Дмитрий Биленкин
Гениалният дом

— Моля — с широк жест го покани Юрков. — Избирайте.

— Тук ли? — запита Смолин, като излизаше от реалета.

— Ако ви харесва.

Изпъстрените с точици очи на Юрков бягаха встрани, уж безучастно, но в тях за миг плисваше стаена дяволитост. Смолин недоверчиво се огледа.

Тревата на поляната пъстрееше в толкова ярки съцветия, че ти се искаше да ги притиснеш до гърдите си. Редките брези хвърляха върху нея прошарена сянка. От трите страни напираше гора, а от четвъртата поляната се спускаше терасовидно към сребриста рекичка, отвъд която се редуваха хълмове чак до хоризонта. В млечносинкавата далнина на небето се врязваха снежни върхове.

Смолин пое дълбоко въздух.

— Чудесно е тук…

— Тогава да започваме — делово каза Юрков.

Жилавата му фигура се пресегна през борда на реалета.

Той измъкна от седалката на реалета голяма, явно тежка чанта, извади оттам полупрозрачен кристал и го подаде на Смолин. По форма приличаше на кристалното яйце, с което Смолин бе играл в детството си. Само че по размери това яйце бе доста по-голямо от старинната играчка.

— Да, големичко е — проследил погледа му, рече Юрков. — Обикновен експериментален образец. Дръжте…

„Яйцето“ неочаквано се оказа леко. Смолин неловко го притисна до гърдите си. На пипане беше топло и еластично. В зеленикавата му вътрешност преливаха някакви вълни, припламваха слаби виолетови светлинки.

— Има странен вид — промълви Смолин.

— Естествено — усмихна се Юрков. — Действувайте.

— Как?

— Много просто. Избирате площадка. Където искате. Няма значение, ако почвата е малко неравна или има слаб наклон. Заставате там, където според вас е центърът на площадката. Внимавайте само до най-близкото дърво или храст да има най-малко десетина метра. Това е всичко.

Смолин направи няколко неуверени крачки.

— Може би тук? — запита той.

— Прекрасно. Хвърлете яйцето.

— Просто така?

— Естествено.

— Жалко за хубавото място…

— Няма да бъде повредено. Хвърляйте.

Смолин пусна предпазливо кристала на земята. Светлият край на облака, засиял, докосна слънцето. Поляната потъна в сянка. Лъчите на слънцето падаха косо, като прожектори, върху снежните върхове на далечната планинска верига.

— Сега се отдръпнете.

Все от същата чанта Юрков извади лъскава черна тръба, завършваща с призматичен рефлектор. Отстъпвайки към реалета, той взе да размотава шнура.

— По-далеч, застанете по-далеч, сега тук ще се извие вятър. Свалете видеофона си, може да се повреди. — Юрков свали от китката си своя видеофон и го остави на седалката на реалета.

— Оставете и вашия тук, така ще бъде защитен от лъчите. Сега всичко е наред. Започваме.

Юрков включи шнура и насочи тръбата към кристала. В нея нещо забръмча. Още нищо не се случваше. Цвърчаха щурци, зеленикавият кристал продължаваше спокойно да си лежи сред лайкучките. Само дето беше потъмнял и в тревата приличаше на обикновен камък. После нещо се измени. Мъгла обви кристала като при бързо въртене и онова, което доскоро приличаше на камък, започна да се топи, превърна се в ръждивочервена маса, която почна да набъбва.

— Аха — рече Юрков. — Виждате ли?

То увеличи обема си, приемайки формата на гъба. После бясно заизпуска кълба дим. Заприлича на миниатюрен атомен взрив. Само че безшумен и без огнени струи.

Откъм гърбовете им се изви остър вятър, забуча, заогъва върховете на близките брези, понесе се над горичката. Захвърчаха сухи листа, клечици и безследно изчезнаха в тъмния гъбовиден вихър.

— Да поседнем — предложи Юрков. — Няма да стане скоро. — Той седна, като продължаваше да държи тръбата на излъчвателя. — Като дух от бутилка, а? Не ви ли прилича?

Не, вече не приличаше на дух от бутилка. Сега над поляната, опирайки се на тънко краче, бе надвиснала кафява маса. Извиваше се, ставаше постепенно ъгловата. В нея избиха жълти и червеникави петна, които бързо меняха формата си. Въздухът затрептя като в мараня, пречупвайки очертанията на наведените дървета.

От долната страна на масата се отделиха четири израстъка и дружно докоснаха земята.

— Коренната фаза — обясни Юрков. — Въздухът предоставя на нашето отроче азот, кислород и въглерод. Останалите необходими вещества то, както подобава на всяко порядъчно растение, си взима от почвата. А моят излъчвател играе ролята на слънце… А това е вече сегментарната фаза!

Вятърът поутихна. На метър и половина от земята се бе, образувала гладка плоскост с пет забити в почвата опори — четири в ъглите, петата, най-дебела, точно в центъра. Тревата наоколо бе покрита сякаш със скреж. Масата, заела вече солиден обем в пространството, ставаше явно стъкловидна, макар че вътрешното кипене не стихваше. Очерта се една полусфера, втора, трета. Очертаха се обемите на някакви образувания, които бързо, като в калейдоскоп, променяха повърхнините си. Издуваха се, извиваха се, после хлътваха. Една от полусферите потече и сега представляваше стена, а в средата й имаше най-обикновен, леко изпъкнал прозорец.

Вятърът съвсем стихна. Къщата продължаваше да се оформя. Сякаш вътре работеха нечии сръчни пръсти. Юрков отдавна бе оставил излъчвателя и разсеяно гледаше встрани, дъвчейки някаква сламка.

