Ребека Брандуейн
Сърце под маска (15)

14

„Ла Бел Фий“ беше неузнаваем.

След бягството си от Франция Женевиев дълго време беше размишлявала как най-добре да прикрие кораба си, за да не се вижда в нощната тъмнина и френските власти да не могат да го идентифицират. Първоначално възнамеряваше да го боядиса черен, за да се слива с нощния мрак. После обаче й хрумна, че никоя нощ не е напълно черна. Луната и звездите почти всяка нощ изпращаха сребърните си лъчи към земята и морето и ги потапяха в мека светлина. Тъмнозелените морски води отразяваха лунните лъчи, а гребените на вълните блестяха като живак и морето изглеждаше обвито в странно сивосинкаво сияние. Денем боядисаният в черно кораб също щеше да привлича върху себе си вниманието, затова Женевиев реши, че най-подходящият цвят за маскировка е сребърносивият.

Тя огледа внимателно кораба си и със задоволство установи, че не се е излъгала. Никой нямаше да открие шалупата, докато не се озове в непосредствена близост до нея. Изненада се, когато видя, че „Ла Бел Фий“ е заприличал на призрачен кораб.

Корпусът над водното равнище, мачтите, такелажът… всичко беше боядисано в сребърносиво. Дори платната бяха в същия цвят. Въздействието беше наистина необикновено, а различието с предишния кораб беше направо смайващо.

На носа беше изрязана дървена женска фигура, която много приличаше на Женевиев. По-рано изглеждаше като жива, но сега беше същински демон с веещи се червени коси и лакирано в сиво лице. Тайнствените зелени очи бяха прикрити от яркочервена маска.

Името на кораба също беше променено. С огромни черни букви бяха изписани думите: „Кримсън Уич“.

— Добре дошла на борда, капитане — поздрави я Беноа и й подаде ръка да се прекачи през перилата. — Радваме се, че сте отново при нас.

— Аз също се радвам да ви видя — отговори с блеснали от радост очи Женевиев. — Както виждам, свършили сте отлична работа. Целият екипаж заслужава похвала.

— Благодаря ви, капитане. Надявам се да останете доволна.

— Сигурна съм в това, Беноа. — Без да скрива вълнението си, Женевиев се обърна към Емил, който държеше кормилото: — Кормчио, увеличи скоростта с два възела — заповяда задъхано тя. — Отиваме си в къщи. Отиваме си в къщи!

 

Хвърлиха котва далеч от френския бряг. Дълго след падането на мрака спуснаха на вода двете корабни лодки и загребаха към брега, където се намираше малкото селище Довил. Марк и Пернел останаха на борда, а Емил трябваше да откара обратно на шалупата двете малки лодки.

— От седмия ден нататък ще идваш всяка нощ на брега да ни чакаш, Емил — нареди сериозно Женевиев. — Чакай точно един час и ако ни няма, се връщай на кораба. Ако не се върнем на дванайсетата нощ, чакай ни два часа. На следващия ден „Кримсън Уич“ ще отплава за Англия дори ако не се е събрал целият екипаж. Това важи и за мен, ясно ли е! Няма да допусна сигурността на всички да бъде заплашена заради глупостта на един. Разбра ли ме, Емил?

— Да, капитане — отговори момчето.

Женевиев изпитателно изгледа останалите членове на екипажа, които закимаха с мрачни лица.

— Добре — каза тя.

Хвърли на Емил въжетата на втората лодка и момчето сръчно ги завърза за първата. Трудно щеше да се справи с гребането и същевременно да влачи на буксир другата лодка. Но младата жена беше сигурна, че верният й моряк ще свърши работата си.

Щом лодките се отдалечиха от брега, тя заповяда на Беноа и Рупърт да отидат в стопанството Фентен и да докарат каручка с впряг силни коне. Тя самата щеше да тръгне с останалите и да ги очаква на пътя за Париж.

Според пресмятанията й щяха да минат три дни, докато достигнат столицата. После имаше на разположение не повече от пет дни, за да се заеме с разследванията си, а след това трябваше да се върне бързо обратно на кораба, за да стигне в Блекхийт Хол преди Джъстин.

