Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (57)

60

Саранда се възстановяваше бързо, обградена от грижите на Мейс. Отчасти я караше да се стегне и фактът, че нямат много време — ако трябваше да предприемат нещо, то трябваше да стане незабавно и тя бе твърдо решена да бъде във форма, за да изпълни своята роля. Никой досега не се бе грижил за нея така, както се грижеше Мейс. Никой не бе настоявал да получава подходяща храна, никой не я бе завивал, преди да заспи и не я бе галил по челото, докато се унесе. Никой не й бе разказвал смешни истории, за да я отвлича от тревогите й, нито я бе разтривал с уверени и любящи пръсти. Никога през целия си живот не се бе чувствала толкова сигурна, толкова обичана.

Макар да знаеше колко важно е да действат навреме, Мейс отказваше да я пришпорва. Заяви, че за него нейното здраве е по-важно от вестника и всякакви измами. Неговото разбиране, търпението му, настойчивостта му да не бърза с оздравяването си й даваха сили да се възстанови по-бързо. Мейс бе готов да остави всичко настрана, за да може Саранда да оздравее както трябва. И тя нямаше да го предаде.

И така, тя се надигна от леглото няколко дни по-рано, отколкото той смяташе за подходящо, все още нестабилна на краката си, но решена да върви напред.

Естествено, той протестира:

— Ако не се грижиш за себе си, как би могла да се грижиш за другиго?

— Ти се погрижи за мен — увери го тя със сърдечна усмивка. — Ти се погрижи не само за тялото ми, но и за духа ми. Сега не ми е нужна толкова почивка, колкото да ти бъда полезна. Не, почакай, наистина ми трябва едно нещо.

— Какво е то, любима?

— Баня.

Саранда все още се чувстваше мръсна от престоя си в килията и от високата температура. Внезапно повече от всичко на света зажадува да се потопи в гореща вана.

Хотелската стая имаше баня с течаща топла вода, което й се стори най-голямата екстравагантност. Единственото друго място, на което бе виждала подобен разкош, бе в имението на Ван Слайк. След като Мейс й напълни ваната, тя се потопи в приятната вода и се почувства силно успокоена и блажена от аромата на екзотичните масла, който я замая. Саранда обикновено не слагаше парфюм. Типичната миризма бе опасна за човек с нейната професия, можеше да я издаде, дори след като се е преоблякла. Затова уханието на лилия и жасмин й се струваше един забранен лукс, който я накара да се почувства елегантна, изискана и привлекателна. Затворена в килията, изтормозена, измъчвана от глад, тя от много отдавна не се бе чувствала жена. Сега се предаде на женската стихия.

Топлата вода се плискаше около раменете й и бе толкова гореща, че лицето й заблестя. Тя се миеше бавно, разпенваше ароматизирания сапун и търкаше крайниците си, сладостно отпусната. Докато се киснеше така, отми мръсотията и спомените от затвора, от безпомощността, от съзнанието за собствената си уязвимост. В женствеността си откри източник на сила: увереност, че отново е самата себе си и че набира сили за предстоящата си задача.

След като насапуниса косата си и я изплакна добре, Саранда се изправи във ваната и се пресегна за ленената кърпа. Но в нетърпението си да се отдаде на своя план, тя забрави колко е слаба още и се изправи прекалено бързо. Кръвта нахлу в главата й. Тя се олюля замаяна и се опита да се хване за нещо. Но не успя. В следващия миг разбра, че ще изгуби съзнание.

Извика на Мейс. Само след секунда той се втурна в банята и я улови, преди да падне. Тя опря лице до гърдите му и му позволи да я отнесе в другата стая. После усети как я полага в мекото й легло.

— Сега повярва ли, че е прекалено рано? — попита той.

Саранда отвори очи и се почувства така, сякаш го виждаше за пръв път. Лицето му изглеждаше замайващо красиво, черната му коса падаше върху челото на буйни къдри, очите му бяха тъмносини, а веждите му сбърчени загрижено. Устните му никога не бяха изглеждали по-чувствени, така както бяха нацупени от неодобрение към нейното нетърпение. Челюстите му никога не й бяха изглеждали толкова силни. Бялата му риза бе мокра там, където Саранда бе прислонила глава, и в отвора се виждаше началото на черното окосмяване по гърдите му. Като човек, събуден от сън, Саранда постепенно осъзна, че помежду им няма нищо друго освен една ленена кърпа. Усещаше как мократа материя гъделичка зърната й.

Тя докосна мокрото петно на ризата му, обхваната от неудържимото желание да усети гъстите косми под пръстите си и да вкуси зърната му. Очите й, потъмнели от желание, потърсиха неговите. Сблъсъкът беше електрически. Тя усети как страстта й се надига някъде дълбоко в тялото и я кара да копнее за неговото докосване.

Мейс се усмихна бавно и на бузите му се появиха дълбоки трапчинки.

— Едва ли имах предвид това, когато казах, че ще се грижа за теб.

— Искаш да оздравея напълно, нали?

— Да…

— Е, не се нуждая нито от храна, нито от почивка, нито дори от уиски.

Неговата усмивка стана още по-широка.

— Какво тогава ще помогне?

— Вкуса на нечия плът върху езика ми.

— Просто нечия дали ще свърши работа? — попита той небрежно.

— За предпочитане твоята. Но винаги съществуват алтернативи.

Изражението му стана кисело.

— Като например тримата брутални типа, които стоят на стража пред вратата ти ли?

— Не, скъпи. Като например това.

Саранда смъкна малко по малко кърпата от гърдите си. Тя пое едната си гърда в ръка, повдигна я и наведе глава, като сложи език върху собственото си ярко зърно. Тя чу как Мейс си поема рязко дъх, докато тя продължаваше да облизва бързо свиващата се пъпка с върха на влажния си език.

След миг Мейс се присъедини към нея с езика си и заедно с нейния започна да обикаля около ареолата.

— Заключи вратата, скъпи.

Мейс повдигна вежда.

— Внезапна скромност?

— Не искам Бат да влезе.

— О?

— Не искам да види доказателствата за това колко много те обичам.

Очите му омекнаха.

— Сигурна ли си, че ме желаеш?

— Имам нужда от любовта ти, за да се възстановя напълно.

— Е, как мога да ти откажа?

С нежна усмивка той се наведе и я целуна по устните. Сетне прекоси стаята и обърна ключа в ключалката. Върна се при нея, разкопча ризата си и я измъкна от панталоните. Набързо я свали и я захвърли небрежно.

— Ти просто искаш да вкусиш плътта ми или мога и аз да участвам?

Очите й бяха пълни с обещание, но гласът й бе дразнещо безучастен.

— Нека просто да видим какво ще се получи, а?