Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (66)

ГЛАВА 65

Съботната сутрин беше един от онези прекрасни дни, които караха всички да осъзнаят защо живеят в Лос Анджелис — въпреки земетресенията, престъпленията, наводненията и пожарите. Този ден напълно разкриваше какъв е Лос Анджелис — кристално чисто синьо небе, силно слънце, град, обграден от палмови дървета, затревени хълмове, сочна зеленина и великолепни планини.

Лъки не можеше да спи повече. Тя стана рано, излезе на терасата на спалнята си и се загледа в океана. След няколко минути реши да потича по брега. Облече тениска и къси панталони, втурна се надолу и се понесе по крайбрежната ивица.

След половин час се озова под дома на Алекс. Спря, после започна да бяга на едно място и се зачуди какво ли прави той.

Стръмни каменни стълби водеха нагоре между скалите, над които се извисяваше домът му. Тя реши да го посети. Беше рано, може би той още спеше, или пък Тин Лий беше останала за през нощта.

И какво от това, по дяволите? Вратата в подножието на стълбите беше отключена — вероятно знак, че той няма нищо против посетители?

Пое нагоре по каменните стъпала, като ги взимаше по две наведнъж, докато остана без дъх.

Спря за момент.

„Какво правиш? — помисли си тя. — Защо му даваш аванси? Отблъсна го и той си отиде и сега какво се опитваш да направиш? Да си го върнеш?

В никакъв случай. Просто ми харесва неговата компания, разговорите с него. Няма нищо общо със секса. Какво му е лошото на това, да имаш платоничен приятел? Платоничен. Глупости. Ти го харесваш. Не е вярно. Ами, не е.“

В края на стъпалата имаше друга врата, тя я отвори и пристъпи в неговото владение.

Алекс седеше на терасата си, заобиколен от лаптоп, сценария си, вестници, кана кафе, портокалов сок, препечени филийки и закуска от зърнени храни.

— Хей — махна тя и се отправи към него. — Неочакван посетител.

Той погледна и се сепна.

— Лъки — на лицето му цъфна огромна усмивка. — Каква приятна изненада.

— Тичах по плажа и случайно се озовах пред дома ти — небрежно произнесе тя. — Това кафе само за един ли е, или и аз да си донеса чаша?

— Сядай. Ще извикам икономката си. — Той натисна един бутон и отнякъде се появи японка с мрачно изражение. — Още една чаша, Юки.

Лъки се отпусна на стола до него и протегна дългите си крака с хубав тен.

— Не знаех, че си такава голяма спортистка — отбеляза той, очарован, че тя е тук. След като се беше отдръпнал, тя сама бе дошла при него.

Тя се засмя.

— И не съм. Просто имах нужда да се освободя от всичкото натрупало се в мене напрежение.

— Мога да измисля по-добри начини за това — каза той и остави сценария си.

Юки се върна с нова чаша и я напълни с кафе. Лъки отпи една глътка.

— Нямам търпение да се върна в студиото в понеделник — и тя свали слънчевите си очила и ги остави на масата.

— А аз нямам търпение да започна „Гангстери“ — рече Алекс. — По-приятно ми е да правя филми от всеки друг път.

— Така е, защото това е твоят начин да избягаш.

— Права си — иронизира я той. — Понякога се чудя от какво ли толкова бягам. Не поддържам връзка с майка си, нямам жена и деца — всъщност изобщо нямам никакви връзки.

— Твоят живот е правенето на филми — отбеляза Лъки. — Актьорите и екипът са твоето семейство.

— Да, отново си права — отвърна той, докато отхапваше от една тънка препечена филийка. — Знаеш ли, аз съм един от малкото режисьори, които наистина обичат актьорите. Веднъж работих с един продуцент, който дойде при мене, след като бях обядвал с най-талантливия от тях, и ядосано ми каза: „Ти смяташ да се храниш с актьорите?“ — като че ли те са някаква низша форма на живот.

— Аз също обичам актьорите — каза Лъки. — Всъщност омъжих се за актьор. Истината е, че ги смятам за малко повредени, но пък невероятно необходими.

