Катрин О’Нийл
Принцесата на крадците (42)

44

— Бъди добро момиче и ми дай и другата си китка. Не искам да те наранявам.

Саранда го загледа с недоумяващи очи.

— Да не си полудял?

— Не зная за такова нещо. Но допускам, че е въпрос на мнение, както с всяко друго нещо.

— Няма да ти дам китката си. Трябва да си луд като Ланс, за да смяташ…

Мейс я хвана за брадичката и я стисна здраво, като прекъсна думите й.

— Казах ти. Възнамерявам да ти покажа, че не съм Ланс. Но трябва да ми помагаш.

— Няма. Искаш да ме вържеш за това легло и да ме изнасилиш, за да ми покажеш колко не приличаш на брат си, така ли?

— Не става дума за изнасилване и ти го знаеш. Ако ми помагаш, както те помолих, няма да има нищо вулгарно в това. А сега направи каквото ти казвам и ми дай и другата си китка.

Саранда я пъхна зад себе си.

— Не.

— Тогава — каза той, като сви рамене с нежелание, — ще трябва аз да я взема.

Мейс стана, заобиколи леглото и отиде от другата страна. В това време Саранда се вкопчи в копринения възел с другата си ръка, като се опитваше да разхлаби възела на лявата си китка. Преди да успее обаче, той улови ръката й в желязна хватка и търпеливо я издърпа към другата страна. Там, въпреки съпротивата й, я върза за таблата. Сетне се отдалечи, за да огледа свършеното, като скръсти ръце на едрите си гърди.

— Да — промърмори той, — това ще свърши работа.

Вбесена, Саранда сви ръце в юмруци и задърпа панически. Беше в негова власт. И още повече — осъзнаваше прекалено остро своята уязвимост. Защото, колкото и силно да го обичаше, тя така и не можа да му повярва напълно.

— Няма да ти помагам — изсъска тя, като риташе с крака. — Като ме вземеш насила, само ще докажеш, че си животно като брат си.

Мейс приближи и седна до нея. Проследи с пръст линията на веждата й, слепоочието, бузата, носа. Макар да мяташе глава, тя не можеше да се отърси от него. Той сложи пръста си на брадичката й, обърна главата и към себе си и я погледна в очите.

— Ти ще се любиш с мен, принцесо — каза тихо той. — С мен, а не с Ланс. Нежно, с любов, но без въпроси.

Тя отмести глава и силно го ухапа по пръста.

— По-скоро бих умряла! Твърдиш, че ме обичаш. И въпреки че знаеш всичко, ме връзваш за това легло като някаква жертва…

— Тъкмо това, което знам, не ми дава никакъв избор.

— Ти си луд като брат си.

— Може би. Но след тази нощ, кълна ти се, никога повече няма да виждаш Ланс, когато ме погледнеш.

— Никога повече няма да те поглеждам. Точка.

— Ти ще направиш своя избор. Единственият избор, бих добавил, който ще имаш тази нощ. Брат ми те е изкривил с това, което е направил. Превърнал те е в една ужасена жена, която копнее да владее положението. Да контролира ситуациите, мъжете, живота си. Никога не си имала възможността да научиш, че контролът е илюзия. Че страхът да не изгубиш контрол има над теб власт, която никога няма да ти позволи да си свободна. Че само като се предадеш пред тази потребност да бъдеш на върха, наистина ще започнеш да контролираш себе си и страховете си. Само като позволяваш, като се поддаваш, като се предаваш — само така ще намериш свободата.

— Значи си загрижен за свободата ми — викна освирепяла тя.

— Да.

— Ами ако накрая аз избера да се освободя от теб?

Мейс постави ръка върху корема й. Спомените от онази нощ с Ланс внезапно нахлуха в съзнанието й. Тя се отдръпна от него, сви крака си и го ритна.

Той се хвана там, където го бе ударила.

— Съжалявам, че стори това.

Мейс се пресегна и започна да къса златистия копринен шнур над главата й.

— О, не — изстена тя. — Няма да го направиш.

— Имам ли избор? Не мога да ти позволя да използваш краката си като оръжия всеки път, когато приближа.

— Няма, обещавам. Само недей…

Мейс я погледна.

— Да не би да ме молиш да ти вярвам?

— Проклет да си! Проклет да си ти и всички други гнусни Блакуудовци, които някога са стъпвали по тази земя! Проклети да сте завинаги — и тук, и отвъд!

Докато го проклинаше, Мейс работеше бързо, като завързваше разкрачените й крака за краищата на долната табла.

Дори когато той се отдалечи, Саранда продължаваше да се извива като луда, да се гърчи диво на леглото, дърпайки свирепо копринените си окови.

— Това ще свърши работа за известно време — каза той, без да обръща внимание на истерията й. С последно кимване той вдигна куфара си и го постави на тоалетката.

Когато отвори чекмеджето, тя се успокои.

— Какво правиш?

— Разопаковам. Къде искаш да сложа нещата ти?

— В ада. Заедно с теб.

Саранда продължи да проклина и да се бори, докато Мейс методично изпразни първо своя, а после и нейния куфар.

Точно когато приключи, на вратата се почука. Двамата застинаха, погледите им бързо се срещнаха и останаха приковани един в друг.

— Дали да ти вярвам, че ще мълчиш? — попита той.

Усмивката й беше злобна.

— Вярвай каквото искаш.

С вид на преувеличено нежелание Мейс взе от чекмеджето две чисти бели кърпички. Като ги изтръска, той разтвори стиснатите й зъби, пъхна едната кърпичка в устата й, сетне завърза другата през устните й на врата отзад. Сетне тръгна, без да бърза, за да отвори вратата на кабината.

