Джоана Макпийс
Испанската награда (5)

ПЕТА ГЛАВА

За Мария седмиците преди свещения празник на християните бяха най-приятното разнообразие в живота й. Заедно с доня Серафина тя подготви всичко за празненствата и когато губернаторът и придружителите му се върнаха на самия Бъдни вечер, Коледата беше отпразнувана с голяма тържественост. В началото Мария трепереше от страх пред новата среща с дон Луис, но времето минаваше, без двамата да останат поне за малко насаме.

Дванадесет дни след празника дон Карлос зададе въпроса, от който Мария се боеше най-много:

— И кога ще бъде сватбата? — Той се приведе към Мария и продължи засмяно: — Надявах се да присъствам на венчавката, а в началото на февруари трябва да потегля обратно за Испания.

Дон Пиеро, който се беше върнал очевидно облекчен от обиколката в колониите, кимна усмихнато.

— Днес сутринта разговарях със съпругата си по този въпрос и двамата решихме да убедим доня Мария, че един от дните в края на януари е най-подходящият да направим сватбата.

Дон Луис избягваше да поглежда към годеницата си.

— Както желае Ваше сиятелство. Присъствието на посланика на Негово величество ще бъде голяма чест за нас.

Мария посегна с треперещи пръсти към чашата с вино.

— Значи се разбрахме, доня Мария. Вие просто сте длъжна да освободите този нетърпелив млад мъж от притесненията му. Той почака тактично, докато отмине траурът ви, даде ви време да свикнете с новите условия, но мисля, че е време да сложим край. Какво ще кажете, да повикам ли отец Родриго и да му кажа да подготви венчавката за деня преди отпътуването на дон Карлос? — поиска да узнае дон Пиеро.

Мария се обърна решително към годеника си. Този път той срещна погледа й спокойно и кимна с глава с почти властен жест.

— Съгласна съм с всичко, което решат дон Луис и отец Родриго — промълви покорно Мария.

Всичко беше уредено. Свещеникът определи венчавката да стане на пети февруари. Доня Серафина беше настояла да й дадат малко време за почивка, преди да се хвърли в подготовката на новите празненства, и Мария й беше благодарна, че й дава още малко време да обмисли положението си.

През следващите дни дон Луис посвещаваше особено внимание на годеницата си. Губернаторът им предостави каретата си и двамата правеха визити на благородниците в провинцията, посетиха и известните ловци на перли, където годеникът избра като подарък за годеницата си огърлица от великолепни розови перли.

В първите месеци след брака си младата двойка щеше да обитава едното крило на губернаторската резиденция, докато дон Луис намери и обзаведе подходяща къща за семейството си. Доня Серафина великодушно предостави на Мария част от собствените си красиви мебели и току-що пристигналите от Испания стенни килими. Местните занаятчии получиха поръчки за масички, столове, табуретки и ракли, които трябваше да изработят от прекрасния дървен материал в колониите. Мария беше донесла завеси за леглото, ленени чаршафи и дори два гоблена, така че новият й дом щеше да изглежда удобен и дори разкошен.

Катедралата на Картахена беше впечатляваща постройка, богато украсена с изображения на Светата дева и позлатени дърворезби. Църковната утвар беше от скъпоценен метал, обсипан с благородни камъни, и по нищо не се отличаваше от съдовете в църквите на Мадрид и Малага. Сватбата щеше да бъде отпразнувана с цялата подобаваща тържественост. Ала колкото повече наближаваше денят, толкова повече се плашеше Мария.

 

Една сутрин в началото на февруари Мария помоли да излязат на дълга езда извън града. Искаше поне за малко да се откъсне от трескавите сватбени приготовления и заедно с това да разгледа крайбрежието и разположените там плантации. Дон Луис се съгласи с готовност да я придружи, Консуело яхна мулето си и тримата потеглиха на път рано сутринта, преди да са започнали горещините.

