Ребека Брандуейн
Сърце под маска (19)

18

Нортчърч Аби, Англия, 1792 година

Кетрин Мениринг се разглеждаше критично в наклоненото огледало над тоалетния шкаф. Преоблечена п строга черна рокля със снежнобяла колосана якичка и маншети, с кокетно завързана къса престилчица с волани, малка черна шапка с бели дантели и блестящочерни ботушки с връзки, тя напълно приличаше на домашна прислужница. По красивото й личице се изписа сияйна усмивка и тя запляска с ръце.

— О, Роуз! — извика на прислужницата си Кити. — Прекрасно е! Обзалагам се, че оня стар глупак лорд Фроум никога няма да ме познае в тия одежди! А да не говорим за инфантилния лорд Боутъл! Дано не ми досаждат поне тази вечер.

Камериерката смръщи нос.

— Лорд Фроум не е стар — възрази сериозно тя. — Би ме учудило, ако ми кажеха, че е по-възрастен от тридесет и пет години.

Когато човек току-що е навършил шестнадесет, тридесет и пет годишните му се струват ужасно стари — отговори небрежно Кити. — Освен това е глупав и досаден. А лорд Боутъл се държи като пеленаче, макар че е поне осемнадесетгодишен!

Роуз отново се намръщи.

— Не сте права! Много добре знаете, че това няма нищо общо. Скандално е, че решихте да посетите бала с маски, който дава лейди Хорнсейс, точно в този костюм! Дафна заслужава да я набият с камшик, че ви даде роклята. Божичко, какво ще каже лорд Нортчърч, ако ви види! Страх ме хваща само като си помисля за това!

— Ами, чичо Уилям изобщо няма да ме укори — засмя с Кити. — Никак не е суров, макар че се държи така, освен това много ме обича и чувствата му изобщо не могат да се сравняват с онова, което изпитваше към мен ужасният ми стиснат татко — дано бедната му душа почива в мир! Чичо Уилям ще се радва да чуе, че се забавлявам. Той също не понася лорд Фроум и лорд Боутъл. Каза, че и двамата са глупаци!

— Млъкнете най-после, мис! Не повтаряйте подобни неприлични забележки — укори я ужасено Роуз. — Сигурни съм, че лордът не употребява такива думи, а дори и да се е изпуснал, те съвсем не са били предназначени за вашите уши. О, моля ви, мис! Няма ли да облечете прекрасната гръцка роба, която ви приготвих?

— Не, в никакъв случай! Ти ще я облечеш.

— Какво? — извика камериерката. — Няма да го направя така да знаете. Пак сте измислили някоя дяволия, мис Мениринг, но този път няма да участвам в нея. Когато на миналия бал се преоблякох във вашата рокля, ме отвлякоха, не помните ли! Добре, че онзи проклет ловец на зестра се сети да свали маската ми на половината път…

— Престани да се оплакваш, Роуз. Разсърди се само защото онзи те свали в Нотингам, без да ти даде пари за път до Лондон. Признай, че бедният сър Лоутън беше много приятен човек, макар че искаше само парите ми. Нещастният, цял живот е бил без средства. Питам се какво ли с станало с него.

— За Бога, мис! Най-вероятно са го затворили за дългове — отговори злобно камериерката. — Този път няма да ме въвлечете в лудориите си. Нямам никакво намерение да обличам гръцката рокля и това е последната ми дума.

— О, моля те, Роуз! — започна да се умилква Кити. — Толкова добре ще изглеждаш с нея. А като сложиш синята маска и вдигнеш косата си, лорд Боутъл и лорд Фроум непременно ще те вземат за мен. И ти си руса, а фигурите ни са почти еднакви. Затова и бедният сър Лоутън те обърка. Нека поне веднъж се забавлявам както аз искам. Докато ония глупаци непрекъснато се влачат след мен, никога няма да си намеря истински обожател.

— Престанете с вашите глупости! Обожателите ви са безброй.

