадмоазел — опита се да я разубеди Беноа. — Нима наистина очаквате да служим под командата на жена? Оливие е прав. Всички ще ни се смеят. Признавам, че можете за управлявате кораба и сигурно сте по-добра от нас, но не е достатъчно да знаете как се разчитат морски карти, как се обслужва секстантът или как се вдигат платната. Какво ще правите, ако ни нападнат пирати?

— Ще се бия с тях като всички останали.

— Вие? — Тибо скептично вдигна едната си вежда и започна да се превива от смях.

Другарите му мрачно мълчаха и това би трябвало да го предупреди, че нещо не е наред, но той не им обърна внимание. Беноа и братята му, които много пъти бяха присъствали на двубоите между Женевиев и брат й Вашел и знаеха, че младата жена често го побеждаваше, загрижено се спогледаха. Ив-Пиер, който най-после разбра по какъв начин Женевиев ще спечели битката, се извърна настрани и сбръчканото му лице се озари от широка усмивка, която не успя да потисне.

— Да, аз — заяви с твърд глас тя. — После извади рапирата си и предизвикателно заяви: — Ако някой измежду вас вярва, че може да спечели двубоя с мен, нека пристъпи напред. Победителят ще бъде капитан.

— Дуел ли ще има? — Рупърт най-сетне се отърси от вцепенението си. — Исусе! Аз ще изляза на дуел срещу вас. Ще ви науча как смеете да ми отнемате годеницата, мосю! — Крехката фигура на момичето в мъжки дрехи кой знае как му беше заприличала на съперника му от Довил.

Докато останалите наблюдаваха мълчаливо сцената, все още смаяни от неочакваното развитие на нещата, Рупърт политна напред и се опита да извади шпагата от ножницата. Най-сетне успя и диво я размаха, пристъпвайки с несигурни крачки напред.

— Застанете в гард, мосю — извика той и острието изсвистя във въздуха. — Ей сега ще ви пронижа гърлото.

Хвърли се напред и се приземи по корем на палубата. Момците от семейство Д’Арси ужасно се засрамиха за братовчед си, ала останалите се превиваха от смях. Женевиев също се развесели, но решителността й остана същата. Сложи крак върху гърба на Рупърт и изпитателно погледна останалите.

— Още някой? — осведоми се небрежно тя.

— Да — изфуча нечий задавен глас и смехът внезапно секна. — Щом желаете да се правите на мъж, аз ще ви дам удовлетворение, мадмоазел. — Тибо пристъпи напред и светкавично измъкна шпагата от ножницата.

— Както желаете, мосю — отговори невъзмутимо Женевиев, макар че цялото й тяло трепереше от възбуда. От изхода на този двубой зависеше бъдещето на семейството й. — Гард!

Женевиев излезе на палубата и моряците се разстъпиха да й сторят път. Младата жена се поклони изискано и двамата с Тибо започнаха предпазливо да обикалят в кръг един срещу друг, докато шпагите се кръстосваха бавно, сякаш всеки искаше да се убеди в качествата на противника си.

По късите, бързи движения, с които Тибо нападаше и парираше ударите, Женевиев разбра, че младежът има опит в дуелите и че трябва да се пази, ако иска да излезе победител. Тибо беше висок и мускулест, обхватът му беше по-широк и тя се принуди да води по-близък бой, отколкото беше възнамерявала.

Но споменът за вчерашния двубой с разбойника-великан беше още пресен и й вдъхна доверие в собствените сили. След няколко напрегнати минути почти равностойна борба тя с един удар изби шпагата от ръката на смаяния Тибо. Още докато оръжието свистеше във въздуха, рапирата на Женевиев опря в гърлото на противника й. Всички стояха като замаяни и никой не смееше да се помръдне. Нощта беше толкова тиха, че не се чуваше нищо друго освен въздишките на вятъра в опънатите платна и лекия плисък на вълните срещу корабния корпус.

— Триста дяволи — прошепна с уважение някой. — Тя победи Тибо. Не е „Бел Фий“, а същинска червенокоса вещица.

При тези думи моряците суеверно се спогледаха, питайки се дали наистина не са попаднали под властта на някоя магьосница, на червената вещица, както твърдеше другарят им.

По време на дуела шапката беше паднала от главата й, буйната червена коса се беше изплъзнала от мрежичката и падаше на вълни по гърба й. Вятърът и морската пяна развяваха разпилените къдрици, а на оскъдната светлина лицето й изглеждаше изпито и бледо като смъртта. Женевиев приличаше на ангел на отмъщението, застанал с разкрачени крака посред палубата с вдигнат меч в ръка, докато корабът под краката й леко се полюляваше.

— Вече съм капитан, нали? — осведоми се спокойно тя и без да обръща внимание на останалите, леко притисна острието в гърлото на Тибо. От раната потече капка кръв.

— Да, мадмоазел — отговори нервно той и облиза с език пресъхналите си устни. Погледът му издаваше неохотно уважение.

Женевиев се обърна към останалите и едва се удържа да не избухне в смях при вида на уплашените им лица.

— Вече съм капитан, нали? — повтори въпроса си тя.

— Да, мадмоазел — побързаха да се съгласят мъжете. Някои страхливо се прекръстиха. Бяха възхитени от бойните й умения, но им придаваха някаква свръхестествена сила.

— Добре — отговори спокойно тя и разбра, че вече никой няма да смее да й се противопостави. — От този миг нататък ставате мои хора и дължите послушание единствено на мен. Бъдете почтени с мен и аз ще ви отвърна със същото. Който ме измами, ще нахрани рибите — продължи заплашително тя. — Припомнете си колко пирати е имало в семейството ми. Ако реша, че можем да вземем товар на борда, за да го откараме в чужбина, ще делим печалбата по равно. Ив-Пиер става мой първи подофицер, Беноа — втори помощник-капитан, а Емил — лоцман. Тибо — обърна се към доскорошния си противник Женевиев, — можеш ли да си служиш с оръдията също така сръчно, както и с шпагата?

— Да, капитане — отговори без колебание той, признавайки по този начин новия й статус.

— Тогава те провъзгласявам за канонир. Оливие ще бъде нашият корабен лекар, Силвестър ще готви, а останалите ще си поделят другите задачи. Всеки ще получава достатъчна порция храна и вода, освен това по чаша грог на ден. — Женевиев се извърна към Рупърт, който хъркаше с все сила. — Ако ни нападнат, пияният моряк само ще ни пречи и ще изложи живота ни на опасност. И още нещо искам да ви кажа: Аз съм жена, но вие със собствените си очи видяхте, че мога да браня честта си — помнете това винаги. Въпреки облеклото и поведението си съм дама и желая да се отнасяте с мен като с такава. Ясно ли се изразих?

— Да, капитане — отговори в един глас екипажът. Женевиев доволно се обърна към Ив-Пиер.

— Кормилото дясно на борд! — заповяда решително тя. — Увеличете скоростта! На работа, хора! Успяхме да избягаме от Франция, но искам да стъпя на английска земя още преди изгрев слънце.