Кони Мейсън
Викинг (7)

6

Фиона нямаше намерение да се подчини на Торн. Другите можеше и да треперят при звука на гласа му, но тя не беше толкова плашлива. Така че, вместо да отиде в спалнята му, както беше заповядал, тя довърши работата си в залата. Когато скалдът подхвана ново повествование и всички го заслушаха като омаяни, Фиона се измъкна навън, за да се охлади. Нощта беше топла, а тя се бе разгорещила от работата край огъня. Погледна с копнеж към банята и се запита дали някой сега я използва. Съмняваше се, защото всички се бяха скупчили край разказвача и жадно поглъщаха историята му.

Банята беше празна, точно както се бе надявала Фиона. Приглушената светлина на огъня едва осветяваше задименото помещение. Тя се вмъкна в банята и залости вратата. Вътре беше горещо. Водата бълбукаше в големия котел, увиснал над огъня, готова за следващия къпещ се. Фиона намери една кана и започна да сипва гореща вода във ваната, която беше до половината пълна със студена. Когато водата стана приятно топла, тя съблече туниката от груба домашна тъкан и се пъхна вътре. Беше прекрасно. Тя въздъхна доволно и се потопи до шия във водата.

Забеляза калъп сапун на перваза и изми косата си. Изтърка я добре, а после потопи глава във водата и отми пяната. Тъкмо отмахваше мокрите кичури от лицето си, когато чу силно чукане на вратата.

— Ако си вътре, Фиона, по-добре ще е да ме пуснеш да вляза.

Торн!

— Няма!

— Не те намерих в спалнята си — извика той зад затворената врата.

— Не мога да бъда на две места едновременно — възрази тя с остър тон.

Вратата се разтресе.

— Фиона, отвори!

— Не съм свършила.

— Свършила си, когато аз кажа.

— Върви си, господарю. Сигурна съм, че Брита те търси.

— Брита вече си легна. Ако не отвориш тази врата, ще я изкъртя.

Фиона погледна здравата врата и реши, че ще му трябва най-малкото таран, за да я разбие.

— Ще изляза веднага щом се изкъпя, но не преди това.

Тя потръпна от страх, когато го чу да нанася силен удар по вратата. Опита се да се успокои, че Торн не би могъл да я разбие, а дори да го направеше, нямаше да я нарани. Бран я бе уверил, че един ден Торн ще се научи да я цени; само се молеше да не я убие, преди да стигне до това решение. Разгневеният Торн беше страшен противник. Тя знаеше, че е опасно да му се противопоставя, но надменността му беше непоносима.

Никак нямаше да е лесно да обича мъж като Торн, реши тя. За него жената не беше нищо повече от притежание, което да използва за собствено удоволствие. Как ще го научи да я обича, когато той не знаеше какво означава тази дума? Въздъхна тежко. Щеше да й трябва неимоверна сила и търпение, за да осъществи пророчеството на Бран.

Вратата изведнъж влетя вътре и Фиона изгледа смаяно гиганта, който я бе изтръгнал от пантите. Той стоеше на прага, сложил ръце на кръста си и страшно смръщил лице.

— Смееш да ми се противиш?

— Исках да се изкъпя насаме — каза Фиона, свивайки се под водата. — Ние с тебе ще живеем дълго време заедно, господарю. Трябва да свикнеш да уважаваш желанията ми.

Торн се втренчи в нея, сякаш я виждаше за пръв път.

— Какви глупости дрънкаш, жено? Каква магия замислящ пък сега?

— Никаква магия, господарю. Бран казва, че съдбата ни е написана на звездите, а той е голям мъдрец. Не съм искала такава съдба за себе си, но ще трябва да се справя възможно най-добре.

Торн намести вратата обратно и спусна резето. После се приближи към ваната, а на лицето му ясно се виждаше, че е разярен и същевременно объркан. Мълчалив и напрегнат, той се вгледа в нея.

— Ти ще трябва да се справиш възможно най-добре? Търпението ми се изчерпва, жено. Излизай от ваната.

