Джоана Макпийс
Испанската награда (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Вятърът се бе обърнал. Мария се събуди и смръщи носле. От долната палуба на галерата, където бяха настанени робите, се носеше отвратителна воня, с която не можеше да се справи дори розовата вода, която дуенята Консуело беше разляла по голия под на кабината заедно със свежи цветчета. Младото момиче се изправи и посегна към ароматизатора си. Но дори портокалът, набоден с карамфилчета, не можеше да прогони миризмата на пот, урина, катран и застояла вода. Беше часът на сиестата и горещината беше непоносима. Капитанът дон Естебан я бе уверил, че галерата ще хвърли котва в пристанището на Кадис, преди да настъпи нощта.

Мария се обърна към Консуело, нейната компаньонка и камериерка, която се бе изтегнала на тръстиковото си легло и хъркаше доволно, и се усмихна снизходително. Нищо не можеше да смути здравия дух на Консуело, нито даже бъркотията около бързото им отпътуване от естанцията в близост до Малага, камо ли пък необичайните условия на пътуването им.

Бяха направили всичко възможно да предпазят Мария от неудобствата. Дон Естебан й отстъпи без колебание каютата си на кърмата. Това било най-малкото, което можел да направи за племенницата на дон Фелипе Сантяго и Талавера, обясни й той, пък и пътуването й било осъществено много скоро след смъртта на баща й дон Диего.

Кабината на капитана се намираше точно под предната стълбичка към каютите и беше ужасно тясна и задушна. Мария нямаше представа къде спеше капитанът, след като й бе предоставил каютата си. Без да се оплаква, Консуело се бе задоволила с тръстиковото легло в кабината на Мария.

Как благотворно й се отразяваше уравновесеността на дуенята, особено след онзи ужасен ден, когато стана ясно, че дон Диего никога вече няма да напусне леглото си. Мария проля горещи сълзи на едрата гръд на Консуело, докато успя да се овладее и да скрие дълбоко болката, както подобаваше на дъщерята на един испански идалго. Тогава пристигна дон Фелипе, за да се заеме с делата на племенницата си.

Мария вече беше подготвена от баща си каква съдба я очаква. Дори сега, самотна в задушната кабина, тя си спомни как потта се стичаше на големи капки по трескавото чело на дон Диего. Двамата седяха заедно в градината на естанцията и той държеше ръката й в своята.

— Ела съвсем близо до мен, детето ми. Седни тук, на столчето пред краката ми.

Стресната от признаците на обзелата го болка, Мария се опита да го накара да замълчи.

— Не се измъчвай, татко, не говори. Напрежението е твърде голямо за теб. Знам, че пак имаш силни болки.

Дон Диего я възпря меко, като сложи върховете на пръстите си на устата й.

— И преди съм имал такива болки, но се опитвах да ги крия от теб. Сега вече не мога, пък и няма смисъл, защото не ми остава много време.

— Татко…

— Лекарят смята, че е сърцето. И аз се опасявах от същото. Преди един месец писах на чичо ти дон Фелипе. — Баща й вдигна рамене и по тясното му, умно лице се изписа смесица от подигравателна веселост и учтиво съжаление за грижите й. — Той ще пристигне скоро и ще бъде до теб в тези тежки часове.

Мария се опита да се пребори с напиращите сълзи.

— Сигурна съм, че докторът ще ти помогне…

— Само ще облекчи болките ми, миличка, а той го прави вече от седмици. Ти си смело момиче, Мария. Познавам те достатъчно добре, за да се съмнявам в това.

— Ще се опитам, татко…

— И ще успееш. Искам да имаш доверие в чичо си Фелипе, Мария. Ти не познаваш нито него, нито леля си, и сигурно ще се чувстваш много самотна, особено… — Той помълча малко и лицето му помръкна. — Твърде дълго живях тук като отшелник, откакто майка ти умря, за да те пазя от опасностите…

Мария го погледна изпитателно.

— Не те разбирам, татко. Каква опасност би могла да ме заплашва? Ние с теб водим толкова спокоен живот. Кой би желал да ни стори зло?

Баща й въздъхна дълбоко.

— Ти си съвсем невинна, Мария, не знаеш почти нищо за сенчестата страна на живота, също като майка си. Тя се доверяваше всекиму — включително и на мен, а аз не бях в състояние да я защитя. — Той се взираше покрай нея в някаква неизвестна далечина, очите му потъмняха от сълзи.

Мария отговори несигурно:

— Как би могъл да я защитиш, след като такава е била божията воля? Не се обвинявай, татко! Консуело ми е разказвала колко дълбоко си обичал мама и тя теб.

Баща й се опита да подреди мислите си и да запази достойнството си.

— Каквото и да реши чичо ти Фелипе относно твоето бъдеще, ти трябва да го послушаш, на всяка цена. Задачата му е да ти намери подходящ съпруг, тъй като аз вече не мога.

Мария прехапа устни.

— Нима искаш да кажеш, че няма да му е лесно да ми намери съпруг, тъй като майка ми е била англичанка?

Баща й отвърна лице. Очевидно не смееше да я погледне.

