Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (16)

16

Уайът ги посрещна в затвора. През деня там беше относително тихо. Беше висок мъж със златисторуса коса и големи, увиснали мустаци; приличаше на рошав лъв. Осем години по-стар от Бат, той внушаваше страх и очевидно нищо не бе в състояние да го смути. Не беше от хората, които можеш да заговориш просто така. Не го и харесваха кой знае колко. Из равнините на Запада го считаха за образован човек; в комбинация с мълчаливостта това не му печелеше приятели. Когато се развихреше срещу някого и започнеше да обижда, Бат бързаше да се намеси с приятната си усмивка и успокояваше обстановката. Неразбирателството на Саранда с Ърп произлизаше от факта, че Уайът никога не призна приноса на Бат за високата си репутация.

Уайът изслуша мълчаливо историята, след това изръмжа и размърда мустаци.

— Кутренца!

Това бе другият повод за Саранда да го мрази. Като по-възрастен той бе въвел Бат в живота по границата и не преставаше да се отнася с него като учител с непослушен ученик. А през всичките години, преживени с него, Бат нито веднъж не бе казал лоша дума за Уайът.

— Не започвай пак, Уайът! — предупреди го тя.

— Да започвам? Трябва вече да свърша с вас двамата! Както винаги, вие гледате ситуацията не както трябва.

— И как предлагаш да я гледаме? — предизвика го тя.

— Логично. Трябва да го накарате да си признае, тогава ще можеш да си живееш спокойно и няма да има нужда да бягаш.

— По професия аз съм измамница — подчерта тя. — Не чакам и не се бия.

— Ако не го направиш, ще бъдеш мъртва измамница.

— Важно е друго. Ти не познаваш Блакууд. Той може да убеди човека да направи нещо, което не е и сънувал, че може да направи. Откровено казано, той е по-умен от вас двамата, взети заедно. Не можеш да очакваш тип като него да ти снесе доброволно информацията, която…

Уайът се усмихна кисело.

— Още не съм срещал човек, който би спорил с чифт юмруци като моите. Аз и Бат ще избием от главата му всички дяволи и той ще се изповяда.

— О, ти си все същият! Мислиш, че можеш да подчиниш всекиго с бруталността си!

— Саранда…

— Бат, знаеш, че е така. Той или прасва някого с дръжката на пистолета, или го просва на улицата с юмруци. Всички му се възхищават, защото бил голям бияч. Но забравят да споменат, че зад него си винаги ти със своя револвер.

— Искаш ли помощ или не? — изръмжа Уайът.

— Такава помощ — не.

— Сигурно имаш по-добра идея?

Тя с нежелание погледна към Бат и призна:

— Не.

— Добре — каза Уайът, ухилен в очакване. — Ти най-добре стой настрана. Може и да не се наложи да убиваме кучия син.

— Искам да си признае, а не да умре!

Уайът я погледна благосклонно.

— Харесваш го, нали? В такъв случай мисля, че Бат ще се радва да го помлати малко.

 

Макар че бе предупредена да стои настрана, Саранда ги следваше на разстояние. Видя как Бат и Уайът измъкнаха нищо неподозиращия Блакууд от веселбата в кръчмата „Лонг Бранч“. Как го замъкнаха до яхъра, боричкайки се през цялото време. Как изгониха Хам Бел от плевнята му и залостиха вратата. Примъкна се по-близо и се сви, когато звуците на юмруци, удрящи по плът, отекнаха в ушите й.

Стана й лошо. Прислони се на стената на затвора, разкъсвана между чувствата си и здравия разум. Знаеше на какво е способен Уайът. Бе виждал човешко лице, превърнато в каша от безмилостните му юмруци, подобни на чукове. Не можеше да понесе мисълта за красивото лице на Блакууд, обляно в кръв и обезобразено. И все пак, нещо трябваше да се направи. Той не бива да избегне наказанието за убийството на двамата Ван Слайк. Семейство Блакууд трябва да спре да убива.

Все едно, не можеше да не трепери при мисълта за това, което Уайът и Бат правят с него. Защо й трябва да има такива чувства към него? Защо не може просто да поиска смъртта му?

