Амбър Кей
Джена (14)

Четиринадесета глава

Преди да успее да му отговори, той вече си беше отишъл и тя остана сама в бързо изстиващата стая. Страхът се вкопчи в сърцето й и цялото й тяло потрепери.

— Моля те, господи, върни ми го — тихо рече тя.

Челото й тревожно се сбърчи. Какво щеше да стане, ако той не се върнеше при нея? Ами ако го убиеха? Какво щеше да прави тя тогава? Как щеше да продължава да живее? Не знаеше, беше толкова ужасно да мисли за това.

Ами ако беше заченала неговото дете? Ръката й инстинктивно докосна плоския й корем. Макар че двамата толкова много пъти се бяха любили по време на пътуването от Париж насам, Джена изобщо не беше се сетила за тази възможност. Толкова бе объркана от ужаса, че е сгодена за Ричи и обича Джейсън, че нито веднъж не бе помислила за последиците от тази любов.

Може би тази нощ бе заченала. Беше съвсем възможно. Малко момченце с руси коси като на баща си и с неговите зелени очи. Едно умалено копие на Джейсън, за което да се грижи. Тази мисъл я накара да се усмихне.

Някъде пискливо изсвири гайда и прекъсна щастливите й фантазии. Веднага след това задумка барабан и се чуха маршируващи стъпки.

Джена сграбчи роклята си, бързо я навлече и се втурна към прозореца, който гледаше към парка. Дръпна завесите и надникна навън.

Слънцето тъкмо изгряваше и хвърляше първите си ясни лъчи върху маршируващите войници. Шотландските бойци вече изчезваха в далечината, меланхоличният писък на техните гайди постепенно затихваше. Следваха британските полкове, националното знаме гордо се вееше най-отпред, а барабанчиците диктуваха ритъма на маршовата стъпка.

Докато наблюдаваше стотиците мъже и млади момчета, тръгнали да пресрещнат Наполеон, Джена с всички сили се стараеше да сдържи сълзите си. Мнозина от тях нямаше да се върнат. Това й беше известно, макар че Джейсън се беше опитал да скрие от нея колко недостатъчни са попълненията на Уелингтън.

„Ами какво ще стане с Джейсън?“ — питаше се тя отново. Той несъмнено щеше да се върне при нея. Досега винаги се беше връщал, не можеше да започне да се съмнява в него.

Джейсън щеше да се върне при нея.

* * *

През този следобед, докато слушаше далечните звуци на битката, Джена не преставаше да си повтаря, че Джейсън ще се върне при нея. Куриерите, носещи новини от Уелингтън, съобщаваха, че войските му най-после са се сблъскали с императорските войски при Ватерло.

Преди няколко часа оръдейните залпове и трополенето на каруците по паважа звучаха зловещо и заплашително. Сега тези звуци й се струваха нормални. Дори виковете на ранените, които докарваха с тресящи се открити двуколки и каручки, вече не изтръгнаха сухи ридания от гърдите й.

Вместо това Джена реши да помогне с каквото може и бързо започна да къса на ивици чаршафите, които мисис Майкълс бе успяла да смъкне от всички легла и да извади от скриновете в къщата. Сега, седнала до Джена, икономката навиваше новите превръзки.

Като свърши с това, Джена извади иглите и конците си, кутийката с прахан и целебния мехлем, останал след лекуването на Джейсън. Взе в ръка полупразната кутийка с мехлема.

Мирисът толкова ясно й напомни за него, че за миг й се стори, че той е тук, до нея. Ако протегнеше ръка, щеше да го докосне.

— Госпожо — прозвуча гласът на Алфонс, — наредих да докарат каретата. Сами няма да можем да отнесем всички тези неща.

— Как…?