За да ускори нещата, тя раздели екипажа на четири групи. С парите, останали от продажбата на накитите, мъжете трябваше да закупят контрабандни стоки. Ако не им стигнеха парите, Женевиев разреши да откраднат необходимото. Беноа, Рупърт и Давид трябваше да купят коняк, коприна и други стоки, подходящи за продажба в Англия, от които щяха да получат добра печалба. Тибо и Фабиен щяха да доставят оръжия и муниции. Оливие и Силвестър отговаряха за набавянето на хранителни припаси. Женевиев и Ив-Пиер щяха да се опитат да съберат колкото се може повече сведения за съдбата на семейство Сен Жорж.

 

Сърцето лудо се блъскаше в гърдите на Женевиев, когато застана пред мрачните, заплашителни стени на Консиержерията. Старият дворец беше разположен на северния бряг на Ил де ла Сите в сърцето на Париж и бил построен през тринадесети век под владичеството на крал Филип Четвърти. Постройката била завършена през четиринадесети век. Нищо чудно, че са я строили толкова дълго, мислеше си младата жена. Зданието беше стабилно и изглеждаше страшно дори на дневна светлина. А нощем, обляно от лунната светлина, беше направо ужасяващо. Как можа да си помисли, че ще проникне в този строго охраняван затвор!

Женевиев беше клекнала в задния край на източната балюстрада на Пон О’Шанж, скрита зад тесния корниз на каменния мост. От скривалището си ясно виждаше четириъгълната порта Де л’Оролож, построена през 1334 година от крал Жан Втори, наречен Добрия. В четириъгълната кула беше вграден първият обществен часовник на Париж и Женевиев ясно виждаше в бледата светлина на големите черни фенери, разположени от двете страни на моста, че след няколко минути ще настъпи полунощ.

По-назад бяха разположени две кръгли кули, между които беше входът за крепостта. Нямаше никаква надежда да се промъкне покрай стражите, застанали пред портите, затова изчака да се обърнат с гръб към нея и пропълзя към края на моста. Даде знак на Ив-Пиер да я последва. Двамата се разбираха без думи.

Притиснаха се към страничните стени, потънали в нощната сянка, и изчакаха стражите, които патрулираха по булеварда, отново да заемат мястото си пред тежката желязна порта с позлатена украса, през която се влизаше в разположения непосредствено до замъка параклис.

Когато беше сигурна, че не могат да я видят, Женевиев се плъзна безшумно към едно от старите дървета в края на улицата и се прикри зад широкото грапаво стъбло. Разви въжето, което беше преметнала през рамо, хвана единия му край, снабден с желязна абордажна кука, и го преметна през клоните на дървото. Листата прошумяха едва чуто и шиповете на куката се забиха в един дебел клон. Младата жена дръпна няколко пъти, за да е сигурна, че куката се е заловила здраво, и се покатери по стъблото. Когато изчезна в зелената корона, Ив-Пиер я последва. Двамата се настаниха на върха и издърпаха въжето.

Останали без дъх, мъжът и жената се вслушваха в шумовете на нощния град. След малко Женевиев решително се смъкна по един клон, разположен почти до стените на Консиержерията. Надигна се и метна куката нагоре, надявайки се да я закачи за някои от острите каменни фронтони над прозорците на третия етаж на сградата. За съжаление куката се удари в покрива и с трясък се изпързаля надолу. Въжето се опъна с такава сила, че Женевиев за малко не загуби равновесие. Клонът се разлюля и пъшкането на Ив-Пиер зад гърба й отекна като изстрел в ушите й. Но тя успя да сграбчи клона над главата си и да се задържи в това положение. Дясната й ръка стискаше отчаяно дебелото корабно въже. Куката не успя да достигне каменната настилка на улицата. Със свито от ужас сърце Женевиев бързо я изтегли нагоре, молейки се стражите да не са забелязали нищо.