— Сега разбирам, че постъпих много егоистично, като те задържах тук, до мен, толкова изолирана от света. Ти си всичко, което ми остана, и ако те бях отделил от себе си, сърцето ми нямаше да издържи. Затова не те пуснах дори в Кадис, за да се запознаеш с леля си и чичо си. Беатрис можеше да те представи на някой добър момък, подходящ по ранг за семейството ни. Но както и да е, Фелипе вече е събрал някои сведения и аз се надявам и се моля резултатът от тях да осигури бъдещото ти щастие.

Много скоро болките се засилиха и не му позволиха да продължи. А после вече беше твърде късно.

Мария не помнеше майка си, знаеше само името й — Мери Гаскойн. След смъртта на английската кралица, чиято придворна дама била, майка й се омъжила за дон Диего Сантяго и Талавера, който бил в свитата на крал Филип, и заминала с него за Испания. Дон Диего и английската му съпруга се обичали страстно. Баща й така и не бе успял да се възстанови физически и душевно след смъртта на своята Мери, застигнала я в разцвета на живота й, само три години след раждането на Мария. Помолил краля да се отдалечи завинаги от двора и се посветил изцяло на грижите за единственото си дете, дар от любимата му жена.

Мария седеше на задната пейка в каютата и лицето й се очертаваше неясно през зеленикавото стъкло на големия прозорец към кърмата. Очите бяха наследство от майка й. Дон Диего често й беше разказвал, че цветът им е същият като на мъничките английски великденчета с дълбоката им синева и тъмното, почти пурпурно ограничение на ириса. Кожата на Мария беше по-светла от тази на другите момичета в провинциалното имение на Талавера. Във всичко останало обаче тя приличаше на баща си, който беше съвършен испански благородник. Чертите на лицето й бяха неговите, тесният благороден нос под тъмнокафявите, красиво извити вежди беше неговият, нежната уста с не много пълни чувствени устни също беше неговата.

Мария приглади нетърпеливо непокорните къдрици на кестенявата си коса и откри високото си чело. Лицето й беше аристократично и според испанския вкус не олицетворяваше съвършената красота, овално, доста тясно като това на дон Диего. В този момент изразът му беше замислен, изразяваше меланхолия и копнеж. Мария въздъхна уморено. На седемнадесет години една част от живота й беше вече свършила. Вратата към безгрижното, изпълнено с обич съществуване в имението на баща й близо до Малага с портокаловите му горички и сенчести алеи се беше затворила завинаги. Даже ако след женитбата си можеше да посети отново естанцията, животът там нямаше да бъде вече същият. Тя щеше да стане собственост на съпруга си и никога вече нямаше да бъде дъщерята на един нежен и мъдър мъж, който я бе обичал повече от всичко на света.

След погребението чичото беше съобщил на Мария намерението си незабавно да я отведе със себе си в Кадис. Той не заговори за плановете за женитба, които по молба на брат си бе обмислил преди заминаването си за Малага. Времето за това още не бе узряло. Дон Фелипе обичаше да върши всяко нещо по реда си.

Мария уважи последното желание на баща си и се предаде доверчиво в ръцете на дон Фелипе. Той беше три години по-млад от дон Диего, едър, силен мъж със същата синьочерна коса и брада като баща й, но с малко тромавите маниери на моряк. В продължение на десет години той беше служил като командир на галера под началството на известния адмирал Санта Круз. В поздрава му имаше известна дистанцирана дружелюбност, но той се опитваше да преодолее смущението й, за да облекчи заминаването й. Тя беше убедена, че той ще изпълни с чест поставената му задача, но болката й беше твърде силна и затваряше сърцето и сетивата й пред всеки полъх на човешка топлина.

Освен това Мария се боеше от срещата с леля си, доня Беатрис, и трепереше пред неизвестното си бъдеще. Не можа да прогони мислите за новия живот дори по време на странното, доста приличащо на пленничество пътуване на борда на галерата.

Мария бе обзета от внезапна паника. Докато беше в морето, тя имаше време да си отдъхне, но това щеше да свърши скоро. Рано сутринта бе чула как дон Фелипе нареди да приготвят багажа за разтоварването му на сушата. Цяла сутрин Консуело се занимаваше с прибирането на дрехите й. Скоро Мария щеше да се озове в една чужда къща в един чужд град. Щяха да й изказват лицемерно набожни съболезнования и да й задават въпроси. Толкова много въпроси.

Въздухът в каютата я задушаваше. Трябваше да излезе за малко на палубата, да подиша соления морски въздух и да охлади пламтящите си бузи. Консуело продължаваше да спи със съня на праведница. Не й даде сърце да я събуди, а и искаше да бъде сама. Скоро щеше да бъде постоянно заобиколена от дамите в домакинството на доня Беатрис. Това беше последната й възможност да помисли спокойно за миналото и да се подготви за новия си живот: женитба и брак.

