Кони Мейсън
Викинг (21)

20

Фиона потъна като камък, повлечена от течението, което я подхвана и завъртя като песъчинка. Беше й студено. Ужасно студено. Потребността да диша, само преди миг толкова силна, вече не й изглеждаше важна, защото биенето на сърцето й се забави и почти спря. Тя знаеше, че смъртта е наблизо, и се изненадваше, че не е усетила зловещото присъствие на този тъмен дух, надвиснал над нея.

Фиона нямаше чувството, че умира. Но поради сковаващия костите й студ тя не усещаше почти нищо. Знаеше, че трябва да се опита да се спаси, и внезапно й хрумна, че трябва да свали ризницата си. Усилията едва ли си струваха, но тя започна да се бори с тежката плетена ризница. Помисли за Торн и колко много искаше да бъде с него. Започна да се бори по-усилено, толкова близко до безсъзнанието, че изтръпналите й ръце и пръсти просто отказваха да действат. Изведнъж чу успокоителен глас.

Не ти е време, дете.

Тогава едни ръце, които не можеше да види, издърпаха ризницата от нея и тя започна да се издига нагоре през тъмната, непрогледна вода, нагоре към светлината.

 

Торн не можеше да я открие. Тя бе останала толкова дълго под водата, че той се уплаши, че вече е мъртва. Гмуркаше се отново и отново в непрогледната дълбина, докато студът започна да отслабва рефлексите му и да отнема силата му, но още не искаше да се предаде.

Тогава като по чудо почувства копринени кичури коса да се пъхват в ръката му. Косата на Фиона. Той я стисна и заплува нагоре, докато накрая главата й се показа на повърхността. Тя като че ли не дишаше. Но той, без да съзнава откъде, бе намерил сили да свали бронята й. Това бе спасило живота й, защото Торн никога нямаше да я открие, ако бе потънала на дъното на фиорда.

 

Фиона изведнъж усети топлина, почувства слънчевите лъчи по лицето си, но не можеше да вдъхне първата глътки живителен въздух. Люшкаше се между живота и смъртта, осъзнавайки къде се намира, но без да може да реагира.

— Жива ли е? — запита Туролф тревожно.

— Не, мъртва е — каза Гарм, твърдо убеден, че животът окончателно е напуснал неподвижното тяло, извлечено от фиорда.

Торн не беше готов да приеме поражението. Някой му подаде кожено наметало, той уви Фиона в него и я притисна до себе си. Без да мисли, започна да я тупа по гърба, искаше да предизвика някаква реакция. И по чудо я предизвика, Фиона изпъшка и се размърда в ръцете му.

— Жива е! — извика Торн. — Слава на християнския бог, че ми я върна.

— Не е възможно, много време беше под водата — възрази Гарм невярващо.

Фиона извърна глава и изплю огромна глътка вода. Закашля се и отвори очи. Видя Торн, надвесен над нея, да я гледа с любов и безпокойство и му се усмихна с разтреперани устни.

— Какво стана?

— Едва не се удави — обясни й Торн. — Сега трябва да се стоплиш и да изпиеш нещо горещо. Щях да те загубя. Как успя да си свалиш сама бронята?

— Да, чудо е. Не съм си сваляла бронята — каза Фиона. Думите й се сториха абсурдни на Торн. Но преди да й зададе следващия въпрос, тя добави: — Помогни ми да стана.

— Фиона, не мисля…

— Още виждам кораба на Брита, Торн. — Очите й, застинали като стъклени, гледаха диво. — Трябва да направя едно нещо. Моля те.

Торн нерешително й помогна да се изправи. Тя се уви с наметалото и с треперещи крака направи няколко стъпки към брега. Торн тъкмо щеше да протестира, но размисли. Тя като че ли бе решена да сложи край на нещо, каквото и да беше то. Той застана до нея, готов да се притече на помощ, ако потрябва. Смая се, когато Фиона хвърли настрана наметалото, вдигна ръце към небето и заговори:

— Светкавици, гръмове, вятър и дъжд! Бесни морета и яростни бури! Стоварете се върху тези, които потъпкват закона на бога!