Фиона помисли да се възпротиви, но лицето му още беше страшно намръщено и тя реши, че ще е глупаво да продължава да го дразни. Може би щеше да му трябва малко повече време, докато осъзнае, че Съдбата е предрешила бъдещето им. Тя вече беше научила, че викингите са надменни, твърдоглави варвари, които много лесно се разяряват. Не можеше да си представи защо Бран настоява, че този гневлив мъж е съвършеният съпруг за нея, когато тя изобщо не искаше да се свързва с никого.

— Подай ми туниката, господарю — каза Фиона — и ще ти се подчиня.

Торн не помръдна.

— Виждал съм те и преди. Ти ме примами на твоя остров и разголи тялото си пред мене. Още те виждам, както беше тогава, облечена само в лунна светлина и мъгла, много по-красива от валкюрите, които ще ме съпроводят до Валхала, когато дойде моето време. Тогава разбрах, че не си обикновена смъртна жена.

Той разтърси глава, за да прогони образа на Фиона, каквато я беше видял на острова в онзи съдбоносен ден. Оттогава не беше същият.

— Излизай от водата, Фиона, искам да те видя такава, каквато беше в онази нощ.

Торн я искаше по всякакъв начин, по който един мъж можеше да иска една жена. Искаше я разпалена от страстта, която можеше да долови у нея. Искаше я под себе си, без нищо между неговата кожа и нейната. Искаше да се зарови в нея, да вреже силата си в нейната мекота. Искаше приглушените й викове на наслада да изпълват ушите му, докато усеща блаженството от доброволното й отдаване.

— Какво ще правиш?

Фиона почувства върху себе си изгарящия му поглед и разбра, че вече не може да спре онова, което щеше да се случи — не повече, отколкото ако би се опитала да възпре прилива. Беше съдено да се случи, въпреки че Торн не го осъзнаваше, въпреки че тя не го искаше. Но страхът си оставаше жив. Заплахата от насилие го обгръщаше като тъмна мъгла.

Той се изсмя сухо и рязко.

— Ще направя това, което трябваше да сторя още на Ман, когато за пръв път те видях. Ако те бях взел тогава, нямаше да бъда толкова луд и да те вземам сега.

Фиона не можа да помръдне, не можа да отрони и дума, когато Торн се приближи към нея, сграбчи раменете й и я измъкна от ваната, разплисквайки водата. Изправи я на крака и отстъпи една крачка, без да я пуска. Очите му се плъзнаха по цялото й тяло, горещият му поглед прогаряше кожата й като разпалена факла. Фиона трепна и посегна към туниката си. Цялата бе пламнала. Усещаше, че може всеки момент да се превърне в пепел.

Торн я притисна върху утъпканата земя. Тя усещаше палещото му желание и мрачната решителност, знаеше, че не може да му позволи да я вземе така, на този твърд и студен под. Устата му плени нейната. Езикът му, горещ и жадуващ, я вкусваше с дива наслада. Тя усети как я залива някаква огромна, непозната сила, която я отнася към предопределеното и бъдеще. У този мъж имаше нещо омайващо, дръзко и привличащо, някаква мощна първична сила и магия.

Съпротивлявай се, предупреждаваше я един вътрешен глас.

Торн освободи устата й, но в същия миг я притисна на пода и се надвеси над нея, приковавайки я с колене. Докато я целуваше и я поваляше на земята, бе успял да се освободи от туниката си. Гледката на огромното му тяло отне дъха й. Той беше великолепен. Твърда маса набъбнали мускули. Зърната с цвят на мед изпъкваха сред златистите косми, които покриваха гърдите му. Отблясъците на огъня изостряха скулите му и му придаваха свиреп изглед. Погледът й попадна върху мъжествеността му. Тя се издигаше от слабините му като готов за битка воин.

Фиона не помръдваше. Не се осмеляваше да диша, докато той прокарваше леко пръсти по корема й, слизайки все по-надолу, докато стигна до фините косъмчета между бедрата й. Тя потръпна и се опита да събере мислите си. Този свиреп викинг я караше да изпитва неща, които бяха греховни. Неща, каквито само една съпруга би трябвало да изпитва.

— Не! Недей! Не сме женени.

