Ребека Брандуейн
Сърце под маска (28)

27

— Казвам ти, това е капан! — изкрещя Вашел и сърдито изгледа сестра си. — Видях го, Женет, не разбираш ли! Джъстин си е взел стая в „Хорн енд Хаунд“ в Пензанс и само по случайност не ме забеляза. Иска да те залови на местопрестъплението!

— Но защо? Защо е решил да ми изиграе подобен номер? — промълви нервно Женевиев. — Толкова се промени в последно време, стана толкова мил и нежен. Защо иска да ме измами? Защо се е скрил в тази гостилница? Нищо не разбирам…

— Господи, сестричке! — извика разярено Вашел. — Помисли малко! Казах ти го още първия път: мъжът ти искаше да те заблуди, за да направиш някоя грешка, и това напълно му се удаде. Мислиш си, че се е разтревожил от въображаемите ти болести, които „случайно“ съвпадат с пътуванията му, но в действителност той само се е разсърдил. Бъди сигурна, че ако се качиш на „Кримсън Уич“ и заминеш за Франция, Джъстин ще се върне в Блекхийт Хол още тази седмица. Тогава играта ще свърши, Женет, и той няма да ти даде мира, докато не изтръгне от теб цялата истина. Казвам ти, че точно така ще стане!

Женевиев мълчаливо изслуша тирадата на брат си. Внезапно разтвори широко очи, стресната от ужасната мисъл, която беше проблеснала в съзнанието й.

— О, Вашел! — простена тя. — Ако това е вярно и ако Джъстин, наистина е заподозрял, че болестите ми са само претекст, за да мога да се измъквам незабелязано от къщи, не мислиш ли, че той може да е узнал нещо и за „Кримсън Уич“ и капитан Лафол!

Вашел вдигна рамене и мрачно поклати глава.

— Не знам, Женет. Може татко Ник да му е писал и да го е уведомил за авантюрите ти, за да не се излагаш повече на опасност. Може би самият Джъстин е ходил във Франция и е узнал нещо за действията ти там. Ти не знаеш нищо за деловите му пътувания, нали? Съпругът ти говори френски като същински французин, Женет! Помисли си само! Може би е бил там по работа и случайно е чул да се говори за теб, или е прочел някое от стихотворенията, отпечатани в радикалните вестници. По дяволите! Всичко е възможно. Колко пъти да ти повтарям, че съпругът ти не е глупак! Просто не мога да си представя как досега си успяла да го заблуждаваш.

— Ако е така, повече не трябва да разчитаме на случайността — заяви твърдо Женевиев и присви очи. — Ще приемем като факт, че Джъстин е заложил капан. Трябва да бъдем по-хитри от него. Много добре стана, че не замина за Лондон, братко. Сега ще заемеш моето място и ще отплуваш за Франция. Джъстин трябва да узнае, че Червената вещица е извършила поредния си подвиг, докато аз съм била тук.

— За Бога, Женет — измърмори Вашел. — Какво да кажа на онзи странен Ноар, ако пак ми се изпречи на пътя? „Ей, приятел, аз не съм Руж, махни си ръцете!“ Да не си въобразяваш, че ще го заблудя? Ти си спала с този човек, сестричке!

— Не ставай глупав, братко — укори го меко Женевиев. — Кой знае дали изобщо ще го срещнеш. Досега сме се срещали само случайно. Ако го видиш, просто кажи, че си болен, или каквото ти хрумне в момента. Аз ще се върна в Блекхийт Хол да уведомя Ив-Пиер за плановете ни. Корабът ще те чака в морето, край онази голяма скала. Ив-Пиер ще ти съобщи точния час. Желая ти щастие, братко! — прошепна развълнувано тя и го притисна силно към себе си. После се метна на седлото, пришпори коня си и хвърли развеселен поглед през рамо. — О, и още нещо, Вашел: не забравяй да си набавиш червена перука! — извика през смях тя и препусна в галоп към къщи.

С помощта на Емелин Женевиев отново успя да заблуди цялата прислуга. Гримира грижливо лицето си, напудри вдигнатата на кок коса, нахлупи дантеленото боне и облече нощница и халат. После изкусно подреди дузина шишенца с лекарства на нощното си шкафче и се пъхна под завивките. Зачете се в някакъв роман, за да убие времето.

Най-после се чуха стъпки. С туптящо сърце Женевиев затвори книгата и я скри в чекмеджето. Отпусна се назад във възглавниците и придаде страдалчески израз на лицето си. Емелин, която великолепно играеше ролята си, придърпа стола си до леглото и взе в едната си ръка купичка с хладна, парфюмирана вода, а в другата — тънка копринена кърпичка. Женевиев болезнено простена и Емелин веднага притисна намокрената кърпичка до слепоочията й, за да облекчи страданията на своята господарка.

Джъстин рязко разтвори вратата, която свързваше неговата спалня с тази на Женевиев, очаквайки да я намери празна. Нахлу вътре и смаяно се озова лице в лице със страдащата си съпруга. Отвори широко очи и спря като закован на мястото си.

— Невъзможно! — промърмори задъхано той.