— Всички ти изглеждат повредени — забеляза той. — Трябваше да станеш психоаналитик.

— Щях да бъда добра — и тя си открадна от препечените му филийки.

— Е — обади се той. — Искаш ли да ми разкажеш какво стана с френската проститутка?

— Ами… тя ме увери, че никога не е спала с Лени.

— О-хо.

— Повярвах й. Нямаше причина да ме лъже. Мислила си е, че от някакво списание са й платили да прелъсти Лени. Всъщност била е изненадана, че той е устоял на прелестите й. И нека да ти кажа — много е чаровна. Великолепна е.

Той я погледна с любопитство.

— Как го разбра?

— Докарах я тук като подарък за рождения ден на Джони Романо.

Лъки никога не преставаше да го учудва.

— Какво си направила?

— Джони ми дължеше една услуга, така че той се зае с работата.

— Тя да не е една изкусителна блондинка?

— Точно така.

— Помислих си, че я познавам отнякъде. Той я доведе на четенето. Не я ли видя?

— Не, когато аз пристигнах, Джони вече го нямаше.

— Тя определено беше с него.

Лъки направи физиономия.

— Трябва да са се сприятелили. Довери се на Джони и той ще си падне по някоя проститутка. Даниела трябваше да си замине за Париж на следващата сутрин.

— Предполагам, че не го е направила.

— Как е майка ти? — попита Лъки и си сипа още кафе.

— Не съм говорил с нея напоследък.

— И защо не си?

— Когато говорихме онзи ден, ти ме накара да видя нещата по-ясно. Права си — ако аз не искам да я виждам, това не трябва да ме кара да се чувствам виновен.

— Сега вече започваш да схващаш.

— Доминик не беше точно най-страхотната майка на света — добави той, докато си мислеше за проваленото си детство.

— Да разбираш слабостите на хората е ключът към здравата връзка — каза мъдро Лъки. — Приеми я такава, каквато е, и тя ще престане да те тревожи.

— Последната й игричка беше да хвърли Тин Лий в ръцете ми. Резултатът беше, че това буквално я изхвърли от живота ми.

— Тин Лий изглежда сладка — и Лъки отново си взе препечена филийка. — И очевидно те обожава.

— Да, тя е много сладка и търпелива. Всъщност според моя лекар, когото не съм виждал от шест месеца, има причина да излизам само с азиатки.

— О, да. И каква е тя?

— Няма значение, защото откакто ти влезе в живота ми, ме накара да разбера, че на добрата стара американка й няма нищо.

Тя му хвърли насмешлив поглед.

— Стара?

Той се засмя.

— Знаеш какво искам да кажа.

— В такъв случай съм поласкана.

Поседяха в приятелско мълчание няколко минути.

— Ами ти, Лъки? Ти как се чувстваш?

Тя взе слънчевите си очила и отново си ги сложи, за да се скрие зад тъмните стъкла.

— Много ми е гадно за нас двамата. Спах с тебе само за да си върна на Лени, а сега разбирам, че не е имало за какво да си връщам.

Нейните извинения му бяха дошли до гуша — те не го караха да се чувства добре.

— Не смяташ да ставаш монахиня, нали? — попита той доста остро.

Тя не пожела да продължи.

— Беше твърде скоро, Алекс — отговори тихо.

Той се изправи и смени темата.

— Какво ще правиш днес?

Тя колебливо сви рамене.

— Нямам планове. Ами ти?

— Ще поработя върху сценария си и може би ще сляза до гимнастическия салон — да потренирам малко кикбокс. Гледам постоянно да поддържам форма.

— Би ми се искало и аз да опитам.

— Ела с мене.

— Нямам нищо против.

— Ще те взема след един час.

Тя скочи.

— Имам по-добра идея — закарай ме до къщи и ме изчакай. Не съм в настроение да тичам по целия обратен път.

Той неодобрително поклати глава.

— Липса на издръжливост.

— Я го повтори още един път.

Погледнаха се един друг и избухнаха в смях.

* * *

Винъс се събуди, протегна се и й беше много приятно да открие, че Купър спи до нея. Тя се претърколи и плътно се притисна към широкия му гръб.

