Амбър Кей
Джена (7)

Седма глава

Джена се загледа в непреклонното му изражение, опитвайки се да види там мъжа, в когото се влюбваше. Къде бе останал нежният кавалер с чувство за хумор и искрено съчувствие? Скрит зад маската на шпионина. Но всичко това нямаше значение. Който и да бе той в действителност, тя го желаеше.

В този миг не я интересуваше обещанието й към Луиджи. От значение бе само, че тя и Джейсън са заедно и ще оцелеят заедно.

Но знаеше, че е нередно. Честта й повеляваше да се отдръпне от Джейсън. Вдигайки решително брадичка, надявайки се да се сдобие с необходимата й воля да му устои, тя се отдръпна. Посочвайки разсеяно тялото на пода, тя попита:

— Какво ще го правим?

— Ще го вържем и ще го пъхнем някъде, където да не могат лесно да го намерят.

След дълги напрегнати минути техният нападател бе скрит в гардероба. Джена обърса чело с опакото на ръката.

— Това ли е мъжът, който те рани?

Джейсън се отпусна върху леглото, помагайки си с ръжена. Дори с помощта на Джена напъхването на нападателя им в гардероба се бе оказало трудна задача. Колкото и да му бе неприятно да признае дори пред себе си, тя бе права. Не беше готов да пътува.

Устните му се свиха, докато отговаряше на въпроса й:

— Не знам. Възможно е. Не успях да видя добре мъжа, който ме намушка. Носеше маска върху долната част на лицето.

— О! И все пак остава въпросът как този човек те е намерил.

Облягайки се на възглавниците, Джейсън си пое дълбоко въздух. Имаше нужда да отпусне тялото си, та болката да намалее.

— Не знам, освен ако не е успял да открие следите ми. — Той млъкна, за да се намести и трепна от острото придърпване на раната. — Мислех, че съм внимавал да не капе кръв, но може и да не е било така.

— Дали ще се появят и други?

Той вдигна поглед — тъкмо навреме, за да види как безпокойството помрачава челото й, преди тя да се обърне. По дяволите! Не искаше да я въвлича в това. Но я бе въвлякъл и беше твърде късно да се оттегли. Независимо дали му харесваше или не, тя бе дълбоко замесена в мисията му, сякаш е била с него от самото начало.

— Не знам, Джена. Може би. — Късият отговор изцеди и малкото сили, които му бяха останали. — Трябва скоро да се махнем оттук. Имам нужда от истинска храна, не от бульон.

Тя се обърна и се втренчи в него. Всеки друг път Джейсън би се възхитил от духа й и дори би я по-дразнил, но не и сега.

— Или ще ми дадеш храната, от която се нуждая, или сам ще сляза до кухнята да си я взема.

— Не ми оставяш голям избор — възкликна тя.

— Не — отвърна той, гласът му стана равен и кимна с глава по посока на гардероба, където бяха скрили натрапника, след като го бяха вързали и запушили устата му. — Той не ти оставя избор. Щом души наоколо, много е вероятно да го последват и други.

На Джейсън му се искаше тя да се съгласи. Нямаше сили да се бори с нея, както и със слабостта на тялото си.

— Ще ти донеса говеждо — каза тя накрая — и хляб и сирене.

Виждаше, че ще го направи неохотно, а би искал да му помага с желание. Но дали щеше да е така или не, все едно — той трябваше да се наложи.

— Добре. Освен това приготви и опаковай достатъчно храна за една седмица.

— Какво?

Той повдигна веждите си.

— Нали ме чу? И се преоблечи, като приключиш с това. Сложи си някоя пола и блуза, останали от твоите прислужници. Ще ти трябват дебела вълнена наметка, ръкавици и подходящи обувки. — Той се намръщи с надеждата да й втълпи, че нещата не търпят отлагане. — На мен ще ми трябват удобни панталони, риза и пелерина. Докато приготвяш храната, аз ще потърся в стаите на прислугата. — Накрая едва чуто промърмори: — Ах, ако имах оръжие.

