Джоана Макпийс
Испанската награда (2)

ВТОРА ГЛАВА

По-късно Мария почти не си спомняше как пристигнаха в Кадис. Екипажът разтовари багажа й, един офицер й помогна да слезе по стълбичката в чакащата лодка. Докато наближаваха брега, тя не размени нито дума с чичо си.

Пристанището беше препълнено с кораби. Мария видя блещукащото на запад слънце, което позлатяваше боядисаните в бяло къщи, гордо издигащите се към небето мачти на безбройните кораби, лодките и кейовете, разхвърляните по доковете бали и денкове. Шумът от дрънчащите вериги, песента на груби гласове в пристанищните кръчми, ругатните, тропотът на колелата по неравния калдъръм, цялото това оживление не успя да я изтръгне от вцепенението, в което беше изпаднала.

Каретата на Талавера чакаше на кея, изискан екипаж с позлатени украси на вратите и колелата. Мария се зарадва, когато зае мястото си върху меките кожени възглавници и спусна червената завеска пред прозорчето. Между многото напълно чужди хора тя се чувстваше смутена и объркана, бузите й пламтяха от срам.

Каретата остави бързо зад себе си препълнените с хора тесни улички и се насочи към изискания квартал на града. Високи стени предпазваха къщите на благородниците от любопитните погледи на простолюдието. Конете препускаха дълго по сенчестите алеи и накрая спряха пред масивна, обкована с желязо порта. Лакеите на Талавера се втурнаха да поемат юздите. Спуснаха стълбичката и дон Фелипе слезе. Той протегна ръка, за да помогне на племенницата си, после учтиво я поведе към дома си.

Миризмата на жасмин и лакирано дърво я удари право в носа и я замая. Голямата зала беше с високи сводове и под, покрит с плочки. Вътре беше приятно хладно. Слугите и слугините се поклониха дълбоко на господаря си и се втурнаха към каретата да разтоварят багажа. Мария бе отведена в задните покои. Една жена се надигна от високия си стол до прозореца, където се занимаваше с бродерията, и се запъти към тях с протегнати ръце.

— Мария, скъпо мое дете, колко се радвам, че вече си тук!

Тя докосна бузата на племенницата си с безкръвните си устни и отстъпи крачка назад, за да я разгледа.

Мария отговори спокойно на изпитателния поглед. Леля й беше красива жена, макар че наближаваше четиридесет. Роклята от черна коприна падаше тежко над богато набрана фуста от бял сатен със сребърна бродерия. Разрязаните ръкави бяха подплатени с бял и сребърен брокат, долните ръкави и рюшовете на деколтето бяха в същите цветове. Сребърното дантелено боне и маншетите бяха обшити с перли. Лелята имаше представителна фигура и равни черти на лицето, но в нея нямаше изисканост. Веждите й бяха подчертани с тъмна боя, но това не ги правеше по-красиви. Най-неприятна беше тънката линия на начервените й устни. Именно тя изпълни Мария с недоверие.

— Сигурно си изтощена и почти болна от тези безкрайни дни на борда на кораба. Тук сме извън града и ще можеш да си починеш. Мисля, че ще пожелаеш да останеш известно време насаме със себе си, с тази тъга в сърцето…

Мария кимна послушно.

— Много съм ви благодарна, че ме приехте в дома си. Нямаше да се справя без помощта на чичо, след като… — Гласът й отказа.

Доня Беатрис я потупа по рамото.

— Скъпо дете, ние сме щастливи, че можем да ти услужим.

Тя хвърли въпросителен поглед към дон Фелипе и той едва забележимо поклати глава. Мария бе обзета от неприятно предчувствие. Очевидно доня Беатрис искаше да разбере дали младото момиче е било посветено в плановете за бъдещето му.

Чичото отбеляза с известна студенина:

— Най-добре е веднага да покажеш на Мария стаята й. Виждаш, че не се чувства добре.

— Това не ме изненадва. — Доня Беатрис се потърси от отвращение. — Само като си помисля за вонята в галерите и ми става зле.

Дон Фелипе я погледна предупредително.