Когато оставиха града далече зад себе си, Мария изпита неочаквана радост на откривателка. Тази страна беше прекрасна! Досега бяха излизали само с каретата на губернатора, която беше широка и удобна, но от прозорчетата не се виждаше почти нищо. Днес Мария имаше възможност да се наслади на простора и да разгледа пристанището и плантациите в близките планини. Местните растения й направиха силно впечатление с големината и великолепието си: агави и най-различни палми с огромни назъбени листа. Първите заселници бяха култивирали много от местните растения, като например какаото, кокосовите палми, тютюна и картофите. Внесените отвън цитрусови дървета и дори захарната тръстика също обещаваха добри добиви. Много скоро Новият свят нямаше да бъде само източник на злато и смарагди от мините в Перу и ловците на бисери, а и доставчик на ценни хранителни продукти.

Консуело непрестанно се оплакваше от москитите и досадните мухи, но натрапчивите насекоми и дори много по-опасните змии, които се криеха из храсталаците, не бяха в състояние да намалят въодушевлението на Мария от наситената зеленина; красотата на колибрите и фламингите, както и ярките пера на весело цвъркащите папагали я омагьосваха.

Сдържан както винаги, днес дон Луис изглежда скучаеше. Отговаряше учтиво на всичките й въпроси, но въпреки това Мария усещаше зад думите му някакво неприятно чувство, което не можеше да определи.

Тук, далече от резиденцията, тя се надяваше да си поговорят откровено, за да могат да се разберат. Сватбата беше само след няколко дни и отчаяно й се искаше да получи някакво доказателство, че бъдещият й съпруг не се отнася с пренебрежение към нея или дори открито я презира.

Скоро дон Луис насочи коня си през полето от избуяла захарна тръстика към заобления хълм, от който се разкриваше чудна гледка към залива на Картахена. Той скочи от седлото и помогна на Мария да слезе от коня си. Двамата се запътиха бавно към върха на хълма. Наблизо имаше параклис на Светата дева и дон Луис се отпусна почтително на едно коляно. Мария и Консуело последваха примера му.

Потънала в мислите си, Мария се взираше в прекрасната панорама под краката си. След малко заговори, като подбираше внимателно всяка дума:

— Дон Луис, отдавна имам чувството, че присъствието ми ви е неприятно. Да не би да сте имали друга представа за външността ми и изведнъж сте се озовали пред годеница, която не може да стопли сърцето ви?

Младият мъж я погледна пренебрежително и смръщи чело. Очевидно откровеността й го бе объркала и разсърдила.

— Вие сте точно толкова привлекателна, колкото ви описаха, бих казал дори, че сте по-красива.

— Въпреки това женитбата не ви е по сърце, нали? Тъй като нямаме друг избор, освен да се подчиним на съдбата си, не можем ли поне да бъдем приятели?

Дон Луис се обърна към нея и я погледна право в очите. Устата му трепереше, странният блясък в очите му се задълбочи.

— Приятели? Вие и аз? Баща ми заповяда този брак, аз съм послушен син и се покорявам на волята му. Но наистина ли вярвате, че се радвам да се обвържа завинаги с дъщерята на една осъдена еретичка?

Мария политна назад, сякаш я бе ударил.

— Еретичка? Не ви разбирам. Баща ми…

Дон Луис изщрака подигравателно с пръсти.

— Баща ви? Кой говори за баща ви? Имам предвид майка ви, тази еретическа кучка, която открито е признала безбожието си пред съда на инквизицията в Малага и упорито е отказала да се отрече от убежденията си. Умряла е в заблуждение и сега е прокълната за вечни времена.

Мария усети как около гърдите й се уви желязна верига. Не можеше дори да диша, камо ли да говори.

Дон Луис отстъпи няколко крачки назад, сякаш не можеше да понесе близостта й, и се загледа надолу към пристанището.

— Не мога да простя това богохулство, не мога, разбирате ли! Кралят никога няма да се съгласи да ни приеме в своя двор. — Гласът му бе загубил изразителността си, самият той беше силно засегнат от гневния си изблик. — Нашият крал е най-могъщият защитник на светата католическа църква. В неговите очи женитбата ми с вас е позор. Никога няма да осъществя надеждите си за почетно място в двора, никога! И пречката за това сте вие. Баща ми постъпи твърде егоистично, като пожертва всичките ми стремежи, за да се справи с моментните си финансови затруднения.