Обърна се и като видя Алфонс, разбра, че копнежът по Джейсън я е накарал да си въобрази несъществуващи неща. Трябваше да престане с това. Точно в този момент ранени и умиращи мъже се нуждаеха от нейната помощ. Не можеше да продължава да стои тук, отдадена на мечтанията си. Тя се овладя и каза сухо:

— Много практично, Алфонс. Ще имаме нужда и от помощта на мисис Майкълс. Тя е много опитна медицинска сестра.

Сред тази бъркотия се появи леля Хестър.

— Джена, какво правиш, за бога?

Джена вдигна купчина импровизирани превръзки и рече:

— Това, което виждаш, драга.

— Джена, не може да бъде! — възкликна Хестър, а пухкавите й ръчички започнаха да потреперват от вълнение. — Не бива да излизаш на улицата, нито да се грижиш за тези мъже. Не е прилично.

Досега Джена успяваше да се овладее, но в този миг нервите й не издържаха.

— Трябва и ще го направя, лельо. И ще съм ти много благодарна, ако спреш с това хленчене и натякване. Ако е останала някаква човещина у теб, ще дойдеш с нас.

Кръглото лице на Хестър се сбърчи. От пребледнелите й устни се изтръгнаха ридания, а от тъжните й очи бликнаха сълзи.

— О, боже, о, боже! — промърмори тя, завъртя се и забърза към вратата.

Ужасена от стореното, Джена се спусна след леля си. Успя да хване Хестър пред вратата. Прегърна обърканата жена и почти насила я накара да спре.

— О, мила, съжалявам. — Бе обидила Хестър, която толкова се тревожеше за нея. Това й дойде прекалено много. Накипелите чувства и едва сдържаните страхове, които я преследваха след заминаването на Джейсън, изведнъж избиха. Джена тихо заплака, сълзите се стичаха по бузите й и оставяха горчивия вкус на сол в устата. — Съжалявам, Хестър. Не знам как да ти го обясня.

Полека-лека Хестър се успокои. Подсмръкна шумно за последен път.

— Хайде, хайде, Джена. Знам, че не искаше да ме обидиш. Ти се чувстваш направо съсипана заради тази битка и заради онзи мъж, който участва в нея. Предполагам, че е така.

Макар да бе свикнала с емоционалните избухвания на Хестър, Джена бе слисана от бързината, с която леля й направи такъв голям завой. И понеже смяташе, че Хестър трябва да знае за това, тя каза:

— Права си. Джейсън участва в битката.

— Хайде, хайде, детето ми. Той сигурно ще бъде добре.

Тя се изтръгна от прегръдките на Джена и сама я въведе обратно в стаята, която двете току-що бяха напуснали.

— Мъже като него винаги стоят здраво на краката си. Разбира се, като се има предвид как се е проявявал Ричи напоследък, този тип Джейсън изобщо не изглежда лош.

Джена се засмя през сълзи и едва не се задави.

— Лельо, ти винаги ми говориш много поучителни неща.

Хестър веднага засия и забрави, че е била обидена.

— Да, така е. Нали е така? — В този миг тя забеляза Алфонс, мисис Майкълс и Майкълс, които я гледаха осъдително. — Да не съм ви чула да продумате. Аз съм дама, а никоя дама не се грижи за разни непознати от улицата. — Хвърли кос поглед към Джена. — Освен по собствено желание. Ще остана тук и ще продължа да приготвям превръзки.

Джена знаеше, че Хестър е доволна от себе си и смята, че прави повече от необходимото.

— Благодаря ти, мила. — Тя целуна леля си по бузата, а после се обърна към хората си и каза: — Най-добре е да тръгваме.

* * *

Изминаха много часове, зората отново позлати небето и едва тогава Джена си позволи да си почине. Изправи се и се протегна, защото гърбът ужасно я болеше от постоянното навеждане. Дори очите я боляха. Пареха от умората и се замъгляваха от непрекъснатото взиране, тъй като тя бе зашивала раните на онези войници, с които прекалено заетите хирурзи отказваха да се занимават.