— Не можахме да вземем нито една слугиня, тъй като на кораба нямаше място. Изпрати едно от момичетата да помогне на дуенята при разопаковането на багажа.

Доня Беатрис лично придружи Мария по стълбата от тъмно дърво. Предвиденото за гостенката помещение беше в задното крило на къщата.

— Надявам се, че не ти е неприятно да живееш тук. Слънцето вече залезе и от градината лъха хлад, който ще те освежи. Ако имаш нужда от нещо, трябва само да позвъниш. — Тя отново докосна бегло бузата на племенницата си с начервените си устни и излезе, полюшвайки царствено полите си. След нея в стаята остана тежък, натрапчив аромат.

Зарадвана, че е останала най-после сама, Мария отвори тежките дървени капаци на прозореца и вдъхна дълбоко свежия аромат на цитрусовите дървета и нежния полъх на жасмина.

— Консуело, искам да отпратиш всички слугини. Боли ме глава.

— Защото ви се гадеше. Ей сега ще ви разтрия слепоочията с розова вода.

Дуенята помогна на Мария да се съблече. Когато остана само по риза, момичето се отпусна на мекото легло и се взря с невиждащи очи в брокатения балдахин. Чичо й живееше на широка нога. Завесите и килимите бяха прекалено луксозни за вкуса й. В сравнение със скромната обстановка в тяхната естанция, къщата на дон Фелипе тънеше в разкош.

След като Консуело се справи умело със задълженията си, Мария се почувства по-добре и дуенята настоя, че е крайно време да хапнат нещо.

— Не искам да се измъчвате повече заради наказанието на онзи проклет англичанин.

— Кой ти е казал, че е англичанин? — попита бързо Мария и се надигна от леглото.

Консуело вдигна рамене.

— Това няма нищо общо с вас. Знам, че се обвинявате, а не бива.

Мария стисна ръце в юмруци.

— Стана ми страшно, като го видях да страда. Но защо да се обвинявам, след като този безсрамен глупак си заслужи наказанието с нанесената ми обида?

— Виждам, че сте се възстановили от шока и вече сте в състояние да се срещнете с милите си роднини — отбеляза с лека усмивка Консуело.

Мария кимна. Допреди малко имаше намерение да вечеря в стаята си, но камериерката й беше права. Сигурно дон Фелипе тъкмо разказваше на леля й за непростимото поведение на племенницата си. Тя нямаше право да се затвори в стаята си и с това да признае грешката си. Чичо й трябваше да проумее, че не може да я сплаши и да я принуди да му се подчинява безусловно.

Мария наблюдаваше през полуспуснатите си мигли как Консуело й приготви банята. Забележката на дуенята, че се е развълнувала ненужно заради бичуването на един роб, оказа желаното въздействие. Той заслужаваше да бъде наказан, макар че жестокостта на наказанието и сега я караше да трепери. Тя нямаше основания да съжалява един англичанин. Всички англичани бяха еретици и разбойници, които непрекъснато нападаха испанската флота и испанските селища в Новия свят.

Въпреки това случилото се днес беше първото събитие след смъртта на баща й, което я засегна така дълбоко. И сега кожата й настръхваше, щом си припомнеше докосването до немитото мъжко тяло. „Такъв огън има само в Англия.“ Това предположение я накара да побеснее. Нима онзи нещастник си въобразяваше, че испанските благородни дами са кротки котенца, които покорно позволяват на всеки мъж да ги милва и потупва? И, което беше още по-лошо, той я бе направил отговорна за тежкото положение на сънародниците й.

Не, англичаните не са ми сънародници, каза си решително тя. Когато е дала сърцето и ръката си на дон Диего Сантяго и Талавера, Мери Гаскойн е приключила с верността си към английската корона.

Ароматната баня прогони всички спомени за допира с англичанина. Мария облече чиста риза и зачака Консуело да закрепи на кръста и тежкия кринолин, над които щеше да разпростре копринените фусти. Една от траурните й рокли беше безнадеждно повредена. Тя имаше само още една, просто ушита одежда от черен сатен с тесни ръкави, украсена само с малко бял тюл на шията и китките. Сигурно леля й щеше да я нарече старомодна, но вече нищо не можеше да се промени.