— Искаш оръжие?

— Да, Джена. Трябва да имам нещо, в случай че ни нападнат по пътя. Не мога винаги да разчитам на късмета, че ще чуя как някой се прокрадва или пък ще успея да се скрия, преди да го ударя по главата.

— Може би ще ти намеря нещо — каза тя и сбърчи чело.

Надеждата, че вече е започнала да приема онова, което трябваше да стори той, повиши настроението му.

— Ще се радвам, ако можеш. И, Джена — той замълча, — уповавам се на Бога, че ще мога да те защитя от бъдещи опасности. Ще направя всичко възможно да те отведа невредима до Брюксел.

Тя въздъхна, раменете й се поотпуснаха.

— Знам, че вършиш онова, което считаш за правилно, Джейсън, и съжалявам, че трябва да се грижиш и за мен. Ще се постарая да ти е по-леко.

Той пристъпи напред и я целуна.

— Изобщо не ми тежиш, Джена. Само ми се искаше да се бяхме срещнали при други обстоятелства.

Очакваше от нея примирено разбиране, не дълбоки кафяви очи, които го гледаха тъй, сякаш току-що й бе нанесъл смъртоносен удар. Какво бе сторил, та да предизвика подобна болка? Вдигна брадичката й и я погледна отблизо в очите.

— Джена, какво съм направил, та ме гледаш по този начин?

Вместо да му отговори, тя дръпна глава, за да се освободи от ласката му, и излезе от стаята, без да се обърне назад. Джейсън я наблюдаваше, докато вратата се затвори.

Нещо не беше наред, а той нямаше представа какво. Докато се навеждаше да потърси отново ножа, който нападателят възнамеряваше да използва срещу него, Джейсън обмисляше поведението на Джена. Не смяташе, че тя се бои от предстоящото пътуване, освен това му бе казала, че би могла да му намери оръжие, тъй че не бе и реакция на насилието, когато бе повалил натрапника.

Не можеше да проумее какво не е наред, а и нямаше нито време, нито сили да продължи да мисли за това. Точно сега трябваше да бърза. Скоро мъжът щеше да дойде в съзнание, а шнуровете от пердето, с които бяха завързали ръцете и краката му, нямаше да издържат дълго.

Използвайки ръжена като бастун, Джейсън стигна до вратата. Плашеше го перспективата да изкачи стълбите до стаите на прислугата, но знаеше, че трябва. Е, добре, колкото по-скоро започне, толкова по-бързо ще свърши.

* * *

В кухнята една мишка се шмугна под масата и Джена изплашено подскочи. Кръвта забуча болезнено в ушите й и бяха необходими няколко минути, за да се успокои. Реакцията й бе прекалено бурна — доказателство за опънатите й нерви.

Налагаше се да признае, че Джейсън е прав. Щяха да са в по-голяма опасност тук, отколкото ако тръгнат. Трябваше да престане да се противопоставя и да му помогне.

Бързо приготви месо, сирене и хляб за цяла седмица и ги опакова. На една чиния натрупа изобилие от храна, за което Джейсън само можеше да мечтае, и прибави голяма чаша топло мляко.

Постави всичко на таблата и тръгна към вратата тъкмо когато Джейсън влизаше, използвайки ръжена за опора. Бе облякъл дрехи, взети от шкафа на някой от лакеите. Вълнена шапка с широка периферия падаше ниско на челото му, закривайки очите и хвърляйки сянка върху квадратната челюст. Собствените му ботуши, поизносени, но здрави, се виждаха изпод тежките дипли на кафява пелерина.

— Добре ли е така? — Щом тя кимна, той се усмихна: — Хубаво. Може би ще успея да заблудя враговете си. Които и да са те.

Сваляйки шапката, той я хвърли на масата до чинията и посегна към вилицата. Изрече с пълна уста:

— Изненадан съм, че не си ми приготвила каша.