Слънцето изпълзя от облака и първият ярък лъч се отрази в кристалните плоскости на прозорците, огря извитите стени, очертаха се сенките, сякаш изкусна четка бе положила последната си мазка.

— И така — Юрков погледна часовника си, — само за седемнадесет и половина минути. Честита ви нова къща.

— Да-а… — вирнал брадичка, Смолин оглеждаше къщата. — Ембриотехниката, както виждам, е отишла много напред. Каква бързина и точност!

— Стараем се — Юрков сдържано се усмихна. Впрочем, главното в случая не е скоростта. Изобщо класическата ембриотехника е вече отминал етап.

— Отминал ли?

— Основният принцип си е същият — да вършим всичко както природата, да го правим дори по-добре от природата. Съвпадат и основните начини на строителство. Зародиш, семе, клетка, в която е заложена цялата генетична програма за развитието на организма, както в жълъда е скрит бъдещият дъб. Храненето и растежът са за сметка, така да се каже, на местните материали — въздуха, почвата, водата, енергията на слънцето… тоест на излъчвателя, но това не е съществено. С една дума, аналогията е пълна, освен скоростта — тя е милион пъти по-голяма. Човек ускорява всичко, до което се докосне. Не е ли така?

— Всичко ли? И себе си значи. — Смолин недоверчиво поклати глава. — Но вие не отговорихте на моя въпрос.

— Имайте търпение. Вие не само ще чуете, но и ще видите отговора.

— Ще го видя ли?

— Така, както виждате тази къща.

— Тогава защо да не направим това сега?

— Първо трябва да ви покажа къщата, а ние не можем да пристъпим прага, докато там не се установи термодинамично равновесие. И второ — моите прадеди не случайно са били амбулантни търговци — аз обичам да се похваля със стоката си!

— Стока ли казвате? Отдавна не бях чувал този архаизъм.

— Архаизъм е наистина. И все пак не е без значение това, дали тази хижа ще ви хареса. Повярвайте ми, сравнението не е чак толкова нелепо.

— Дълго ли ще говорите с недомлъвки?

— Отначало нека да обобщим най-главното. Обожавам последователността! Вие искахте да поживеете и да поработите в усамотено и красиво място. Така ли? Така. Избрахте мястото, ето ви и къщата. Харесва ли ви?

Смолин кимна. Къщата приличаше на изящна раковина, охранявана от брезите. Макар да беше издигната над земята и опорите да изглеждаха хилави, не се получаваше впечатление за неустойчивост. Коя бе причината? Не в стълбата, която се спускаше от входната врата. Очевидно криеше се в пропорциите. Къщата просто се включваше в околния пейзаж. В нея имаше характерната за творенията на природата естественост. Да, създателите й умееха да работят с размах и вкус.

— Неловко ми е някак — промърмори Смолин. — Такова нещо заради един човек. Аз разбирам, къщата не е построена само заради мен, в нея ще живеят и други хора. Но… Това пък какво е?

Внезапно основите на къщата засветиха, излъчвайки към земята меко разсеяно сияние.

— Да вървим!

Юрков грабна чантата си и заситни към къщата.

— Тази светлина — подхвърли той — означава, че къщата е готова да приеме стопаните си. Впрочем вие се страхувахте, че строителството ще повреди поляната. Надзърнете под основите.

Смолин се наведе. Цялата плоскост излъчваше топли слънчеви отблясъци. Под къщата и около нея проблясваха капчици гъста роса. Тревата навсякъде изглеждаше както преди, само около централната опора се виждаше изсъхнала ивица.

— И там ще се оправи — махна с ръка Юрков. — Съгласете се, че нашата къща с нищо не е навредила на природата.

— Значи, тази светлина замества слънцето на останалата в сянка трева.

— Точно така. Влизайте, влизайте. Трябва да ви представя на къщата.

— В какъв смисъл?

— В буквален, да ви запозная. Все пак това не са просто стени, покрив и така нататък. Пред вас е квазисъщество. Расте, храни се, диша — живее в известен смисъл.

— Живее?

— Добре, добре — функционира. В случая и философът ще се обърка. Може да не изтривате краката си. Колкото и да са мръсни подметките, стълбата ще изсмуче всичко.

— На принципа на перисталтиката ли?

— Разбира се.

Подметките леко полепваха към стъпалата. Смолин натисна по-силно крак. Обувката му потъна в пореста, еластична материя.

— Не е ново…

— А, излишни новости не са необходими. Те и без това изобилствуват тук, сигурен съм.

В антрето Юрков се спря.

— Последната операция, само за минута. Виждате ли този червен кръг на стената? Тук е контактът. Махаме предпазителя. Има гнездо за батерията. Взимаме я… — Юрков извади от чантата си цилиндър, свали капачката му. Разкриха се металните пластинки на контакта. — Ето! Пъхаме батерията в гнездото — следете! — така, влезе… За месец, а и за повече къщата е обезпечена с енергия. Срокът за зареждането й наново зависи от вашите потребности и състоянието на небето. Освен това къщата разполага и с малък запас активационна енергия, която се е натрупала по време на строителството. Но това е дреболия, както впрочем и светлината на слънцето. Истинското сърце на къщата е тук! Сега да разгледаме помещенията. Моля.

Стаите бяха две — по-малката предназначена за кабинет, по-голямата — за спалня. Кехлибарените плоскости на стените отразяваха слънчевата светлина, струяща от прозорците. Отблясъците се събираха в извития кремав таван като в чаша. В спалнята, на огромен стереоекран, се поклащаха сенките на брезите. В стаите нямаше никакви мебели. Смолин вдигна вежди.

