Амбър Кей
Джена (5)

Пета глава

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? — просъска Ричи в лицето й.

Тя не можеше да тръгне сега, не и преди Джейсън да е достатъчно добре, за да е способен да пътува. Ако го преместеше, състоянието му можеше отново да се влоши. Ако го оставеше сам, шансът това да стане бе много голям. С измамно тих глас Ричи повтори:

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Аз съм ти годеник и щом ти казвам, че трябва да тръгнеш, ще тръгнеш.

Джена се взря в него и видя, че очите му са изпълнени с омраза. В дъха му се прокрадваше сладникавата миризма на коняк и й се прииска да си запуши носа. Времето застина, докато тя изучаваше изкривените му от яд черти, сгърчената му уста и блясъка на напомадената му черна коса под трепкащата светлина на свещите от стената. Винаги бе знаела, че Ричи е разглезен, сега започваше да мисли, че може би е и зъл.

Също толкова внезапно, колкото я бе сграбчил, той се отмести от нея и тя се отпусна на стената. Неочакваното му действие наруши потока от мисли в главата й и тя я тръсна, за да се освободи от представата за Ричи като злодей. Умората я караше да си въобразява разни неща.

Когато го погледна отново, Ричи си беше просто Ричи — един разглезен млад мъж, който в това отношение не се различаваше от връстниците си аристократи. Той просто беше кръстът, който тя щеше да има нещастието да носи.

— Попитах те — Ричи подчертаваше всяка дума с едва прикрита злоба — защо не можеш да напуснеш Париж?

Тя примигна, за да има възможност да се съвземе. Нямаше да й е от полза, ако отново му се противопостави, а и много вероятно бе той да почне да души наоколо за причината. Тогава щеше да открие Джейсън, а тя не можеше да позволи това.

Като се отдели от стената и направи няколко крачки, за да се отдалечи от Ричи, тя каза:

— Просто ме изненада, това е всичко. А ти как разбра, че Луи е напуснал Париж?

Той й се озъби:

— Как се осмеляваш да ме разпитваш? Луиджи ти позволяваше да се грижиш за работите му, но той беше импотентен старец. Аз не съм и ще правиш каквото ти кажа.

Кръвта й кипна и на езика й беше да го наругае, както заслужава.

— Извинете — прекъсна ги Алфонс. Той хвърли предупредителен поглед към Джена, преди да се поклони почтително на Ричи. — Милорд, без да искам, чух разговора ви и мисля, че сте постъпили много умно, като сте дошли веднага да предупредите графинята.

Думите на Алфонс подействаха на Ричи като балсам върху рана и Джена се учуди на промяната, която успяха да предизвикат. Малко почтително отношение и нейният годеник ставаше мек като памук. Характерът му наистина бе променлив — нещо, което тя не биваше да забравя.

— Нищо чудно, че чичо ми те е ценял — каза Ричи на лакея, самонадеяността му го обгръщаше като мантия. Насочвайки отново вниманието си към Джена, той откри бели остри зъби в крива усмивка. — Ако беше дошла с мен тази вечер, както си му е редът, и ти щеше да чуеш новината за Луи, както я чух аз. Британският посланик обяви, че френският крал е избягал миналата вечер около полунощ.

Джена беше шокирана от това, което чу. Щом британският посланик е казал, че Луи е избягал, значи е истина. Трябваше начаса да напуснат Париж. Но сега бе невъзможно да премести Джейсън. Той беше твърде слаб.

С ръце, свити в юмруци и скрити в гънките на роклята, тя съумя за говори спокойно:

— Благодаря ти, Ричи. Трябва да се приготвим за тръгване колкото може по-скоро. — Без да даде на Ричи възможност да отговори, тя каза на Алфонс: — Моля ви, идете и събудете слугите. Нека започнат веднага да прибират багажа, но само най-необходимото. Аз ще се погрижа за леля Хестър. — И за Джейсън. Обръщайки се отново към Ричи, тя каза: — Ще се срещнем с теб на пътя за Брюксел при зазоряване.

Вместо да си тръгне, Ричи не помръдваше.

— Имаш ли пари за това пътуване?