— Милейди, най-добре е да си отиваме вкъщи — каза Алфонс, който бе останал с нея през целия ден и през нощта. — Вие имате нужда от почивка.

Тя го погледна и поклати глава.

— Ти тръгвай. Аз имам още работа.

— Ще остана — каза той и упорито стисна зъби.

— Както искаш — отвърна с въздишка Джена. Обърна се и тръгна по улицата, като заобикаляше ранените, небрежно изоставени наоколо, сякаш бяха съвсем ненужни. Слушаше болезнените им стенания и раздиращата кашлица, а стомахът й се свиваше от безсилие, защото с нищо не можеше да им помогне.

Едва сдържайки риданията, които напираха в гърлото й, Джена продължаваше да върви, като поспираше от време на време. Не искаше да намери онова, което търсеше, но трябваше да е сигурна, че Джейсън не е тук. Ако го намереше тук, щеше да остане с него.

Някакъв мъж вляво от нея се покашля, за да привлече вниманието й. Под лъчите на изгряващото слънце косата му лъщеше като златна. Това бе Джейсън! Краката й сякаш сами я понесоха към него.

Готова да повика Алфонс и да му нареди да вдигне Джейсън, за да го закарат у дома, тя приближи и погледна надолу. Мъжът обърна лице към нея. Не беше Джейсън.

Съвсем объркана, Джена се взираше в него. От една страна, беше разочарована, че не е Джейсън — този човек бе жив и макар че имаше голяма рана на челото си, за която някой трябваше да се погрижи, иначе изглеждаше невредим. От друга страна, бе доволна, че това не е Джейсън, защото винаги имаше възможност той да се върне напълно здрав и читав.

— Мис?

Този хриплив умолителен глас мигновено я накара да дойде на себе си. Той имаше нужда от помощ.

Джена се наведе и прегледа раната му. Не беше дълбока, но от нея бе изтекла много кръв. Бързо я заши и направи превръзка. Преди да си тръгне, даде малко вода на непознатия.

Дари го с една последна окуражителна усмивка и като взе легенчето с водата, вече порозовяла от кръвта, уморено се затътри да търси някое подходящо място, за да я излее.

След малко вече не знаеше къде се намира. През цялото време наоколо шумно трополяха каруци и докарваха ужасяващи доказателства за това, че войната не е игра.

Една от каруците премина съвсем наблизо и Джена ясно видя отзад нечия увиснала ръка, ръкавът изглеждаше прогизнал от кръв. Не й беше необходимо да види нещо повече, за да разбере, че този човек вече не чувства нищо. Той или беше в безсъзнание, или беше мъртъв.

След толкова кръв и страдания последната гледка й дойде прекалено много. Нещо горчиво се надигна в свития й стомах и обгори гърлото й. Запуши устата си, за да не повърне.

Алфонс мигновено се появи до нея.

— Най-добре е да си тръгваме — каза той, а гласът му беше изпълнен със съчувствие.

Макар че искаше да остане, за да продължи да търси, Джена бе прекалено слаба и не можа да се противопостави на желанието на Алфонс да я отведе от това място. По-късно отново щеше да го търси. На устните й се появи мрачна усмивка. Едва ли всичко това щеше да изчезне през следващите няколко часа.

Джена си позволи да поспи само до обед, а после отново се върна на улицата. Тръгна уверено към мястото, където по-рано бяха докарали ранените. Обзе я ужас, когато откри първите ранени войници на няколко пресечки оттам.

Ръката й отчаяно посегна към гърлото. Ако не виждаше всичко това със собствените си очи, никога нямаше да повярва, че може да има такава касапница.

Задъхано прошепна на себе си:

— Вместо да се бият, те са го обърнали на истинска касапница.

Очите й се разшириха, а коленете й започнаха да треперят. Пое дълбоко въздух, за да се съвземе. Веднага съжали за това. Въздухът беше тежък и задушен, вонеше на кръв и смърт. Задушливата жега още повече влошаваше нещата и някак тежко се стелеше над повалените тела.