— Какво става? — попита остър мъжки глас и един от постовете изтича в посоката, от която идваше шумът. Без да смеят дори да си поемат дъх, Женевиев и Ив-Пиер останаха вкопчени в клоните. В този миг през улицата притича бездомен пес и лаят му отекна пронизително в нощната тишина. Мършавото животно се отри в портите на крепостта и успокоено продължи пътя си.

Мъжете се изсмяха.

— Я вижте! Някакво си бездомно псе, което си търси храна! — извика един от тях. — Не си губи времето да го гониш. По-добре ела да чуем как завършва историята на Талбо с хубавата Соланж!

Мъжът вдигна рамене и се присъедини към другарите си.

Женевиев и Ив-Пиер поеха дълбоко дъх и безмълвно се спогледаха. Бяха на косъм от разкриването. Разтърсвана от студени тръпки, Женевиев се надигна и се опита да спре треперенето на ръцете си, за да метне още веднъж абордажната кука.

— Нека го направя аз, мадам — предложи шепнешком Ив-Пиер.

— Не — промърмори едва чуто тя. — Сама ще го хвърля. За нейно голямо облекчение този път куката се закачи здраво за каменния ръб на фронтонния прозорец и не падна. Женевиев огледа внимателно улицата, изтри мокрите от пот ръце в панталона си, хвана се за въжето и скочи от клона. Само след минута вече се катереше по стената на крепостта. Трябваше да бърза, защото постовете всеки миг можеха да я открият. Най-после достигна фронтонния прозорец и се настани на върха. Спря да си поеме дъх и издърпа към себе си дългото въже. Нави го през рамо и скочи на покрива.

Покривът се спущаше стръмно надолу и на два-три пъти Женевиев едва успя да се задържи. Плъзгането надолу означаваше сигурна смърт. Държеше се за железните украси на двустранния покрив и пълзеше опипом напред, стараейки се да запомни обстановката. Високите тесни комини й помагаха да се прикрива. Облягаше се на тях и почиваше, без да рискува да падне или да я открият. Беше се постарала да запамети точно основния план на крепостта. Пред централния затвор имаше триъгълен вътрешен двор, облицован с квадратни каменни плочи, където някои от затворниците можеха да се разхождат и да поседнат под единственото криво дърво с увиснали клони, което растеше в ъгъла на изоставената цветна леха. Оттам се виждаше една от черните железни порти с остри шипове на върха.

След като достигна покрива над вътрешния двор, Женевиев внимателно огледа обстановката. Дървото не беше много високо и нямаше да й бъде от полза. Но щеше да бъде възможно да се спусне в двора въже, затворниците да се покатерят на покрива на крепостта и да излязат по опасния път, предприет от нея самата. Решителността й помръкна, защото знаеше, че родителите й нямаше да могат да се справят с опасностите на пътя към свободата. Само Вашел щеше с лекота да се покатери по въжето. Имаше още една възможност: да спусне в двора кош, някой от родителите й да влезе в него, да го завърже за здравото въже и с помощта на един или двама силни мъже да изтегли коша на покрива.

Сега трябваше да разбере дали в крепостта са затворени членове на семейството й или приятели. В такъв случай възнамеряваше да подкупи някои от постовете, за да ги пуснат след залез слънце в двора.

Женевиев внимателно уви дебелото въже около близкия комин и се спусна по него към един от прозорците. Успя да различи очертанията на коридора и вратите на множество килии. Всички бяха заключени. Приготви се да се качи отново на покрива, когато в коридора се появиха Клод Рамбуйе и един от надзирателите. Човекът раздрънка тежката връзка ключове, отключи една от вратите и направи знак на мъжа, седнал на нара, да се изправи. Женевиев познаваше затворника: шевалие Дьо ла Тур-Жоли, един от приятелите на Вашел. Едва не изписка от ужас, защото младежът беше измършавял и мръсен до неузнаваемост. Клод го удари с юмрук в челюстта и затворникът едва се удържа да не падне. Ах, колко й се искаше да разбие прозореца, да нахлуе вътре и да си отмъсти за всички злини, сторени й от този човек. Но трябваше да запази спокойствие. Трепереща от гняв, тя се изтегли на покрива и тръгна по обратния път към източната стена.