— Вечерният вестник, сър? — Саранда чу мъжки глас, мек и лиричен с южняшкия си диалект.

Мейс възприе акцента си на янки.

— Благодаря.

— Да оправя ли леглото, сър?

— Ъ, не… Леглото е добре така както си е.

Като събра всичката си сила, Саранда се дръпна от въжетата и издаде приглушен стон.

— Какво беше това, сър?

Мейс погледна вътре към жената, чиито очи мятаха огньове.

— Карам медения си месец, нали разбирате.

— Ами да, разбира се, сър. Приемете моите най-искрени поздравления.

— Благодаря ви отново.

— И много щастливи години занапред.

— Да, е, ако жена ми продължи да бъде каквато е точно сега, смея да кажа, че е напълно възможно.

— Искате ли една лека вечеря като за младоженци, сър?

— Добра идея. Ще поръчаме хляб, сирене и вино, ако обичате. О, и един добре наточен нож.

— Да, ще се върна след малко, сър.

Когато се затвори вратата, Мейс се приближи към Саранда с весела усмивка.

— Лошо момиче. Може да се наложи да те накажа за това. — Той не обърна внимание на отровния й поглед и се разходи из стаята, пъхнал ръце в джобовете си, подсвирквайки си. Скоро отново се почука на вратата.

— Вечерята ви, сър.

Мейс все ножа, вдигна го към светлината, опита го на палеца си, сетне каза:

— Да, това ще свърши добра работа. Благодаря.

Той плати на стюарда, взе подноса с храната и затвори вратата.

Като остави подноса, той се върна в спалнята. Безгрижно издърпа запушалката от устата на Саранда, която напразно се опитваше да навлажни изсъхналия си език.

— Ти, жалка отрепко! Надявам се, че този нож ще послужи да ти прережа жалкото гърло!

Без да й обръща внимание, той се върна в дневната, запали цигара и като взе вестника, го разгърна и седна да го прегледа.

— Ние сме новина номер едно във вечерното издание — коментира Мейс, сякаш тя не бе вързана и очакваща да бъде убита върху леглото му. — Да ти го прочета ли?

— Да ти кажа ли какво наистина желая да направиш?

— Внимавай, любима. Ще се наложи отново да ти запуша устата.

Тази заплаха я накара да млъкне. Все още не бе успяла да навлажни езика си.

Времето минаваше. Залезът обагри небето в розово и отмина, а то стана лилаво, после сиво и накрая тъмносиньо. От прозореца на кабината Саранда виждаше луната и звездите. А Мейс продължаваше да пуши и да чете като доволен съпруг, прибрал се в къщи след работа. Когато бе необходимо, той засилваше светлината и се приближаваше към нея.

Саранда продължи да се бори и да се опитва да разхлаби възлите, за да може да се измъкне от леглото, да грабне ножа и да го намушка в нищо неподозиращия гръб. Но той ги бе завързал толкова стегнато, че те не поддаваха. Кръвта се оттичаше от ръцете й и те изтръпваха. Колкото повече се движеше, толкова по-охлузени ставаха китките й.

От време навреме Мейс пускаше вестника на масата и отиваше при нея, сякаш за да провери настроението й. Веднъж я попита:

— Ще ти бъде ли по-удобно, ако ти сваля обувките?

— Искам да ги метна по главата ти.

Мейс ги свали. Когато започна да масажира стъпалото й, като разтриваше леко и премахваше болката, Саранда усети как по крака й се стрелва желанието и се настанява в слабините й. Наново разгневена, тя го ритна. Но той бе забелязал резултатите от докосването и се оттегли с усмивка.

След това се приближи и я докосна по бузата. Когато тя се дръпна настрани, той се отдалечи тъй мълчаливо, както бе дошъл.

Саранда вече ставаше любопитна. Първоначално гордостта й я караше да мълчи. Проклета да я, ако му достави удоволствието да го пита за намеренията му. Но след като нощта смени здрача, започна да осъзнава, че съпротивата й просто я беше уморила и нищо повече. Саранда отпусна вяло глава на възглавниците и преглътна гордостта си.

— За Бога, Мейс, кога най-сетне ще свършваме с този фарс? Да не би да си ме вързал за този олтар само за да ме плашиш?

Той дойде и застана над нея.

— Казах ти. Възнамерявам да се любя с теб. Толкова цялостно — той прокара пръсти по все още облечените й гърди, — с толкова любов, че никога повече и да не помислиш за друг мъж, когато те докосвам

— Кога смяташ — попита тя през стиснати зъби — да започваш?

— Когато си готова.

— Никога няма да стана готова.

— Тогава ще чакам. Това не е игра. Нито пък е нещо, което започва, за да свърши. Това, принцесо, ще бъде нощ на нощите. Нощ, която да се запомни. Нощ, която да накара поетите да я възпеят. Най-омагьосващата от всички възможни нощи, през която ти, моя прекрасна затворнице, ще дойдеш при мен без злоба в сърцето си. Не с цел да подчиняваш. А от любов. Ще видиш моето лице и ще викаш моето име. Защото — добре ме чуй, сладка моя — аз няма да се задоволя с по-малко от това.

Думите му направиха магия — както бе възнамерявал. В тях тя откри желанието да се изгуби във фантазията му. Да се отдаде на обещанията на един мъж за по-светли дни.

— Де да беше възможно — прошепна Саранда.

— Невъзможно…

— Не ми го казвай. Не е в речника ти.

Той прокара палеца си по устните й и й се усмихна.

— Защо, принцесо, се надсмиваш в този нежен миг? Смятам, че си готова.