Торн беше твърде възбуден, за да мисли ясно, но думите й все пак проникнаха до съзнанието му.

— Женени ли? Ти се шегуваш, жено. Аз съм сгоден за друга. Ти си моя робиня. Вземам те за любовница.

— Няма да го позволя — изсъска Фиона.

Торн й отвърна с бавна усмивка, изпълнена с обещания.

— Мислиш ли, че всички викинги са бездушни любовници? Знам как да накарам една жена да ме иска — прошепна той срещу устата й. — Не ме карай да те ухажвам с комплименти и красиви думи, защото не ми е в природата. Но мога да ти дам наслада.

— Не можеш да легнеш с мене, ако не сме женени — настоя Фиона.

Знаеше, че Торн няма да се съгласи да се ожени за нея, и се почувства по-спокойна, изричайки нещо, което беше толкова чудовищно, колкото и невъзможно.

Торн целият изгаряше. Плътта му пареше, вътрешностите му кипяха. Мозъкът му се беше размекнал, знаеше, че в момента го командват слабините му, а не разумът. Но не той беше създал този ад; беше попаднал в него още в мига, когато очите му за първи път се бяха спрели върху тази изкусителна магьосница. Нямаше разумно обяснение. Трябваше да е магия. Той вече не можеше да го отрича. Щеше да направи всичко… всичко… само да я види да се отпуска доброволно в прегръдките му.

Само не и да се ожени за нея.

— Не ми се съпротивлявай, Фиона, защото съм решил да те имам.

— Не! Не тук. Не така. Трябва да ме изнасилиш, ако искаш да ме имаш. Но ме чуй добре. Ако ме вземеш против волята ми, ще прокълна и тебе, и цялото ти семейство, и тази клетва ще те следва във вечността.

Тя нямаше представа как ще направи подобно нещо, но заплахата като че ли подейства. Торн замря, явно преценявайки думите й и заплахата в тях. Взря се в нея за един дълъг миг, без да отронва и звук. После сведе глава в подигравателно преклонение.

— Ще се оженим.

Изражението му беше така свирепо, гласът му така преливаше от ръмжащи нотки, че Фиона се дръпна уплашена.

— Какво каза?

— Ще се оженим.

— Но ти си сгоден за Брита.

— Ще помоля татко да я сгоди за Туролф.

— Баща ти…

— … няма никак да се зарадва, но ще се съобрази с желанието ми. — Той стана и я изправи. — В селото има един старейшина. Той ще извърши церемонията.

Фиона се дръпна от него, разтревожена от това неочаквано развитие на събитията. Трябваше да говори с Бран. Не можеше да повярва, че викингът наистина смята да се ожени за нея. Беше толкова смайващо.

— Не. Аз съм християнка. Ако свещеник не благослови брака ни, няма да се съглася.

Чу го да изругава полугласно.

— Нямам нужда от твоето позволение, за да легна с тебе, Фиона. Нито пък съм длъжен да се оженя за тебе. Не ме е страх от тебе като от жена, но не мога да отмина заплахите ти към семейството ми. Ако трябва да се оженя за тебе, за да те имам, така да бъде… Искам те, Фиона. Магьосница или не, аз те искам. Убеден съм, че си ме омагьосала. Затова ще се оженя за тебе, за да запазя семейството си от твоята черна магия и да утоля тази непоносима жажда, която ме изгаря.

Фиона не можеше да пророни и дума. Стори й се дори смехотворно, че Торн ще се ожени за нея само за да задоволи страстта си. Бран със сигурност не е имал това предвид, когато й бе казал, че Торн е нейната сродна душа. Тя знаеше, че много малко жени имат щастието да избират съпрузите си по любов и че повечето жени изобщо нямат думата по този въпрос, но винаги бе смятала, че ако се омъжи, то ще е по любов. Не само щеше да обича съпруга си, но и той щеше да я обича. Този варварин не знаеше какво означава любов. А докато не се научи, тя няма да се омъжи за него, независимо какво бяха казали звездите за бъдещето й.

— Няма да се омъжа без свещеник — настоя Фиона.

