Джаки Колинс
Вендета: Отмъщението на Лъки (16)

ГЛАВА 15

— Здрасти — каза Лъки. Тя седеше зад масивното си бюро и въртеше в ръце сребърната писалка от Лени, когато Алекс Уудс влезе в офиса й за срещата им в шест следобед.

— Здравей — отговори Алекс, спирайки се на вратата. Не я беше виждал от трагедията насам, въпреки че се беше опитвал. Но тя можеше да бъде намерена много трудно — беше неуловима, винаги в движение. Дори Фреди не се беше оказал в състояние да уреди срещата.

— Хората изживяват скръбта си по различни начини — беше обяснил Фреди. — В студиото винаги има проблеми. Лъки се е хвърлила да работи.

— Аз също работя — беше отбелязал Алекс. — И трябва да се срещна с нея.

Всъщност нямаше нужда да се срещат. Всичко беше уредено. Бюджетът, актьорите, местата за снимки — шефът на продукция на Лъки се справяше възхитително. Алекс нямаше оплаквания. Ако всичко продължаваше да върви така добре и навреме, щяха да са в състояние да започнат снимките след няколко седмици.

— Влизай и сядай — каза Лъки.

Той пристъпи напред и видя, че тя изглежда уморена; имаше размазани тъмни кръгове под очите си и някаква острота, която не беше забелязал преди. Но все още беше най-красивата жена, която беше виждал някога.

— Виж — започна той, — преди да се захванем с каквото и да е, искам да знаеш колко ми беше мъчно да чуя за Лени…

— Забрави — прекъсна го тя бързо. — Това е минало — тя знаеше, че сигурно изглежда твърда и незаинтересована, но не й пукаше какво ще си помисли Алекс Уудс за нея. Нямаше значение. В действителност нищо нямаше значение.

Тя се отпусна назад, автоматично посягайки към цигарите. Лошите й навици се бяха върнали и отмъстително я преследваха.

По-рано същия ден тя имаше странна и обезпокоителна среща с Мортън Шарки. Вътрешното й чувство й подсказа, че Мортън се е забъркал в нещо, но тя не можеше да разбере в какво. В момента нещата в студиото вървяха добре, банките бяха спокойни, а японците бяха казали „да“ на търговската сделка. Истината беше, че бизнесът не можеше и да върви по-добре. След като Мортън си тръгна, тя удари няколко уискита, чудейки се какво толкова в него я караше да се тревожи. Срещата им беше минала добре — с изключение на едно нещо: Мортън не беше в състояние да я погледне в очите, а от миналия си опит тя знаеше, че това е лош знак.

Но имаше други неща, за които да се тревожи. Добре знаеше, че самата тя е закъсала. Нещо в нея беше готово да експлодира. Нещо, което е било дълбоко погребано през последните два месеца. Лени беше мъртъв, а тя я караше все едно че нищо не се е случило. Работеше както обикновено.

Е, майната й на работата. Майната му на всичко. Тя беше изморена, паднала духом и много, много ядосана.

Алекс Уудс се беше втренчил в нея — тя можеше да почувства топлината в очите му.

— Всичко наред ли е? — попита тя, връщайки се към настоящето. — Или си дошъл да се оплакваш?

— Всъщност нямам никакви оплаквания — каза той.

— Това е приятна промяна — отбеляза Лъки студено. — Всички останали все искат нещо — тя млъкна — той не се беше избръснал и наболата по страните му брадичка го правеше още по-привлекателен. — Поздравления за това, че подписа с Джони Романо — продължи тя. — Той е отличен избор.

— Радвам се, че го одобряваш.

— Нямаше да се съглася, ако не го одобрявах — Лъки вдигна листа с телефонните съобщения, взря се празно в него за момент, след това го остави. — Какво ще кажеш за едно питие? — предложи тя — искаше й се да изпие още едно.

Алекс погледна часовника си — минаваше шест — точно време за мартини.

— Изглеждаш така, сякаш си имала много тежък ден — каза той. — Искаш ли да отидем в бара на хотел „Бел Еър“?

— Чудесна идея — каза тя, звънвайки на Киоко. — Излизам. Отмени всичките ми срещи.

— Но, Лъки… — започна Киоко.

— Не ми пей на главата, Ки — каза тя остро. — Ще се видим утре — тя стана иззад бюрото си, грабна якето си и се присъедини към Алекс на вратата. — Христе Боже! Ако не мога да правя каквото си поискам, за какво тогава става въпрос, а?

— С мене няма да можеш да се спречкаш — съгласи се той, усещайки слабия полъх на скоч в дъха й.

Тя се усмихна ослепително.

— Добре. Защото толкова ми е досадно да играя бедната малка вдовица.

Когато излязоха навън, той беше толкова изненадан, за да може да каже нещо.

— С моята кола или с твоята? — попита тя, спирайки за момент.

— Твоята къде е? — отговори й той с въпрос, опитвайки се да откъсне поглед от дългите й крака. Ставаше въпрос за бизнес все пак.

— Паркирана е ей там — червеното ферари.

Естествено.

— Аз съм с черното порше — каза той.