— Така е, но никой от тях не е достоен за вниманието ми — въздъхна угрижено Кити. — О, Роуз! Много ми се иска да срещна красив, вълнуващ мъж, смел и тайнствен кавалер, в когото да се влюбя! Тогава веднага ще му позволя да ме отвлече… — Кити неспокойно крачеше из стаята.

— Пак говорите глупости — отбеляза уморено камериерката. — Чели сте твърде много любовни романи. Само да узнае лейди Нортчърч, тя ще ви даде да се разберете. Май ви се иска да се влюбите в някой от онези страшни улични разбойници, нали? Но не забравяйте едно — тези хора изобщо не мислят за женитба!

— Ех, и ти, Роуз, просто си го представях! Много се съмнявам, че ще срещна някога подобен човек — засмя се Кити и се отпусна на столчето пред тоалетния шкаф. — Ако не облечеш гръцката рокля, аз също няма да ида на бала. Цяла вечер ще скучая в компанията на двамата глупаци.

Тя сведе очи към скръстените в скута си ръце и успя да изстиска няколко крокодилски сълзи, които заблестяха по миглите й.

— Мен не можете да заблудите, мис — отговори натъртено Роуз, но младото момиче наистина се разхълца и раменете му се разтресоха от плач. — Моля ви, мис, не си го слагайте на сърцето! Престанете да плачете, моля ви! Добре, от мен да мине, ще дойда с вас. — Роуз примирено отпусна ръце. — Ще облека гръцката рокля, но ви уверявам, че ако ме оставите цяла вечер сама с ония… глупаци, после ще се скараме сериозно.

 

Вашел Сен Жорж се стресна, като видя насреща си голямата, стара, но добре поддържана карета, която излезе от портите на Нортчърч Аби. Веднага позна каретата на чичо си Уилям. Запита се накъде ли се е запътил толкова късно през нощта намръщеният му роднина, защото много добре си спомняше, че лорд Нортчърч не понасяше светски забавления, на които присъстваха и дами. Същото важеше и за любимия му син Джъстин. Бащата и синът предпочитаха да гонят дивеч или да играят карти в един от многобройните частни клубове на Лондон. Вечерите прекарваха обикновено в къщи.

Може би Джъстин е дошъл при родителите си, размишляваше Вашел, и е приел да придружи Женевиев на някаква забава. Не, невъзможно. Нали татко Ник му поне съобщил, че сестра му е в Париж. Още не можеше да се опомни от страшната вест. Малката му сестричка беше станала контрабандистка и спасяваше френски благородници от ножа на гилотината! Трябваше да поговори сериозно с нея, а и с братовчеда, който позволяваше на съпругата си да се впуска в подобни опасни приключения. Макар че Джъстин вероятно не беше осведомен за постъпките на жена си, или поне така твърдеше татко Ник.

Женевиев — жена на Джъстин! Вашел едва не изохка при тази ужасна мисъл. Никога нямаше да проумее как есетра му се е съгласила да се омъжи за този скучен и нахален братовчед. Открай време късаше нервите и на двамата. Защо Женет не почака брат й да се прехвърли в Англия, за да я въведе в обществото и да я запознае с достойни за женитба кавалери? Защо вместо това избърза да се омъжи за ужасния си братовчед?

Дали в каретата не седеше точно той? Сигурно беше така. Лорд Уилям никога не излизаше по това време. Внезапно му хрумна злобна идея и Вашел коварно се ухили. Подкара купения в Лайм Риджис кон към края на пътя и нетърпеливо претърси джобовете си. Някъде трябваше да е пъхнал старата копринена маска, с която беше скрил лицето си от нахалните моряци, които го прекараха през Ламанша. Най-после я намери и набързо завърза копринените панделки. Засмян до уши, младежът подкара коня си право към средата на пътя и се изпречи пред каретата.

— Спрете веднага и не правете опити да избягате! — изкрещя той и с облекчение установи, че каретата наистина е на вуйчо му. Иначе щеше да му се наложи да ограби чуждо превозно средство. — Парите или живота! Ей, я пусни оръжието, глупако! — изкрещя той на мъжа, който седеше до кочияша и беше посегнал към мускета си. — Не ме принуждавайте да стрелям! Слизайте, вие двамата, хайде! Скрийте се в храстите и ако ви е мил животът, не мърдайте.