Тъй като не получи отговор, той се обърна с обвиняващо изражение към Мария.

Тя не смееше да се помръдне, не можеше да проговори. Значи това беше причината, поради която баща й беше решил да я държи далече от Испания. Тя знаеше отдавна, че е различна от другите, но вярваше, че причината е в смесената й кръв, че именно заради нея няма да я приемат добре в двора — но това, което чу от годеника си… Не можеше да повярва. Майка й беше една от придворните дами на кралица Мария Английска — а баща й, защо не бе предприел нищо, за да защити съпругата си? Той я бе обичал с цялото си сърце и въпреки това не беше сторил нищо, за да я насочи към правата вяра! Въображението й рисуваше страшните сцени на мъките, които беше изтърпяла бедната й майка в затворите на светата инквизиция. Дали Консуело знаеше за станалото? Сигурно. Не можеше да не знае. Сигурно беше преживяла идването на войниците, съда… Мария издаде дрезгав звук, устните й се отвориха, сякаш щеше да изпищи.

— Доня Мария! — проговори предупредително дон Луис. — Моля ви, недейте! Не биваше да говоря за това. Сега разбирам, че не сте знаели нищо за съдбата на майка си. Време е да се върнем в резиденцията. — Той се приближи и й подаде ръка, но тя поклати глава. — Разбирам, че думите ми ви засегнаха много тежко. Моля ви, не казвайте на дон Карлос. Не е нужно да знае, че не съм се сдържал и съм проговорил. — И той направи още една крачка към годеницата си.

— Не ме докосвайте!

Гневният й глас стресна Консуело и дуенята се втурна уплашено към младата двойка. Но Мария не искаше да вижда никого около себе си. Единственото й желание беше да се скрие в някоя пещера като ранено животно. Майка й беше осъдена като еретичка! Тази мисъл беше непоносима. Никога нямаше да се срещне с милата си майчица, дори на небето, защото еретиците бяха загубили божията любов за вечността. Дали я бяха изгорили на клада? И никой не си беше направил труда да каже истината на единствената й дъщеря!

Дон Луис махна на Консуело да се приближи и се обърна с каменно лице към годеницата си.

— Искам само да ви помогна да възседнете коня си.

— Казах да не ме докосвате. Отведете животното до онази скала. Ще се кача сама.

Консуело погледна слисано питомката си и посегна към ръката й.

— Какво има, детето ми? Обиди ли ви той?

Мария избухна в горчив смях.

— О, не, Консуело, годеникът ми не е толкова невъзпитан. Само ми съобщи, че няма желание да стане мой съпруг и да се обвърже с дъщерята на една осъдена на смърт английска еретичка, защото това ще погребе завинаги надеждите му да бъде удостоен с кралската милост.

— Мила моя…

— Ти си знаела! — извика обвинително Мария и в очите й блесна неудържима омраза към старата жена.

Консуело се отдръпна уплашено.

— Разберете ме…

— Разбирам само, че никой не си е и помислил да ме подготви за този позорен годеж. Ти си знаела и си мълчала.

— О, не, годежът ви не е позорен. Дон Луис…

— Дон Луис е верен син на светата църква и ме презира — обясни горчиво Мария. — Няма да стана негова жена.

Консуело изкриви лице и очите й се напълниха със сълзи.

— Мария, трябва да помислите…

Без да каже нито дума повече, младата жена отиде при коня си, бутна ръката на дон Луис и се качи на седлото.

— Тръгваме ли?

Мария сведе глава в знак на съгласие и дон Луис вдигна Консуело на мулето й. После посочи с камшика си посоката, в която трябваше да поемат.

Малката група беше изминала само няколко метра, когато откъм пристанището отекна оглушителен оръдеен залп. Кобилата на Мария се подплаши, изду ноздри и се втурна настрана. Макар че беше добра ездачка, Мария с мъка успя да се задържи на седлото. Дон Луис изкрещя някакво проклятие, насочи коня си към нея и улови юздите на кобилата. После поведе конете към най-високото място на хълма, откъдето се виждаше целият град.