В първия миг Джена изпита гняв, че той се съмнява в нея, но се овладя, осъзнавайки, че не я познава добре… точно както и тя него.

— Когато кажа, че ще направя нещо, аз го правя.

Джейсън изсумтя одобрително и продължи да яде.

Пет минути по-късно мислеше, че стомахът му ще се пръсне. Не бе изял и една трета от онова, което му бе сервирала Джена, ала не бе в състояние да преглътне залък повече. Не трябваше да се изненадва. Не го раняваха за първи път и знаеше, че прекалено много бърза. Въпреки това слабостта му го раздразни.

Поглеждайки към Джена, забеляза — за първи път от влизането си — че тя все още не се е преоблякла. Стомахът му се сви яростно и той с мъка задържа погълнатата храна.

— Джена — каза толкова тихо, че тя трябваше да се наведе напред, за да го чуе, — мисля, че ти казах да се преоблечеш.

От гнева по скулите й избиха червени петна и кожата й доби прасковен цвят.

— Приготвих храната, както ми заръча. Когато мога да правя две неща едновременно — едно в кухнята и друго в спалнята — ще те информирам.

Преди той да успее да й се извини, че е изпуснал нервите си, тя изправи гръб и вдигна гордо глава. Джейсън знаеше, че е сбъркал.

Спомени за това как я бе държал в обятията си заляха тялото му и той изпита болка при необходимостта да потисне чувствата си. Тя беше жена, каквато не беше срещал досега, и я желаеше със страст, която го изненадваше. Никога не бе желал жена толкова пълно и при други обстоятелства щеше да направи всичко възможно да я има.

Но сега не беше време за това. Животът им бе изложен на опасност и той бе единственият, достатъчно подготвен да я изведе невредима от Франция. Не биваше да се разсейва с мечти как да я люби.

Разумът надделя и Джейсън си наложи да яде още. Свършваше последното парче говеждо, когато Джена влезе в кухнята.

— По дяволите! — изруга той тихо. Макар да бе облечена в покрита с кръпки вълнена пола, избеляла муселинена блуза, която бе виждала и по-добри дни, и чифт поизносени ботуши за езда, все още бе достатъчно хубава, за да представлява опасност за тях. Всеки мъж, който я видеше, щеше с радост да го прободе в гърба, за да я има.

— Сега пък какво? — поиска да знае тя с ръце на кръста.

Погледна я невярващо. Не знаеше ли колко е съблазнителна? Износените й дрехи сякаш още повече подчертаваха красивото й тяло. Желанието му да я прегърне бе толкова силно, че Джейсън трябваше да отмести поглед.

— Намери ли пелерина? — изръмжа той, надявайки се, че наметалото ще я закрие достатъчно.

— Да, и нещо още по-важно. Нещо, което може би ще накара намръщената ти физиономия да се усмихне. — Тя важно тръгна към него.

Джейсън я наблюдаваше с присвити очи, преглъщайки с усилие.

— По дяволите! — промърмори той.

Едва когато тя пъхна кутията под носа му, Джейсън осъзна, че носи нещо в ръце. Беше направена от сандалово дърво, полирана до блясък, с пиринчени закопчалки. Вътре имаше два пистолета за дуел „Мантон“, с посребрени дръжки и инициали Л. П. Той погледна въпросително към Джена.

— Бяха у Алфонс. Държеше ги под леглото.

— Откъде знаеш?

— Алфонс ми каза, когато тръгна. Бяха на Луиджи.

— Твоят съпруг. — Ревност, раздираща и примитивна, заля Джейсън, когато Джена спомена името на покойния си съпруг. Само съзнанието, че някой я бе любил, бе достатъчно да разкъса вътрешностите му. Фактът, че мъжът вече не би могъл да му бъде съперник, не помагаше. Знаеше, че реакцията му е глупава, но неприятното чувство продължаваше да го измъчва.