— Знаеш ли — промърмори тя. — Ти си страхотен любовник… Някой някога казвал ли ти е, че също така е страхотно да се сгуши в тебе?

— Можеш ли да повярваш? — полузаспало каза той, обърна се и още по-плътно притисна топлото й тяло.

— Какво? — попита тя; чувстваше се невероятно удобно.

— Ти ме отказа от другите жени. Излекуван съм! Сякаш съм като преодолял страстта си алкохолик.

— Още едно пиене и ще ти откъсна топките — шеговито го заплаши тя.

Той направи опит да седне.

— Прекарваш прекалено много време с Лъки — неодобрително изрече той. — Започваш да говориш като нея.

— Нямам нищо против. Мисля, че Лъки е върхът.

— И аз мисля така. Само че не може да си държи езика зад зъбите.

— Куп! За световноизвестен женкар като тебе… има моменти, когато се държиш отвратително благоразумно.

— Жените трябва да изглеждат добре, а не да псуват.

— Много забавно — тя го обгърна с единия си крак и се сгуши още повече. — Знаеш ли какво ми се иска? — измърмори.

— Какво, дете мое? — попита той, докато галеше платиненорусата й коса.

— Точно това — произнесе тя триумфално. — Искам да имам дете — наше дете.

— Ти беше тази, която някога казваше…

— Знам — прекъсна го тя. — Казвах, че не искам. Но си мислех — след като завърша „Гангстери“ — да забременея.

— Може да е хубаво — той не беше сигурен.

— Хубаво! — възкликна тя и седна. — Купър, ела на себе си. Ти и аз ще имаме най-хубавите малки бебчета на света!

— За бебе ли говорим или за бебета? — попита той кисело.

— Мислех си, че едно или две няма да навредят.

— О, едно или две, а? — и той палаво я хвана за гърдите. — А когато бебето суче от тях, аз какво се предполага да правя?

— Ще се възбуждаш.

— Искам да се възбудя още сега — рече той, лапна едното й зърно и усърдно го засмука.

Интеркомът звънна.

— Обади се ти, Куп — каза тя, докато се измъкваше от леглото.

— Това е твоята къща.

— Нашата къща — поправи го тя и се протегна за халата си. — Където виждам, че ти определено си се нанесъл отново.

— Мъдра жена — и той вдигна телефона. — Да?

— О… ъъъ… господин Търнър… Тук е братът на госпожица Винъс. Казва, че спешно трябва да я види.

— Брат ти — каза Купър и прикри слушалката с ръка. — Емилио кога се е довлякъл обратно в града?

— Какво иска? — намръщи се тя.

— Охраната казва, че е спешно.

— Ще дойдеш ли да го видиш заедно с мене?

— Приготви се сама. Аз по-скоро бих го изритал по дебелия задник.

— Емилио има нужда точно от това — някой завинаги да го изрита от живота ми.

* * *

Санто се събуди с ужасен зъбобол. Осведоми майка си, като очакваше тя да му съчувства. Но не би.

— Агонизирам — проплака той, без да спира да трие бузата си.

Тя се обади на зъболекаря и веднага записа час.

— Закарай ме дотам, а, мамче?

— Не — отговори тя рязко. — Време е да научиш какво е наказание. Когато започнеш да се отнасяш към мене с уважение, тогава и аз ще се отнасям към тебе по същия начин.

Глупава дърта вещица. Как можеше да я уважава, след като тя се беше омъжила за такова копеле като неудачника Джордж?

— Значи, няма да ме закараш? — обвинително изрече той.

— Не, Санто — отвърна тя, без дори да го погледне.

Майната й. Това поне му даваше възможност да се измъкне от къщи.

Той изтича нагоре, грабна якето си и разпечатаното писмо до Винъс, което беше съчинил снощи. Беше прекарал три часа на компютъра, докато се опитваше да реши какво точно да напише. Накрая писмото излезе кратко и по същество.

Майка му звънна по интеркома и му каза, че трябва незабавно да тръгне, защото зъболекарят ще отиде в кабинета си специално заради него.