Беше изминала повече от половината разстояние, когато зад един комин внезапно изникна тъмна фигура. Вцепенена от ужас, Женевиев не можа да реагира. Мъжът я сграбчи за рамото и я притисна до стената на комина. Двамата се хлъзнаха и едва не се строполиха в двора.

— Не викай и не се опитвай да се съпротивляваш! — изсъска в ухото й непознатият. Женевиев почувства топлия му дъх и ужасът й изчезна. — Не ми се вярва, че ще повикаш стражата, аз също нямам такива намерения. Освен това можем да се подхлъзнем, а смъртта на каменните плочи съвсем не е приятна, уверявам те.

Женевиев разбра, че непознатият имаше право и не направи опит да се освободи. Само обърна лице и сърдито впи очи в неговите. Смаяно установи, че чужденецът е предрешен също както и тя. Носеше черна копринена маска, която обхващаше цялото му лице и тесен черен панталон.

Разрошената от вятъра коса беше катраненочерна, но слепоочията бяха посребрени. Очите бяха сиви и блещукаха като диаманти на лунната светлина. Очертаният под маската нос приличаше на орлов клюн, а пълните чувствени устни под тънките мустачки бяха полуотворени и разкриваха два реда равни бели зъби, които образуваха ярък контраст със загорялата от слънцето кожа. Това несъмнено беше скандално известният Шпионин, когото хората наричаха още и Черния Мефисто…

Мъжът се притискаше до Женевиев, за да я задържи до комина, и тя почувства колко стройно и гъвкаво е тялото му. Обхвана я страх и едновременно с това внезапна възбуда наелектризира кръвта й.

— Пусни ме! — извика тя и го блъсна.

— Не викай! — изсъска той. — Да не искаш да дойдат войници?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава стой мирно, проклето хлапе, и се опитай да ми обясниш какво търсиш тук и защо се промъкваш като котка по покривите. Нима не разбираш колко лесно можеш да загубиш равновесие? Каква игра играеш, момче? Още не си дорасъл дори да се бръснеш, а си се изкатерил чак тук.

Под яркочервената маска очите на Женевиев се разшириха. Нощният посетител явно я смяташе за момче.

— Не ви засяга защо съм тук, мосю — отговори ледено тя. — Освен това не смейте да ми задавате въпроси, защото съм сигурна, че властите ще се заинтересуват много повече от вас, отколкото от мене. Сигурна съм, че именно вие сте скандално известният Черен Мефисто, а за главата ви е обявена голяма награда. Полицията сигурно би искала да узнае нещо повече за връзките ви с роялистите.

Чужденецът се усмихна тайнствено и отслаби желязната си хватка, но остана близо до нея, за да не се опитва да му се изплъзне.

— Откъде-накъде ме смяташ за верен привърженик на краля, момче? — попита хладно той, без да потвърждава или да отрича, че е Черният Мефисто.

— Знам какви са членовете на събранието — отговори откровено Женевиев. — И макар някои слухове да твърдят, че вие сте един от тях, самото обстоятелство, че сте се изкачили на този покрив, доказва обратното. Освен това се говори, че сте английски шпионин, но и в това се съмнявам.

— Така ли? И защо? — осведоми се чужденецът. Около ъгълчетата на устните му играеше развеселена усмивка.

— Говорите френски като същински французин, мосю. Не се усеща типичният английски акцент. Ни най-малко. Освен това и маниерите ви не са на англичанин — добави тя, мислейки за небрежните, елегантни движения на мъжа. Жестовете му бяха бързи и отривисти. Погледна го и вдигна рамене. — Искам да кажа, че говорите не само с устата, а и с ръцете — като истински французин.

— Много си проницателно, момче, и имаш дарба за наблюдение — отбеляза чужденецът. — Но все пак не си достатъчно ловък за опасната работа, с която си се заловил. Върни се у дома. Много си млад да излагаш главата си на гилотината.

— О, аз нямам такива намерения. Вярно е, че главата ми виси на косъм, мосю, затова ви моля да не се намесвате в делата ми. Бъдете любезен да отстъпите настрани, за да продължа пътя си. И без това загубих достатъчно време.