— Мисломебели ли?

— Да.

Юрков махна изящно с ръка. Подът се изду, образува облегало и седалка — Юрков, без да се огледа, се отпусна в оформилото се вече кресло.

— Не ви ли харесва?

— Не казвам, че не ми харесва. Но по-просто е да се поставят обикновени мебели. Ще се спести излишно изразходване на мускулна и мисловна енергия.

— Преувеличавате — с незабележимо движение Юрков преправи креслото си и сега почти се излегна в него. — Не е толкова сложно и трудно. По-добре ли е да мъкнем цялата обстановка със себе си? Две премествания са равни на един пожар, са казвали едно време. Впрочем не намирате ли, че светлината е прекалено рязка? Не взехме пердета, но…

Юрков капризно присви очи. Кристалът на прозореца, оставайки все така прозрачен, мигновено потъмня и светлината в стаята стана по-приятна, разсеяна.

— Тънка работа — призна Смолин.

— Това не е нищо! — скочилият Юрков имаше вид на фокусник, в ръкава на който потрепва гълъб… — Елате, тук се вижда колко е тънък биолитът на прозореца. А какво ще стане при по-силен удар? Ако се разлудува дете? Затича се, блъсне се… Все пак височината е към два метра. Да възпроизведем положението. Аз имам по-голяма маса от едно дете, затичвам се… Не гледайте мен, а прозореца! Едно, две…

Юрков се спусна. Материалът беше толкова прозрачен и тънък, че изглеждаше сякаш Юрков ще излети като снаряд през прозореца. Смолин неволно понечи да го хване. Напразно. Прозорецът сякаш мигна, сви се по-бързо от зеницата на окото и отблъсна Юрков, както стената топка. Смолин ахна. Прозорецът бавно почна да се разширява, изпъкналият биолит се изглади и всичко прие предишния си вид.

— Не би ли било по-просто да направите биолита по-дебел? — с недоумение промърмори Смолин.

— Пита се дали е трябвало — Юрков се усмихна. — О, вие не можете още да си представите каква е нашата къща. Добре, да продължим разглеждането. Тук е кухнята, тук — банята, тук — тоалетната. Вода между впрочем подава самата къща: колкото и дълбоко да се намира водоносният пласт, централната опора ще стигне до него не по-зле от корените на всяко дърво. Тук е сауната… Тук… Тук…

Юрков продължаваше да изрежда, това пречеше на Смолин да посвикне с къщата. Мъкнеше се след него и само кимаше в отговор.

— Усещате ли някакъв мирис. Или дъх на застоялост?

— Какво? О, не. Въздухът е свеж.

— Горски! Обърнете внимание. Във всички помещения въздухът е свеж, горски! Въпреки че в къщата непрекъснато стават обменни реакции. Даже тухлата мирише, камо ли живо същество… Напразно ще търсите вентилационна уредба или някакъв процеп. Пълна херметичност. Вентилация в обикновения смисъл на думата няма, няма никакви отдушници, нито течения, а въпреки това въздухът е прекрасен. Виждали ли сте нещо подобно?

— Да си призная, не.

— Досещате ли се как е устроено?

Смолин поклати глава. Юрков благоговейно понижи глас:

— Прозорците дишат, те вентилират въздуха. Милиарди невидими устица, без прозрачността да пострада, как ви се струва? Ето защо слоят е толкова тънък. Всичко е предвидено! Някога наричаха тези къщи машини за живот. По-добре да я наречем консервна кутия. Функционално нашата къща е организъм. И като всеки организъм тя се стреми да поддържа в себе си оптимална среда. Принципът на хомеостата. Никоя друга къща не е способна едновременно да се самоподдържа и да произвежда всичко необходимо за човека — да се самозащищава, както стана с прозореца, и да охранява човека. Растение, чиито реакции са ускорени милион пъти. Нека вилнеят бури, да стават земетресения, враг да ви напада с оръдия — можете да спите спокойно. Къщата ще пусне допълнителни корени, мигновено ще уплътни стените си, с една дума — ще се приспособи към новите условия.

— Прекрасно жилище за бурните планети…

— Идеално!… Ето по кое се различава нашата къща от всички творения на природата и техниката. Растението съществува само за себе си. Машината изцяло ни принадлежи, но уви, тя е инертна материя. Ние кръстосахме двата типа еволюции, взехме достойнствата им и премахнахме недостатъците. Основната програма за жизнената дейност на къщата е да обезпечава нуждите на човека като свои собствени. Ако тя имаше поне проблясък на разум, би ни осъзнала като своя най-важна част. Душа, ако искате. Въздухът — за нас, водата — за нас, топлината, безотказността и изменчивостта на това „тяло“ — всичко, всичко е само за нас.

— Гениално! — не издържа Смолин. — А как сте с галушките?

— С к-какво? — Юрков се закашля. — Какви галушки?

— Със сметана. Същите онези, които скачали в устата на Пацюк. Не помните ли? Имало някога, много отдавна, такъв писател — Гогол, знаете ли го? Той е, написал това.

Юрков рухна в едва успялото да се разгъне под него кресло.

— Да-а — проточи той, гледайки замислено Смолин. — Каквото повикало, такова се и обадило. Запознават те с чудото на техниката, а в отговор ти… Откровена и ярка реакция, благодаря.

Смолин се обърка.

— Извинете, аз може би доста рязко… — Той смутено се изчерви. — Не знам какво ми стана. Простете! Вие така обожавате своята рожба, че разбира се…

— Тя не е изцяло моя, за жалост. Като техносоциолог, аз съм свързан повече с изпробването й.