— Какво каза току-що, Джъстин? — промълви немощно Женевиев и направи неуспешен опит да се изправи. — Моля те, не вдигай такъм шум. Както виждаш, страдам от непоносимо главоболие. Необходимо ми е абсолютно спокойствие. Нима толкова бързо се справи с деловите си ангажименти? Каза, че ще се бавиш поне четиринадесет дни…

— Така е, но се оказа, че нещата не са толкова спешни, колкото ми ги представиха — излъга бързо той, успял да прикрие учудването си. — Затова реших да се върна в къщи. Мисис Финчъм побърза да ми съобщи, че пак си болна, и аз веднага се качих в стаята ти, за да се осведомя лично за състоянието ти. Защо си заключила вратата към спалнята ми, Женет?

— Защото не желая никой да се втурва неканен в стаята ми — отговори хладно тя. — Вече ти казах: когато се чувствам зле, не понасям около мен да се вдига шум. Ще ти бъда благодарна, ако сега ме оставиш сама, Джъстин. Радвам се, че отново си у дома, но ми е необходимо спокойствие.

Джъстин беше напълно объркан и в сърцето му пропълзя гняв. Обърна се рязко и изскочи от стаята. Очевидно се беше излъгал, вярвайки, че зад маската на Руж се крие собствената му съпруга. Присви очи, осъзнавайки, че все пак има някаква надежда. Не можеше да бъде сигурен, преди да е получил вест от приятеля си Паркър от Париж. Ще почакам, помисли си с мрачна усмивка Джъстин. Ако Червената вещица не беше във Франция, веднага ставаше ясно, защо!

Лорд Паркър Уескот, барон Хейдли, не беше преживявал по ужасен момент от този, в който клечеше отстрани на Ил дьо ла Сите под моста Понт о’Панж и не изпускаше от очи Консиержерията. По дяволите, в каква каша го беше забъркал най-добрият му приятел! Паркър беше посланик, официално лице, а не някакъв си шпионин, и не биваше да излага името си с подобни нощни приключения. Още повече, че щяха да траят цяла седмица, ако набелязаната жертва не се появеше още тази нощ! По дяволите още веднъж! Дори приятелството не струваше толкова усилия!

Въпреки студения есенен вятър, който духаше откъм Сена, по лицето му, скрито под черната маска, се стичаха струйки пот. Чувстваше се ужасно с необичайната черна перука и грижливо гримираните слепоочия и ужасно му се искаше да кихне, защото изкуствените мустаци непоносимо гъделичкаха лицето му. Паркър потрепери и плътно се загърна в широката черна мантия. Още утре щеше да предложи във външното министерство да бъде даден орден на Джъстин Тревилин, който прекарваше дни наред в това ужасно одеяние. Но пък, от друга страна, рече си ядосано той, Джъстин беше наследил умението да се маскира от майка си и това не му създаваше особени трудности. Затова бяха избрали именно него за тази задача.

Паркър нетърпеливо поглеждаше към големия часовник в кулата Дьо л’Орлож на Консиержерията. Беше малко след полунощ. Щеше да почака още няколко минути и после да отиде на Гревския площад. Ако тази Руж, както я наричаше приятелят му, не беше и там, щеше да се прибере в къщи.

Джъстин трябва да е откачил, щом вярва, че Червената вещица и жена му са едно и също лице. Направо смешно… Лейди Блекхийт, тази красива, наивна женичка, нямаше капчица разум в главата си, а камо ли дързост, за да извърши смелите дела на Руж.

Ето там! Нечия сянка се мярна в мрака, нямаше съмнение. Баронът наостри уши и внимателно се вгледа напред. Някой се промъкваше през улицата. Дано е тя! Така щеше да свърши всичко още тази нощ и щеше да се върне спокоен в къщи.

Баронът изчака, докато различи очертанията на сянката в мрака и се убеди, че наистина се касае за преоблечена в мъжки дрехи жена. После се промъкна към нея и зашепна на най-добрия си френски:

— Руж, аз съм, Ноар. Отдавна те чакам.

Вашел трепна от изненада, огледа се внимателно и забеляза скритата под Пон о Шанж фигура. Намести дългата червена перука и тихо се придвижи към маскирания мъж.

— Ноар — пошушна нежно той с леко дрезгавия, мелодичен глас на сестра си. — Ти ли си наистина?

— Да, мила — отговори Паркър и изпитателно изгледа маскираното лице на жената срещу себе си. Наистина беше Руж. Много приличаше на портрета, раздаден на жандармите в Париж. Нямаше съмнение, тя беше. Той се покашля и колкото се може по-убедително продължи: — Не се приближавай много до мен. Настинал съм и не искам да те заразя. Вече няколко нощи стоя тук и те чакам. Много ми се искаше да те видя, но не знаех дали този път си успяла да се измъкнеш от къщи.

— Слава Богу, всичко мина добре — отговори облекчено Вашел, доволен, че няма нужда да измисля нови лъжи, за да го държи далеч от себе си. — Шалупата е ремонтирана. Надявам се, че са поправили и шхуната ти?

— Да, всичко е в ред. Кога ще те видя пак, скъпа? Трябва да си уговорим среща. Не можем непрекъснато да разчитаме на случайността, нали?

— За съжаление не мога да променя нищо, любими. Не мога да напускам дома си по всяко време, нали разбираш? Съпругът ми ще заподозре нещо и тогава свършено е с нашата любов. А сега трябва да вървя. Хората ми ме чакат. Тази нощ ни предстои много работа. Довиждане, любов моя!