През това време Консуело ровеше в ковчежето за бижута.

— Къде е сребърната брошка, която носехте тази сутрин? Не мога да я намеря.

— О! — Мария я погледна учудено. — Колко странно… сигурно е останала на разкъсаната рокля. Може би си я откачила, след като свалих роклята?

Консуело поклати глава.

— Бях толкова объркана. Набързо сгънах роклята и я пъхнах в една от отворените ракли, а сега вече не знам в коя. Знаех, че не можете да носите повече тази рокля, преди да я поправят.

— Може би брошката е останала на роклята. Не се тревожи. Дай ми кръстчето с перлите.

Докато окачваше кръстчето на шията си, Мария се питаше дали пък брошката не беше паднала на палубата по време на сблъсъка й с английския роб. Ако бяха намерили накита й, дон Естебан със сигурност щеше да й го върне.

Доня Беатрис посрещна племенницата си с целувка, но Мария веднага предположи, че господарката на дома щеше да се чувства по-спокойна, ако гостенката беше вечеряла в стаята си. Чичо й се отнасяше към нея студено и строго, макар че се владееше. Тя беше сигурна, че преди влизането й бяха говорили за нея, и апетитът й премина бързо. Хапна малко с надеждата да прогони мъчителното главоболие. Само гордостта я караше да седи с високо вдигната глава отляво на чичо си.

Нито един от двамата не спомена болезнената й загуба. Мария слушаше с половин ухо бъбренето на леля си, докато една забележка събуди вниманието й.

— Толкова малко време ни остава до заминаването ти, че ще ми бъде много трудно да събера подходящ чеиз. Ще ти трябват и рокли за следващите месеци, когато траурът свърши…

— Какво заминаване? — Без да иска, Мария блъсна с пръсти тежкия бокал и едва успя да го задържи.

Доня Беатрис погледна съпруга си и въздъхна съжалително. Дон Фелипе сведе глава.

— Надявах се да намеря по-благоприятен момент, за да те запозная с плановете, които обмисляме за бъдещето ти.

— Планове за женитба?

Дон Фелипе кимна тежко.

— Да, Мария. Искам още в самото начало да подчертая, че баща ти беше напълно съгласен с тях.

— Не е много редно да говорим сега за женитба. Бедното дете е преуморено и…

Мария махна с ръка.

— С нетърпение очаквам да чуя нещо за бъдещия си съпруг — заяви кратко тя и предизвикателният й поглед срещна тъмните очи на чичото.

Дон Фелипе се покашля.

— Естествено е, че желаеш да чуеш подробности, след като всичко е уредено.

— Кой е той? В Кадис ли живее?

— За съжаление не. Дон Луис Ортега и Кастуеро е единственият син на мой добър приятел. Баща му, дон Алонсо, се ползва с благоволението на двора. Луис е почти двадесетгодишен. Мисля, че ще го харесаш, защото е красив младеж. Имам миниатюра с образа му и ще ти я дам след вечеря. В момента Луис е на служба при губернатора на Картахена. По причини, върху които не бих искал да се разпростирам, баща ти пожела да не живееш в Мадрид и при двора.

— Искате да кажете, че ще ме приемат враждебно заради английската ми кръв?

— В момента отношенията между двете страни са критични. След една или две години трудностите ще бъдат отстранени и бъдещето ти ще бъде осигурено. Като съпруга на дон Луис ще можеш да претендираш за място в двора, защото той непременно ще бъде повикан на кралска служба.

Мария помисли малко и попита спокойно:

— Правилно ли е предположението ми, че финансите на дон Луис не са в желаното от него добро състояние? Вероятно се надява, че зестрата ми ще промени нещата.

Дон Фелипе се изчерви и тъмните му очи засвяткаха гневно.

— Като се имат предвид обстоятелствата, аз съм убеден, че сторих всичко необходимо и то е най-доброто. Баща ти ми забрани да те дам на някой стар развратник, който щеше да те въведе в двора!

При това поредно доказателство за обичта и грижите на баща й устните на Мария затрепериха, но тя успя да запази самообладание. Само отпи глътка вино, за да си вдъхне смелост.

