Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Desire in Disguise, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 64 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2009)
Сканиране
?

Издание:

Ребека Брандуейн. Сърце под маска

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ИК „Абагар“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от lin_dulce)

19

Точно в два часа следобед Тибо и Фабиен запалиха фойерверките в непосредствена близост до камбанарията Сен Жак ла Бушери, недалеч от Гревския площад. Посред бял ден многоцветният спектакъл на ракетите се ограничи със святкащи ракети, които описваха кръгове по небето, но шумът, който вдигнаха, беше достатъчен да уплаши събраното на площада множество. Ракетите се стрелкаха във всички посоки, а някои от тях се спуснаха над площада и изгърмяха като бомби.

Както беше предвидила Женевиев, тълпата зяпачи, събрали се да наблюдават гилотинирането на трима аристократи, изпадна в паника и хукна да бяга. Хората се разтичаха във всички посоки и няколко души бяха безмилостно стъпкани. Пазачите не можаха да предотвратят бъркотията въпреки виковете и предупредителните изстрели. Това само усили адския шум.

Женевиев, застанала на капрата на пъстро изрисуваната циганска каруца, собственост на дядо й, прехапа разтревожено устни, защото обезумялото множество се блъскаше около колата и заплашваше да я преобърне. Уплашените коне цвилеха и се дърпаха и тя трябваше да стиска юздите с всички сили. Единият жребец се изправи на задните си крака и едва не се откъсна от процепите. Рупърт изтича към него, сграбчи поводите и го принуди отново да стъпи на земята.

Пазачите бяха заети да възстановяват реда на площада и изобщо не обръщаха внимание на каруцата с тримата осъдени. Ив-Пиер и Беноа ловко се промъкнаха до тях и бързо прерязаха въжетата, които ги свързваха с каруцата. В бъркотията никой не забеляза двамата мъже, които мъкнеха окованите затворници през площада към циганската каруца. Ив-Пиер издърпа смаяните благородници вътре, Беноа затвори вратичката и даде знак на Женевиев да тръгва. Рупърт отпусна поводите на побеснелите коне и се метна на капрата. Женевиев изплющя с камшика и впрягът рязко потегли напред.

Седналите вътре мъже се мятаха от едната страна към другата, докато колата трополеше по калдъръма на улицата към Льо Маре и цялата се тресеше. Ив-Пиер тихо изруга, защото не успя да запази равновесие и тежко се строполи на дъсчения под. Изправи се с усилия и отново се наведе, за да отвори ключалките не веригите, с които бяха оковани китките и глезените на тримата благородници. Събра оковите и ги нахвърля в дебелия чувал, оставен в ъгъла, носле го скри под натрупаните там реквизити. Вдигна седалката на една от пейките и извади от сандъка под нея няколко ярки цигански носии. Подаде ги на тримата, които го гледаха смаяно, без да проумяват какво се е случило.

— Облечете се — заповяда рязко той. — Побързайте, нямаме никакво време! Хайде, какво чакате!

Възрастният господин, жената на средна възраст и младото момиче се подчиниха механично и нахлузиха подадените им дрехи. Ив-Пиер извади три перуки и три шапки, като същевременно обясняваше, че трябва да играят ролите на пътуващи артисти. Връчи им и фалшифицирани документи, които трябваше да показват при проверка, и мрачно продължи:

— Няма нужда да ви казвам какво ще се случи с всички ни, ако не успеете да измамите стражите на градските врати. Острият нож на гилотината веднага ще се стовари над вратовете ни.

При тези думи възрастният господин, бивш херцог на Франция, гордо изправи глава и сякаш възвърна част от предишната си жизненост.

— Не се безпокойте за нас, мосю — проговори с овладян глас той и в очите му се изписа решителност. — Уверявам ви, че няма да ви създадем трудности. Моите снаха и внучка — Той посочи с глава двете жени — досега се държаха превъзходно и не изоставиха стария си баща. И сега разчитам на тях.

— Не се тревожи за нас, скъпи татко — прошепна младото момиче.

Лицето на Ив-Пиер веднага се разведри.

— Добре — промълви по-любезно той и се обърна към по-възрастната жена: — Не се бойте, мадам. Ако всичко мине добре, още тази вечер ще се срещнете със съпруга си.

— Но той… той е още в Консиержерията — прошепна смаяно маркизата.

Така е, но има начин да го измъкнем оттам. Доверете ми се, мадам. Червената вещица и хората й знаят какво правят.