Чувстваше се в безопасност, предявявайки това изискване, защото знаеше, че в тази забутана страна няма свещеници. Торн трябваше да научи много неща за жените, преди тя да се съгласи да стане негова съпруга.

— Ами ако намеря свещеник? Ще се омъжиш ли за мене и ще ми позволиш ли да спя с тебе, без да хвърляш проклятие върху семейството ми?

— Да — отвърна Фиона с лекота. Беше абсолютно сигурна, че на стотици левги наоколо няма свещеник. — Може би ще можеш да ме върнеш на Ман. Свещеникът на нашето село може да ни ожени. Бих искала баща ми да присъства, когато се омъжа.

— Няма да присъства никой друг освен твоят мъдрец — каза Торн с по-доволен тон, отколкото би трябвало при това положение. — Облечи се. Ей сега се връщам с Бран.

Фиона го изгледа втрещена. Не можеше да си представи какво си е наумил. Но преди да успее да го попита, той навлече туниката си и излезе от банята. С треперещи ръце тя облече грубата си дреха, а мислите й се въртяха в безпорядък. Нямаше представа какво е замислил Торн и беше решена да отхвърли всичко, което той предложи. Щеше…

— Бран! Слава на бога. Влез. Срещна ли Торн?

— Да, тук съм по негова заповед.

— Не разбирам. Защо иска да се ожени за мене? Вярва, че съм магьосница, а и не ме обича. Ти ми каза, че той ще се научи да ме цени, дори ще ме обикне, но той изпитва само страст към мене. Няма да се оженя за него, ако свещеник не благослови брака ни. Страх ме е, като си помисля какво ще кажат бащата и братът на Торн, когато научат. Нищо няма ги убеди, че не съм го омагьосала. А Брита! Тя ще побеснее!

— Да — отвърна Бран и кимна замислено. — Ще има опасности, точно както предвиждах.

— Защо, Бран? Нищо не разбирам.

Старецът затвори очи. Когато ги отвори, като че ли беше изпаднал в транс, не виждаше и не чуваше нищо, само гласовете, които му говореха на древен език. Фиона го беше виждала такъв и преди, затова зачака търпеливо той да заговори.

— Викингът е силен. Подходящ за жена с твоята смелост и способности. Никой мъж от остров Ман не беше достоен за тебе. Бъдещето ти се разкри пред мене още преди да се родиш. Викингът го знае дълбоко в себе си, но се съпротивлява. Вашите съединени сили ще родят здрави деца, които ще управляват остров Ман и ще го пазят от врагове.

— Искам да бъда обичана, Бран. Толкова ли е нередно?

— Любовта вече я има.

— Какви безсмислици говориш? — изръмжа Торн, влизайки в помещението. — Любовта е за мечтателите. Насладата е всичко, което викингът иска от жената. Готова ли си, Фиона?

Той се приближи към огъня и тя видя, че е сменил облеклото си. Беше прекрасен в дългата до коленете туника с цвета на светлосините цветя, които цъфтяха на хълма над нейното село. Тя беше изтъкана от най-фина коприна и прикрепена на рамото с изкусно изработена тока. Чудесно изкован меч лежеше в ножницата, висяща от кожения колан, който опасваше кръста му. Дръжката му беше от злато, украсена със скъпоценни камъни. Тънкото вълнено наметало в яркочервен цвят бе закопчано с проста златна катарама. Той беше наистина великолепен.

— Не, не съм готова. Няма свещеник.

— Елате с мене. И двамата.

— Къде отиваме? — поиска да узнае Фиона.

— В селото. Не е далече. Конят ми чака. Доведох муле за Бран.

Фиона излезе навън. Любопитството започваше да надделява над страха й.

— Вземи — каза той и й подаде вързопа, който носеше. — Дръж го, ще ти потрябва по-късно.

Торн вдигна Фиона на коня и се качи зад нея. Бран възседна мулето и потегли след тях. Макар че часът за вечеря отдавна беше минал, все още бе достатъчно светло. През лятото дневната светлина се задържаше по-дълго време в северните земи.

Стигнаха до селото без произшествия. Торн се насочи право към пристанището, където няколко дракара бяха вързани за каменните стълбове, забити край кея.