Когато двамата мъже се свиха в гъстия храсталак, Вашел слезе от коня, пусна юздите и отвори вратичката на каретата.

За голямо свое учудване се озова лице в лице не с братовчеда си Джъстин, а с две напълно непознати млади дами, които явно отиваха на бал с маски. Едната, очевидно високопоставена лейди, беше облечена в светлосиня гръцка рокля, обшита със злато. Лицето й беше скрито под синя маска. Прислужницата й носеше ливреята на домашния персонал, макар че според Вашел облеклото й нямаше много общо с обичайните одежди на камериерка.

— Кои сте вие? — попита на английски той и хвърли бърз поглед към герба на вуйчо си, за да се убеди, че не се е объркал.

— Ами… ние… — заекна Роуз, която едва дишаше. Не можеше да откъсне поглед от черните дула на двата пистолета, насочени право в гърдите й.

— Я махнете тези оръжия — изфуча ядосано Кити. — Не виждате ли, че мис Мениринг се уплаши до смърт? Как смеете да се държите така? Не бойте се, мис Мениринг! — Тя нежно потупа по ръката ужасеното момиче. — Няма от какво да се страхувате. Без съмнение господинът иска само да ни ограби. — Тя критично изгледа Вашел. — Отвратителен крадец! — изкрещя възмутено и гордо изправи глава. — Как не ви е срам да нападате две беззащитни жени!

Смаян от дързостта на камериерката, Вашел не можеше да откъсне очи от нея. Финото й лице беше обляно от светлината на двата фенера и младежът затаи дъх. Никога не беше срещал такава красавица.

Под финото дантелено боне, изкривено на една страна, надничаха буйни златни къдрици и се полюшваха при всяко движение. Светли, смело извити вежди подчертаваха още повече красотата на големите сини очи, които пламтяха от гняв. Чипото носле беше смело вирнато напред, страните й бяха зачервени, а устните й приличаха но полуразтворена розова пъпка.

Нежната фигура беше красиво закръглена. Лебедовата шия се издигаше гордо над високите млади гърди, а тясната талия плавно преминаваше в гъвкави пълни бедра. Тесните ръце с дълги пръсти бяха скръстени на скута й.

— Не бих ви определил като беззащитна, мадмоазел — промърмори най-после Вашел, успял да си възвърне дар слово. — Освен това мъжът до кочияша се опита да ме застреля.

— Трябваше да го направи — отговори смело Кити. — Ако имах пистолет, нямаше да се поколебая да го изпразня в гърдите ви.

В действителност тя никога не би сторила зло на този красив разбойник. Под дръзко нахлупената шапка надничаха смарагдовозелени очи, чийто блясък я омайваше. Гъстата кестенява коса беше небрежно завързана в опашка на тила. Позата му беше небрежно естествена и Кити с право предположи, че широките рамене под брокатения фрак не са подплатени.

— Коя сте вие, мадмоазел? — осведоми се сърдито младежът, не особено въодушевен от мисълта, че жената на неговите мечти току-що беше изразила желание да изпрати куршум в гърдите му. — Доста сте дръзка за камериерка.

— Не съм никаква камериерка — отговори небрежно Кити, но се сети, че трябва да обясни необичайния си вид, и по-кротко продължи: — Аз съм… аз съм Принда, почиствам стаите в дома на лорда, а вие сте негодник! Камериерката на мис Мениринг се разболя и аз трябваше да я придружа — излъга смутено тя.

— Чистачка! — простена вътрешно Вашел. Баща му щеше да го лиши от наследство, ако узнаеше, че ухажва прислужници. Семейство Сен Жорж си оставаха благородници въпреки преживените в последно време несгоди и не се женеха за слугини.