— Но все пак вие се гордеете, възхищавате се от този дом, а аз…

— Виж, това е така.

— Повярвайте ми, той наистина е достоен за възхищение! Не ви правя комплимент. Само като си представя, че всичко това — стени, кранове, дишащи и самосъхраняващи се прозорци, творящ мебели под — цялата тази немислима сложност само преди миг бе един кристал, носещ запис в себе си, аз просто не мога да повярвам. Та вие сте надминали природата. Поздравявам ви от сърце!

— Благодаря. Само че какво сложно има тук. — Юрков леко махна с ръка. — Гордея се, да, но като си помисля, че самите ние, очите ни, способни да плачат, неуморимото сърце, мозъкът, проникващ във Вселената, всичко, всичко е възникнало от ядрата на нищожни молекули, било е запис, код в самите тях… Къде можем ние да се мерим с природата! Добре, аз не ви се сърдя. Даже напротив… Но… нещо не сте във възторг от нашия дом. Какво има?

— Работата е там… — търсейки думи, Смолин взе да се разхожда из стаята. — Не, първо, един въпрос. Защо на мен — именно на мен — предложихте експерименталната си новост? Моите вкусове и предпочитания са…

— Именно те определиха избора. Къщата е експериментална, но не в техническо отношение — тук всичко е изпробвано. Както се досещате, тя ще промени коренно начина на живот на цялото човечество. Ето защо трябва предварително да знаем кой как ще я възприеме. Прогресът винаги е имал и обратна страна — едни хора приветствуват всяка новост, а други я посрещат с неприязън. Нас ни интересува именно тази по-голяма част от човечеството. Вие сте типичен неин представител.

— Много съм ви признателен — измърмори Смолин. — Поласкан съм, че ме смятате за типичен консерватор.

— Умерен, умерен! — Юрков се засмя. — Нима това е оскърбително понятие? Не сме в двадесети век, както справедливо отбелязахте. И какво излезе то… Май дойде моят ред да се извинявам.

— Ех, колко сте хитър! — възхити се Смолин. — Успяхте да се доберете до изгодна за вас позиция.

Усмивката на Юрков стана ослепителна.

— Просто ми е нужна откровена критика. Но ако вие все още се сърдите.

— Още малко и ще ми напомните един училищен текст за значението на баласта да предпази кораба от преобръщане, колкото и „прогресистите“ да увеличават скоростта му. Разменихме си мили любезности — сега сме квит. Аз също съм за откровени, делови отношения. Какво конкретно бихте искали от мен?

— За сега една предварителна критика на къщата, като след запознанство.

— Ще има критика, не се безпокойте — Смолин с мъка си оформи кресло и седна срещу Юрков. — Не искам да се спирам на дреболиите. На прозорците, които са толкова съвършени, че не могат да се отварят, макар понякога да е приятно да те лъхне ветрец…

— Съгласен съм — кимна Юрков. — Къщата пази своята цялост, ето това е обратната страна на медала. Надяваме се, че в бъдещите модели…

— Дреболия!… А давате ли си сметка какво сте направили? Къщи, никнещи като гъби, ще покрият цялата земя. Освен резерватите много скоро не ще остане незастроено място. Нима историята с автомобилите на нищо не ни научи? Те поне бързо ръждясваха. А милиардите ваши къщи? В какво ще превърнете планетата?

— Вярно! — Юрков се удари по коляното. — Милиарди, казвате? Във всяко кътче на земята, А какво ще кажете за стотици милиарди? Трилиони? Всеки човек ще получи възможност да си построи такъв дом, и то по свой вкус. И не един, а колкото поиска. Ето я истинската перспектива. Не ме гледайте така! Сега ще ви покажа нещо. Елате, елате!

Юрков хвана Смолин и го заведе в антрето.

— Тук — пръстът на Юрков посочи гнездото на батерията — е скрита най-важната особеност на къщата. Почакайте, не възразявайте! В какво е основното противоречие на съвременното строителство? Че на човека са нужни помещения в най-различни места на планетата — за работа, за почивка, когато пътува, а не може да живее във всичките едновременно. Затова има толкова празни и полупразни сгради, които са необходими само за определен случай, временно. Излишен разход на материали и пространство. Какво следователно трябва да бъде идеалното строителство? Къщата да я има, докато е необходима и когато нуждата от нея отпадне, да я няма. Ние се намираме точно в такава къща.

— Нима искате да кажете, че…

— Да!!! Първо махаме капачето. Тук, както виждате, има най-обикновен бутон за изключване. Второ — сваляме, без да пипаме батерията, предпазителя! Натиснете!

— И… какво ще стане?

— Къщата ще изчезне.

Ръката на Смолин замря на бутона.

— А ще успеем ли да избягаме?

— Докато има човек в някое от помещенията, къщата ще остане цяла. По-смело. Така… Сега — навън. Не бързайте, задействува със закъснение от три минути. За всеки случай… А сега се разположете спокойно на тревата и гледайте.

Къщата пред очите им почна да омеква, да се смалява, да се топи. Обви се в мъгла. Задуха вятър. Клоните на брезите се запревиваха. Замириса на озон.

Юрков спокойно гледаше часовника си.

— Точно деветнадесет минути. — Той стана и се протегна. — Какво ще кажете?

— Гениално! — Смаян, Смолин се взираше в мястото, където до преди малко стоеше къщата. — Не съм и сънувал такова нещо!

— Вярвам ви. — С пружиниращи крачки Юрков обходи мястото. — Чиста поляна. Къщата я няма, разпадна се, като върна на природата всичко, което бе взела. Напълно затворен кръг! А!