— Чакайте тук — каза той и слезе от коня.

Фиона загледа учудена как Торн се приближава към единия дракар и вика капитана. След миг на палубата се появи един свиреп гигант. Беше по-едър дори от Торн. Червеникава коса, прошарена с бели косми, се спускаше в объркани валма по раменете му, брадата му едва скриваше жестокото изражение на лицето. Той слезе на кея и заговори с Торн. После Торн пъхна нещо бляскаво в ръката на капитана и зачака, а гигантът отново се качи на кораба.

След малко един мъж в парцаливи монашески дрехи, с окован в тежки вериги крака, слезе по дъската и се приближи към Торн. Двамата поведоха оживен разговор, Фиона видя как мъжът поклаща глава няколко пъти, а след това, въпреки протестите му, Торн го повлече към мястото, където бе застанала тя. Гласът му пробуди у нея някакъв спомен и тя ахна смаяна.

Окъсаният монах беше отец Деймиън от манастира на Ман. Беше отслужвал литургия много пъти в малкия селски параклис. Фиона му се беше изповядала малко преди викингите да опустошат острова. Тя знаеше, че дивите воини са нападнали манастира и са отвели монасите в плен, но не беше очаквала да види някого от тях тук.

— Отче Деймиън!

— Добре ли си, чадо?

— Да, добре съм.

Тя се обърна към Торн и очите й метнаха виолетови пламъци към него.

— Така ли се отнасяте към светите мъже? Как смеете?

— Улм ограби манастира — каза Торн. — Когато слязох на Ман, търсех само един човек… една жена, която ме бе омагьосала. Щом стигнахме пристанището, монасите бяха продадени на роботърговеца. Ще ги откарат в Византион, там винаги търсят роби.

— Но те са християнски свещеници. Не можеш да ги изпратиш в езическа страна.

— Всичко е наред, чадо — каза отец Деймиън. — Аз се примирявам със съдбата си. Господ в своята милост ще ме запази. Може би той има планове за мене и за другите от манастира. Ще покръстваме езичниците. Не оплаквай съдбата ми; по-скоро аз се тревожа за тебе. Викингът ми каза, че желае да те вземе за своя жена и иска аз да извърша християнската церемония. Това ли е и твоето желание, чадо?

Фиона поклати отрицателно глава, но в същия момент Торн казваше:

— Да, свещенико, това е желанието на Фиона, да се оженим според християнските ритуали.

— Вярно ли е, Фиона?

Тя не можеше да излъже монаха. Наистина, казала бе на Торн, че ще се омъжи за него, ако й доведе християнски свещеник.

— Да, отче, така казах, но…

— Побързай, свещенико! — заповяда Торн. — Ако откажеш, ще я взема в моето легло, независимо дали сме женени.

Отец Деймиън реши, че ще е най-добре Фиона да се омъжи за викинга.

— Имате ли свидетел?

Торн погледна към пътя и видя Бран да се приближава, възседнал мулето.

— Тъкмо идва. Бран ще ни е свидетел.

Бран слезе от седлото и докуцука до мястото, където Фиона бе застанала редом с монаха. Взря се в него и го позна.

— Виж ти, това бил отец Деймиън.

— Точно навреме пристигаш, мъдрецо — намеси се Торн. — Имаме нужда от свидетел. Аз се женя за Фиона.

— Почакай, моля те! Искам за малко да остана насаме с Бран — извика Фиона.

— Корабът на роботърговеца тръгва заедно с прилива. Няма време за разговори — отвърна Торн.

После, изненадващо, взе вързопа от ръцете на Фиона, развърза го и извади оттам красиво синьо вълнено наметало, подплатено с алена коприна. Разгъна го, метна го на раменете на Фиона и го закопча със собствената си златна тока.

— Вече сме готови, свещенико.

— Не! — Фиона набра още смелост. — Ние почти не се познаваме. Викингът иска да се ожени за мене поради грешна причина.

— Фиона — изрече меко отец Деймиън, — викингът вече заяви намеренията си за тебе. Пред очите на бога е по-добре да си съпруга, отколкото любовница. Бъди доволна, че езичникът уважава желанието ти да се ожениш според християнския ритуал.