Торн се взря в нея с благоговение и страх. Тя като че ли току-що бе проклела Брита. Как беше възможно? Винаги бе отричала обвиненията, че е вещица. Никой освен вещица или магьосник не можеше да се обръща към стихиите и да призовава бурите, Фиона беше християнка. Нима беше и още нещо? Той знаеше, че тя познава старата религия на своя народ така добре, както и собствената си християнска вяра. И макар че притежаваше особени умения, никога не би ги използвала за зло.

— Какво става тук? — запита обезпокоен Туролф.

— Нищо. Фиона е изтощена, няма сили. Трябва да си почине, да стои на топло и да се нахрани. Върни се на бойното поле. Аз ще се погрижа за нея.

Гарм, Туролф и неколцината мъже, които ги бяха последвали, нерешително тръгнаха обратно към полесражението, а в това време Торн взе от земята наметалото и го уви около раменете на Фиона. Фиона почувства топлината му и се отпусна на гърдите му, изведнъж усетила крайно изтощение. Коленете й започнаха да се подгъват и Торн я взе на ръце.

— Добре ли си?

Тя го изгледа объркано.

— Да. Какво стана?

Той замря.

— Не знаеш ли?

— Знам, че едва не се удавих и ти ме спаси. Как ми свали бронята, без да разбера?

Сега Торн наистина загуби ума и дума.

— Не съм ти свалял бронята. Мислех, че ти си я свалила.

Фиона беше уморена, ужасно уморена.

— Ако аз съм я свалила, не си спомням нищо. Тя като че ли… отплува. Толкова странно беше. Бях сигурна, че ще умра, но след известно време не чувствах нужда да дишам. Мога да се закълна, че някой ми каза, че още не ми е дошло времето да умирам.

— Уморена си и си объркана — каза Торн, не знаейки как да тълкува странните й думи. — Спомняш ли си какво стана после, след като те извлякох от водата?

Тя поклати глава, виолетовите й очи бяха широко отворени в ням въпрос, а челото — сбърчено в размисъл. Накрая рече:

— Нищо не си спомням. Като че ли съм отворила очи преди миг в прегръдките ти. Станало ли е нещо важно?

— Не, нищо важно.

Щом тя не си спомняше нищо, по-добре беше да не й казва. Да забрави за странното й поведение и думите, прозвучали почти като проклятие. За щастие, само той беше достатъчно близо до нея, за да ги чуе. Гарм и Туролф не разбраха за какво точно става дума.

Фиона се сгуши на гърдите му, увита в наметалото, и той я понесе през гората към къщата. Шумът от битката бе утихнал. Тела се търкаляха сред изпотъпканите посеви; някои бяха мъртви, други само ранени. Роло още лежеше там, където беше паднал, локва заледена кръв се бе събрала под вкочаненото му тяло. Онези от хората му, които бяха оцелели, се оттегляха, накуцвайки, към гората. Радостните победители вече празнуваха, отваряйки бъчвите с най-хубавата бира и вино на Роло.

Торн внесе Фиона в къщата. Рика и Тайра ги следваха, кършейки ръце с разтревожен вид. Торн остави Фиона на пейката до огнището и пъхна още няколко цепеници в огъня. Когато викна да донесат горещо вино, една робиня веднага се завтече.

След известно време топлината на огъня и горещото вино посвестиха Фиона. Тя свали коженото наметало, за да изсуши мокрите си дрехи на огъня.

— Може би има някои дрехи на Брита, с които да се преоблечеш — предположи Рика. — Да ида ли да проверя?

— Няма да нося нищо, което е било на Брита — заяви Фиона.

— Тя ще има нови одежди, достойни за кралица, когато получи възможност да се порови в дрехите, струпани на кораба ми, или в тези, които Роло държеше тук, в къщата.