Джена успя да запази самообладание въпреки изтощението и безпокойствата. Само Ричи би могъл да й зададе такъв безцеремонен въпрос за финансовото й положение. Тя отговори рязко:

— Имам достатъчно. Сега ти предлагам да се прибереш вкъщи и да си опаковаш багажа. Нямаме много време, преди французите отново да са се събрали под знамето на Наполеон, трябва да напуснем Париж.

Отвратена и нетърпелива да уреди собствените си неща, Джена се завъртя на пети и забърза в полумрака на коридора към стаята на Хестър, без да дочака отговора на Ричи. Нямаше нито време, нито сили да се коси заради неговия егоизъм.

Не желаейки да изплаши Хестър, Джена почука тихичко. Като не получи отговор, завъртя месинговата топка на вратата и влезе вътре. Стаята беше тъмна, с изключение на малкото петно светлина, което хвърляше върху спящата Хестър свещта, държана от леля й запалена винаги до леглото.

Джена бързо отиде до леглото и нежно побутна пълното рамо на Хестър.

— Лельо, събуди се.

Още няколко такива раздрусвания и Хестър най-после отвори подути, сънливи очи.

— Кк-какво… к-какво… Ти ли си, Джена? — Озърна се из стаята, после отново погледна Джена. — Дори не се е развиделило. Защо ме будиш толкова рано?

— Мила лельо — каза Джена търпеливо, — не искам да те плаша, но трябва веднага да напуснеш Париж. Луи е избягал и Наполеон скоро ще се появи.

Изправяйки се рязко в леглото, с килната бяла муселинена нощна шапка с дантели, Хестър изстена:

— О, господи, о, господи! Какво ще стане с нас, щом тоя дявол е избягал на свобода. Той ще ни избие всичките, докато спим.

Джена сдържа въздишка на нетърпение. Не беше сега време да мъмри Хестър заради страховете й. Май леля й не беше далеч от истината.

— Всичко е наред, скъпа. Наполеон още го няма. Имаме време да избягаме, но трябва да станеш веднага и да си приготвиш куфара с най-необходимото.

Хестър заклати нагоре-надолу глава в знак на съгласие, кръглото й лице беше олицетворение на страха.

— Да, да, веднага ще го сторя.

— Така е добре — каза Джена, гласът й бе спокоен. Иначе Хестър можеше да се поддаде на страховете си. — Точно след половин час бъди във фоайето. Слугите ще са там и каретите ще чакат.

— Да, да — избъбра Хестър, измъквайки се изпод натрупаните завивки, но изведнъж се спря, с единия крак върху студения дървен под. Лицето й се сбръчка в стремежа й да се съсредоточи и тя обърна подозрителни очи към Джена.

— И ти ще си там, нали?

Джена срещна погледа на леля си открито, знаейки, че това ще е една от многото битки, които щеше да й се наложи да води в ранните сутрешни часове. Нежно, но твърдо каза:

— Ще съм там да ви кажа довиждане. Но сега няма време да го обсъждаме. Трябва да си събираш багажа.

Обърна се и тръгна към вратата, не желаейки да влиза в спор за решение, което бе дошло от само себе си. Никой и нищо не можеше да я накара да остави Джейсън.

— Пак този мъж. Не си прави труда да отричаш. От момента, когато го прибра в къщата, си знаех, че ще те съсипе. — Цялото тяло на Хестър се затресе от нервни конвулсии, докато пронизваше с поглед племенницата си. — Не мога да те принудя да го оставиш, но могат да те пленят. Могат да те убият. Помисли за майка си и за чувствата й, ако ти се случи нещо. Ти си всичко, което има.

Джена си пое дълбоко въздух, за да овладее раздразнението, което думите на леля й предизвикаха, но не можеше да изключи опасностите, така директно изложени от Хестър. Тя беше всичко, което имаше майка й, да не говорим за чувствата на Хестър — за тях възрастната жена не спомена нищо. Но Джена знаеше колко я обича леля й.

Досега не беше се замисляла за майка си и леля си; обзеха я противоречиви чувства. Джейсън сигурно щеше да умре, ако го остави сам. А ако го вземе с тях, той пак може да умре, пък и ще изложи останалите на опасност. И двете възможности бяха неприемливи, тъй че тя не би могла да остави Джейсън.