Очите й се напълниха със сълзи и тя не можа да ги сдържи, макар да си мислеше, че вече не може да плаче. Това беше ужасно.

— Мили боже — промълви, — моля те, върни ми го.

— Милейди? — обади се Алфонс точно зад гърба й. Сякаш я поля със студена вода, с последни сили Джена успя да се овладее. Ако продължаваше така да губи контрол над себе си, с нищо нямаше да може да помогне на горките мъже. Трябваше да бъде силна, за да се погрижи за тях. Всичко друго беше кощунство. С прегракнал от мъка и отчаяние глас тя каза:

— Не се притеснявай, Алфонс. Няма да припадна.

И се отдалечи, преди той да успее да изрази съчувствието си. Ако беше й казал някоя добра дума или дори да беше намекнал, че сълзите й са напълно разбираеми, Джена щеше да се предаде.

През целия ден тя се движеше като сомнамбул, помагаше на всеки, който имаше нужда от помощ, и сякаш въобще не мислеше за цялото това страдание наоколо.

Когато слънцето залезе за втори път, откакто бе дошла да се грижи за ранените, се изправи и схванатите мускули на гърба й се отпуснаха. Всяка частичка от тялото й жадуваше за почивка. Джена сви рамене, знаеше, че и утре ще върши същото.

Като се влачеше сред все по-многобройните ранени и обезобразени тела, тя внимателно се оглеждаше и все очакваше да мерне някъде златистата му коса. Отново и се стори, че зърва златисти къдрици, и отново се втурна напред, само за да види как мъжът се обръща по гръб. Не беше Джейсън.

От гърдите й се изтръгна такава мъчителна въздишка, изразяваща едновременно радост и съжаление, че тя едва се сдържа да не се свлече на колене и да не завие от мъка. Но не го направи. Оставаше й да прегледа и каруците с мъртвите, които лежаха заедно, докато не бъдат разпознати или погребани. Джена възнамеряваше да го търси и сред тях, преди да си тръгне тази вечер.

Отровната миризма направо я задави, когато започна методично да оглежда труповете. Нейния любим Джейсън го нямаше тук.

— Мили боже, благодаря ти — промълви тя. Веднага я обзе срам, защото се радваше на собственото си щастие за сметка на нечие друго. Още един товар, който вече не можеше да понесе.

Извърна се от каруцата, спъна се и сълзите свободно бликнаха от очите й. Алфонс успя да я подкрепи.

И на другия ден Алфонс я следваше, докато двамата изпълняваха новите си задължения, стараейки се да свикнат с тях. Разделяха се и всеки помагаше там, където можеше, но никога не се отдалечаваха много един от друг, защото превързочните материали бяха общи.

Джена замаяно превързваше още една счупена ръка, когато нечий тих хриплив глас произнесе „мис“ и привлече вниманието й.

Тя довърши превръзката, стана и се приближи до непознатия мъж. Наведе се да го чуе по-добре и пребледня като платно. Краката му бяха така обезобразени, та се учуди, че той е в съзнание и може да говори.

— Да? — Положи ръка на челото му, което гореше от треска.

— Вода! Моля!

— Разбира се — успя да изрече тя.

Косата му беше изрусяла от слънцето и силно й напомняше за Джейсън. Дори очите му бяха зелени. Сълзите, за които смяташе, че са пресъхнали вече, отново заплашваха да бликнат от очите й.

За да се съвземе, тя се извърна и затърси наоколо, докато най-накрая намери малко топла вода. Раненият изгълта течността, а после главата му се отпусна назад и очите му се затвориха. Джена се стресна, тъй като си помисли, че е умрял, но забеляза, че гърдите му се повдигат и спускат.

Бе невъзможно да му помогне. Трябваше да му ампутират краката. Тя се изправи и тръгна да търси хирурга, когото най-накрая намери в една близка сграда.