— Много жалко — въздъхна младежът. Щеше да му достави голямо удоволствие да ограби надменния си братовчед. Но сега имаше насреща си две беззащитни жени, които изобщо не познаваше, и трябваше да измисли начин да се измъкне от неудобната ситуация. Реши да им вземе скъпоценностите и после да ги върне на лорд Уилям. — Давайте ценните си неща, бързо! — заповяда рязко той.

— Нямаме нищо по себе си — отговори невъзмутимо Кити. — Ако понечите да ни претърсите, ще пищим с цяло гърло.

— По дяволите! — изрева Вашел, но в следващия миг зелените му очи дяволито просветнаха. — Е, добре. Щом не носите със себе си нищо ценно, трябва да платите откуп.

— Какъв откуп? — попита сърдито Кити.

— Целувка, мадмоазел. Само една целувка. Това е цената, за да продължите необезпокоявани пътя си.

— О, не, в никакъв случай! — обади се най-после Роуз. — Как смеете да се държите така? Откъде ви дойде на ум гази дързост?

Вашел мрачно я изгледа.

— Не говоря на вас, мис Мениринг — промърмори раздразнено той.

— Аз… Лорд Уилям е мой настойник — излъга Роуз. — Ако узнае за дързостта ви, лошо ви се пише, така да знаете.

— Може би, но аз не искам откуп от вас — отговори злобно Вашел, който много добре знаеше как ще реагира вуйчо му на лошата шега, която си беше устроил. — Хайде Принда, нали така се казвахте! — обърна се той към Кити. — Бъдете добро момиче и ме целунете. Веднага ще ни пусна да си отидете.

— Не! — извика Роуз. — Не се оставяй да те изнудват!

— О, я по-тихо! — изсъска Кити и здраво ощипа камериерката си. — Нали не може да държи пистолетите си готови за стрелба и едновременно с това да ме изнасили.

— Божичко, какво да правя! Лорд Уилям ще ми смъкне кожата от бой! — проплака Роуз. — Стига му само да разбере, че знаете такива неща и че дори ги произнасяте па глас. Да бях умряла!

— Хайде, побързайте! — извика Вашел и заплашително размаха пистолета си. — Престанете да говорите глупости, защото ме нервирате.

Роуз беше на края на силите си. Ужасена от насоченото в гърдите й дуло и от предчувствието за близката смърт, тя загуби съзнание и политна напред. Заби нос в насрещната седалка и Кити едва не се изсмя с глас. После се начумери и гневно изгледа нощния крадец.

— Ето, виждате ли какво направихте! — изкрещя та. — Бедната мис падна в безсъзнание. Горкичката! Къде ли са ароматните соли?

Тя отвори чантичката си, но Вашел нетърпеливо я изтръгна от ръцете й и я запрати в най-отдалечения ъгъл на каретата.

— Първо целувката — настоя той.

Сърцето на Кити заби по-силно и тя още веднъж обгърна с поглед силната фигура на страшния разбойник. Беше срещнала мъжа на своите мечти и гореше от желание да го целуне. Никога не беше преживявала подобно нещо. Много хубаво, че Роуз изпадна в безсъзнание и я остави сама с него. Младото момиче вдигна очи към лицето на непознатия и потрепери от изписаното в зелените дълбини на очите му желание. По гърба й пробягаха сладостни тръпки и макар че се поколеба за миг, тя решително се премести към вратичката на каретата, затвори големите си сини очи и смело вдигна лице насреща му.

Вашел скочи на първото стъпало и сведе глава към устните й. Докосна ги нежно, за да не я изплаши, но скоро устата му се впи в нейната и младото момиче несъзнателно вдигна ръце, за да обгърне врата му. Колко нежни бяха устните й, как несмело се движеха под неговите, сякаш за пръв път беше целувана от мъж…

Сигурно е така, помисли си щастливо Вашел. Въпреки дързостта си момичето беше съвсем младо. При мисълта за това младежът усети как в гърдите му се надига чувство на вина, че се е възползвал от неопитността на една девойка.

Защо му трябваше да спира каретата и още повече — да поиска целувка като откуп, за да я пропусне по пътя й! Не беше почтено спрямо младите дами. Въпреки това момичето явно се наслаждаваше на целувката не по-малко от него.

