Амбър Кей
Джена (9)

Девета глава

Джена изпъшка, болеше я всеки мускул от тялото. Какво й ставаше? Защо възглавницата й бе толкова твърда и неудобна? Един от конете изпръхтя и я върна към действителността.

Тя и Джейсън бягаха един господ знае от кого и това бе втората нощ, през която спяха на пътя, ако изтощението, каращо я да губи съзнание, можеше да се нарече сън. Дори не си спомняше как се е пъхнала под купчината чулове и пелерини, предпазващи от студа. Нея и Джейсън…

Но къде беше той?

Надигайки се рязко, тя си наложи да вдигне натежалите като олово клепачи. Трябваше да е някъде наблизо. Никога не би я изоставил.

Напълно разсънена, тя огледа околността. Двата коня зобеха, пред всеки имаше малка купчинка овес, тъй че Джейсън не можеше да е далеч.

Някакъв шум привлече вниманието й, но не видя никого. Не смееше да извика, ами ако не е Джейсън? Ръцете й изстинаха. Да не би този, от когото се криеше той, да е наблизо? Дали мъжът, когото бяха оставили в гардероба в Париж, не се бе освободил и не ги е настигнал? Сърцето й заби лудо.

Отново чу шума. Някой си подсвиркваше весела мелодийка, тихичко и фалшиво. Не би могъл да е някой, който ги преследва, сигурно бе Джейсън.

Облекчението отпусна напрегнатото й тяло и тя легна обратно на бързо изстиващата земя.

— Джена, колкото и да ми се иска да дойда при теб, за да довършим започнатото вчера сутринта, не смея — каза Джейсън, прекъсвайки мелодийката, за да й се усмихне. — Трябва да излезем на пътя. Слънцето ще изгрее напълно, докато оседлаем конете.

Замаяна от бързата промяна в чувствата — страха, че може да е изчезнал, и желанието в откровеното му признание, Джена се засмя. Но веднага стана сериозна, щом се повдигна на лакти и се взря в него на оскъдната светлина. Не изглеждаше опасен, освен дето я караше да се вълнува. Беше твърде смущаващ с дяволито падналата на челото му коса и добре оформените устни, извити в многозначителна усмивка.

Проблясването на белите зъби само подчертаваше колко е пораснала брадата му. За разлика от златистия като мед цвят на косата, брадата му бе червеникавокафява, със златисти нишки. Прииска й се да потрие длан о бузата му, за да види дали косъмчетата са още твърди, или са пораснали достатъчно, та да са като козинка.

Устоя на импулса да посегне към него и вместо това се намръщи.

— Трябваше да ми се обадиш, преди да се отдалечиш. Можеше да ти се случи нещо и нямаше да знам къде да те търся.

Усмивката му стана още по-многозначителна.

— Откакто се любехме, не мога да те оставя дори за миг. — Той я погледна весело. — Какво ли ще е, като се опознаем съвсем.

Джена усети как се изчервява от откровеното му обяснение. Но закачката му какво би могъл да очаква от нея, след като се любят докрай, й напомни колко близки бяха станали. В тялото й отново се разгоря огънят, подпален от него.

Тя затвори очи, та да не вижда жадния му поглед. Това трябваше да престане. Беше непочтено и жестоко да оставя Джейсън да мисли другояче.

Отваряйки отново очи, стиснала решително юмруци, за да устои на желанието в очите му, тя знаеше, че трябва да му каже за Ричи. Само така можеше да възпре Джейсън да я люби тъй всеотдайно и красиво.

— Джейсън, аз… тоест ние… — Тя не можа да довърши. Не искаше да му каже. Не искаше да види как възхищението в очите му ще изчезне.

Погледът й не издържа на огъня в неговия и тя се размърда в завивките, опитвайки се да стане. Знаеше, че не е честно да премълчи за Ричи, но… но беше слаба. Искаше през остатъка от пътуването им да се наслаждава на чувствата, които Джейсън не се стараеше да прикрие. Ала щом стигнеха до Брюксел и Джейсън отново поемеше задълженията си на шпионин, нямаше да е късно да му каже, че бъдещето им заедно е невъзможно.

— Знам — каза Джейсън, опитвайки се да успокои очевидната й нервност, — не биваше да те стряскам. — Той вдигна рамене. — Никой джентълмен не би говорил тъй откровено с дама. Права си, трябваше да ти се обадя, щом станах, но ти толкова дълбоко спеше, а и знаех, че си уморена до смърт — обясни й той с разкаян вид. — Извинявай.