— Да, покойният ми съпруг. Щях да ги донеса по-рано, но честно казано, забравих за тях. — С малко по-нисък глас тя добави: — Можеха да ни помогнат с мъжа горе. Нямаше да е необходимо ти да се излагаш на такъв риск, криейки се зад вратата.

Разкаянието в очите й надделя над ревността на Джейсън. Сега Джена мислеше за него и той искаше да запази това й отношение.

— Можеха да помогнат. Но биха могли и да влошат нещата.

Невярваща на ушите си, тя попита:

— Да ги влошат? Защо?

Джейсън въздъхна и прокара ръка през косата си. Нещата ставаха все по-сложни, раната му отново започваше да го боли, а те трябваше да тръгнат колкото може по-скоро.

— С ръжена го повалих в безсъзнание. С пистолетите трябваше да го раня, за да мога след това да го завържа. Може да съм шпионин, но убивам само в краен случай.

Джена изведнъж проумя думите му и кимна разбиращо.

— Ясно. Ако той беше в съзнание и някой от нас се бе опитал да го завърже, той можеше да го сграбчи и да го използва като щит, дори и срещу оръжие, което го държи на мушка.

— Винаги съществува такава вероятност. — Изправяйки се, Джейсън се подпря с длани върху тежката дъбова маса. — Но стига толкова. Трябва да тръгваме.

Джена изтича до него и му помогна. Двамата прибраха в торбите храната и лекарствата за раната на Джейсън. После, намятайки пелерините си, те се отправиха към конюшните зад къщата.

Оставяйки Джейсън облегнат на вратата на конюшнята, Джена влезе вътре и запали свещ. Въздъхна облекчено, щом видя двете чистокръвни кобили в отделенията им, както бе заръчала. Досега дори не си бе помисляла какво би станало, ако конете не бяха тук.

Оседла ги набързо; единият с дамско седло.

— Трябват ни две торби овес — каза Джейсън, гласът му прозвуча нереално във вечерната мъгла, плъзнала над земята.

Когато тя най-сетне изведе конете от конюшнята, Джейсън бе стиснал зъби, за да издържи на усилващите се болки от раната. Единствено това можеше да направи, за да не се свлече по вратата и да падне на паважа. Силите му почти бяха изчерпани, а им предстояха часове езда.

Най-после огледа конете и изпъшка:

— Дявол да го вземе. Сега се подредихме.

Завързвайки провизиите за седлата, Джена го погледна през рамо.

— Какво искаш да кажеш? Почти тръгнахме.

Джейсън разтри мястото точно над превръзката и се постара гласът му да прозвучи тъй, сякаш язденето на чистокръвни коне бе най-нормалното нещо в тяхното положение.

— Излязохме от къщата, но ни предстои да прекосим Париж. След това трябва да стигнем до Брюксел, а пътят дотам скоро ще гъмжи от хора, предани на Бонапарт. Язденето на коне, струващи повече, отколкото обикновен човек може да спечели през целия си живот, не е най-умният начин да останем незабелязани.

— О! — Джена не беше помислила за това, когато бе давала нарежданията си. — Гледах само да са бързи.

Джейсън се оттласна от стената, олюлявайки се леко, преди да стигне до кобилата, която щеше да язди.

— Знам, и това е важно. Ще ги сменим при първа възможност. Междувременно ще ни изведат бързо оттук.

Не изрече на глас опасенията си, че конете може да предизвикат нападение още преди да са излезли от Париж — Джена не се нуждаеше от допълнителни тревоги.

— А сега — каза той, връщайки се в конюшнята, за да излезе отвътре с износен чул, който започна да разкъсва на ивици с ножа — ще увием това около копитата на конете, за да заглушим шума. Така ще се придвижваме по-безопасно.

Схващайки веднага какво иска той, Джена взе ивиците, които й подаде, и започна да ги увива около копитата на животните. После поведе коня си към пъна, от който обикновено се качваше на седлото.