Тя вдигна косата си на тила и закрепи гъстите къдрици с няколко гребенчета от абаносово дърво. Тежката копринена одежда, която бе свалила, преди да си легне, беше хвърлена на края на леглото. Мария я облече безшумно и я затвори на шията със сребърна брошка. Ръбовете бяха обточени с блестящо бели ширити, с тях бяха стегнати и раменете. Това беше единственото светло петно на черната траурна одежда, която потискаше духа й, както плътните гънки на коприната тежаха върху крайниците й. Накрая Мария се сети за малката си ароматна възглавничка и я закрепи със сребърна верижка на китката си. Знаеше, че ще има нужда от силната миризма. Когато се качваше по стълбичката към кърмата, винаги усещаше вонята от пейките на гребците.

Може би щеше да има късмет и да намери палубата пуста. Дон Фелипе беше дал строги нареждания на екипажа да уважава усамотението й, а и през цялото време я наблюдаваше от сигурно разстояние. За да й създаде още повече удобства, беше заповядал да закрият част от палубата с голямо платно, което пазеше пътничките както от горещината, така и от онази част на кораба, където бяха подслонени моряците и робите.

Когато се изкачи по дървените стъпала, Мария усети с наслада внезапния хлад на соления морски бриз; тя пое дълбоко дъх, спря за миг и се вслуша в дрезгавите крясъци на морските птици, които кръжаха над кораба. Кърмата изглеждаше пуста и Мария се зарадва, че ще остане за малко без надзор. Тя се облегна на релинга и се загледа с присвити очи към бавно приближаващия се бряг. Бяха още твърде далече, за да се различат подробности, но тя видя зелените гори, кафявата линия на брега и светлите ивици на пясъчните плажове.

Галерата се движеше бавно. Вятърът вееше към сушата и я носеше право към пристанищната дига на Кадис. Робите-гребци можеха да си отпочинат.

Робите! Мария отново усети отвратителната воня откъм долната палуба. Откакто беше стъпила на кораба, тя не бе видяла нито един роб. Често беше мислила за тези нещастници и макар че изпитваше съчувствие към страшното им, безнадеждно положение, съзнаваше необходимостта от налагането на това наказание. Консуело й разказа, че много от гребците са пирати, заловени в открито море при нападенията над испански кораби. Сигурно някои от престъпниците бяха англичани, сънародници на майка й. При тази мисъл Мария настръхна. Дори да бяха пирати и еретици, те бяха хора и представата, че работеха по цял ден под безмилостния камшик на надзирателя, далече от зелените поля на родината си, за които баща й беше разказвал с такъв копнеж, я натъжаваше.

Мария не познаваше нито един англичанин. Дали всички бяха руси като майка й или червенокоси като скандално известната кралица Елизабет? Понесена от някакъв неведом копнеж, тя направи няколко стъпки към стълбичката, която водеше към долната палуба, където бяха пейките на гребците. Ала непоносимата горещина и отвратителната воня на отдавна немити човешки тела я спряха и тя затаи дъх, ужасена от невероятната гледка.

Видя насреща си две дълги, предълги пейки. Гребците, оковани в мръсни вериги, бяха клюмнали над греблата си, благодарни за неочакваната почивка, дадена им от попътния вятър, и спяха със съня на крайното изтощение. Главата на надзирателя, който отмерваше такта, също беше паднала върху барабана, с чиято помощ подканяше гребците да теглят равномерно ремъците. От полуотворената му уста се чуваше задавено хъркане. Всички бяха голи, само на бедрата си носеха къси мръсни препаски. Дълга желязна верига, захваната за двата края на пейката, свързваше глезените им. Косите и брадите на мъжете бяха дълги, мръсни и сплъстени и им придаваха почти животински вид. Мария си представи как робите седяха по цял ден в този тесен кафез и водеха безкрайната си борба с барабанните удари на надзирателя и изпита пареща болка. Страданията им щяха да свършат едва когато сърцата им престанеха да бият и ги изхвърлеха през борда. Нямаше да ги удостоят дори с погребение в осветена земя. Сърцето на Мария се сви от съчувствие.

Изведнъж тя усети, че един от робите се е събудил и я наблюдава с жадно внимание. Главата му беше леко наклонена встрани, лактите подпрени на огромното неподвижно гребло. Очите на младата аристократка засвяткаха гневно. Какво си позволяваше това безсрамно същество? Като видя, че са го разкрили, мъжът отвори брадатите си устни и се ухили развеселено. Мария усети как бузите й пламват. Без да съзнава какво прави, тя пристъпи по-близо, за да види по-добре нахалния роб. По-късно, когато мислеше за случилото се, тя не можеше да намери обяснение на постъпката си. Защо не се бе оттеглила веднага?

Гребецът се обърна лениво. Очите му бяха вперени в лицето на Мария, макар че рискуваше да бъде наказан безмилостно за тази проява на неуважение. Той седеше зад греблото, но Мария веднага разбра, че има насреща си извънредно висок мъж. Мръсните, сплъстени коси бяха светло-кестеняви, очите му бяха сини като нейните, но още по-светли, почти сиви, те святкаха злобно. Вероятно не беше испанец. Може би един от онези англичани, които бяха заловени при нападение на някой от корабите на Негово величество, натоварени с несметни съкровища.

Обзета от внезапен гняв пред подигравката в очите му, Мария грабна камшика на надзирателя и го стовари с все сила в усмихнатото мъжко лице.