Отвън на пътя тя забеляза един мъж, облечен по източен маниер; веднага разпозна агент на Пинкъртън. Пушеше пура със замислен израз на лицето и оглеждаше улицата нашир и надлъж, сякаш се чудеше къде ли се крие тя. Саранда се притисна о стената на най-близката сграда, върна се назад и пое по друг път. Капанът заплашваше да щракне. Ако не напусне Додж скоро, рискува да я хванат. Да можеха Бат и Уайът да изтръгнат признанието, от което толкова се нуждаеше!

След час тя вече бе направила пътека по пода от крачене напред-назад, а те още не се връщаха. Не можеше повече да чака. Трябва да отиде и да види какво става. Беше опасно — човекът на Пинкъртън беше отвън, по улиците. Но вече притъмняваше. Облече момчешките дрехи, събра косата си под шапката и незабележимо се промъкна по задните улици към яхъра.

Наоколо бе пусто. Това значеше, че хората от улиците бяха научили, че нещо става. Беше прекалено тихо. Уплашена, че са го убили, тя хукна към плевнята и прилепи ухо към външната стена. Нито звук.

Внезапно някой дръпна резето. Саранда подскочи и се скри зад ъгъла на постройката точно навреме: Блакууд излезе от там. Когато мина под един фенер, тя видя, че лицето му не само не е смазано на каша, но е недокоснато. Край устата му имаше някаква драскотина, но иначе изглеждаше много добре. Саранда мярна лека, самодоволна усмивка. Той се отдалечи без най-малка следа от накуцване.

Когато Блакууд се скри в тъмното, от вратата излязоха Бат и Уайът. Изглеждаха неестествено весели; ако не беше го видяла, щеше да си помисли, че това не говори добре за Блакууд. Тя попита с подчертан сарказъм:

— Надявам се, че не сте го натъртили прекалено много, нали?

— А, не — каза Бат. — Добре си е.

— Изглежда повече от добре — заяви Уайът. — Невинен е.

Тя не повярва на ушите си.

— Какво говориш?!

— Не ги е убил. Каза ни.

— Той… ви каза?

— Никога няма да се сетиш кой е убиецът.

— О, моля те! Кажи ми!

— Брат му.

Тя мълча дълго време. Лицето й ставаше все по-мрачно.

— Брат му? Ланс?

— Точно така. Той иска да го хванат не по-малко от теб. Какъв мъжага е този Блакууд! Съжалявам, че му стоварих един юмрук.

Саранда сложи длан на челото си. Главата я болеше.

— Чакай, искам да разбера. Ти го удари веднъж…

— По устата.

— Той ти каза, че не го е направил и ти просто спря?

Уайът кимна доволен.

— Това май е всичко.

— Глупаци! Забравихте ли, че имате работа с измамник от висша класа? Той ви е преметнал!

— Виж сега. Мисля, че доста добре познавам хората. Този Блакууд е добър човек. И не е убил онези там на Изток.

— Искаш да кажеш: убедил те е, че не ги е убил.

Бат, който мълча до този момент, каза смутено:

— Мисля, че може би казва истината.

— Но Ланс Блакууд е мъртъв! И сега Мейс Блакууд ви е убедил, клоуни такива, че един мъртвец е извършил онези убийства!

— Той каза, че е жив.

— Не мога да повярвам на ушите си. Един час крачих из онази стая и се молих да не го убиете. А през това време той ви е баламосвал.

— Каза, че иска да изчисти името ти. Каза, че има нужните доказателства за това.

— Показа ли ви ги?

— Не.

— Разбира се. Доказателства няма. Ако иска да направи нещо, то е да ме изхвърли на място, където трупът ми няма да бъде намерен.

— Иска да те заведе в Ню Йорк и да докаже…

— Бат, Блакууд е най-талантливият майстор на блъфа… след мен! Не бива да вярваш нито на една казана от него дума. Ако иска да ме върне в Ню Йорк, то е за да ме предаде на полицията и да ме изправи пред съда за убийство. Ако това стане, и аз, и ти знаем, че ще ме обесят.

— Изглеждаше ми искрен — повтори упорито Уайът.

— Разбира се, че е изглеждал. Това му е работата. — Тя въздъхна тежко. — Както и да е. Благодаря ви за помощта. Ще трябва сама да се погрижа за него.