Повдигна се с пестеливи движения и преметна коляно през седлото. Полите й не бяха кой знае колко дълги, но се постара да скрие краката си колкото е възможно повече. Все пак голяма част от ботушите й продължаваше да се показва.

— По-добре седни по мъжки — каза Джейсън, напрежението от възсядането на коня прозираше в гласа му.

Разбираше, че е прав, но нищо не можеше да направи.

— Знам. Но слугите взеха другите коне и седлата. Оставиха Лейди по моя молба. Конярят е оставил и седлото, което използвам. За нещастие е дамско. Но няма да ни бави.

— Не — измърмори той, — аз ще го сторя.

Превит върху седлото, Джейсън пришпори кобилата си. С едната ръка държеше юздите, а с другата ножа, взет от непознатия посетител. Макар че бе рано за аристократите да се разхождат наоколо, бе достатъчно късно, за да е тъмно. Никой не би могъл да каже що за хора се спотайват в сенките и какво биха направили, за да се сдобият със скъпите животни.

Над главите им буреносни облаци засилваха усещането за влага и караха студения вятър да се впива в кожата. Джейсън потрепери и усети как краищата на раната му го опъват.

— Джейсън — прошепна Джена, — аз ще водя. Знам как се излиза от Париж.

Джейсън обмисли предложението й. Не се съмняваше, че знае пътя, а и беше малко вероятно някой да ги нападне отпред. Той задържа коня си и пусна Джена да мине.

Джена пришпори кобилата си в лек галоп. Джейсън я последва. Макар това да бе удобен конски ход, с всяка стъпка раната му болезнено пулсираше. Джейсън стисна зъби, за да не изстене.

Колкото и зле да понасяше ездата, той не намали бдителността си. По средата на всяка пресечка се извръщаше от седлото, за да види има ли нещо след тях… Нищо.

Когато почти бяха излезли от града, той вече стискаше юздите толкова здраво, че раменете го заболяха. Но дори сега, когато къщите съвсем оредяха, знаеше, че не може да се отпусне. Не чуваше някой да ги следва, но това не означаваше, че няма никой. И преди много пъти бе увивал копитата на коня си, за да заглуши тропота, както може би сега и преследвачите му, и незабелязан бе преследвал целта си.

Най-накрая, след като в продължение на час и половина не бяха срещали никаква сграда, Джейсън се приближи до Джена и й направи знак да спре. Конете не бяха уморени, ала Джейсън се чувстваше така, сякаш бе препускал от Лондон до Брайтън, поставяйки нов рекорд.

Джейсън тайно опипа чуждия нож в специално направената кания на ботушите му, която бе намерил празна, когато ги обу. Сетил се бе, че Алфонс сигурно е взел ножа, когато го разсъбличаше първата нощ.

После, с очи, непрекъснато обхождащи околността, той каза:

— С тия облаци, закриващи луната, пътят едва се различава. Но това е добре за нас.

Джена отвърна:

— Само да не се загубим.

Неуспял да определи чувствата й от кратката реплика, Джейсън се взря в нея през тъмнината, която ги разделяше. По ръбовете на пелерината, там, където качулката висеше над челото й, се бяха събрали капки влага. Не би могъл да види очите й, дори да бе достатъчно светло.

Изоставяйки хитруването, той без заобикалки попита:

— Страх ли те е?

— Да.

Потвърждението й съдържаше толкова неизказани емоции, че сърцето му се сви загрижено. Как би могъл да я успокои? Дори не беше сигурен дали трябва да опитва. Бяха напуснали Париж, но бяха далеч от Брюксел. Всеки завой от пътя можеше да ги сблъска с френски войски или дори френски селяни, привърженици на Бонапарт и готови да вземат пленници, и още по-лошо. Всичко, което би могъл да направи, бе да говори откровено и да не омаловажава чувствата й.

— Умно постъпваш, че се боиш. Прекалено самоуверените обикновено завършват зле.

— Благодаря — каза тя тихо.

Повече от всичко му се искаше да протегне ръце и да я вземе при себе си на седлото. Ала не можеше. И така губеха ценно време.