Даже от това разстояние Мария можа да види, че нещо в пристанището не е наред. В яркосиньото небе се издигна огромен облак дим, а на линията на хоризонта се очертаха два кораба, които се носеха с всички платна право към пристанището на Картахена.

Когато дон Луис най-после успя да заговори, гласът му трепереше от ужас.

— Някой обстрелва укрепленията ни. Велики боже, пирати! Вероятно англичани!

Отново отекна оръдеен залп и земята потрепери.

— Сигурен ли сте? Може би са салюти? Защо да не предположим, че са испански кораби и идват на посещение?

— Не, не, погледнете как мъжете тичат към оръдията на крепостта!

Загубили ума и дума, двамата се вгледаха в нарастващата бъркотия, която цареше в града. Никой не знаеше как да реагира, можеха само да стоят и да гледат ужасено. Консуело простена задавено. Най-после Мария проговори с треперещ глас:

— Доколкото виждам, крепостта и пристанищната стража се подготвят да ги посрещнат. Надявам се, че силите на нашите са достатъчни за отбрана?

Дон Луис направи отчаян жест с ръка и отговори с луд гняв в гласа:

— Онези английски кучета са в съюз с адските сили, а оръжията им са произведения на дявола. Вероятно са влезли в залива с прилива и са успели да ни изненадат. Виждам само два кораба, но в открито море сигурно чакат още няколко. Ако завладеят града… — Той потрепери, после замахна с камшик и удари кобилата на Мария. — Побързайте! Трябва веднага да се скрием в резиденцията!

Мария понечи да протестира, да повика Консуело, която беше вцепенена от ужас, но кобилата й се втурна в луд галоп. Вятърът отнесе думите й в обратната посока. Тя беше добра ездачка, но подплашеното животно тичаше без път и посока и непрекъснато се спъваше в камъни и коренища и тя едва успяваше да се задържи на седлото. Баретата й отхвръкна, косата й се разплете и се развя по раменете й. Сърцето биеше като безумно в гърдите й, очите й бяха заслепени от пот и сълзи. Много й се искаше да разбере дали дон Луис продължава да препуска редом с нея и какво е станало с Консуело. Онова, което ставаше в града, в момента не я тревожеше толкова. Силите и вниманието й бяха съсредоточени единствено в старанието да оцелее при тази луда езда.

Но, както се и очакваше, безумното препускане не можеше да свърши добре. Кобилата се спъна в един голям камък и спря така внезапно, че Мария изхвърча през седлото и се строполи на земята. Чу собствения си писък някъде много отдалеч и се стресна до смърт. За щастие падна на тревата и не се удари много силно. Замаяна от удара, останала без дъх, тя остана да лежи, неспособна да се помръдне.

Дон Луис се приближи до нея и я погледна с широко отворени очи. Ноздрите му трепереха, устните му мълвяха нещо неразбрано. Конят му се беше разлудувал и ездачът едва го удържаше.

— Трябва да стигнем до резиденцията. Ако ни прережат пътя към града… — Гласът му беше пълен с паника.

Мария напрегна всичките си сили и успя да седне на земята. Сигурно беше ударила главата си, защото погледът й беше мътен, а над дясното око усещаше режеща болка.

Дон Луис дори не направи опит да слезе от седлото, за да й помогне. Тя бе принудена да се изправи сама и се запъти към коня си, като се олюляваше на всяка стъпка. Очевидно кобилата беше ранена, защото иначе щеше да е избягала слепешката. Мария посегна към юздата и се опита да се залови за седлото.

— Моля ви, дон Луис, помогнете ми — прошепна с пресекващ глас тя.

Мъжът поклати нетърпеливо глава, без да отмества поглед от битката, която вече беше започнала в полите на хълма. След секунди удари решително коня си, смушка го в слабините и препусна към града, без да удостои Мария дори с поглед.