Всичко, което Джена успя да каже, бе:

— Не мога да го оставя.

— А твоят годеник да се жени за друга. — Свила устни, смръщила вежди, Хестър се обърна към куфара и последните й думи дойдоха през рамо: — Любов! Би трябвало да те интересува повече собствената ти кръв.

Преди Хестър да може да й причини още болка със словесната си атака и да доопъне и без туй обтегнатите й нерви, Джена затвори тихо вратата след себе си. Нямаше време да разсъждава върху разумността на решението си. Впрочем нямаше време за нищо, освен за приготовления, тъй че да изпрати бързо хората си на път. Имаха шансове да стигнат невредими, ако тръгнат, без да се бавят.

Бързайки надолу по коридора, Джена спря рязко пред вратата на Джейсън. Искаше й се, повече от всичко, да надзърне вътре и да се увери, че той е добре. Но знаеше, че мигът щеше да се проточи в минути, а минутите да се окажат прекалено дълги и тя щеше да пропусне часа, който бе определила за хората си. Не, тя ще ги изпрати и после ще се върне. Това бе единствената възможност.

Кухнята приличаше на разбунен кошер, вместо да е тиха и спокойна по това време на нощта. Понеже готвачът и всичките му помощници бяха французи, заминаването на Джена и хората й означаваше, че се налага те също да напуснат. Но преди да бъдат освободени, трябваше да приготвят достатъчно провизии за изпът на бягащите английски слуги и Хестър.

— Франсоа — каза Джена, поемайки протегнатите ръце на готвача, стискайки ги леко, преди да ги пусне и да отстъпи назад. — Ужасно ще ми липсвате, но… — Вдигна рамене, неспособна да продължи.

— Знам, милейди. Желая ви късмет. — Той постави пръсти на тъжно свитите си устни и й изпрати въздушна целувка. — Бяхте добра господарка, въпреки че сте наполовина англичанка.

— Шотландка — поправи го тя, но неговото внимание вече бе другаде. С похвална дума тук и окуражително кимване там Джена си проправи път през кухнята и тръгна по коридора към мястото, където трябваше да се съберат английските й слуги.

Те шушукаха нетърпеливо, когато тя се появи. Сред тях бе и леля й Хестър, загърната в зелената си вълнена пелерина, с обикновена шапка и ръкавици. Щом видя колко разумно се е облякла, Джена въздъхна одобрително.

Изкачвайки няколко стъпала по стълбището, Джена се обърна с лице към хората си. Малката група се умълча.

Джена ги огледа един по един, преди да си поеме дълбоко дъх.

— Както знаете, Наполеон е избягал. Това, което току-що научихме, е, че той е толкова близо, че се е наложило Луи да напусне Париж. Слава богу, граф Ди Понти ни предупреди навреме, тъй че всички ще можете да стигнете до Брюксел невредими. Наредих всички коне, с изключение на два, да са на ваше разположение. Каретите са натоварени с малкото багаж, за който има място. Приготвена ви е храна за една седмица. Щом стигнете в Брюксел, моят секретар е инструктиран да плати на всеки от вас сумата на годишното ви възнаграждение като компенсация за това, което оставяте тук.

Изненаданите възклицания, последвани бързо от „Не, милейди, не бива да го правите“, бяха спрени от вдигнатата й ръка. Тя примигна, за да не заплаче при отказа им да вземат пари, които чувстваха, че не са изработили, но бе непреклонна. Беше ги довела в Париж и честта й нямаше да позволи да загубят всичко само защото са я последвали.

— Аз ви доведох в Париж, аз нося отговорност за загубата на имуществото ви. Няма да обсъждаме повече този въпрос. Сега всички вие… моята любов е с вас. Бог да ви помага.

Никой не помръдна. Озадачена, Джена остана на мястото си.

— Милейди — пристъпи напред Алфонс, — вие няма ли да тръгнете с нас?

Джена погледна бързо към Хестър, убедена, че тя е накарала Алфонс да й зададе въпроса пред всички. Иначе той никога не би направил това на своя глава. Хестър стоеше неестествено изправена, очите й предизвикваха Джена да отговори.