— Моля. Но стига за това. Трябва да яздим тъй, сякаш Бонапарт е зад нас, докато издържат конете. — Но колко дълго щеше да издържи той? На този въпрос не му се отговаряше.

Джена яздеше редом до Джейсън, едната й ръка бе на юздите, а с другата стискаше пелерината плътно около врата си. Пред луната минаваха облаци и образуваха танцуващи сенки по неравната местност, из която се движеха. От време на време се чуваше самотното бухане на нощна птица или прошумоляване на животно из папратта от двете страни на пътя.

Тя не знаеше колко далеч бяха стигнали или колко още щяха да яздят, преди Джейсън да разреши почивка. Пръстите й, дори в подплатените кожени ръкавици, които носеше, бяха толкова студени, че на няколко пъти изпускаше пелерината от врата си.

Гърбът започваше да я боли и щеше да й е трудно да слезе от коня. Пропъди неприятните мисли. Ако това лудо препускане бе трудно за нея, за Джейсън бе още по-мъчително.

Луната бе ниско, когато Джейсън най-после вдигна ръка и Джена дръпна юздите, за да спре коня. От пламналите ноздри на двете кобили се издигаше пара и хълбоците им се издигаха и спускаха като мехове. Точно навреме, реши Джена, потупвайки обляния в пот врат на коня.

— Скоро ще съмне — каза Джейсън, дъхът му излизаше от устата като дим. — Трябва да намерим подслон и да поспим малко. Утре ще ни е още по-тежко.

Джена се засмя дрезгаво.

— Подслон? Виждаме толкова надалеч, колкото конете да не се препънат в някоя дупка!

Едва след като произнесе думите, осъзна колко заядливо бе прозвучало. Джейсън не се нуждаеше от лошото й настроение, имаше достатъчно проблеми.

Приближавайки коня си до неговия, посегна към едната му ръка, отпусната на коляното. Дори през дебелите ръкавици, които носеше, можа да усети как трепери. Угризението от състоянието му и възмущението, че не бе поискал да спрат по-рано, накараха гласа й да прозвучи остро:

— Не биваше да се насилваш толкова.

— Нямах… друг избор.

Дишаше с усилие, но седеше на седлото изправен. Гърдите й се изпълниха с възхищение, когато го погледна.

— О, ти, твърдоглавец такъв. Как ще те излекувам, като се грижиш толкова малко за себе си?

— Покажи ми друг начин и аз ще те оставя да ме водиш.

Макар че го каза безгрижно, истината в думите му бе необорима. Все още не бяха в безопасност.

— Хайде — каза той, когато тя не отговори, — май виждам някаква отбивка на пътя. Може да води до ферма.

Джена се съмняваше, но не искаше да му противоречи. Пришпорвайки леко кобилата си, тя последва Джейсън надолу по отбивката, малко по-голяма от обикновена пътека. Ако успееха да намерят подслон, дори и най-мизерния, тя щеше да му се зарадва.

Заваля. Само това ни липсваше, помисли Джена.

С тоя техен късмет сега Джейсън можеше да получи възпаление на белите дробове.

— Виждам нещо — каза Джейсън, кобилата му премина в тръс.

Джена не можеше да повярва на очите си — там наистина имаше нещо. През пелената на дъжда проблясваше жълта светлина. Може би щяха да намерят подслон; хубаво топло легло и нещо вкусно за ядене. Самозаблудата й продължи само колкото да види как Джейсън завива вляво и заобикаля къщата.

Когато го настигна, той вече бе слязъл от коня и се опитваше да отвори широката врата на разнебитения обор.

— Дявол да го вземе!

Лейди още не бе спряла напълно, когато Джена се изхлузи от седлото, за да помогне на Джейсън. Скочи тежко на земята и десният й крак се изви.

— Ох! — От гърлото й се изтръгна болезнено възклицание, щом глезенът й изпука.