Малко след това в залата влязоха Туролф, Гарм и Арен.

— Изпратихме мъртвите във Валхала — каза Гарм. — Аз ще откарам моите загинали воини у дома, за да ги изпратят семействата им както подобава.

— Фиона добре ли е? — запита Туролф.

— Ще се възстанови — отвърна Торн. — Смяташ ли да се върнеш в нашата къща?

— Ще придружа Рика и Гарм до Берген — каза Туролф. — Ще се върна, след като се оженим.

— Трябва да решим какво да правим със земите на Роло — каза Торн.

— Твои са, ако ги искаш — предложи Грам.

— Не. Мене ме чакат нови земи на остров Ман.

— Понеже граничат с имението на Туролф — изрече замислено Гарм, — трябва да останат на него. Смятай го като част от зестрата на Рика. Останалото сигурно е някъде в къщата.

— Ще го открием — увери го Туролф.

— Кажете ми, когато се приготвите за път, защото нямам търпение да се върна у дома. Гарда ще се безпокои, ако не се върна навреме.

Гарм се сбогува и Туролф тръгна с Рика да търсят ценностите й. Само Арен и Тайра останаха в залата с Фиона и Торн.

— А ти какво ще правиш, Арен? Ще останеш ли тук, или идваш с мене и Фиона да си търсиш късмета на Ман?

— Идвам на Ман — заяви Арен. — Нямам собствени земи и е чудесно, че имам възможност да стана земевладелец. Тайра също мисли така.

— Значи се разбрахме. Ще отплаваме веднага щом корабите ни бъдат снабдени с храна и екипаж. Повечето от моите хора нямат земя и искат да отплават заедно с мене и да си намерят земи. Тези, които имат семейства, ще се върнат по-късно да ги доведат, ако там им хареса.

— Всичко си е на мястото — възкликна щастливо Рика, когато влетя в залата заедно с Туролф. — Намерих си украшенията, дрехите и всичко, което донесох със себе си — беше прибрано в един сандък в стаята на Роло.

Изведнъж една робиня се осмели да коленичи пред Фиона.

— Господарке, моля те — каза тя плахо. — Ти ме помниш, аз съм Ерика. Миста е зле наранена и трябва да се лекува. Ще я прегледаш ли?

— Кой я е наранил? — попита Торн.

— Роло я преби, господарю. Всички ни заповяда да набият, но тя си изпати най-много. Тя дойде при тебе през онази нощ да ти каже къде да търсиш Фиона.

— Ще я прегледам — каза Фиона.

И се обърна към Торн.

— Ще пратиш ли някого до лагера на Гарм да донесе торбичката ми с билки?

— Аз ще отида — надигна се Торн от мястото си. — Имам да си взема някои неща оттам, преди Гарм да е тръгнал.

Фиона отново насочи вниманието си към робинята.

— Къде е Миста?

— Тук съм, господарке.

Една дребна, измъчена жена пристъпи към нея.

Фиона я погледна и пребледня, ужасена от сърцераздирателното състояние на жената. Дясната й ръка беше подута, бе станала двойно по-дебела от лявата. Явно е била счупена и оставена без никакви грижи. Костите не бяха заздравели добре и се беше получила инфекция. Лицето й беше цялото червено от треската, явно много я болеше.

— Ерика, настани Миста да легне в стаята на Брита — нареди веднага Фиона. — Искам много гореща вода, много чисти парцали и остър нож. Трябва ръката да се разреже и да се отцеди отровата.

Веднага щом Миста бе настанена в леглото, Фиона се залови за работа, възползвайки се от цялото си умение и познания, които бе получила от Бран. Трябваше тялото на робинята да бъде очистено от отровата, иначе тя щеше да умре.

 

Фиона направи всичко възможно за излекуването на Миста. Стана много късно и Ерика дойде да седи при болната, за да може Фиона да си почине малко. Торн я очакваше в залата.