От устните на роба излезе само леко съскане. Той се изправи с невероятна гъвкавост, успя да улови металния край на камшика и го издърпа към себе си. Мария политна към него и още преди да е успяла да пусне дръжката, падна на твърдите, мускулести гърди на непознатия. Всичко стана толкова бързо и толкова тихо, че тя не можа да извика за помощ, нито да се защити.

Робът я притисна до гърдите си и тя усети биенето на сърцето му. За секунди Мария застина неподвижна — като зайче под смъртоносния поглед на змията. Като всички останали, и това немито от месеци тяло вонеше на пот и мръсотия и беше кораво като желязо. Тя усети натиска на ребрата му през тежката коприна на роклята си. Макар да беше отвратена от прегръдката му, изпита нещо като възхищение пред завладяващата му мъжественост. Той беше животно, наистина, но прекрасно диво животно. Белите му зъби заблестяха с мрачно задоволство от неловкото й положение измежду тъмните къдрави косми на брадата му,

— Сини очи — промърмори подигравателно той, — значи не си истинска испанка. Питам се кой ли идалго би могъл да създаде такава горда красавица.

Ръката му разхлаби хватката около камшика, Мария го изтръгна и отново посегна да го удари. Кожата му, обрулена, от вятъра и слънцето, се покри с пръски кръв, но той очевидно не усети болка, а се изсмя с пълно гърло, при което надзирателят се събуди и се огледа като подивял. Ужасеният му поглед падна върху доня Мария, която се бореше отчаяно с един от робите. Сепнат, мъжът скочи на крака и се втурна да й помогне.

— Кучи син! Как смееш да поглеждаш към доня Мария Сантяго! Свали мръсните си лапи от благородното й тяло!

Крясъкът му стресна другите роби. Изправени пред непосредствена опасност, те извикаха страхливо и се скриха зад греблата си, обзети от смъртен ужас. Знаеха от опит, че простъпката на някой от другарите им водеше до тежко наказание за всички.

Полудяла от гняв, Мария продължаваше да шиба с камшика гребеца, който я бе обидил. Беше твърде възбудена и задъхана, за да обясни какво е станало.

— Моля ви, доня, моля ви… — Надзирателят не смееше да докосне една толкова важна личност и посочи почтително вдигнатата й ръка. — Не биваше да идвате тук. Ще ви отведа до стълбата и ще повикам прислужницата ви…

Мария беше побесняла от гняв и не беше в състояние да разсъждава разумно.

— Това куче ме обиди. Той…

— Той ще си плати за стореното, доня, и то в пълна степен. Обещавам ви.

Мария политна назад, но голият, мръсен крак на роба беше настъпил края на роклята й. Тя се дръпна възмутено и тежката коприна се скъса.

Гребецът отново избухна в безсрамен смях.

— Я виж ти! Такъв огън се отглежда само в Англия. Извинете ме, милейди. Трябваше да разбера откъде идва куражът ви. Предполагам, че майка ви е била моя сънародничка.

Той говореше на английски и Мария зяпна смаяно. Преди това се бе обърнал към нея на придворния кастилски и в гласа му имаше злобна подигравка.

Мария знаеше английски, беше го научила от баща си. Той се радваше да слуша майчиния език на Мери Гаскойн от устните на дъщеря си, когато двамата бяха насаме. Това му напомняше за дългите английски нощи, когато беше придружавал младата придворна дама по усамотените алеи на парковете в Уайтхол и я беше ухажвал.

Мария беше ужасена от безцеремонността, с която й говореше един мръсен пират. Този мъж се държеше с нея като равен! Как смееше да изкаже предположението, че и двамата имаха английска кръв във вените си? Това беше истината, но тя само усложняваше случая. За първи път в живота си тя бе принудена да признае факта, че кръвта на майка й е кръв на враждебна нация. Макар че Англия и Испания не бяха във война помежду си, корабите на двете страни не преставаха да се нападат, особено във водите на Новия свят. Обидена и болезнено уязвена, Мария обърна гръб на непознатия гребец, бутна настрана надзирателя и се втурна нагоре по стълбичката, за да потърси убежище в каютата си.

 

Рязкото отваряне на вратата изтръгна Консуело от обятията на съня. При вида на бледата и трепереща Мария и разкъсаната рокля от гърлото й се изтръгна задавен писък.

— За бога, какво е станало? Къде бяхте?

— Тихо, Консуело. — Мария не беше в настроение да отговаря на въпроси или укори. Много добре знаеше, че се е държала неприлично. — Иди да ми донесеш топла вода. Хайде, какво чакаш! — извика сърдито тя, когато възрастната дама продължи да я зяпа с отворена уста. Внезапното събуждане беше помътило разума й.

— Искате да се къпете? Сега? Но доня Мария… — Консуело се изправи с мъка и се запъти с бързи крачки към питомката си. — Това е невъзможно. Дон Фелипе съобщи още преди няколко часа, че наближаваме брега. Багажът ви е прибран…

— Тогава ще извадиш една рокля. Трябват ми чисти дрехи, разбери. — Мария обърна гръб на дуенята си. По дългите й ресници бяха надвиснали сълзи на гняв и отчаяние.