Вместо да я освободи, чужденецът се подпря с две ръце на комина.

— В Консиержерията са затворени близките ти, нали? — осведоми се почти нежно той.

Женевиев измъчено прехапа устни.

— Не знам — призна тя. — Опитвам се да ги открия. Одеве обаче видях един стар приятел. През прозореца. Онзи негодник Клод Рамбуйе го удари!

В очите й нахлуха сълзи.

— И реши да подражаваш на Черния Мефисто, така ли? Ако искаш, ще ти помогна — прошепна с готовност чужденецът.

— Не — поклати глава Женевиев. — За да ми помогнете, трябва да ви открия имената на роднините си. Благодаря ви, мосю, но… Не мога да ви се доверя. Никому не мога да се доверя, разбирате ли?

— Добре, момче. Няма да настоявам.

— Тогава ми позволете да се оттегля. Довиждане, мосю.

Женевиев рязко се извърна и черната кадифена панделка, с която бяха вързани косите й, се закачи на грапавата повърхност на комина. Младата жена разтърси глава, за да се освободи, но не успя. Медноцветните плитки се спуснаха на гърба й и силният вятър ги развя около стройната й фигура.

— Божичко! — промърмори смаяно маскираният мъж. — Младо момиче!

Черният Мефисто, защото това наистина беше той, хвана младата жена за ръката и втренчи очи в лицето й. Познаваше много жени, но нито една от тях не би рискувала живота си по този дързък, безумно смел начин.

Когато откри тънката фигурка, която се изкатери на покрива по въжето и гъвкаво запълзя по покрива на затвора, той усети възхищение от смелостта на непознатото момче. Сега, когато установи, че има пред себе си жена, загуби ума и дума. Вгледа се в развените от вятъра коси, в дръзкото младо лице и в изразителните очи, които просветваха под червената копринена маска.

Триста дяволи! Тази девойка беше омайващо красива, смела и дръзка до безумие! Въпреки всички настойчиви предупреждения, които настойчиво му нашепваше разумът, Черният Мефисто се почувства неотразимо привлечен от непознатото момиче. То можеше напълно да се мери с него. Внезапно му се стори, че вижда себе си като в огледало, в което са отразени всички скрити стремежи на душата му. Разбра, че цял живот е чакал именно тази жена. Стоеше насреща й като омагьосан, забравил кой е и къде се намира. Двамата останаха сами в света.

— Коя си ти? — прошепна дрезгаво той. — Коя си, кажи?

— Познават ме под името капитан Лафол. Корабът ми се казва „Кримсън Уич“ — отговори тихо Женевиев, обхваната от същото странно напрежение, което всеки момент можеше да експлодира.

Сърцето й трепереше от възбуда. Желанието, изписало се по лицето на Черния Мефисто, беше повече от ясно.

Сигурно съм полудяла, помисли си тя. Но внезапно връхлетелите я чувства все повече се засилваха и копнежът да усети устните на този чужденец върху своите стана почти непоносим.

— Сигурен съм, че това не е истинското ти име — промърмори задъхано мъжът. — Но ти подхожда. Аз обаче ще те наричам Руж. Открай време имам слабост към червени коси.

Сякаш отгатнал мислите й, той сведе глава и впи устни в нейните.

Без да съзнава какво прави, Женевиев отговори на целувката му. И през ум не й мина да се съпротивлява. Не усещаше нищо друго, освен сладостта на прегръдката му. Кръвта пулсираше във вените й, а по нервите й пробягваха електрически искри.

Езикът му се плъзна по очертанията на устните й, после със сила ги раздели и проникна в нежната, податлива сладост на устата й. Ръцете му се заровиха в косата й и я опариха като огън. Устата му остави пламтящи следи по цялото й лице. Ноздрите му омаяно вдъхваха нежния аромат на лилия, който се излъчваше от тялото й. Някъде в най-далечния ъгъл на съзнанието му изникна смътен спомен, който обаче изчезна също така бързо, както се беше появил.