— Господине, трябва веднага да дойдете да помогнете на този човек. И двата му крака са в ужасно състояние.

Хирургът вдигна очи от ръката, която гипсираше в момента, и намръщено рече:

— Не виждате ли, че съм зает, мис?

— Да, да, виждам, но този човек ще умре, ако не се погрижите за него. — Джена млъкна и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Това беше грешка, защото в жегата въздухът бе тежък и вонящ. Потискайки желанието си да повърне, тя бавно добави: — Мисля, че ще трябва да му ампутирате краката.

Хирургът поклати глава и довърши работата си — направи и превръзка на болната ръка. Чак тогава се изправи и последва Джена. Когато двамата отидоха при ранения войник, гърдите му вече не помръдваха, но на устните му имаше усмивка.

Неизвестно защо си бе въобразила, че този човек ще остане жив. Макар да знаеше колко тежко е ранен, тя се бе залъгвала, че ще бъде спасен, защото русата му коса и зелените му очи й напомняха за Джейсън. Каква глупачка беше!

Толкова бе измъчена, че за нея мъртвецът се превърна в Джейсън. Джейсън лежеше в тази кал в краката й, долната част на тялото му бе превърната в кървава маса. Джейсън нямаше повече да отвори очи и да я погледне, неговите устни никога вече нямаше да се раздвижат, за да й каже, че я обича.

— О, господи! — простена тя.

Смъртта и умиращите наоколо, болката и агонията бяха по-страшни, отколкото Джена си бе представяла, а това бе пределът на възможностите й. Липсата на сън през последните трийсет и шест часа, напрежението да наблюдава как тези мъже страдат и умират и мисълта, че Джейсън е в опасност, накрая надделяха.

Като насън се извърна и тръгна по улицата.

— Това е прекалено много… прекалено много — промълви тя, а гърдите й се раздираха от страшни ридания.

Безсилна, облегна се на някаква стена наблизо, през която продължаваха да се процеждат звуците на мъката и страданието.

— Мили господи, моля те, моля те, върни ми Джейсън. — Разтърси глава, забранявайки си да мисли, че има и най-малка възможност нейният любим да не се върне. — Ще направя всичко, за да си го върна здрав и читав.

Произнесе тези думи неволно, почти без да се замисли. А после изведнъж осъзна, че това е самата истина и тя е по-важна от всичко друго на света. В сравнение с този ужас обещанието, дадено на Луиджи, изглеждаше съвсем незначително. Мъката, че не е удържала на дадената дума, не можеше да бъде по-страшна от този ужас, който денем и нощем я разяждаше отвътре.

Джена хрипливо се изсмя и едва не се задави. Трябваше да види цялата тази касапница, кръвта, мръсотията, мухите, за да разбере, че любовта, която изпитваше към Джейсън, е много по-важна от даденото обещание. Любовта утвърждаваше живота, а животът бе пълна противоположност на всичката тази смрад наоколо.

Тя щеше да умре, но нямаше да се отрече отново от Джейсън, защото нищо не можеше да бъде по-страшно от мисълта, че той е мъртъв и недосегаем за нейната любов.

Накрая Алфонс я откри. Погледна изпоцапаното й лице и безсилно отпуснатите й рамене и каза на Майкълс да докара каретата.

Два дни по-късно, на деветнадесети юни, Джена зашиваше разкъсаното бедро на един войник, когато научи, че Уелингтън е победил. За миг бе обзета от истински възторг. Но той бързо се стопи, когато още една каруца с ранени изтрополи покрай нея по павираната улица.

И през този ден тя напразно търси Джейсън. И през следващия. Щом го намереше, щеше да му каже за своето решение. Щеше да се омъжи за него още на другия ден.

Не го намери.

Най-накрая се отказа от търсенето и реши да открие Уелингтън, който след битката се беше върнал в щаба си. Всички ласкаеха победителя и й се наложи да упорства няколко дни, за да получи разрешение за аудиенция.