— Ела да хапнеш нещо — подкани я той. — Много ти се събра днес.

— Не съм гладна, наистина, само съм малко уморена.

Преди да разбере какво става, Торн я вдигна и я понесе към спалнята на Роло.

— На него вече няма да му трябва — каза той и я положи на леглото, постлано с кожи, отпускайки се до нея. — Казвал ли съм ти колко си необикновена?

— Не съм по-различна от другите жени.

Той започна да я съблича бавно и невероятно нежно.

— Не приличаш на никоя жена, която познавам.

— Още ли мислиш, че съм вещица?

— Мисля за тебе като за жената, която обичам. Бран беше прав. Съдбата ни е създала един за друг. Хайде, заспивай, любов моя. Заслужила си си съня.

През нощта над морето се разрази свирепа буря. Торн не помнеше да е виждал нещо подобно. Вятърът виеше, изтръгвайки дървета от корен, събаряйки постройките, които не бяха направени достатъчно здрави, за да издържат на яростта му. Гръмотевици разтърсваха къщата, светкавиците деряха небето. После дойде дъждът. Плътните струи, носени от вятъра, шибаха гневно земята. До сутринта бурята утихна, оставяйки земята покрита с жалки останки.

За щастие стихията бе пощадила флагманския кораб на Торн и още два дракара. Но други два бе изтръгнала от котвите, запратила върху скалите и раздробила на парчета. На следващия ден Торн започна да пълни с провизии оцелелите кораби и да събира екипаж за предстоящото пътуване до Ман.

За голяма радост на Фиона треската на Миста мина след два дни, а ръката й показваше окуражаващи признаци на подобрение. Гарм и Туролф вдигнаха лагера и след продължително сбогуване потеглиха за Берген. Същия ден морето изхвърли на брега дракара на Брита. Мачтите му бяха пречупени, платната на червени и бели ивици — разкъсани на парчета. Торн и Арен работеха нещо на „Гарванът на Один“, когато дракарът изплува тайнствено от мъглата. Те веднага оставиха работата си и се покатериха на борда му. Не бяха очаквали да ги посети призрачен кораб, но точно това намериха.

Никъде нямаше признаци на живот. Доказателствата, че е пострадал от скорошната буря, се въргаляха навсякъде. Явно хората са били пометени през борда. Торн искаше да вярва, че Фиона няма нищо общо с това, но сърцето и умът му говореха друго. Дори тя да не си спомняше нищо, той беше убеден, че Фиона е проклела Брита.

— Какво е станало според тебе? — запита Арен любопитно.

— Никой кораб в открито море не може да оцелее в такава буря, каквато имахме преди две нощи — каза Торн. — Това е тъжен, но заслужен край за Брита. Тя се опита да унищожи всичко, което обичах, и си навлече божия гняв.

Изведнъж той почувства остра нужда да види скъпото лице на Фиона. Да я притисне до сърцето си. Да й каже, че я обича. Не пожела да обясни нищо на Арен, просто се обърна и се отдалечи.

* * *

Нямаше нужда да казват на Фиона за смъртта на Брита. Тя тъкмо подреждаше топовете плат, които бе намерила в къщата, и подбираше онези, от които искаше да ушие нови туники за себе си и за Торн, когато получи видение.

Отначало не виждаше нищо, само тъмнина. Черна, задушаваща тъмнина. Бореше се да си поеме дъх. Сякаш отново преживяваше страшната си среща със смъртта. Изведнъж булото на тъмнината се вдигна и я заслепи ярка светлина. Видя се застанала на дъното на морето. Водата я обграждаше, но това не й пречеше да диша. Безжизнена женска фигура заплува към нея с широко отворени невиждащи очи. Беше Брита, оплетена в гъсти водорасли, дългата й руса коса се носеше около нея в призрачната тишина.

Фиона извика сепнато и падна върху топовете плат. Така я намери Торн, облегната на един топ яркочервена коприна, с бяло като пресен сняг лице.