Мъжът се притисна плътно до тялото на прекрасната непозната, забравил и себе си, и опасността, която ги дебнеше. Усети как бедрата й потрепераха под натиска на слабините му и отново впи устни в нейните. Ръцете му се плъзнаха по копчетата на черното домино, за да освободят нежната й шия.

— Прекрасно, просто прекрасно — мълвеше дрезгаво мъжът. Топлият му дъх галеше нежната извивка на врата й.

Женевиев се олюля в обятията му. В сърцето й се надигаше изпепеляващо желание. И по-рано я бяха целували, но никога по този начин. Дори Джъстин, съпругът й, не беше я целувал така…

Джъстин!

Света Дево! Какво правеше тя? Нали беше омъжена жена! Защо се целуваше с този чужд човек? Не знаеше дори името му!

Най-после разумът проговори и младата жена рязко се отдръпна. Вдигна ръка и му залепи силна плесница.

— Как се осмелявате? — изкрещя сърдито тя и се разтрепери от гняв, че някакъв непознат е успял да събуди в сърцето й толкова силни чувства. Беше забравила дори съпруга си, семейството и всичките си дръзки планове. — Да не съм ви някоя обикновена уличница, с която можете да се забавлявате на всеки покрив! Аз съм дама, дама от висшето общество, ясно ли ви е! — прибави тя, проклинайки дръзката си уста, която за малко не издаде истинската й самоличност. Скочи и хукна напред, преди непознатият да успее да я задържи.

— Руж! — извика след нея Черният Мефисто. Беше уплашен до смърт, че ей сега ще я види да се срутва надолу по стръмния покрив. — Върни се, моля те!

Но тя не спря и мъжът не посмя да я последва, защото се боеше, че в страха си младата жена ще направи някоя погрешна стъпка и ще се строполи от покрива.

Нищо, че беше избягала. Непременно ще я срещна отново, мислеше си шпионинът. Щом се опитва да открие семейството и приятелите си в Консиержерията, тя скоро ще се появи пак. С дръзката си до безумие смелост няма да остави неизяснени неща.

Сигурно щеше да претърси не само крепостта, но и храма, където също беше пълно със затворници. Щеше да присъства и на Гревския площад, където всекидневно се извършваха екзекуции. Той трябваше също да посещава тези места и да наблюдава внимателно. Следващия път нямаше да я остави да му се изплъзне толкова лесно.

Коя ли е? — питаше се непрекъснато той. Странно защо му се струваше, че я познава отдавна. Трепна от изненада, когато проумя, че е намерил жената на своите мечти. Въпреки това обаче трябваше да изясни въпроса с нейната самоличност.

Беше му казала, че я наричат капитан Лафол и че е командир на „Кримсън Уич“. При този спомен едва не избухна в смях. Толкова абсурдна беше мисълта, че може да има жена, командир на кораб! После обаче си спомни гъвкавите й движения по въжето и очите под черната копринена маска се присвиха. Тази жена се катереше така, сякаш беше свикнала с корабните въжета, също като него. Да не би пък да беше казала истината? После си припомни мига, когато едва не беше му разкрила истинското си име. Мадам, беше казала тя, мадам коя?…

Болка прониза сърцето му, когато внезапно осъзна, че жената, която го беше омагьосала, има съпруг.

Каква ирония на съдбата, замисли се мрачно той. Когато я притисна в обятията си, напълно забрави, че самият той е обвързан в брачни окови.

— По дяволите! — изруга мъжът в мрака, покатери се през западната стена и се спусна по въжето си към площад Дофин.

Жена му не го обичаше. Двамата се бяха оженили по принуда и тя ясно му показваше, че желае да върви по свой собствен път. Но кака така Руж се движеше свободно, щом беше обвързана в брак?

Черният Мефисто стремително скочи на земята. Дългото дебело въже падна след него, той сръчно го улови, зави го на руло и го преметна през рамо.

Само минута по-късно шпионинът подкара малката си лодка покрай площад Верт Галант, намиращ се на западния край на остров де ла Сите, прекоси реката и спря край Рив Гош. Там живееше дядо му, който щеше да го подслони тази нощ.