— Щом настоявате…

— Настоявам. — Мария затропа с краче по пода и Консуело се отдръпна стъписано. Момичето никога не се беше държало така властно.

— Какво се е случило? Нали знаете, че може да напускате каютата само ако и аз съм с вас. Да не би да е станало… нещо лошо? — Тревогата в гласа й беше съвсем искрена.

— Нищо не е станало. Казах ти от какво имам нужда. Не стой тук, а ми помогни.

— Но как скъсахте роклята си? Да не сте паднали по стълбата? — Консуело развърза корсажа на Мария, свали роклята и втренчи невярващ поглед в скъсаната коприна.

— Иди да ми донесеш топла вода, бързо.

— Не мога, не разбирате ли? Екипажът е зает с подготовката за влизането в пристанището.

— Тогава ще, се измия със студена. Непременно трябва да се измия.

Мария свали ризата си и потрепери при мисълта за мръсните ръце, които бяха посегнали така грубо към нея. Зелената дневна светлина от прозореца към кърмата позлати стройното й тяло, хвърли сенки върху стегнатите млади гърди, освети тънката талия и високите бедра. Тя беше висока за момиче, но тялото й беше приятно закръглено, макар че още не бе достигнало разцвета на своята женственост. Консуело наля вода от сребърната кана в дървеното ведро и Мария започна да се мие с треперещи ръце. Искаше й се да изстърже целия горен пласт на кожата си, за да заличи грубото докосване. Консуело я гледаше страхливо. Откъм палубата се чуваха енергични команди, отекваха стъпки на боси крака. Сигурно вече влизаха в пристанището. Или имаше нещо друго? Тя отвори един сандък и затърси чисти долни дрехи.

В този момент на вратата се почука.

— Трябва да говоря с теб, Мария. — Решителният глас на дон Фелипе не търпеше противоречие.

Консуело облиза пресъхналите си устни. Сигурно на палубата беше станало нещо страшно, докато тя си хъркаше спокойно в леглото. Какво можеше да каже в своя защита?

Най-после успя да промълви няколко думи.

— Дон Фелипе… съжалявам, но не мога да ви пусна… Доня Мария си почиваше и още не е облечена.

— Тогава й кажете да побърза. Случаят е спешен. — Стъпките му се отдалечиха.

Консуело помогна на Мария да се облече и едва успя да стегне шнуровете на корсета й, защото пръстите й трепереха.

— Трябва да ми кажете какво се е случило — прошепна през сълзи тя.

— Не е твоя работа.

— Разбира се, че е моя работа. — Сълзите вече се стичаха по набръчканите бузи на дуенята. — Мой дълг е да ви пазя. Дон Фелипе беше побеснял от гняв. Наистина ли не ви се е случило нищо лошо? — В гласа й имаше толкова страх, че въпреки гнева си Мария се усмихна.

— Нищо ми няма, Консуело. Оказа се, че на този кораб е трудно да избегнеш робите.

— Света майко божия! — прошепна ужасено Консуело. — Дон Фелипе ще заповяда да ме набият с камшик. Ще ме изхвърли от дома си. Ще…

— Нищо няма да ти направи. Престани да хленчиш. Много добре знаеш, че няма да се отделя от теб. А сега почисти кабината и повикай чичо ми.

Консуело изтри сълзите си, после направи реверанс и изчезна.

Мария се отпусна тежко във високия стол. Чувстваше се слаба и безпомощна, сякаш беше прекарала цели седмици в леглото. Този неочакван сблъсък я бе объркал напълно. Защо постъпи така неразумно и слезе при гребците? Много добре знаеше, че дон Естебан беше взел всички предпазни мерки, за да избегне подобни неприятни срещи. Тя престъпи недвусмислената заповед на чичо си и слезе долу. Защо го направи? Последните мъчителни седмици бяха събудили в душата й съмнения относно произхода й. Макар че дон Диего беше говорил често за любимата си жена, той не беше намекнал с нито една дума, че на дъщеря му се гледа като на човек със смесена кръв, а не като на истинска испанка. И изведнъж — този последен разговор… Майка й беше англичанка. Онзи отвратителен роб беше разбрал от пръв поглед, че в жилите й тече английска кръв, дори се бе осмелил да я подиграе за това. Инстинктът й подсказваше, че чичо й ще я упрекне гневно, защото не се беше държала, както подобава на дъщерята на един испански идалго, но и защото случилото се му бе напомнило за произхода й. Именно този произход правеше задачата му да й намери подходящ съпруг не само трудна, но и извънредно неприятна. Двамата все още не бяха говорили на тази тема, но помежду им сякаш имаше стена, която ги разделяше. Вероятно това беше обяснението на факта, че дон Фелипе никога не беше посещавал брат си. Мария изпъна крехките си рамене, вдигна гордо глава и стисна здраво резбованите облегалки на стола, за да посрещне със спокойно лице решителния разговор, който предстоеше.

 

Дон Фелипе спря на вратата на каютата. Тъмната му коса докосваше фенера, окачен на рамката. След малко се приведе и влезе бавно. Без да обръща глава, каза студено на Консуело:

— Остави ни сами.