— Писано е да стане — каза мъдро Бран.

— Не мога ли сама да решавам бъдещето си? — извика Фиона, объркана от бързото развитие на събитията.

— Бъдещето ти е в ръцете на бога — напомни й монахът.

— Това е пророчество, написано от древните друиди, които са вървели по земята, преди да е съществувало християнството — добави Бран.

— Стига глупости — изрева Торн. — Ожени ни, свещенико. Иначе ще взема тази жена тук, пред вас, на пясъка.

Торн знаеше, че няма да го направи, но искаше всичко да свърши. Искаше да усети нежното тяло на Фиона под себе си. Искаше да бъде вътре в нея. Магията, която бе хвърлила върху него, ставаше все по-силна, вместо да отслабва. Той щеше още отдавна да я вземе, но се страхуваше от тъмната й магия и от това, което тя можеше да причини на семейството му, ако я вземеше против волята й. Беше намерил свещеник да ги ожени, дори се възпротивяваше на желанията на баща си, само и само да я има. Всички щяха да сметнат, че е полудял, но сега нищо не можеше да го спре.

Фиона Учената бе влязла дълбоко под кожата му и болеше като рана, която отказва да заздравее. Один да му е на помощ!

 

Вече бяха женени, Фиона още не можеше да се съвземе. Бе отказала да отговори, когато я запитаха дали иска да вземе Торн за съпруг, така че той отговори вместо нея. Това сигурно беше достатъчно за отец Деймиън, защото почти веднага ги бе провъзгласил за съпруг и съпруга според божиите закони. Каквото бог е съединил, припомни той, човек няма право да разделя. След това отец Деймиън се върна на кораба на роботърговеца, а Бран потегли обратно.

— Не казвай на никого за това, мъдрецо — предупреди го Торн, преди старецът да тръгне.

— Къде отиваме? — запита Фиона, виждайки, че Торн поема в друга посока.

— Където няма да ни безпокоят. Дълго чаках този миг, жено. Преживявах го толкова често в сънищата си в последната една година, че почти усещам вкуса на копринената ти кожа. Жизненият елемент, който липсваше в сънищата ми, беше удоволствието да пробия свежата ти плът с моя мощен меч. Но скоро ще позная тази наслада. С благословията на твоя бог, разбира се — изсмя се той.

— Винаги съм се надявала да се омъжа по любов — каза Фиона. — Надявах се двамата със съпруга ми да се интересуваме един от друг.

Торн се изсмя късо.

— Само че работата не е такава.

Пътят, по който вървяха, свърши внезапно при един фиорд. Мрак покриваше земята. Мъглата беше плътна и толкова тежка, че Фиона не виждаше острите скали, обграждащи фиорда. Изпаренията се кълбяха над водната повърхност в непрестанно движещи се форми. Тя не можеше да откъсне поглед от магията на мъглата и от обляната в лунна светлина нощ.

— Какво е това място? Защо ме доведе тук?

Торн се помъчи да бъде търпелив.

— Тук ще бъдем сами. Наблизо има празна хижа. Една вдовица се омъжи повторно и се премести в дома на новия си съпруг. Помислих, че ще предпочетеш да легнеш с мене за първи път, без други хора да слушат звуците, които издават хората, когато се любят. Девиците са плахи създания. — Той й отправи изгарящ поглед. — Ти беше девица, когато те доведох в дома си. Така ли е и сега?

Фиона вдигна поглед, за да срещне очите на Торн. Възможно ли беше този свиреп мъж да изпитва нежни чувства? Наистина ли искаше да се съобрази с чувствата й? Най-вероятно мислеше само за собственото си удовлетворение.

— Зададох ти въпрос, Фиона.

Тя си спомни какво я бе попитал Торн и кимна.

— Да, още съм девица.

— Така си и помислих. Не се страхувай, няма да бъда груб.

Той я поведе по една утъпкана пътека. Хижата беше построена малко по-навътре, но достатъчно близо до фиорда, за да се открива великолепна гледка в ясни дни. Торн отвори вратата и я въведе вътре. Лъч лунна светлина, пробил мъглата, влизаше през отворената врата, разкривайки една празна стая без никакви мебели. В малкото огнище имаше само студена пепел.