— Не, няма нищо, Джейсън. — Чувстваше се като лицемерка, че не му каза за Ричи. Успокояваше се с мисълта, че каквото и да изпитваше Джейсън към нея, не бе споменал за брак. Впрочем може би тя виждаше в очите му отражението на собствената си любов към него. Той не бе й казал, че я обича.

Разсъждавайки така, тя се отърси от чувството за вина и пое ръката, която той й подаваше.

Джейсън я изправи на крака.

— Ти си толкова прекрасна и благородна, и храбра, Джена — каза той, взимайки я в прегръдката си.

Притисната плътно до гърдите му, усещайки равномерното биене на сърцето му под бузата си, Джена знаеше, че не притежава всички тези качества. Не беше прекрасна и благородна, и хубава, а измамна, подла и страхлива. Би трябвало сега да му каже за обещанието си, но не можеше. Твърде много го обичаше и го искаше до себе си, за да сложи изведнъж край на всичко това, казвайки му истината. В Брюксел щеше да има достатъчно време да разсее илюзиите му.

Много скоро изостави притесненията си за илюзиите му, нагаждайки се към хода, поддържан от Джейсън през целия ден, ход, каращ я да се чувства като разглобена. Правеше всичко възможно да се държи изправена на седлото и да не му додява с оплаквания.

Знаеше, че и на Джейсън му е тежко, колкото на нея, особено с тази рана. Сигурно го сърбеше ужасно. Но той не проронваше дума. Значи и тя можеше да се справи.

Когато той най-сетне обяви, че спират за нощувка, някъде по средата на едно житно поле без дървета или постройки, тя бе безчувствена от раменете надолу. Вече не усещаше нито дали е студено, нито дали духа. Десният й крак, опирал се плътно в седлото близо дванайсет часа само този ден, тежеше като олово.

Слизайки от коня, тя не издържа и подгъна крака, свличайки се тежко на земята. Джейсън я хвана, преди да падне.

— Джена! — Обхващайки талията й с ръка, той й помогна да стигне до мястото, където бе проснал един чул. — По дяволите! Не биваше да ти позволявам да яздиш на тая проклета измишльотина. Щом стигнем до следващия град, ще се опитам да сменя това идиотско дамско седло.

По някакъв начин тя успя да се усмихне.

— Не ставай глупав. Знаеш, че не бива да рискуваме. Който и да ни преследва, може вече да ни е настигнал и ако привлечем вниманието, ще ни открият. Не — поклати тя глава. — Един добър сън и ще се оправя.

— Да — каза той саркастично. — И аз ще съм оздравял. — Въздъхна и свали шапката си, прокарвайки пръсти през косата и превръщайки сплесканите къдрици в безредно разрошена маса. — Господи, Джена, как искам да не ти се налагаше да изтърпяваш всичко това.

Гърдите на Джена се свиха от угризение. Джейсън бе толкова уморен, че около устата му се бяха врязали дълбоки бръчки, а под очите му имаше тъмни кръгове. А пък тя прибавяше още към проблемите му. Усмихвайки се нежно, посегна и прибра назад кичура, паднал над окото му.

— Всичко е наред, Джейсън. Признавам, че бих предпочела да те срещна при по-добри обстоятелства, например на бал. Щеше да е по-удобно да яздим в парка, задълбочавайки приятелството си, но въпреки това съм благодарна, че сега сме заедно. Опознах те много по-добре, отколкото би било възможно при идеални условия.

Той се олюля на пети, по лицето му се беше изписало учудване.

— Да намираш нещо положително в плачевната ни ситуация — Джена, не бих могъл да открия по-добър партньор от теб, дори да търсех до второ пришествие. Обещавам ти, че щом стигнем в Брюксел, ще се реванширам.

Джена примигна, за да се освободи от влагата, която похвалата му извика в очите й. Бе толкова искрен и тя толкова много го обичаше. Опита се да се засмее въпреки свитото си гърло.

— Но засега Брюксел е далеч, а ние сме капнали от умора.

— Така е. — Той изсумтя, докато се надигаше, за да се погрижи за конете преди сън.

Джена също стана, поемайки своя дял, твърдо решена да помогне на Джейсън. Дори когато той й се скара и й нареди да седне и да си почива, тя продължи да разтрива потното тяло на своето животно.

Когато най-сетне се нахраниха с оскъдните запаси от хляб и сушено говеждо, тя едва държеше очите си отворени. Представа нямаше как се справя Джейсън.