Джена изпита болка, задето трябваше да се държи заповеднически, но не можеше да им разкрие истинската причина. Като вдигна високо глава и зае царствена поза, тя каза надменно:

— Не, аз няма да ви придружа. Съжалявам, но имам недовършена работа в Париж. Ще ви последвам скоро.

След тази аристократична проява на авторитет слугите бързо се разпръснаха. Само Хестър и Алфонс се колебаеха.

— Джена — започна Хестър, — нали не смяташ сериозно да останеш с този… този мъж? Не е прилично, да не говорим, че е много рисковано.

— Милейди — настоя Алфонс, — леля ви е права. Мъжът в Златната стая сам се е подредил така, нека сега да си носи последиците.

— Престанете и двамата, омръзна ми да ми се бъркате. — От упорития им отказ да приемат решението й Джена не издържа и даде воля на гнева си. — Аз отговарям тук и ще правите, каквото ви казвам.

Лицето на Хестър се сгърчи.

— О, Джена, дете мое, ние те обичаме.

Джена импулсивно прегърна възпълната фигура на Хестър.

— Знам, скъпа. Знам. — Нямаше да позволи на напиращите сълзи да бликнат. Нямаше. — Но аз трябва да остана с него. Не мога да ти обясня. Просто знам, че да го оставя е пряко силите ми.

— Боях се от това — каза тъжно Алфонс. — Начинът, по който го гледахте. Никога не съм ви виждал да гледате другиго така.

Джена се извърна достатъчно, за да сложи едната си ръка на рамото му и очите им се срещнаха.

— Знаех си, че ще ме разберете, ако опитате.

— Милейди, щом оставате, погледнете в моята стая под леглото. Там има една кутия. Съдържанието й може да ви потрябва.

Джена го погледна с вдигнати вежди, но очите му се отместиха от нейните и той не се доизясни. От отказа му да й обясни тя разбра, че за каквото и да се отнасяше, то би разстроило Хестър. В противен случай Алфонс би й казал.

— Ами Ричи? — прекъсна ги Хестър, от вълнение гласът й беше изтънял.

Джена тревожно смръщи чело. Съвсем беше забравила за Ричи.

— Не знам. Аз…

— Ще разрешим проблема, като му дойде времето — каза Алфонс бързо. — Може би ще успеем да се разминем на срещата.

Чертите на Хестър облекчено се отпуснаха.

— Да, така ще е добре. И без туй не ми е приятно да пътувам с него. Ще хленчи през целия път. Ненавиждам хленчещи мъже.

Забележката на Хестър беше като слънчев лъч, който разпръсна облаците, помрачаващи настроението на Джена.

— Какво чудесно решение.

Няколко прекрасни мига тримата се наслаждаваха на съзаклятническия си смях.

— По-добре да тръгваме — обади се Алфонс.

— Довиждане, скъпа — каза Джена на Хестър, преди да поеме ръката на Алфонс. — Не гледайте така тъжно. Нищо чудно да ви изпреваря в Брюксел.

Явно озадачен от избраното убежище, той попита.

— Защо Брюксел?

Джена сниши глас:

— Защото там е най-вероятно да отиде Уелингтън от Виена, за да ръководи съюзническите войски. Цяла седмица само за това се говореше. По-безопасно ще е, където се намира херцогът.

Той кимна разбиращо и последва Хестър.

Джена наблюдаваше как малката групичка английски слуги заедно с леля й се отдалечават в мъгливата утрин. Бършейки очи с ръка, Джена затвори вратата.

— О — каза си тя, — за малко да забравя. — Отвори вратата и отстрани месинговото чукче. Сега всеки, който погледнеше към къщата, щеше да предположи, че е празна. Тя остави чукчето на една от покритите с мрамор махагонови маси, намиращи се близо до входа.

Едно последно отиване до кухнята, за да се увери, че слугите французи са си отишли и после щеше да види как е нейният пациент. С повечко късмет той може да спи и тя ще има време да реши как да му каже какво се бе случило.