Той провери гардероба си, за да е сигурен, че е заключен, и след това забърза надолу.

— Чао — извика той, докато минаваше покрай отворената врата на трапезарията.

Никой не отговори.

Майната им. Някой ден щеше да ги накара да му обърнат внимание.

* * *

Джордж свали очилата си, погледна през прозореца и видя Санто да излиза с колата си.

— Какво прави той цял ден? — попита.

— Работи на компютъра си — отговори Дона.

— Върху какво?

— Никога не съм го питала — каза тя и отпи от кафето си.

— Очевидно има нужда от помощ.

— Знам.

Джордж кимна на себе си.

— Ще намеря някой способен психиатър.

Дона не беше сигурна, че идеята й харесва — Санто да разговаря с някакъв непознат, да му разкрива семейните тайни. Засега реши да се съгласи с Джордж. Но когато се върнеше от Сицилия, щеше да постъпи по своя си начин.

— О, да — каза тя. — Почти забравих да ти кажа. Обади ми се един от братята ми. Баща ми е болен и аз трябва да отида до Сицилия. Мислех да тръгна в понеделник. Не е добре със сърцето.

— Искаш ли да дойда с тебе?

— Не, остани тук и се грижи за бизнеса.

— Щом си убедена…

— Да, убедена съм. — Пауза. — Между другото — тя добави небрежно, — случайно да си взимал нещо от сейфа ми?

— Не бих се осмелил дори да се приближа до сейфа ти, Дона. Защо? Нещо да не би да липсва?

— Не че липсва… , явно е на друго място. Сигурна съм, че ще го намеря.

Джордж взе вестника и започна да чете.

— Горе съм — каза Дона.

Ако Джордж не беше отварял сейфа й, кой тогава? Можеше ли да бъде Санто? Можеше ли той да е взел снимките и записите?

Не. Той дори не знаеше, че тя има сейф. Но все пак… Нямаше да й навреди, ако провери в стаята му.

* * *

След като Санто излезе от зъболекарския кабинет, подкара към дома на Винъс Мария и го обиколи няколко пъти, преди да паркира отсреща. Поседя в колата си и няколко минути наблюдава сградата. Къщичката на охраната беше точно до входа на имението. Можеше да види мъж на средна възраст да седи в малката дървена барака, да чете списание и да яде ябълка.

Много бдителен, няма що. Винъс трябваше да си намери по-добра охрана. Този некадърник беше безполезен.

Той знаеше едно място в задната страна на имението, откъдето можеше да се промъкне вътре, без никой да го забележи. През деня беше рисковано, но какво от това? Все пак би го направил, защото вече беше време тази курва да разбере с кого си има работа. Веднъж да прочете писмото му и ще разбере, че той ще й пръсне шибания задник.

Винъс заслужаваше да бъде наказана — точно както беше наказан и той. А кой можеше да го направи по-добре от него?

* * *

Стаята на Санто беше определено по-чиста от онази нощ. За момче на неговата възраст той беше доста спретнат — по стените нямаше ужасни постери на полуголи жени, никакви мръсни дрехи не се валяха по пода, нямаше наркотици — слава Богу!

Дона седна на края на леглото му и се замисли за другите си три деца, които беше оставила в къщи. Не искаше да се раздели и със Санто. Дълбоко в себе си тя все още го усещаше като своето бебе, своето сладко малко момченце. Истината беше, че той е всичко, което тя има, и че го обича.

Тя се зачуди дали Джордж не я принуждава да бъде прекалено сурова с него. Той каза, че трябва да бъдат строги, но дали това нямаше да отблъсне Санто? Последното нещо, което тя искаше, беше да загуби сина си.

Забеляза, че е оставил компютъра си включен. Прекоси стаята, за да го изключи.

На екрана светеше съобщение. Тя се наведе да погледне.

Кучко. Курво. Ти духаш на всеки. Адски те мразя.

О, Боже! За кого ли беше това? Дали наистина беше за нея?

Полазиха я студени тръпки. Санто — собствената й плът и кръв — най-накрая се беше обърнал срещу нея.