— Значи вие сте от хората на Червената вещица? — проникна се въодушевено младото момиче. — Слухове за тази смела жена се носят дори в Консиержерията. Тя рискува живота си, за да спасява затворниците. Колко ви се възхищавам!

Ив-Пиер усмихнато склони глава.

Циганската кола мина покрай Льо Маре и през площада, където някога се издигаше разрушената от народа Бастилия. След половин час стигнаха градските врати. Женевиев се приведе напред и кокетно заговори с пазачите. Пъстрите й поли бяха вдигнати чак до коленете и мъжете не можеха да откъснат очи от тях. Опря ръце на кръста си и изкусително залюля бедра.

— Ей, сержанте! — извика тя и погледът й се плъзна по стройния мъж в униформа. После навлажни устни с езичето си и продължи: — Хайде, пуснете ни! На Гревския площад избухна бомба и народът се разбяга. Бедният ми съпруг едва не умря от страх. Вече е стар и здравето му е крехко, нали разбирате! Ще го отведа на село да си почине.

— О, така ли? — осведоми се учтиво, но сериозно войникът. — Покажете ми документите си — заповяда рязко той.

Женевиев вдигна рамене.

— Всичко е в ред, сержанте — отговори безгрижно тя и му подаде фалшивите документи. — Ако трябва, претърсете цялата кола. Но побързайте, защото бедният ми мъж може всеки момент да предаде Богу дух. Искам да умре в мир. Вярно, че вече е стар и немощен, а аз съм млада и пламенна, но беше добър с мен и не искам да го изоставя. Ще се погрижа поне последните му часове да бъдат щастливи.

— Права сте, мадам — отговори ухилено мъжът, представяйки си болния стар мъж и буйната му млада жена. Нищо чудно, че хубавицата го гледаше с неприкрито желание. Постът почти съжали бедния стар глупак. Кой знае колко рога растяха по главата му. — Всичко е в ред, мадам — заключи той и й върна документите. — Ще прегледам колата и готово.

Постът отвори вратичката и бегло огледа насядалите вътре хора. Очите му се спряха с насмешка върху стария херцог, който беше чул разговора и отлично играеше ролята, която му бяха отредили. Беше полегнал върху куп парцали и мъчително си поемаше въздух, докато ръката му притискаше гръдния кош.

— Бедната ми Елен — мърмореше като на себе си Ив-Пиер. — Не трябваше да давам хубавата си дъщеричка на толкова стар мъж. Ето че умира и за нищо не става вече. Не може да пълни дори шишетата с лекарства. Тази сутрин ми счупи четири. Но ти не се бой, Бабет — продължи той, обърнат към внучката на херцога, — за теб ще намеря най-добрия мъж, млад и силен като бик.

Постът беше чул достатъчно. Той затвори вратата с трясък и махна с ръка на Женевиев да продължи пътя си.

— Много съжалявам, че се държах така, мосю — проговори развеселено Ив-Пиер. — Но нали трябваше да измамим стражите.

— Зная. Не се грижете за мен, мосю. В Консиержерията изтърпях какво ли не, а там не искаха да ми спасят живота, нали!

Но опасността все още не беше отминала. Обитателите на колата замлъкнаха и се вслушаха напрегнато в трополенето на колата, която ги отнасяше далеч от Париж.

 

„Кримсън Уич“ свали херцога и семейството му включително сина, когото бяха измъкнали от Консиержерията — на южното крайбрежие на Англия, в Портсмут. После шалупата пое курс на запад.

Обсипаното със звезди небе се простираше безкрайно над тъмното, бездънно море. Над водата се стелеше мека, бледосива мъгла и към шумящата водна следа се примесваха бисерни капки роса.

Беше доста хладно и Женевиев, застанала на кормилото, потреперваше. Лятото отминаваше и ветрецът, който галеше кожата й, носеше студения полъх на есента. Скоро листата на дърветата щяха да се оцветят в червено и златно и полята щяха да утихнат след привършената жътва.

При тази мисъл Женевиев угрижено въздъхна. Идването на зимата означаваше, че я очакват нови трудности. През есента започваше светският сезон и Джъстин непременно щеше да настои да напуснат Блекхийт Хол и да се преместят в градския му дом в Лондон. Вероятно през зимата сделките му също щяха да замрат и тогава щеше да има повече време да се посвети на жена си. Без съмнение щеше да разбере, че му е разигравала театър и съвсем не я измъчват толкова страшни болести. На всичкото отгоре стаята й в градската къща нямаше да има таен изход и щеше да й бъде много трудно да се измъква незабелязано.