Вашел бавно се отдръпна от Кити и погледът му остана прикован в лицето й. Господи, колко беше красива! Тя наистина беше жената на неговите мечти и не можеше току-така да я остави да си отиде. За Бога! Никога нямаше да се откаже от нея!

— Много ми се иска да ви видя отново, мадмоазел — прошепна той. — Вярно е, че съм обикновен уличен разбойник, но въпреки това се надявам да не ми откажете. Искам да ви опозная по-добре. Няма да ви сторя зло, кълна се.

— Ами… не искам да имам нищо общо с престъпници, сър — проговори плахо Кити. — Въпреки това ви благодаря, че се отнесохте великодушно с мен и мис Мениринг. Много ме беше страх, повярвайте. Затова… ако наистина искате да ме видите, изпратете вест в Нортчърч Аби — най-добре на името на мис Мениринг, за да съм сигурна, че ще я получа.

— Добре. Доскоро, Принда. Сбогом, прекрасни ангеле. И не ме забравяй — прошепна зарадвано Вашел.

Кити сложи пръст на устните си, уверена, че всичко в нея се е променило. В този миг Вашел скочи на коня си и препусна като луд. Загледана след него, девойката с болка осъзна, че не знае дори името на човека, завладял с устрем сърцето й.

Вашел едва беше навършил шестнадесет години и двамата с Кити бяха на една възраст, но момъкът се чувстваше много по-възрастен след преживените ужаси. Революцията го принуди да се държи и да действа като зрял мъж. По време на тайното бягство от Франция всички го смятаха за двадесетгодишен. Умееше майсторски да върти шпагата и да управлява кораб благодарение уроците на Ив-Пиер. Знаеше чужди езици, имаше солидни познания по история, математика и много други специалности, научени от мосю Рокфор, домашния учител. Бащата на Вашел изискваше децата му да получат добро образование и беше много снизходителен към младежките им лудории. Въпреки това Вашел не си въобразяваше, че граф Сен Жорж ще се съгласи синът му да се обвърже сериозно с някакво си слугинче.

По дяволите! Принда беше по-ценна от всяко наследство. Вашел беше упорит и щеше да рискува, още повече, че надали щеше да си върне титлата и имотите във Франция. Беше забравил, че всичко е конфискувано от новите властници. Той не беше нищо друго освен един беден френски емигрант с безполезна благородническа титла.

Вместо да го уплаши, тази представа още повече го развесели. В Англия непременно щяха да сметнат, че гони голямата зестра, ако се заловеше да ухажва богати наследнички. Колкото и неприятно да беше, сигурно щеше да му се наложи да си изкарва прехраната с тежък труд. Ако станеше търговец, хората от собствената му класа щяха да го презират. Никой обаче нямаше да го обвини, ако избягаше с някаква слугиня, която го беше завладяла изцяло.

Вашел реши да не се появява засега в Нортчърч Аби, където и Принда, и господарката й щяха веднага да го познаят. Мис Мениринг непременно щеше да съобщи на вуйчо му, че се е проявил като разбойник по пътищата, а младежът нямаше никакво желание да се подлага на една от скучните морални проповеди на скъпия си английски роднина. Освен това Принда непременно щеше да си помисли, че френският виконт е решил просто да си поиграе с нея.

Най-добре беше да продължи пътя си към Блекхийт Хол и да се занимае с непокорната си сестра, която безразсъдно се беше впуснала в опасни приключения. Като си помисли, че дядо им не само допускаше подобни неща, но дори подкрепяше внучката си, Вашел се хвана за главата. Този човек не притежаваше и капка здрав разум! Не му разказа никакви подробности за действията й, защото първо трябвало да помоли Женевиев за разрешение!

Вашел не знаеше какво да предприеме. Сестра му открай време си беше своенравна и упорита. Сега сигурно щеше да се опита да въвлече и него в лудориите си, без дори да изслуша разумните му доводи.

Младежът мрачно пришпори коня си и препусна в нощта, размишлявайки как да отклони непокорната си сестра от безразсъдните й начинания.