— Ще запаля огън — каза Торн, когато видя, че Фиона потреперва.

Излезе навън и скоро се върна с наръч суха трева и подпалки. Коленичи пред огнището, удари по един кремък и поднесе стиска трева към искрата. След миг към тавана се издигна тънка струйка дим. Той раздуха пламъчето и се обърна към Фиона.

— Скоро ще се стопли. Почини си, докато намеря нещо удобно за лягане.

Фиона го изгледа, докато излизаше от хижата. Не можеше да разбере защо е толкова замислен. Да не го е преценила погрешно? Според нея не беше така. На викингите им се носеше славата, че са безогледно жестоки. Торн сигурно наистина се боеше от несъществуващите й магически способности и затова искаше да й създаде удобства.

Той се върна не след дълго, носейки борови иглички и мек мъх. Разстла игличките на земята и нареди отгоре туфите мъх. После свали наметалото си и го постла отгоре. Всичко се развиваше толкова бързо, че главата на Фиона се замая. Викингът я искаше. Беше го казал съвсем ясно още от самото начало. Това, че се ожени за нея, за да я има в леглото си, я обърка и шокира. Но тогава Торн проговори и тя разбра, че ни най-малко не се е променил. Беше същият надменен воин, какъвто винаги го бе виждала.

— Свали си дрехите, съпруго, и легни на нашето легло. Разтвори крака и приеми съпруга си с нежна и предана усмивка.

Думите му предизвикаха яростта, която бе очаквал. Нарочно бе използвал тези думи, за да подпали огън в нея — огън, който можеше да превърне в сладка страст.

— Не!

Той посегна към нея, но тя рязко се извърна.

— Къде е покорната съпруга, която ми беше обещана?

— Нищо не съм ти обещавала.

И тръгна към вратата.

— По-добре си помисли. — Торн я хвана без усилие. Тя се опита да се изтръгне, но ръцете му я държаха здраво. — Нима искаш да откажеш на съпруга си? Обеща пред твоя бог да ме почиташ и да ми се подчиняваш.

— Не ме докосвай!

— Държиш се така, сякаш ще те изям жива. Страхуваш ли се от мене, Фиона?

— Ти си викинг! Дълго преди да те срещна, съм чувала разкази за набезите на викингите и как нападат беззащитни жени.

Той й се ухили.

— Използвай магията си, ако те е страх от мене. Превърни ме в жаба.

Тя зарови лице в ръцете си, не можейки да отговори на подобно нелепо предизвикателство.

Торн хвана ръцете й и ги дръпна.

— Не, погледни ме. Няма да те нараня. Ще те взема толкова нежно, колкото мога. Няма значение, че се оженихме в момент на лудост. Сега ти си моя съпруга, а викингите уважават съпругите си. Искам да обичам тялото ти, Фиона. Така искам да съм вътре в тебе, че чак ме боли. Магьосница или не, с магия или не, аз трябва да те имам. И ще те имам!

Гласът му беше дрезгав от страст, но ръцете му бяха изненадващо нежни, докато откопчаваше токата, която придържаше наметалото й, и го сваляше от раменете й. Погледът му държеше нейния в плен. Огън и лед, помисли тя. Заливаха я чувства, породени от думите му. След миг тя потъна в топлината на изгарящия му поглед, докато той откопчаваше туниката й и тя се свличаше на пода.

На Торн му се стори, че вижда пред себе си богиня. Танцуващите пламъци хвърляха златисти отблясъци по кожата й. Сякаш бе пратена на земята само за да го измъчва. Дъхът му почти спря, разтърси го неудържим трепет. Този миг беше върхът на цяла вечност копнеж, цяла година диви мечти за жената, която го бе омагьосала. Той се беше върнал на Ман, за да я убие, а се бе озовал пленен в мрежата на нейната съблазън, не можейки с нищо да я нарани.

Один да му е на помощ, защото той знаеше, че в мига, когато влезе в тялото й, вече нищо в живота му няма да бъде същото.