Щом се пъхнаха под завивките, тя бе благодарна, че умората не й позволи да се отдаде на любовни мечти. Макар да желаеше Джейсън с цялото си същество, знаеше, че е безнадеждно. Затуй му пожела лека нощ и се унесе почти начаса.

По дълбокото й равномерно дишане Джейсън разбра, че е заспала още преди той да бе успял да се намести както трябва до нея. Обърна се настрани, тъй че тялото й легна в извивката на тялото му. Ала за него тя бе повече от обект, с който да задоволи страстта си. През краткото време, откакто я познаваше, бе доказала, че притежава куража и предаността на мъж. И по-важно — бе станала господарка не само на желанията му, но и на сърцето му.

Отстрани кичурчетата коса от кока й, гъделичкащи носа му, наслаждавайки се на начина, по който косъмчетата полепнаха по пръстите му. Дори тези кичури бяха неделима част от него. Такова малко нещо, но за него бе важно, защото го караше да осъзнае, че не иска просто да се люби с нея. Искаше да я държи в прегръдките си и да й се любува. Искаше да се събужда до нея всяка сутрин до края на живота си. Искаше да се ожени за нея и да имат деца… техни деца. Закле се, че ще постъпи точно така.

* * *

— По дяволите! — измърмори Джейсън, щом студените капки закапаха по челюстта му, а после и по врата. Зъбите му затракаха и дори топлината от тялото на Джена, притиснато до неговото, не можеше да премахне сковаващия студ.

Нямаше нужда да отваря очи, за да разбере, че вали или в най-добрия случай — ръми. Това, което го изненада, бе муцуната на коня, надвесена над него. Тихото изцвилване му подсказа, че животното също не се чувства добре.

Измъквайки се от топлата прегръдка на Джена, Джейсън неохотно изпълзя от импровизираното им легло и даде на коня овеса, от който се нуждаеше. После протегна изтръпналите си мускули и погледна към намръщеното небе, осъзнавайки, че е по-късно, отколкото мислеше. Облаците, скриващи слънцето, бяха объркали вътрешния му часовник и той се бе успал.

Нахлупвайки шапката си, макар и тя да бе мокра колкото дрехите му, Джейсън се върна на мястото, където Джена продължаваше да спи. Кокът й се бе разхлабил още повече и кичурчета коса обгръщаха лицето й в огнен ореол. Гъстите кафяви мигли подчертаваха бледността на кожата й, а устните й бяха извити нагоре като розови листенца.

Беше по-хубава, отколкото можеше да си представи, красотата й бе едновременно и физическа, и духовна. Късметът го бе изпратил не другаде, а точно пред нейната врата.

Ала късметът нямаше да остане с него, ако губеше време. Отърсвайки се от приятните мисли за любовта си към Джена, той я разбуди с пестеливи думи и започна да събира нещата им. Щеше да има по-добро място и време да я люби.

Джена отвори очи и погледна сънено към небето. Времето бе станало от лошо по-лошо, а вчера си бе мислила, че вече нищо не е в състояние да увеличи изпитанията им. Но ето че природата я опровергаваше.

— Благодаря — изрече тя, когато Джейсън й подаде последното парче сирене. Бяха свършили хляба предния ден, вече бе започнал да мухлясва. Сега им оставаше само малко сухо месо.

Краткото кимване в отговор изразяваше по-ясно от всякакви думи какво мисли за деня. Явно и двамата бяха на едно мнение.

Единственото, което я топлеше, бе споменът за прегръдките на Джейсън. Въпреки изгарящото желание, възпламенено от мислите й, тя продължаваше да е безкрайно нещастна. Внезапно, вместо да заобиколи малка групичка постройки, Джейсън се насочи право към тях. Тя знаеше, че го прави заради нея и не можеше да му позволи.

Пришпорвайки коня си в галоп, тя го настигна.

— Джейсън, недей. Добре съм.

Той се обърна да я погледне. От периферията на шапката му капеше вода.

— Джена, по теб не е останало сухо място. Устните ти са посинели от студ. Тази нощ ще преспим на топло.

Трябваше да го убеди, че се чувства добре.

— Може да съм мокра и да ми е студено — нямаше как да отрече очевидното, — но съм издържала и на по-лошо от това. Не бива да поемаме такъв риск.

Той я погледна изпитателно, после вдигна рамене.

— Е, ти може и да си направена от по-здрав материал, но аз не съм.