— Фиона, какво има? Болна ли си?

Тя поклати глава.

— Нищо ми няма.

— Имала си видение — каза Торн убедено. — Искаш ли да ми разкажеш?

— О, Торн. — Той протегна ръце и тя се сгуши до него. — Наистина имах видение. Брита е мъртва.

— Да, права си, любов моя. Приливът донесе дракара й, празен и опустошен. От бурята. Всички на борда са загинали. Това ли видя?

— Видях само Брита. Носеше се по дъното на морето.

Той целуна треперещите й устни.

— Това е волята на бога, любов моя.

Наистина го мислеше, макар че навеки щеше да запомни тази гледка — Фиона, проклинаща жената, която се бе опитала да я убие. Божията воля или заклинанията на една магьосница, това нямаше никакво значение за него. Както и да е, Брита беше наказана. А той никога нямаше да сподели с Фиона подозренията си. По-добре тя да не помни нищо.

Изведнъж Фиона осъзна какво е изрекъл Торн.

— Да не искаш да кажеш волята на Один? Или на Тор? Разбра ли, че току-що се позова на моя християнски бог?

— Да, знам добре какво казах. Когато се бях простил с всякаква надежда да те намеря жива в студените води на фиорда, се помолих на моите богове да те спасят. Но те решиха да не ми отговорят. Тогава от отчаяние се помолих на твоя християнски бог и му обещах да стана християнин, ако той те върне при мене. След миг ти буквално изплува в прегръдките ми.

Фиона го загледа с върховно неверие.

— Сигурен ли си, че искаш да приемеш моя християнски бог?

— Да, аз винаги държа на обещанията си. Сега, като си помисля, може би това е било намерението на Бран. Защо иначе бих позволил на една обикновена робиня да ме накара да се оженя за нея, когато можех да я взема по собствена воля — ако не е било, така определено от някаква висша сила? Никога нямаше да потърся християнски свещеник да извърши церемонията, ако не е било съдено да стана християнин. И защо ще оставям родината си, за да се заселя на остров Ман, ако бог не е пожелал това?

Фиона го прегърна с грейнало лице.

— Обичам те, господарю викинг. Ще живеем щастливо на Ман. Бран ми го обеща.

— Обичам те, магьоснице — отвърна й той нежно. — Винаги съм те обичал. От първия миг, когато те видях, бях омагьосан. Никога няма да се откажа от тебе. Ще трябва да понасяш присъствието ми, докато смъртта ни раздели.

Фиона извика изненадано, когато той я грабна на ръце и я отнесе в спалнята им. Затръшна вратата с ритник и я пусна полека да се плъзне до твърдото му тяло, докато краката й накрая докоснаха пода. После започна да я съблича бавно, с неописуемо удоволствие.

— Посред бял ден е — каза Фиона изчервена. — Какво ще си помислят хората?

— Че искам съпругата си и не мога да чакам идването на нощта, за да я имам. Ще ми откажеш ли?

Никога няма да ти откажа — изрече пламенно Фиона, откопчавайки токата на туниката му, за да я остави да се плъзне надолу по тялото му. — Искам те, Торн Безмилостни. С цялото си сърце.

Двамата паднаха на леглото от кожи, с преплетени ръце и крака, а сърцата им биеха като едно. И двамата бяха готови, жадни да вкусят любовта си. Фиона разтвори крака и Торн се вмъкна между тях. Ръката му се спусна към влажната й плът, за да я подготви за влизането му. Той изстена и цял се разтърси, когато тя обля ръката му със сладкия си сок. И с вик на чиста, раздираща страст се гмурна в нея.

Започна да я люби нежно, яростно, властно. Докара я до ръба на лудостта, а после я остави да се върне бавно в действителния свят. Когато и двамата едновременно достигнаха блаженото място на непоносимо вълшебство, от устата й се изтръгна един-единствен вик:

— Торн!