Непременно трябваше да измисли нещо. Може би трябваше да намери пристанище за „Кримсън Уич“ някъде в Брайтън, защото разстоянието от Лондон до прочутия морски курорт беше само четири часа с бързи коне. Джъстин нямаше да има нищо против да й купи лека карета и бърза четворка коне, с които да посещава баните в Брайтън.

— Капитан Лафол — извика Пернел, който тъкмо слизаше от мачтата. — Я вижте ей там! — Той й подаде далекогледа и посочи на югозапад. — Само преди миг бях готов да се закълна, че съм видял кораб. Шхуна, само на три мили от нас. Стори ми се, че ни преследва, капитане. Уплаших се, но корабът внезапно изчезна. — Морякът заклати глава. — Сигурно съм видял призрак. Изпаренията над морето, луната, която танцува по вълните, кой знае… — Той сви рамене. — Хрумна ми, че „Кримсън Уич“ е също толкова загадъчна за другите кораби…

— Прав си — прошепна Женевиев и по гърба й пробягнаха студени тръпки. — Имаше ли вдигнат флаг, Пернел?

— Не. Това беше най-странното, капитане.

Женевиев не видя нищо в мрака. Въпреки това я прониза странно предчувствие и тя рязко отпусна далекогледа.

— Събери екипажа, Пернел — заповяда тихо тя. — Кажи им да се готвят за бой. Не ми харесва да ни гони призрак, още повече, че на мачтата му не се развява никакъв флаг. Или са пирати, които смятат да ни ограбят, или е френски военен кораб. Нищо чудно някой да е разбрал кои сме и да ни преследва. — тя въздъхна. — Нека Тибо напълни оръдията двойно. Няма да позволя да ни изненадат, а ако наистина става въпрос за шхуна, това непременно са пирати, които имат на борда поне осем оръдия. Все пак мисля, че и на тях им е трудно да ни открият. Може и да не са разбрали, че сме ги видели. Ако успеем да се приближим, преди да забележат, че сме сменили курса, ще дадем двоен залп по широката страна и ще ги довършим. Не ми се иска да се бием, но нямаме друг изход. — Тя загрижено прехапа устни. — Така е. Трябва да влезем в бой и ще го направим.

Женевиев промени курса и описа широка дъга около призрачния кораб, докато се озова зад него. Надяваше се капитанът да не е забелязал маневрите й и да успее да го изненада.

Мъжете бързо отвориха люковете на левия борд и заредиха оръдията.

Луната се беше издигнала високо в небето и вятърът се усилваше. Леката мъгла беше отнесена някъде надалеч и Женевиев напрегнато се взря пред себе си, за да открие тайнствения кораб. Дълго време не се чуваше нищо, освен плющенето на платната и плясъкът на вълните, но изведнъж…

Ето го! Право пред тях!

Точно както беше казал Пернел: чуждият кораб се мерна за миг и само след секунди потъна в мрака като пометен от призрачна ръка. Женевиев знаеше, че това е само оптическа измама, причинена от светлината на звездите и луната. Също както и „Кримсън Уич“, шхуната беше боядисана в сребърносиво, а платната й бяха оцветени в подходящ тон.

Женевиев мрачно се усмихна и поздрави наум капитана на непознатия кораб. После се извърна рязко и започна да дава нареждания на екипажа.

Скоро след това „Кримсън Уич“ се озова в обсега на стрелба на шхуната. Междувременно моряците от неприятелския кораб бяха открили шалупата и Женевиев побърза да събере хората си под топмачтата. Завъртя кораба в положение, удобно за стрелба от всички оръдия по щевена на чужденците и видя, че в този момент на мачтата се издигна непознат флаг — бяла дяволска глава и под нея ръка с рапира върху черен фон. Веднага даде знак за нападение.

Оръдията изгърмяха и от дулата им излязоха пламъци. Острата, хапеща миризма на барут изпълни въздуха. Изстрели профучаха над водата и разкъсаха платната. В кърмата зейнаха огромни дупки. Въпреки всичките си усилия „Кримсън Уич“ не успя да срази неприятелския кораб още с първия залп. Само след миг две от оръдията му отговориха на удара.

Женевиев се молеше някой от хората й да не е ранен. Удаде й се да насочи шалупата, която танцуваше по вълните, покрай чуждия кораб. Завъртя кормилото, за да обърне към щевена на противника левия си борд. Не смееше да изложи широката страна на неприятелския огън.