Чичо й продължи, вече по-спокойно:

— От известно време не съм виждал Луис, но онова, което се говори за него, го поставя в много изгодна светлина. Вярно е, че в последно време късметът не е на страната на дон Алонсо. Бедният човек не съумя да управлява добре имотите си и продаде много ценни земи. Дядото на дон Луис беше прахосник и след смъртта си не остави почти нищо на семейството. Дон Алонсо е съвестен мъж, но прекарва твърде много време в кралския двор. Все пак аз съм сигурен, че дон Луис ще получи доста по-добро наследство от онова, което някога получи баща му.

— Да разбирам ли, че той има спешна нужда от зестрата ми?

Дон Фелипе я погледна колебливо и отговори:

— Кралят има много добро мнение за дон Алонсо, но в момента просто няма възможност да облекчи положението му. Дон Луис получи служба, където може да защитава както бащините си, така и своите интереси. В Западна Индия имаме златни и смарагдови мини, а местната работна ръка е евтина. Дон Алонсо има нужда от малко пари, за да купи кораби, да наеме екипаж и да ги прати в колониите. Нашите колонии са източник на несметни богатства, Мария. Уверявам те, че съм взел всички необходими мерки във връзка с женитбата ти и брачния договор. Ти запазваш семейното имение, но дон Луис получава зестрата ти веднага след сватбата.

— Чичо, татко и аз обичахме откровеността. Никога не сме премълчавали проблемите си. Затова ще ти кажа, че моето разбиране за сделката е следното: моето състояние срещу името и закрилата на дон Луис. Сигурна съм, че ще бъдем подходяща двойка. Ще го видя ли скоро?

— „Санта Изабела“ ще излезе в открито море в сряда. Ще заминеш за Картахена в конвой с испански кораби. Много ни се искаше да те задържим в дома си поне няколко месеца, но следващият конвой за Колумбия ще замине най-малко след половин година и…

— Разбирам.

— В момента дон Алонсо е в Мадрид, така че…

— Така че няма да имам щастието да се срещна и с бъдещия си свекър, преди да замина.

Студенината на тона й не направи впечатление на дон Фелипе.

— Имах желание да те придружа лично до Картахена, но имам неотложни задължения във флотата и в Мадрид. Дон Карлос де ла Коса, извънредният испански посланик, има намерение да извърши инспекция в колониите на Негово величество. Той също ще отплава със „Санта Изабела“ и обеща да те вземе под крилото си. Впрочем, той беше близък приятел на баща ти, виждал те е като дете и е бил поканен на първото ти причастие. Присъствието му на сватбата ти с дон Луис ще облекчи загрижеността ми за благополучието ти. Сигурен съм, че ще му отдадеш дължимото уважение.

Дон Фелипе погледна остро племенницата си и Мария преглътна мъчително. Нямаше нужда да й напомнят за непростимото й поведение. Дори сега потреперваше при мисълта за наказанието на англичанина, за което беше виновна само тя. Споменът за проснатото на палубата окървавено тяло щеше да я преследва цял живот.

Като видя жестокия израз в очите на чичо си, тя потисна порива си да го помоли да изпрати послание до дон Естебан и да поиска милост за провинения роб. Не сега, в присъствието на леля й. Трябваше да намери случай да поговори с чичо си на четири очи, и то колкото се може по-скоро. Англичанинът нямаше никакво време.

Мария сведе поглед и помилва стройната дръжка на чашата си.

— Консуело ще ме придружи, нали?

— Разбира се. Ако ти е необходима още една слугиня…

— Мисля, че сами ще се справим по-добре. В естанцията не живеехме на широка нога. — Тя избърса устни със салфетката си. — А сега ви моля да ме извините. Бих желала да се оттегля.

Дон Фелипе се надигна и учтиво я придружи до вратата.

— Ако ме почакаш малко, ще ти донеса миниатюрата на дон Луис.

Когато й подаде малкото портретче, изрисувано върху слонова кост, Мария усети нарастваща несигурност. Не изпитваше нужда да види образа на мъжа, който скоро щеше да определя живота й.