Джейсън веднага се озова зад нея, ръката му обви талията й. Топлият му дъх опари бузата й, докато се навеждаше по-близо, та да се взре в лицето й.

— Удари ли се? — попита той. — Бих те носил, но… — Джена за малко не се просълзи, докато опитваше да се изправи без чужда помощ. Той бе твърде слаб, за да я изправи. Трябваше вече да е в обора, не тук, навън, да се тревожи за нея.

— Добре съм — каза тя, полагайки усилия да не се издаде. — Трябва да влезем вътре. Ще се намокриш до кости.

— Вратата е отворена достатъчно, за да можем да се проврем с конете един по един. Ще успеем да подремнем час-два, преди да е станал собственикът.

Замаяна, гладна, измръзнала и ядосана на собствената си непохватност, Джена го последва сковано. Едва след като се погрижиха за конете, с Джейсън задъвкаха сухото студено говеждо. Джена се замисли какво ще правят от тук нататък.

— Необходимо ли е да тръгваме толкова скоро? Имаш нужда от здрав сън. Ако не поспиш, не ти гарантирам, че ще можеш да се възстановиш.

Тревогата за него бе като рана в сърцето й, която отказваше да оздравее. Все пак трябваше да направи всичко възможно той да се оправи. Беше рискувала толкова много и изпитваше такива чувства към него, че не би могла да понесе и най-малката вероятност състоянието му да се влоши.

— Трябва да тръгнем преди изгрев-слънце, защото после фермерът ще се разшета. Колкото по-малко хора ни видят, толкова по-трудно ще е за евентуалните ни преследвачи да ни открият. — Джейсън изсумтя, докато се надигаше, за да почне да трупа сено за легло. — Има няколко пътя, водещи от Париж до Брюксел, а ние бихме могли да поемем по всеки от тях. — Той й се усмихна през рамо.

Беше вярно и тя го знаеше.

— Защо правиш само едно легло? — попита тя, наблюдавайки купчината. Усети как кръвта заигра във вените й, затопляйки я въпреки студа.

Той се олюля, както бе коленичил, челото му се сбърчи от болка и изтощение.

— Няма достатъчно одеяла за двамата, ако спим отделно. Затова… — Гласът му заглъхна и той се напрегна да види реакцията й в бледата светлина на луната, струяща през един отвор в тавана. — Но първо искам да прегледам глезена ти.

Отново бе прав. Джена си пое дълбоко дъх и потрепери при мисълта, че ще прекарат нощта един до друг. Но здравият й разум надделя. И двамата бяха готови да паднат от умора където са, не биха имали сили да правят друго, освен да спят.

Мръщейки се, той клекна пред нея и издърпа ботуша й. Започна да опипва за подутина или натъртено. Ръцете му се движеха внимателно по навехнатия крак.

Докато той изследваше крака й, тя затвори очи, за да не вижда загрижената му физиономия.

— Няма нищо сериозно — каза той накрая. — Сега нека се възползваме от възможността да поспим.

Говореше толкова делово, че Джена захапа устни, притеснена от усещането, което предизвикваше и най-лекият му допир. Беше разумен и тя трябваше да бъде такава.

Сгушиха се заедно в сеното и натрупаха отгоре пелерините и чуловете. Джена потръпна, когато ръката на Джейсън докосна гръдта й. А когато ръката му се уви около талията й и я притегли към себе си, тя едва се сдържа да не го целуне.

— Джена — каза той, гласът му беше дрезгав, — знам, че не е прилично и… — той въздъхна — ми се иска да бяхме дори в по-интимно положение, но без да се топлим един друг, просто ще измръзнем.

Дъхът му бе като топла милувка върху бузата й. Тя кимна, боеше се да говори. Толкова й бе приятно да усеща близостта на тялото му.

Но тя не биваше да го предизвиква или да позволява да се случи нещо, понеже бе сгодена за Ричи. За нещастие, тя и Джейсън трябваше да прекарат остатъка от нощта прегърнати.