Мария не се изправи. Очевидно не беше в състояние да го стори, макар че строгият етикет й предписваше да посрещне своя чичо и настойник с подобаващо уважение.

— Прости ми, че не ставам, чичо. Все още съм твърде развълнувана.

Мъжът застана пред нея и я измери с дълъг, внимателен поглед. Едър и силен, свеж и по свой начин красив, макар да наближаваше четиридесетата си година. Облечен според изискванията на придворната мода в черно кадифе, жакетът и панталонът подплатени с бял сатен, с черни пера на кадифената барета. На шията и по черния кожен колан святкаха рубини.

— Извинявам те. — Гласът му беше дрезгав и рязък. Мария усети как гърлото й се сви от страх. Чичо й беше разгневен от поведението на племенницата си и успяваше да се сдържа само поради дълбоко внушената учтивост на испанския идалго.

— Дошъл съм да искам обяснение. Дон Естебан ме осведоми, че на палубата за робите се е случило нещо неприятно. — Той спря за миг, после прибави, без да повишава тон: — Неприятност, в която си била замесена ти.

Кръвта биеше болезнено в слепоочията на младото момиче. Мария навлажни пресъхналите си устни и стисна с такава сила облегалките на стола, че пръстите й побеляха.

— Дълбоко съжалявам, че неразумното ми поведение ви причини затруднения, чичо.

— Чакам твоето обяснение.

— Аз… излязох да се поразходя… на палубата… — Мария преглътна и сведе глава. Не смееше да погледне чичо си.

— Не мога да си представя как си попаднала на долната палуба. Знаеш, че там са настанени робите-гребци.

— Исках само малко чист въздух. Тук беше ужасно горещо. А после, когато се обърнах, за да сляза долу… — Тя се поколеба. — Помислих си… исках да… знаех, че там има и чужденци… — Гласът й трепереше, пълен с трудно потискани сълзи. — Знам, че постъпих като глупачка… но слязох долу, защото исках да ги видя. Исках да разбера как се отнасят към тях, страдат ли…

— Само дон Естебан има право да се разпорежда с екипажа и робите.

— Знам, знам — прошепна нещастно Мария. — Държах се непростимо. Толкова съжалявам и се разкайвам…

— Направила си голяма глупост! Дон Естебан бе принуден да се лиши от всичките си удобства, за да не те излага на неприятни срещи, които да застрашат доброто ти име.

— Знам и съм му благодарна.

— А ти потърси доброволно тази среща. Обясни ми, ако обичаш, как окованият във вериги роб е могъл да се доближи до теб.

Запъвайки се на всяка дума, Мария разказа случилото се, без да крие нищо. Дон Фелипе вдигна многозначително рамене.

— Този човек трябва да бъде наказан.

— О, не! — Мария затрепери с цялото си тяло. В очите на чичо й пламтеше студен гняв. Дон Фелипе приличаше на баща й, но беше жесток човек. — Искам да кажа… грешката е само моя. Аз го ударих. Раних го.

— Страданията му тепърва започват. Когато всичко свърши, от кожата му ще останат само парцали.

— Той не ми стори зло, чичо! Ако държите да го накажете като пример за назидание, което вероятно е необходимо, ще си позволя да кажа в негова защита, че само моето непростимо лекомислие доведе до простъпката му. Може би поне ще намалите наказанието му.

— Ти също заслужаваш да получиш добър урок, затова сега изисквам да станеш и да ме придружиш на палубата, за да присъстваш на наказанието на онзи нещастник. Сцената няма да бъде забавна, Мария. Искаше ми се да ти я спестя, но няма как. За нещастие това е невъзможно.

— Искаш да присъствам… докато го бичуват? — Мария не владееше гласа си.

— Очаквам, че няма да покажеш слабост. Ти си дъщеря на дон Диего Сантяго и Талавера и моя племенница. Ако във вените ти тече кръвта на семейство Талавера, трябва да имаш здрав стомах.

— Кога… кога ще се изпълни наказанието?

— Щом се почувстваш достатъчно силна, за да станеш и да дойдеш с мен — отговори студено дон Фелипе.

— Сега? — Мария го погледна с разширени от ужас очи.

— Точно така. Само след час ще хвърлим котва в Кадис. — Мъжът се обърна енергично към вратата и Мария разбра, че трябва да стане и да го последва. Тя събра всичките си сили и се надигна.

Преди да излязат от каютата, дон Фелипе се спря колебливо и поглади черната си брада.

— Надзирателят ми каза, че онзи мъж се е обърнал към теб на чужд език. На английски ли ти заговори?

Мария сведе глава.

— Да.

— И ти ли му отвърна на същия език?

— Доколкото си спомням, не съм отправила към него нито дума.

— Много добре. — Дон Фелипе кимна доволно. — Радвам се, че не си привлякла вниманието към английския си произход. Не искам нито дон Естебан, нито знатните в Кадис да знаят за това. Ще бъда откровен, драга племеннице, и ще ти предложа да забравиш завинаги, че у теб има нещо английско. Баща ти не е направил добре, като те е научил да говориш английски. Няма по-добър език от нашия кастилски. Забрави миналото. Животът в естанцията свърши. Не говори за майка си. Ти си дъщеря на дон Диего и това е достатъчно да ти осигури необходимото уважение.