Дон Луис се оказа представителен млад мъж с тъмна къдрава коса и елегантно подрязана брада. Изискани черти, добре оформен нос, огнени очи, които допълваха излъчването му. Мария се запита дали брадичката под гъстата брада изразяваше слабост, защото в това красиво лице нямаше признаци на сила. Без да съзнава какво прави, тя го сравни с коравите черти на англичанина, с презрително усмихнатата уста и сивите очи, които й се подиграваха дори в мига на страданието…

— Той е… красив мъж.

— Значи си доволна?

Мария промърмори нещо като съгласие, после вдигна рамене.

— Вие изглеждате доволен от избора си, а твърдите, че и баща ми го е одобрил. Ще се подчиня на волята ви.

— Много добре. Запази миниатюрата. Наредих да я нарисуват специално за теб.

Мария спря пред вратата на спалнята си.

— Искам още веднъж да се извиня за случилото се на галерата.

— Да не говорим повече за това. — Тонът му беше леден.

— Знам, че опозорих доброто има на дома Талавера, но по-страшното е, че сторих зло на онзи нещастен гребец.

— Онова пиратско куче трябва да ти бъде благодарно, защото прекратиха бичуването му именно по твоя молба.

— Но дон Естебан заплаши, че ще го обеси!

— Точно така. Трябваше веднага да го окачат на мачтата за назидание на другите. Мръсните чужденци трябва да знаят, че такава ще бъде участта на всеки, осмелил се да посегне на благородна испанска девойка.

Мария навлажни с език пресъхналите си устни.

— Все пак аз се чувствам виновна и искам да ви помоля нещо, чичо. Направете го само заради мен, моля ви! Изпратете вест на дон Естебан и помолете за милост. Аз ще ви напусна много скоро и никога вече няма да ви моля за каквото и да било. — Тя докосна плахо ръката му и вдигна глава към него. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Разбирам женското ти съчувствие, но не мога да се обърна към дон Естебан с молба да прояви милост към един презрян пират. Все пак ще му пиша и ще го уведомя, че си загрижена за съдбата на гребеца. А сега се опитай да поспиш. Знам, че си много изтощена, а леля ти иска да започнете приготовленията за пътуването. Трябва да се погрижим и за сватбената ти рокля…

Докато се събличаше, Мария разказа на дуенята си за дон Луис и й показа миниатюрата. Консуело я вдигна срещу светлината и се вгледа замислено в мъжкото лице.

— Красив млад мъж, доста привлекателен. Чичо ви е направил добър избор.

— Ако характерът на този млад мъж отговаря на външността и художникът не е преувеличил предимствата му — възрази сухо Мария.

— Сигурно ви е неприятно, че трябва да заминете толкова скоро за колониите? — попита съчувствено дуенята.

— Тъй като вече нямам право да определям живота си, ще трябва да се задоволя с онова, което ми се дава. Чичо твърди, че желанието на баща ми е било да живея далече от двора.

— Планът ми се струва малко прибързан — промърмори подозрително Консуело, но заяви съгласието си да не вземат друга слугиня.

Макар че беше много изтощена, Мария дълго не можа да заспи. Слушаше пронизителното цвъртене на щурците и шумоленето на вятъра в листата на дърветата. Опитваше се да не мисли за живота, който я очакваше в Картахена, но непрекъснато се питаше какъв ли ще е дон Луис, бъдещият й съпруг.

Тя нямаше нито сестри, нито приятелки, с които би могла да поговори за съмненията и опасенията си, толкова характерни за всяко младо момиче преди женитбата. Консуело се бе омъжила рано и само след една година, малко след раждането на сина си, беше останала вдовица. Сигурно тя щеше да подготви Мария за сватбата й, когато се стигнеше дотам. Но инстинктът й подсказваше, че не е редно да настоява пред дуенята си за разговор по такава деликатна тема.

Тя беше чувала шепота на слугините, но когато влизаше в стаята, те млъкваха и се изчервяваха целите. Следователно имаше известна представа за онова, което я очакваше. Представата да отдаде младото си тяло на един напълно непознат млад мъж беше изключително неприятна и я плашеше до смърт.