Смолин затърси някакви следи по тревата. Пет кръгчета с повалена трева, увехнала по края. Нищо друго. Не, не само това. Точно в средата лежеше цилиндърът на батерията, а до него зеленикавото яйце.

— Можете да го вземете — ликуваше Юрков — и пак да го използувате.

— А този… зародиш… същият ли е? — кой знае защо шепнешком запита Смолин.

— И да, и не — весело отвърна Юрков. — От този „жълъд“ ще израсне нова къща, не по-лоша от предишната. Което ще видим ей сега…

Той тръгна, подсвирквайки си, към реалета за излъчвателя.

Отново задуха вятър. Излегнат на тревата, Смолин наблюдаваше как расте къщата. Неговата къща. Къща, която се появяваше и изчезваше като фокус, която можеш да пренесеш на другия край на света в чантата си, да я построиш там и пак да я скриеш в джоба си. Къща, която взима всичко от природата, а после й го връща като дървото, като лайкучката.

— Моля, заповядайте! — извика Юрков.

Зданието бе малко по-различно от предишното. Размерите, пропорциите се бяха запазили, разликата беше в някои дребни подробности.

— Правилно — изпревари въпроса му Юрков. — Децата никога не приличат напълно на родителите си. Впрочем еднообразието омръзва. Сега вече сам се разпореждайте, като стопанин.

Смолин влезе в къщата, сам постави батерията, разгледа помещенията. Юрков вървеше с безразличен вид подире му. Въздухът навсякъде бе свеж и приятен, от крановете бодро течеше вода, стереоекранът превключваше от една програма на друга, мисломебелите, извивайки се послушно, приемаха нужната форма. Зад прозорците зеленееше гората, лъкатушещата река искреше като посипана със звезди, но от гънките на хълмовете вече пропълзяваха глухи предвечерни сенки.

— Надявам се, че вашият запас от чудеса е изчерпан. — Смолин се обърна и го погледна.

— Уви! — Юрков съкрушено разтвори ръце.

— Не се ли превръща къщата в… мелница, или в дракон?

Юрков иронично се усмихна:

— Ако настоявате…

— Какво, какво?

— Не, не, аз се пошегувах. Работата по далечна хибридизация все още е в теоретическия си стадий.

— Но! — Смолин тежко се отпусна в креслото. — Чуйте, драги прогресисте… Не прекалявате ли? За каква хибридизация говорите? Между какво?

— Между къща и реалет. Та нали всяко дело трябва да има перспектива, не е ли така? Портативен домолет, какво лошо има?

— Просто е забележително! — ядосан изрече Смолин. — Тъкмо имах нужда от малка летяща къщичка. Ето какво — нямате ли една проста селска къща?

— Селска къща? А, от онези древните, от трупи, на пачи крак. Ами, разбира се, разработва се такъв ембриоескиз. Стени от сечени дървета…

— Достатъчно! — направо изкрещя Смолин. — Още една дума и ще… Искам просто и скучно да поживея във вашия идеален дом.

— Това е — усмихна се Юрков. — Сега ще донеса нещата ви.

— Защо? Аз сам.

— Не, това е мое задължение.

Свивайки рамене, Смолин остана в креслото. Мълчанието на къщата го обви. Никакъв звук, пълна неподвижност, като в омагьосан замък. И не съвсем. Косите лъчи на слънцето осветяваха прашинките и той забеляза, че стените привличаха към себе си този светъл пърхащ рой. Навсякъде се усещаше присъствието на къщата, като невидим, услужлив слуга. Едва сега Смолин осъзна, че не е заобиколен просто от стени, а е вътре в организъм, който диша, живее свой таен живот. Скочи рязко и отиде до прозореца. Пейзажът навън бе спокоен, привичен. Обърна се. Стаята беше стая — просторна, уютна. Нервите му се отпуснаха. „Консерватор си ти — укори се Смолин. — Наистина си консерватор. Живяхме в пещери, в небостъргачи, сега ще поживеем в ембриоди. Всичко е въпрос на навик.“

Съвсем отблизко се усещаше мирисът на материала — неопределен, тръпчив, какъвто понякога се носи над горска поляна. Поглади стената. На пипане материалът приличаше на дърво, на гладка борова дъска. Пръстите му усетиха приятна прохлада, но това не беше студенината на камъка, на пластобетона; така прохладна можеше да бъде само кората на бора в някоя дълбока сянка по пладне.

Непонятен шум в антрето привлече вниманието му. Зачу се глух удар.

— Юрков, да ви помогна ли? — викна Смолин.

Изтича в антрето и замря като вцепенен. Разрошен, мърморейки ядосано, Юрков блъскаше с рамо вратата, но тя не помръдваше. От вещите, които трябваше да донесе, нямаше и следа.

— Какво ви е?

— Нищо, нищо, абсолютно нищо, тука… малка бъркотия… Аз само за мен…

Юрков блъсна с рамо вратата, но тя не се помръдна.

— Но тя е заключена — изуми се Смолин.

— Не е заключена — промърмори Юрков. — Нещо заяде. Хайде заедно, едновременно…

Смолин се спусна да му помага. От дружния трясък вратата леко се огъна.

— Аха! Още малко…

— Юрков! — Смолин ужасен го хвана за ръката. — Гледайте. Стената сраства с вратата!

— Вие сте полудели.

— Пролуката изчезва. Вижте!

Зачервеното от усилията лице на Юрков пребледня.

— Хайде, бързо, по-силно! Раз, два…

От силния удар вратата отново се огъна.

— Поддава!

Нищо подобно — те сякаш се блъскаха в скала.