Къщата бе тиха, бяха я напуснали всички и тя се отправи със скован гръб и натежали крака към Златната стая. Всяка стъпка по дървения под ехтеше глухо и я караше да се оглежда назад с неоснователни страхове. Сега, когато слугите ги нямаше, всеки би могъл да влезе в къщата. Тя и Джейсън трябваше да внимават за това, а също и за по-вероятната опасност някой да е по петите му.

Въздъхна и си наложи да забрави за страховете си, докато влизаше в стаята на Джейсън, затваряйки тихо вратата след себе си. Джейсън пак се бе проснал напреко на широкото легло, с отметнати завивки, излагащи голото му тяло на студения въздух.

Джена раздразнено поклати глава. Този човек щеше да е причина за собствената си смърт, ако не се научеше да спи завит. Бързо и сръчно тя го зави, без да го събуди.

Късно същата вечер тя отново погледна как е, за стотен път този ден, и видя, че продължава да спи. Тя се бе старала да прави визитите си колкото може по-безшумни, ала огънят вече бе изгаснал и стаята бе по-студена, отколкото бе безопасно за състоянието му. Трябваше да стопли стаята. С пестеливи движения тя коленичи до огъня и започна да разравя горещите въглени.

— Колко пъти трябва да ви казвам, че това е работа на прислугата?

Стресната от дълбокия глас на Джейсън, Джена за малко не изпусна месинговия ръжен. Извръщайки се, тя се намръщи от заповедническия му тон.

— А аз колко пъти трябва да ви казвам, че няма да е разумно?

— Тогава нека Алфонс го направи. — Той се усмихна и придърпа одеялото към гърдите си.

Това подейства странно на Джена. Почувства как бузите й пламват. Този мъж и всичко, свързано с него, възпламеняваше кръвта й.

— Извикайте Алфонс да запали огъня.

В първия миг думите му не стигнаха до нея. Все още бе погълната от мислите си.

— Е? — попита той с подчертана рязкост.

Тя примигна, за да се съсредоточи върху въпроса му.

— Алфонс? Алфонс го няма.

И после осъзна какво е казала. Беше глупачка. Трябваше първо да му даде да хапне нещо и после да го уведоми, че хората й са заминали. За да не му позволи да види обърканото й изражение, тя отново се залови да разпалва огъня.

— Защо го няма Алфонс? — настоя Джейсън, надигайки се в леглото.

Не му отговори и за последен път разръчка въглените с ръжена. Огънят пламна. Доволна от постигнатото, Джена си възвърна решителността, изправи се и отупа ръцете си една в друга, преди да се обърне към Джейсън.

— Ще ви донеса малко топла супа.

— Не и преди да ми кажете защо Алфонс не можеше да запали огъня.

Тя го погледна раздразнено.

— Голям инат сте.

Нямаше да я остави на мира, докато не му каже, а точно сега не й бяха останали сили да му се противопоставя. Вече се бе случило твърде много и запасите й от издръжливост се бяха изчерпали. Защо пък да не му каже и да приключи с това?

Поемайки си дълбоко дъх, тя изправи рамене.

— Алфонс сигурно вече е излязъл на пътя, водещ към Брюксел.

— Какво?

Мощният му рев дойде едновременно с лумването на огъня зад нея, разгорял се с отмъстително прехвърчащи искри. Гневът на Джейсън я накара да отстъпи крачка назад и тя усети как топлината изгаря полите й. Беше уловена между две първични сили и не знаеше от коя да се бои повече.

Спокойно скръсти ръце, за да спре треперенето им. Тръгна към леглото.

— Наполеон е избягал от Елба и се е насочил към Париж. Луи напусна града преди два дни. Алфонс и английската ми прислуга са на път към Брюксел.

Преди да успее да довърши, Джейсън се отпусна тежко върху възглавниците и изстена. Звукът сякаш бе издаден от разярен бик или от някой, който страдаше непоносимо. Джена се втурна към мъжа, сърцето й заби лудо от страх, че може отново да му е зле.

— Джейсън, о, Джейсън! — каза тя, гърдите й се разкъсваха от болка.