Мария сведе глава, за да прикрие израза на очите си от погледа на дон Фелипе. Имаше чувството, че той я беше ударил. Родният й чичо се бе постарал да унижи починалата й майка и да заличи спомена за нея и го бе сторил с хладна пресметливост. Баща й никога не беше крил голямата си любов към майка й, нали затова се бе оттеглил от кралския двор. Дали го беше направил, защото другите испански благородници бяха започнали да го подозират? След смъртта му Мария трябваше да се справя сама с мислите и страховете си за бъдещето. Днес й бяха дали да разбере, че според испанските представи тя не е истинска дъщеря на идалго. Странно, но точно в този миг проумя и безумната си реакция на предизвикателството на онзи роб. Наистина ли трябваше да го нашиба с камшика, за да осъзнае коя е и откъде произхожда?

Мария изправи гордо глава и последва чичо си в сумрачния коридор. Консуело чакаше до стълбичката.

— Върни се в каютата и събери багажа ми — заповяда спокойно младата жена. Не искаше дуенята й да присъства на бруталната сцена.

Екипажът беше събран в средата на кораба. Дон Естебан излезе да посрещне новодошлите. Дружелюбното му лице изразяваше загриженост за състоянието й. Поклонът му беше извънредно учтив.

— Доня Мария, нямам думи да изразя колко дълбоко съм засегнат от обидата, нанесена на достойнството ви тук, на моя кораб. Толкова се старах да държа робите далече от вас, а то…

Мария сведе глава.

— Много съм ви благодарна, дон Естебан. Дълбоко съм ви задължена за усилията, които полагахте, за да се чувствам добре.

— Би трябвало да заповядам да набият до смърт това безсрамно куче. Когато хвърлим котва, ще го изправят пред съда и ще го обесят. За съжаление трябва да съблюдавам формалностите, иначе още сега щях да го окача на гредата.

— Мисля, че бичуването е достатъчно — отговори с треперещ глас Мария. — Той не ми стори зло…

Капитанът се поклони отново, без да обръща внимание на възраженията й, и я придружи до приготвения стол.

Чу се шум от влачещи се стъпки и звън на вериги, който наближаваше. Двама стражи с шлемове и ризници извлякоха на палубата английския роб. Мария устреми очи към него, макар че си беше заповядала да не гледа. Ноктите й се впиха в нежната кожа на дланта и тя едва не извика от болка.

Англичанинът се изправи и примигна срещу слънцето. Толкова време беше седял заключен в полутъмната долна палуба, че слънчевата светлина го заслепи.

Сега Мария можа да види колко грамадна е фигурата му. Този мъж беше по-висок дори от баща й и от дон Фелипе. Раменете му бяха широки, тялото силно и здраво, въпреки изнурителния труд с греблото. Гърдите му бяха покрити с къдрави светлокафяви косъмчета, под които изпъкваха твърдите ребра. Под яркото слънце разбърканата му коса изглеждаше още по-светла. Мария неволно се запита колко ли време щеше да бъде необходимо да превърнат това великолепно тяло в жалка развалина. Робът беше още млад, само дето гъстата брада го състаряваше.

Той се поклони подигравателно, с подчертана небрежност към Мария и в позата му нямаше и следа от покорство. След това се обърна със същата самоувереност към капитана и Мария прехапа до болка долната си устна. В очите на роба святкаше същата студена веселост, която я бе вбесила при първата им среща.

Дон Естебан направи кратко движение с ръка и стражите поведоха англичанина към решетката, закрепена за главната мачта. Мария скри лице зад ароматизираната си кърпичка, докато пазачите привързваха ръцете и глезените на роба за пречките на решетката със здрави кожени ремъци. Той не издаде нито звук, не изръмжа от гняв, нито помоли за милост. Събраните на палубата мъже не помръдваха. Мария имаше чувството, че я следяха с укорителни погледи, защото всички знаеха кой е причината за днешното бичуване. Всеки от тези мъже беше изпитал на гърба си жестоките удари на камшика или поне беше присъствал на бичуване.

Боцманът излезе напред. Приличаше на бъчва, дребен и пълен, същинско джудже, но мускулите му бяха яки и корави като на гребците. Той пристъпи бавно към решетката, развивайки дългия си камшик, завършващ с желязна топка.

Мария едва сдържа отчаяния си вик. Когато осъденият мина покрай нея, тя видя на гърба му множество стари белези, но видя и следите от ударите, които му бе нанесла тя. Коравата кожа беше покрита със засъхнала кръв. Белезите от камшика щяха да останат завинаги, вечен спомен от преживяното унижение. Тя стисна устни при мисълта, че имаше голяма вероятност това бичуване да бъде последното. Полузарасналите белези доказваха, че англичанинът и друг път е проявявал дързост и е бил наказван с цялата строгост на испанските обичаи. Очевидно яростта му не беше насочена само срещу нея. Пленникът не се бе примирил със съдбата си, но нямаше да издържи дълго на постоянните унижения и страшните наказания. Заля я вълна от горещо съчувствие.