— Юрков — задъхан рече Смолин, — това не ми харесва.

— И на мен също.

— Как ще излезем оттук? Слушайте, да не сте сбъркали зародиша? Може би това е блиндаж или затвор за любители на старини?

— Не се шегувайте — търкайки мрачно рамото си, каза Юрков. — Невероятно, но къщата като че ли иска да пи зазида.

— Тогава извикайте техническата помощ!

Юрков го погледна изпод вежди.

— Видеофоните ни останаха в реалета, ако си спомняте.

Смолин машинално опипа китката си, където винаги, откакто се помнеше, беше верижката, необходима и привична като въздуха.

— Каква несъобразителност! — кипна Смолин. — Това… Къде отивате?

Юрков изтича в стаята, трескаво оформи табуретка и с всички сили я запрати в прозореца. Табуретката се смачка.

— Така си и мислех — Юрков захвърли табуретката. — Ругайте, проклинайте, но аз нищо не мога да разбера!

— Успокойте се — кротко каза Смолин. — Мен — не, но вас навярно ще ви потърсят, ако не днес, утре.

— Кажете по-добре — след месец! Ама че съвпадение! Всички знаят, че тази нощ отлитам при жена си на Марс и дълго няма да ме има.

Смолин тихо се разсмя.

— Толкова забавно ли намирате положението ни? — измърмори Юрков.

— Извинете… Забравих, че за вас това не е просто приключение.

— Не е там работата — Юрков шумно седна в креслото. — Нямам понятие какво може да е станало с къщата и това ме тревожи повече от всичко. Какво ли е намислила?

— Намислила? Но нали вие казахте, че тя не…

— Тя е разумна толкова, колкото и брезата, не се хващайте за думата. И все пак сега прояви самостоятелност. Нарушена е програмата, което в същност е невъзможно.

— Хм… — Смолин също седна. Оранжев лъч от залязващото слънце се плъзна по коленете му. — Аз, разбира се, не съм ембриотехник, но през свободното си време обичам да се занимавам с цветя. Програма, после самостоятелност, всичко е свобода на волята. Трябва да си изясним нещата спокойно, без да бързаме.

— Просто нищо друго не ни остава — раздразнено отговори Юрков. — Не виждам изход, а знам, че трябва, задължително е да го има и толкова по-зле за нас, ако не го намерим.

— Да, глупаво положение — съгласи се Смолин. — Просто нелепо!… Вие казвате — нарушена е програмата. Коя програма? Всичко, което едно растение прави, е за самосъхранение. На себе си, на потомството, на вида… Впрочем така действува всяко същество. Тази програма, доколкото разбирам, е присъща и на нашата къща.

— Разбира се. Но основната й програма е съхранение на обитателите. Тоест на нас. И тя е нарушена.

— Така ли? Но постъпката на къщата — защото тона, което тя направи, може да се нарече постъпка — според мен не противоречи нито на тази, нито на другата програма.

Юрков отчаяно заклати глава.

— Не, вие не разбирате! Нарушена е основната програма за опазване на обитателите. Къщата престана да ми се подчинява. А втората програма изключва това.

— В нея има ли ясна команда, еднозначна, в този смисъл?

— Е, не съвсем. Когато имаш работа с генетиката, не може да се регламентира всичко до най-малки подробности. Даден е общият принцип.

— Ах, общият принцип — Смолин кисело се усмихна. — Веднъж, като се ровех в литературата, попаднах на древен юридически казус. Двама мъжаги пресрещали в тъмна безлюдна уличка самотни жени и най-учтиво им искали назаем пари. Не заплашвали, тяхното оръжие било самото положение, страхът от възможното насилие. Но формално те не нарушавали закона, нелепо е да се забранява на някого да иска от непознати хора назаем пари. Когато ги уловили, наложило се да допълнят закона.

— Защо оприличавате къщата на разумно същество? — намръщи се Юрков. — Стотици пъти е изпробвана и никога…

— Ами ако тази е мутант?

— Мутант?

— Защо не? Или тя не подлежи на мутации. Но генетиката е съвсем сходна.

Юрков отправи към Смолин поглед, пълен с недоумение.

— Но моля ви! Теоретическата вероятност за такава мутация… Но какво пък толкова я е накарало да мутира?

— Малко ли причини може да има? Космическа радиация, някакви почвени вещества…

— Не мислете създателите на къщата за толкова глупави! — отсече Юрков. — Те, разбира се, са отчели възможността за мутиране. Взели са под внимание всички известни фактори и… — Той замря с отворена уста. Какъв идиот съм аз! Как мога да бъда такъв метафизик! Слушайте, вие имате поразителен ум!

— Познах ли?

— Не, в случая не е само това! — Жестикулирайки, Юрков взе да се разхожда припряно из стаята. — Какво са нашите жалки мутации в сравнение с тази мигновена приспособимост. Имаме съвсем друг тип еволюция. Това ще преобърне цялата теория, нещо повече — ще създаде нова! Разбирате ли?! Биологичната еволюция е мутации плюс подбор; техническият прогрес е също своего рода мутации: изобретения, открития — и пак подбор. А новата еволюция от хибриден тип нали трябва да има свои, особени случаи на мутации и подбор? Ама че сме безмозъчни метафизици! Каква е първата, основна цел на къщата? Правилно, самосъхранението. Заповедта ни да се самоунищожи къщата противоречи ли й? И още как! При какви условия „програмата за самоунищожение“ не би била изпълнена, дори ако е натиснато копчето? Аха, досетихте ли се? Няма да бъде изпълнена тогава и само тогава, когато в къщата се намира човек. Това е всичко. Тази къща стотици пъти е умирала при експериментите, а това е вече еволюция, подбор. И тя се е научила как да заобиколи забраната, без да я нарушава. Зазидвайки ни, тя придобива безсмъртие!