Младото момиче се облегна на мокрия от пот гръб на кобилката си и зачака погледът й да се изясни. Все още беше твърде замаяна, за да се раздвижи. Трябваше да събере силите си. Не можеше да повярва, че дон Луис бе постъпил като страхливец и я бе оставил съвсем сама насред полето. Тропотът на копитата заглъхна в горичката край града и около нея се възцари заплашително мълчание.

Постепенно замайването й премина, но болките от раните и натъртванията се усилиха. Слава на Светата дева! Тя можеше да стои изправена, можеше и да ходи, което означаваше, че няма счупен крак. Само от раната на слепоочието капеше кръв, а дясното й рамо пареше като огън. Тя раздвижи внимателно пръстите си и облекчено установи, че няма сериозно нараняване.

След това посвети вниманието си на запотената, покрита с пяна и трепереща кобила. Опипа внимателно левия преден крак и откри огромен оток точно над свивката. Конят изцвили тревожно, но очевидно болката не беше много силна и нямаше счупена кост. За съжаление не беше в състояние да стъпва с ранения крак, а това означаваше, че Мария трябваше да се прибере в града пеша.

Тя потупа успокоително стройния врат на кобилката и заговори нежно:

— Няма нищо, миличка, скоро ще оздравееш. Само че трябва да намериш пътя си сама, защото не се знае дали ще се появи някое момче от обора да ти помогне.

В този момент се чу гласът на Консуело, която викаше пронизително името й. Мария й отговори и много скоро дуенята пристигна на мулето си. С разширени от смайване очи тя се вгледа в питомката си.

— Не можах да ви открия никъде, а това дяволско животно си вървеше, накъдето си знае. Какво стана, Мария? Къде изчезна дон Луис?

Мария вдигна рамене.

— Паднах от коня. Бедното животно е ранено. А дон Луис предпочете да се прибере в града сам.

— Остави ви да се оправяте самичка? — Консуело пламтеше от възмущение. Никога досега не се беше сблъсквала с такова позорно поведение от страна на един испански кавалер. — Отдавна се чудех, че е толкова малко загрижен за вас, че толкова често ви оставяше сама в тази чужда обстановка. Вие сте му годеница!

— Сега това няма никакво значение — отговори уморено Мария. — Смятам, че е решил да се прибере колкото се може по-бързо в резиденцията, за да повика помощ.

— Но…

— Не се тревожи повече за мен, Консуело. Не, не смей да слизаш от седлото! После няма да можеш да се качиш отново, а аз не съм в състояние да ти помогна. Тръгни по този път, чуваш ли, Консуело, и се скрий някъде в града. Там ще намериш въоръжени мъже и ще ги помолиш да ми се притекат на помощ. Най-добре е да дойде някой на кон, за да ме отведе в резиденцията.

— Не мога да ви изоставя. Ранена сте и…

Мария се видя принудена да прибегне до насилие. Нямаше смисъл и двете да останат тук. Консуело трябваше да стигне до резиденцията. Страхът на дон Луис имаше своите сериозни основания. Англичаните щяха да влязат в града, а това означаваше, че опасността за Консуело бе много по-голяма, отколкото за Мария, защото дуенята беше дебела и имаше задух и ако я хванеха, непременно щяха да я убият. Кой би се задоволил с една стара дуеня, за която нямаше да получи никакъв откуп?

— Чуваш ли какво ти казах, Консуело? Нужна ми е помощ, нужен ми е придружител! Заповядвам ти да тръгнеш към града, веднага!

Без да се бави повече, тя плесна с камшика си задницата на мулето и то се надигна тромаво на задните си крака. Консуело изпищя от уплаха, но Мария не й обърна внимание. Замахна отново с камшика, мулето изцвили сърдито и се понесе в луд галоп по пътеката към града. Обзета от смъртен страх, дуенята се вкопчи в гривата му.

Мария се обърна отново към кобилката си и я потупа по шията. Слънцето се издигаше бързо към зенита си. Не биваше да остава тук, в открито поле, трябваше да потърси защитата на дърветата. Кобилката трябваше да бъде подслонена под сянката. И двете имаха нужда от малко почивка, преди да продължат към града.