Камшикът изсвистя във въздуха и улучи целта си със смъртоносна точност. Мария усещаше ударите върху собственото си тяло и всеки път потръпваше от болка, въпреки че се стараеше да остане неподвижна. Англичанинът не издаваше нито звук, само тялото му се свиваше и гърчеше като в смъртна битка. Камшикът плющеше безмилостно. При следващия удар се чу шумно поемане на въздух. Мария забрави света около себе си, останаха само тя и измъченият роб. Даже камшикът сякаш беше движен от механична ръка.

Защо англичанинът не викаше? Защо не ревеше от болка? Издръжливостта му беше свръхчовешка и Мария съзнаваше, че той е напрегнал всеки нерв, за да не издаде нито звук в нейно присъствие. След двадесетия удар обаче отекна силен, пронизителен вик.

Мария хвърли бърз поглед към дон Фелипе, за да го помоли за помощ. Ала неговото внимание беше приковано в ставащото с роба. От чичо си не можеше да очаква подкрепа. Тя обърна леко глава към дон Естебан и видя, че тъмните му очи са вперени напрегнато в лицето й. Камшикът отново изсвистя във въздуха и всички чуха как след удара гребецът пое измъчено въздух.

Мария стана от стола си, опитвайки се да запази спокойствие.

— Моля ви, дон Естебан — проговори дрезгаво тя. — Мисля, че онзи нещастник е страдал достатъчно и не е нужно да удължаваме мъчението му.

Тонът й беше заповеднически, капитанът се поклони и махна на лоцмана.

— Почакай!

— Мария! — Гласът на дон Фелипе трепереше от гняв. — Дон Естебан знае какво прави. Робът трябва да бъде наказан за грубата обида, която ти е нанесъл. Капитанът не може да пази дисциплината на борда без такава демонстрация на строгостта си. Нямаш право да се намесваш.

Мария се престори, че не чува думите на чичо си, и нарочно не го погледна, защото цялата трепереше и се боеше, че гласът ще й изневери.

— Дон Естебан, аз… знам, че онзи мъж е разбрал грешката си и съжалява.

Беше й ясно, че лъже, но нямаше друг изход. Макар да не виждаше лицето на роба, тя беше убедена, че устните му са разкривени в подигравателна гримаса, която оборваше твърдението й. Въпреки това продължи решително:

— Моля ви, опростете му останалата част от наказанието. — Очите й умоляваха капитана да разбере, че тя не е в състояние да понася повече страшната гледка.

Дон Фелипе изръмжа разгневено. Мария го беше поставила в неловко положение, като бе нарушила всички правила на благоприличието и бе слязла без придружител на робската палуба — постъпка, недопустима за добре възпитано младо момиче, а сега излагаше на показ слабостта и неспособността си да наблюдава спокойно наказанието на роба. Не такова поведение се очакваше от неговата племенница.

Капитанът се поклони повторно и издаде кратка команда. Двамата стражи развързаха ремъците, които стягаха китките и глезените на бичувания, и тялото му падна тежко на палубата. Най-после Мария успя да отмести поглед от окървавения му гръб и от тъмните петна по излъсканите дъски.

Дон Фелипе улови ръката на племенницата си и я поведе към каютата й. Хватката му беше желязна. Очевидно се боеше, че Мария ще падне в безсъзнание или отново ще го изложи с проява на симпатия към един недостоен престъпник, който се бе осмелил да я докосне.

 

Мислите се надпреварваха в главата й, но тя вървеше с високо вдигната глава покрай зяпащите я моряци. Молеше се робът да остане в безсъзнание още известно време, за да не усеща болките. Даже един еретик-англичанин не заслужаваше такова жестоко наказание. Но войниците щяха да го върнат в съзнание и да увеличат страданията му. Очите й бяха пълни със сълзи. Тя, само тя беше виновна за всичко.

Щом стигнаха до вратата на каютата й, дон Фелипе я пусна и се поклони сковано. Не й каза нито дума, но от очите му вееше леден студ. Неодобрението му беше повече от очевидно. Мария се поклони дълбоко и щом той й обърна гръб, се облегна изтощено на вратата и от очите й потекоха сълзи. Стана й лошо, в гърлото й се надигна гадене и уплашената Консуело я отведе до леглото. Мария захълца отчаяно, докато Консуело се оттегли безшумно в ъгъла, за да приготви и последните неща за слизането на сушата.

— Станете — проговори след малко тя с необичайна мекост. — Всичко свърши. Не бива да мислите повече за това.

— Беше ужасно, Консуело. Те му смъкнаха кожата от гърба, камшикът откъсваше цели парчета плът, а той беше толкова смел, не издаде нито звук, само…

— Може да е страдал, но си го заслужава — отговори настойчиво Консуело. Мария не можеше да се успокои. Изобщо не забеляза, че галерата хвърли котва, не чуваше тропането на боси крака над главата си, не разбра кога свиха платната, не чу дори как надзирателят даде почивка на измъчените гребци. Галерата се намираше в пристанището на Кадис. Оттук щеше да започне новият й живот, но Мария не искаше и не можеше да мисли за него. Непрекъснато се молеше англичанинът, който беше изтърпял страшни страдания заради нея, да избегне испанския съд и въжето на палача.