— А какво става с втората програма? — запита Смолин.

— Действията й произтичат и от двете програми — Юрков ликуващо потри ръце. — Нали къщата може да се грижи за човека само тогава, когато човекът е в нея. Само! Не, това е поразително… Създадохме особен тип еволюция и мислехме, че идеално сме я приспособили към себе си. И тя веднага внесе поправки, приспособявайки нас. Гениална къща, а, какво ще кажете?

— Забележително — сухо каза Смолин. — А какво ще ядем сега, като сме затворени?

— Да-а… — Юрков клюмна. — Предвиждахме да научим бъдещите модели сами да приготвят всякаква, храна, но този… — Той се почеса по главата. — Боя се, че колкото и да е гениален, няма да се сети да ни поднесе бифтек. Нищо, нали изяснихме причината. Все ще измислим как да я надхитрим.

Навел глава, Юрков закрачи напред-назад из стаята. Смолин разсеяно го следеше с поглед. Десет минути минаха в мълчание. Двадесет. Половин час. Градината цяла потъна във вечерните сенки. Далеч, над сивкавомъгливите хълмове, бавно розовееха снежните върхове на планините. Смолин хвърли поглед нататък. Реалетът, с отпуснати криле, беше тъй близо до прозореца, че мисълта за неговата недостижимост не се побираше в съзнанието му. Смолин от дете не обръщаше внимание на възможността всеки миг да се придвижва, където пожелае в пространството, така както не обръщаше внимание на това, че диша, затова случилото се все още му се струваше нереално. Той се опита да се отърси от това чувство, но не успя.

Затворени! Чувствуваше ли нещо къщата? Не, разбира се. И ако все пак чувствуваше, то всяко излизане на човека би й причинявало страдание, като загуба на най-скъпото, заради което живее на Земята. Сигурно би се гърчила от болка… Но тя усещаше някак си всичко, все пак го усещаше…

— Не можем ли някак да установим контакт с нея — не издържа Смолин. — Нали съществува контакт на равнището мисломебели?

— Глупаво, но вече опитах да й внуша нещо — отвърна Юрков. — Не, способността на къщата да възприема си е останала подобна на способността на мицела под въздействието на топлината да отглежда печурки. Тук е по-сложно, но нивото на общуване е същото.

— Наистина жалко, че къщата ни е толкова несъобразителна…

— Да, но прогресът на еволюцията развива и съзнанието. Обръщайки се мислено към къщата, аз се надявах на нещо. Но напразно… Виж, в бъдещите…

— Още ли мислите за бъдещи модели? След този урок?

— Че как иначе! Новите свойства са нови възможности. Урок? Нима огънят не е унищожавал имущество и хора, но без него нямаше да има цивилизация. Нищо, ще се справим. Ще те надхитря аз теб, безмозъчна твар!

Юрков размаха юмрук и този нелеп жест се стори на Смолин естествен. Въпреки всяка логика той възприемаше къщата като одухотворено, даже злонамерено същество.

Юрков въздъхна шумно и се отпусна в креслото.

— Всичко е много просто — оживи се отново той. — Какво пречи да разбием прозореца? Способността на материала да се уплътнява. При какви условия прозорецът няма да се уплътнява? Тогава, когато в къщата се изчерпи енергията. Със слънчева енергия тя не е успяла да се запаси, а батерията… ще извадим. На работа, по-живо, и аз може би ще успея да хвана марсолета — Юрков изтича в антрето и след малко се върна с цилиндъра в ръка.

— Най-после — каза Смолин. — Нелепо е, но докато ви нямаше, ми се стори, че къщата е отгатнала плановете ни.

— И че е блокирала батерията, нали? — весело запита Юрков. — Знаете ли, и на мен ми хрумна подобна мисъл. Да, колко е силен първобитният страх! Така, сега на работа.

— Какво трябва да правим?

— Ще отворим крановете, водата да тече. Особено топлата, така ще се изразходва повече енергия… Ще запалим навсякъде осветлението, ще включим стереоекрана. Ще образуваме много мебели. Живо, започваме!

По-безумно нещо Смолин не можеше да си представи. Гърмеше музика, стените ослепително сияеха, от сауната излизаше пара, на екрана като призраци подскачаха танцьори, водата шуртеше от крановете, а те с Юрков трупаха на камари маси, столове, дивани, кресла, всичките криви, недооформени като светкавичните им мислообрази. Подът се тресеше, те едва се провираха между всевъзможни скамейки, табуретки, софи, които се появяваха в най-неподходящия момент по прищевките на Юрков. А в краката им се търкаляше цилиндърът на батерията, но не им беше до нея — завладял ги беше някакъв неистов бяс. Зад изпотените прозорци мрачно чернееше нощта.

От тази луда треска мислите им се объркаха, сърцата им забиха в изнемога, но къщата също изнемогваше — все по-вяло се оформяха мебелите, водата не шуртеше така победоносно, светлината не заслепяваше очите и даже движенията на танцьорите станаха бавни. Музиката заскрибуца и спря на полутакт.

— Още малко — задъхвайки се, промълви Юрков.

Внезапно очите му се разшириха. С вик той се хвърли на пода и хвана цилиндъра. Нещо бледо, прилично на коренче, се опитваше да обхване батерията.

— Къщата я напипа!!!

Смолин гледаше смаян как Юрков се мъчи да издърпа цилиндъра, как от пода изникваха нови, шаващи израстъци.