Застанала в очакване пред вратата на неговия кабинет, Джена с неспокойна ръка приглади кафявия муселин на жалейната си дреха. След като чака така цяла вечност, тя стана и безшумно закрачи напред-назад покрай затворената врата. Кога ли щеше да я приеме? Самообладанието започваше да я напуска.

Точно когато реши да почука на вратата, дочу гласа на Уелингтън, който й казваше да влезе. Разкъсвайки се между облекчението, че най-после ще говори с него, и страха от това, което той можеше да й каже, Джена замря пред вратата, а облечената й в ръкавица ръка потръпваше над дръжката.

— Влезте — отново рече Уелингтън и в гласа му прозвучаха нотки на нетърпение.

Това бе достатъчно, за да я накара изведнъж да забрави за своята нерешителност. Изправила глава и изопнала рамене, тя влезе.

— Ваша Светлост.

Направи реверанс.

— Моля ви, контесо, без излишни формалности. Прекалено много преживяхме напоследък, за да обръщаме внимание на подобни неща.

Джена се изправи и срещна замисления му поглед.

С патрицианския си нос и присвитите си очи той й заприлича на ястреб. Преди да успее да продума, херцогът й предложи стол, поставен точно пред бюрото му.

— Какво мога да направя за вас, контесо?

Беше чувала, че не е разговорлив, но при все това този директен въпрос я обърка. Очакваше, че ще й се наложи да говори за победата му и да го гледа как се разтапя, описвайки успеха си.

Джена навлажни устните си и се постара да формулира наум въпроса си, а се налагаше и да успокои треперещите си ръце.

— Ваша светлост, аз… аз знам, че не съм роднина на виконт Евърли, но… но…

Уелингтън, който не откъсваше очи от разтревоженото лице на Джена, се съжали над нея.

— Искате да знаете каква е съдбата му?

Тя унесено кимна. Сега, когато въпросът бе поставен, нямаше сили да изрази страховете си или да каже нещо друго, което би довело до потвърждаването на тези страхове.

Уелингтън отклони поглед от изпълненото й със страдание лице и взе да размества купчината книжа, които лежаха на бюрото му. Стомахът на Джена се сви на топка от страх, сякаш някаква огромна скала я притискаше към земята. Без да й бе казал и дума, тя вече знаеше, че новините са лоши.

Херцогът отново погледна към нея и произнесе с тих, почти нежен глас:

— Евърли се сражава храбро. Той беше прекрасен човек и ние се гордеем с него.

Той беше прекрасен човек… Думите му сякаш идваха от много далеч. Гърдите й така се стегнаха, че не можеше да диша. Ръцете, отпуснати в скута й, станаха студени и неподвижни като смъртта. Животът й се обезсмисли.

Неспособна да го слуша повече, Джена се изправи и промълви:

— Благодаря ви, че ми отделихте време.

Обърна се и тръгна към затворената врата. Ръката й сякаш несъзнателно посегна и натисна дръжката. Краката й сами я понесоха навън от тази стая. Щом излезе, тя се обърна наляво и пое по коридора към изхода. Без да вижда нищо, Джена успя да слезе по стълбите на улицата и унесено подмина Алфонс и каретата си.

Не бе успяла да каже на Джейсън, че ще се омъжи за него. Беше го оставила да отиде на война, уверен, че тя има намерение да се омъжи за друг. Сега вече никога нямаше да може да поправи стореното зло.

Очите й бяха пълни със сълзи, които не искаха да потекат. Вече бе плакала достатъчно, щеше да й стигне за цяла вечност. А мъката, която изпитваше, бе толкова страшна, че сълзите не можеха да й донесат облекчение.

Съвсем отмаляла, тя се спъна и падна на колене. Тялото и душата й така се разкъсваха от мъка, че нямаше сили да стане. Вместо това, Джена закри лицето си с ръце.

Как щеше да живее без Джейсън?