Щом се наведе над Джейсън, застина шокирана, когато ръката му се отмести от челото и откри очите. Бяха се превърнали в опасни цепки, в които проблясваше гняв и спотаено отчаяние. Жилите на врата му се бяха издули, а мускулите на раменете му бяха изопнати от сдържана ярост.

Ръцете й увиснаха отстрани на тялото. Не можейки да си обясни какво става, тя тихо прошепна:

— Джейсън?

Той удари с юмрук по възглавницата, калъфката се разкъса и из въздуха захвърча перушина.

— Проклятие! Целият свят знае за бягството на Наполеон. Най-важната информация, до която съм се добирал от десет години насам, и не успях да я предам навреме.

Сега тя разбра. Той се ругаеше за нещо, което смяташе за личен провал. Много внимателно тя сложи ръка върху неговата.

— Вината не е ваша. Вие не бяхте в състояние да станете от леглото, камо ли да стигнете до Брюксел.

Той отблъсна ръката й и стисна силно очи. С внезапно уморен глас изрече:

— Вървете си. Трябва да помисля какво ще правя сега.

Непреклонно изтънялата линия на устата му не търпеше възражение. Наранена и без да знае кое е най-доброто, тя направи крачка към вратата. Той се нуждаеше от нея.

— Няма да си тръгна.

В продължение на цяла вечност той лежеше неподвижен, със затворени очи и набран около бедрата чаршаф.

— Ужасна жена — изръмжа той накрая, печална усмивка изкриви добре оформените му устни. — Притежавате повече кураж от мнозина мъже.

Тя се засмя тихо, радостна, че вече не е толкова ядосан на себе си и благодарна повече, отколкото й се искаше да се замисля, че й бе позволил да остане.

— Навярно защото съм се грижила за по-упорити и своенравни мъже от онези, с които сте се срещали.

— Хитруша. — Устните му се отпуснаха. И тогава очите му, тези наситенозелени кладенци, които отразяваха най-съкровените му чувства, станаха златисти.

Тя принадлежеше на друг мъж и си забрани да нарушава обещанието си, защото Джейсън събуждаше у нея чувства, които преди не знаеше, че съществуват. Трябваше да прояви повече воля.

Насилвайки се да се усмихне закачливо на изкушението, което представляваше Джейсън в момента, Джена каза:

— Може да съм хитруша, но вие ме принуждавате да бъда такава. А сега — тя се отдалечи от него, за да може да си възвърне самообладанието — ще ви донеса малко бульон. Трябва бързо да се възстановите.

Клепачите му се спуснаха надолу.

— Джена, вие казахте, че всички слуги са тръгнали? — Тя кимна. — Значи сме сами в къщата?

Не знаейки дали той й се сърди, тя открито срещна погледа му.

— Да.

— И Наполеон е на свобода?

— Да.

— Защо останахте? Аз не съм ви никакъв. Допреди няколко дни дори не знаехте, че съществувам.

Какво би могла да му отговори? И тя не разбираше. Несъзнателно зарови пръсти в дантелата около китката си.

— Вие сте ранен. Ако ви бях оставила, можеше да е фатално или някой щеше да ви открие… — Тя си пое дълбоко дъх и с усилие на волята отпусна грациозно ръце от двете страни на тялото. — След като ви спасих от сигурна смърт на улицата, съм длъжна да се грижа за вас докрай. Бих направила това за всеки.

Той издиша шумно и устата му се сви.

— Казахте това и преди. Тогава по-добре се залавяйте за работа, защото възнамерявам и двамата да напуснем Париж до утре вечер.

— Твърде скоро е.

Ръцете му се свиха в юмруци.

— Твърде късно е. С всяка секунда вероятността да ни заловят се увеличава стократно. Утре вечер трябва да изчезнем. Бих тръгнал още в този момент, но усещам, че имам нужда да си възстановя силите, ако искам да се погрижа и за вас. Не съм толкова глупав да побягна веднага като подплашен заек.

Долови раздразнението в гласа му и видя напрежението във всеки мускул на тялото му. И макар да не смяташе да му позволи да предприеме това дълго пътуване в студа в подобно състояние, осъзна, че сега не е време да спори с него.

— Ще видим — промърмори тя.