Половината от мъжете трескаво зареждаха оръдията на десния борд. Останалите изпразваха тези от левия. Едното оръдие имаше нередовно запалване и Тибо се принуди с дълъг фитил да подпали барута му. За щастие изстрелът улучи бизанмачтата на шхуната и я разтроши на парчета. Платната отлетяха надалеч, понесени от засилващия се вятър.

Женевиев отново обърна шалупата, но този път противникът беше подготвен за маневрата й. Когато „Кримсън Уич“ зави, всички оръдия от левия борд на шхуната дадоха залп и едно от гюллетата отвори голяма дупка в кърмата на шалупата. Дъбовите греди изскърцаха и се разтрошиха, а парчетата се разхвърчаха на всички страни. Женевиев инстинктивно закри с ръка очите си, за да се предпази от треските. Откъм долната палуба се понесе ужасен вик. Младата жена потръпна и с тревога се запита кой ли от хората й е ранен — или може би убит.

— Огън от десния борд! — изкрещя тя. — Огън!

После остави кормилото и се втурна по наклонената палуба към Силвестър, който напразно се опитваше да загаси пламъците, пълзящи по мачтата. Очите й се напълниха със сълзи и гърлото й пресъхна, но успя да извади няколко кофи вода от морето, преди Фабиен и Марк да й се притекат на помощ. После отново хукна към кормилото.

С облекчение установи, че последният залп е довършил противника. Шхуната лежеше косо на водата, а екипажът отчаяно се опитваше да вдигне мрежите, за да предотврати окончателното завладяване на кораба. Женевиев насочи „Кримсън Уич“ паралелно с неприятелския кораб и заповяда на екипажа да хвърли абордажните куки и да закачи шхуната за техния кораб.

Оръдията не преставаха да гърмят и двата кораба получиха по още няколко дупки. Женевиев разбра, че трябва да обезвреди неприятелските оръдия, преди мъжете й да са щурмували кораба. Сграбчи няколко гранати, покатери се по такелажа, достигна края на гафелната рейка и запрати гранатите към борда на чуждия кораб. Чу експлозията и разбра, че е нанесла смъртоносния удар. Най-после матросите й щяха да прережат мрежите и да завладеят кораба. Изкрещя им да не забравят червените качулки, за да не ги познаят.

Започна ожесточен бой. Над морето се разнесе дрънчене на оръжия. Дървени бухалки се удряха срещу дръжките на остри брадви, дори обръчи от бъчви и парчета от натрошени мачти се използваха като оръжия. Женевиев се опитваше да надвика адския шум, насърчаваше хората си и мъжете се биеха като дяволи. Червените им качулки се развяваха на вятъра и всяваха страх сред чуждите моряци.

— Предайте се! — изкрещя към неприятелите Женевиев. — Предайте се и ще пощадим живота ви!

Не знаеше дали гласът й е успял да надвика шума от битката, но двубоите продължиха, макар че голяма част от мъжете бяха заети да гасят възникващите тук и там пожари. Въздухът беше изпълнен с пушек и вече нищо не се виждаше. Вятърът разнасяше навсякъде въглени и гореща пепел и в телата на бойците се забиваха палещи игли. Женевиев прескочи един пречупен прът и спря за миг, за да изтрие потта и мръсотията от лицето си.

Точно тогава настъпи една от онези странни паузи в битката и двата кораба притихнаха. В напрегнатата тишина прозвуча страшен вик:

— Руж! Господи, Руж!

Женевиев невярващо вдигна поглед и забеляза тичащия насреща й Ноар, който със сила си пробиваше път през моряците й. От рапирата му капеше кръв, по дяволската черна маска беше полепнала пепел.

Младата жена забрави всичко около себе си. Не чу дори заплашителното скърцане на горящо дърво непосредствено над главата си. Част от голямата мачта се пречупи и се стовари на палубата. Стресната от мисълта, че е нападнала кораба на Ноар, Женевиев смутено го изгледа. Изразът на лицето му се промени така внезапно, че тя още повече се уплаши. Ноар изрева някакво предупреждение, но беше твърде късно. Тежката гафелна рейка се стовари право върху нея. Единият край се заби в гърба й и я повлече към пода. Женевиев падна по лице върху люлеещата се палуба, претърколи се по гредите и удари главата си в една бъчва. Опита се да се изправи, но силите я напуснаха. Черно було се спусна пред очите й и тя изгуби съзнание.