— Тогава, скъпи ми Алекс, ще е черното порше — защото имам усещането, че по-късно няма да съм в настроение да карам.

Всичко, което той очакваше, беше делова среща, но ставаше ясно, че щеше да бъде повече от това. Все едно — той беше вътре, независимо че имаше среща с Тин Лий в осем вечерта — среща, за която знаеше, че ще е ужасно неучтиво да пропусне.

Лъки влезе в колата му, отпусна се назад и затвори очи. О, колко беше хубаво да се осмелиш да избягаш. Беше й дошло до гуша от срещи, бюджети, бизнес решения и… ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПО ДЯВОЛИТЕ. Дошло й беше до гуша от проклетото студио. От отговорността да бъде майка, уважаван член на обществото и скърбяща вдовица. Прекалено много беше. Щеше да полудее. Нямаше върху какво да изкара ужасния си яд, който беше започнал да я яде отвътре.

Лени си беше отишъл. Освободил. Заминал. Лени беше неверен кучи син и това тя не можеше да му прости.

Няколко минути пътуваха безмълвни.

— Изглеждаш добре — каза Алекс.

Не й беше до комплименти.

— Имаш ли семейство? — попита тя.

— Майка — внимателно отговори той, чудейки се към какво води това.

— Близки ли сте?

— Като плъх и змия.

— Змията яде плъхове.

— Ти го каза.

Лъки се засмя сухо. Беше решила, че се е сдобила с най-добрия другар по чашка, а точно от това имаше нужда тази вечер — от някого, който да пие с нея и да не падне под масата.

— Искам трева — каза тя неспокойно.

— Нямаш проблеми — отговори той, докато бъркаше в джоба си и й подаваше полуизпушена цигара, която случайно му беше останала.

Тя натисна запалката на таблото, изчака я да се нагорещи, след това си запали и, доволна, дръпна силно.

— Много си услужлив, Алекс.

— Не винаги.

Тя му хвърли шеговит поглед.

— Или правиш изключение за мене, защото студиото ми дава парите за твоя филм?

Той се включи на нейната вълна.

— Да, разбира се, това ще да е.

Сега го погледна сериозно.

— Или може би ме съжаляваш, задето съм загубила съпруга си?

Той продължаваше да гледа пътя отпред.

— И сама можеш да се грижиш за себе си.

Тя въздъхна.

— Това си го мислят всички.

Той й хвърли кратък поглед.

— А прави ли са, или грешат?

— Хей — каза тя неспокойно. — Какво ще кажеш да подкараме към Палм Спрингс и да посетим Джино? Ти каза, че искаш да се запознаеш с него. Използвай, докато съм в настроение.

— Добре.

— О, момчето ми, много си любезен.

Само ако знаеше! Никога не бяха наричали Алекс Уудс любезен. Труден — да. Човек на настроенията, взискателен, перфекционист — всички тези неща. Но любезен? Нямаше начин.

— Можеш да останеш с погрешно впечатление от мене — заговори той бавно. — Нали знаеш, добрите момчета помагат на красивите жени, които, изглежда, имат проблеми. Този рицарски принцип май че е бил погребан дълбоко в мене.

— Радвам се да го чуя — каза тя, гледайки празно през прозореца. — Хайде да пийнем по нещо, преди да се качим на магистралата.

Спряха пред мексикански ресторант на „Мелроуз“. Лъки си взе чиста текила, докато Алекс поиска „Маргарита“. След това той отпрати уличния продавач, докато Лъки посети дамската тоалетна, обади се в къщи, каза на Сиси, че няма да се прибере тази вечер и че може да бъде открита в дома на Джино в Палм Спрингс.

Лъки добре знаеше, че няма от какво да се оплаква — невероятно я бяха подкрепяли всички наоколо — от Джино до Бриджит, която беше долетяла от Ню Йорк и беше останала в дома й няколко седмици. Дори нейният полубрат Стивън и съпругата му бяха долетели от Лондон за погребението на Лени. Церемонията беше специална. Тя я беше преживяла с помощта на силата и такта си. Малката Мария се беше вкопчила в нея, докато бебето Джино беше останало в грижливите ръце на Сиси. По-късно тя беше дала прием в „Мортън“ за всички приятели и колеги на Лени, защото така би искал самият той. Ексцентричната му майка беше настояла да произнесе объркваща реч.

Лъки беше минала през всичко това със сухи очи. Сега, след два месеца, беше готова да се пръсне.

Алекс не се погрижи да се обади на Тин Лий. Той не можа да си спомни телефонния й номер. И, второ, кого го беше грижа? Всъщност нямаше никакво значение, госпожица Оплакване беше взела бързия влак, за да напусне живота му.

— Хей… , Алекс — Лъки докосна ръкава му, докато излизаха от ресторанта. — Каквото и да кажа тази вечер… — обещай ми, че няма да го използваш срещу мене. Чувствам се много странно.

Той я погледна заинтригувано.

— Какво толкова можеш да кажеш, Лъки?

— Всичко, което ми хрумне — отговори тя дръзко.

Алекс имаше сериозното подозрение, че това ще бъде доста интересно пътуване.