— Че помогнете де!!!

Зовът му извади Смолин от вцепенението. С ужасни усилия двамата успяха да повдигнат цилиндъра от единия край, но другият сякаш се бе сраснал с пода.

— Няма значение — с мъка прошепна Юрков. — Само къщата да не се докопа до пластинките на контакта… Внимателно, да не ги докоснете сам.

С ловки движения Юрков успя да провре ръката си под свободния край.

— Къде е капачето?

Никъде го нямаше, загубило се бе в хаоса от мебели. Смолин за малко не извика, когато появилият се встрани израстък докосна ръката му. Юрков се опитваше с лакът да прикрие пластинките на контакта. Израстъците сякаш бяха смутени. Не пускаха цилиндъра, но свободните се движеха в някакъв безпорядък.

Минута-две нищо не се чуваше освен сумтенето на хората и лекото шуртене на крановете. Светлината в стаята ставаше все по-жълта.

— Скоро всичко ще свърши — прегракнало каза Юрков. — Каква реакция, а? Каква мълниеносна пренастройка, и то в агония? Имахме щастие, че пластинките на контакта не се докоснаха случайно до пода. Къщата продължава да търси източника на енергия. Достатъчно е един израстък да се докопа до пластинките…

— Светлината гасне.

— Рано е още! Припомнете си как се държи потъващият. Ако къщата завладее батерията, край на свободата ни.

Светлината мигна няколко пъти и угасна. Млъкнаха и крановете.

— Наистина прилича на агония — прошепна Смолин.

— В къщата още тлее животът.

— Как мислите, все така ли ще бъде до края?

— Че какво друго й остава.

Смолин трепна.

— Въздухът! Може би е по-добре…

— Да пуснем батерията ли? Задушаването не става мигновено, ще успеем.

— Смятате ли, че прозорецът вече ще поддаде?

— Да, ако го ударим по-силно.

Подът сякаш се бе изпотил от усилията — от него излизаше силна миризма. Преодолявайки погнусата си, Смолин размърда ръката си и напипа в тъмнината един израстък. Той слабо се раздвижи. Смолин веднага дръпна ръката си. Мъртвата тишина на къщата не можеше да ги измами. Напрегнатата, страшна с безмълвието си борба продължаваше. Той живо си представи как агонизиращите тъкани се преустройват, как трескаво сноват сигнали, но свързващите организма токове отслабват, а къщата инстинктивно, с последни усилия търси спасителния приток на енергия, търси настойчиво, слепешката, безумно, безпаметно, като огромна, посечена с нож гъба… Или като човек в агония, насаме с настъпващата смърт.

Смолин почувствува, че се задушава. Пое трескаво въздух, но вместо облекчение в гърлото му нахлу тежка задушлива миризма, сърцето му заудря в паника, в мозъка му се заби остра болка.

— Чуйте, Юрков…

Конвулсивно хриптене вместо отговор. Вентилацията отказва. Така бързо! Не може да бъде!

— Задушавам се…

— Спокойно! Държа израстъка. Почти се домогна, гадът!…

— Въздух… Дайте енергия на къщата, дайте!

— Без паника! Това е нейната миризма, тя се задържа долу… Станете и хвърляйте! Бързо, при прозореца, чувате ли?

Смолин искаше да стане, но краката му се подкосиха. Пред очите му се завъртяха червени петна. Като че ли нямаше вече въздух. В гърлото, в дробовете му навлизаше нещо лепкаво, задушаващо.

„Къщата… В нея всички реакции са ускорени… Тя умира и отделя, отделя… Трябва да успея…“

Той напипа нещо и залитайки, се изправи. Болката в главата заглушаваше ужаса, край… Като от друг свят до него стигна нечие сумтене.

„Крановете ли? Не, това е Юрков… Сметките ни излязоха криви… Хайде още една крачка…“ Напипа нещо тежко. Вдигна го от пода. През прозореца се виждаше някакво съзвездие. „Натам, в съзвездието…!“

Ръцете, тялото запратиха тежестта право в центъра на съзвездието, то се изви, Смолин усети, че залита, пада и страшната болка в мозъка му блажено стихва. Всичко угасна.

… Миг, вечност? Тъмнина, нещо мокро тече по лицето му…

— Дойдохте ли на себе си?

Нечии ръце внимателно го повдигат, въздух лъхва мокрото му лице, до ухото такъв познат глас. Юрков?

— Аз… аз ли разбих прозореца?

— Всичко е наред… Не, вие не го разбихте.

— Значи вие…

— Къщата. Погледнете.

Смолин повдигна глава почти без усилие. Хиляди искрящи точки обсипваха прозореца и звездите се губеха сред тях.

— С последни усилия — зашепна Юрков — къщата разтвори всичките си устица. Нали дишането е най-важното нещо.

— За кого? — Смолин стисна ръката на Юрков.

— За нас, разбира се — в гласа на Юрков имаше удивление. — Всичко, което правеше къщата, го правеше само за нас. И преди да загине, тя се погрижи пак за нас. Нали ние сме нейната душа.

Юрков се изсмя. Смолин, опирайки се на рамото му, се изправи.

— Можете ли сам да се движите?

— Както виждате.

— Тогава да не губим време. Темпо, темпо! Ще разбием прозореца и… Ах, колко лошо се получи! Сега, предполагам, няма да искате и да се приближите до такава къща.

— Нищо не разбирате — неочаквано и за самия себе си отговори Смолин. — Трябва да се сприятелим с този дом, но и той трябва да свикне с нас. В случая е нужно да потърсим общ език, а това е занимание за спокойни и търпеливи хора като мен.