В тъмнината, подсилена от облачното небе, тя не успяваше да го види ясно. Сега, в златистата светлина, идваща от вратата на една кръчма, която някой току-що бе отворил, тя видя колко са изтънели устните на Джейсън и колко бе бледа кожата му. Изглеждаше тъй, сякаш всеки миг ще се строполи от седлото.

— О, господи, каква егоистка съм.

Без да се колебае и секунда, Джена скочи на земята, потъвайки до глезените в кал. Но това омекоти слизането й от коня, което в противен случай щеше да й причини болка, понеже краката й бяха толкова изтръпнали, колкото и предната нощ.

Джейсън последва примера й. Поемайки юздите на двата коня, той ги завърза за един стълб, тъй като никой не им се притече на помощ.

— Господи — измърмори той, докато водата се стичаше между пръстите му от подгизналата й пелерина, — ти си по-мокра, отколкото мислех.

Тя успя да се усмихне, но не каза нищо, докато пристъпиха прага. Топлина — като стена от пламъци ги посрещна за добре дошли. Едва след това тя се огледа наоколо. Голямото помещение бе празно, с изключение на двама грубовати мъже, вероятно фермери, които се грееха край камината, стискайки в ръце големи чаши. Въпреки това миришеше силно на пот и вкисната бира.

— Не е много — каза й Джейсън на ухо, — но ще свърши работа.

— По-добре, отколкото навън — съгласи се тя.

Той й се усмихна благодарно и тъкмо тогава от една странична врата се появи слаб човек с мръсна сива престилка, препасана на кръста. Явно собственикът, който ги огледа изпитателно.

— Какво ще обичате? — каза накрая на фламандски, едва движейки устни.

— Искаме стая — отвърна Джейсън на същия език. Джена се постара да не издаде изненадата си. Не бе разбрала, че вече са в Белгия. За тях бе добре, че Джейсън говореше фламандски, макар и не тъй добре като френския. Тя знаеше само английски, френски и италиански.

Веднага след тази мисъл я обзе закъсняло любопитство какво ли още знае Джейсън. Беше забележително образован, за да е само шпионин. Вече толкова време бяха заедно, а едва сега й хрумна да се запита какъв е той всъщност.

До този момент бе приела, че е англичанин, предан на каузата на страната си, който освен това свободно говори френски. Макар това да не бе обичайно, не бе и невъзможно. Много френски емигрантки се бяха омъжили за англичани и оттук можеше да се обясни френският му. Но какво обясняваше фламандския?

С крайчеца на окото тя го наблюдаваше, докато се пазареше със собственика, и установи, че дори в жалките си одежди Джейсън се държеше с увереност, изискваща от околните подчинение. Продължи да го изучава — от широките му рамене до непринудената грациозност в движенията.

— Джена — каза Джейсън на френски, — стопанинът има една стая, която може да ни даде за през нощта. Ела.

Щом спуснаха резето на тежката дъбова врата зад себе си, тя се обърна към него.

— Кой си ти, откъде знаеш три езика?

Лицето му бе непроницаемо.

— Защо питаш?

Объркана и разочарована, че не го е сторила по-рано, тя отпусна рамене.

— Веднъж вече те попитах.

Той я погледна изпитателно, после свали подгизналия си жакет. Обръщайки се, отиде до камината и се зае да разпалва малката купчинка дърва.

Джена се втренчи унило в гърба му, знаейки, че няма да й каже нищо. Но се успокояваше, че всъщност за нея миналото му е без значение. Познаваше го по-добре от всеки друг на света, включително леля й Хестър, майка й и Ричи.

Да, Ричи. Нейното бъдеще. Тя примирено въздъхна, глухо отчаяние сви сърцето й.

Джейсън се озова до нея, лицето му бе изпито от умора, но очите — изпълнени със загриженост. Прегърна я, както беше с мократа пелерина.

— Бих дал живота си за теб, Джена, но не мога да ти кажа кой съм. Не още. Заловят ли ни, всичко, което знаеш в повече, би увеличило рисковете ти. Довери ми се.

Можеше ли да не му се довери? Та тя толкова го обичаше и пренебрегваше всяко благоразумие.

Скланяйки чело на гърдите му, тя обви с ръце кръста му.

— Вярвам ти, Джейсън. — И почти шепнешком добави: — Прекалено много те обичам, за да не ти вярвам.

Той повдигна брадичката й, тъй че очите им да се срещнат.

— И аз теб.