Карл Май
Олд Шетърхенд a.D. ^[0]

„Ай ку гули дихаце,

истирияха си лахциме бехаце!“

Когато читателите на един писател поискат „да напише веднъж нещо и за самия себе си“, той пристъпва с трепет и колебание към изпълнението на това желание, защото стоварва върху главата си непосредствената опасност да бъде наречен Абу Ботлахи^[1] или Джидд ел Интифахи^[2], както обикновено се изразява арабинът.

Че аз не съм Абу ел Ботлахи, а напротив един скромен, в останалото достоен за завиждане писател, с лекота ще убедя читателя. Ще оставя просто фактите да говорят, като опиша един ден, един от най-трудните, наистина, от текущата /1896/ година.

Сряда сутринта, седем часът. Моят книгоиздател Фезенфелд ме щурмува от Фрайбург с писма и телеграфни подкани за нови работи. Ето защо от оня ден, от три часа следобед, съм седял в продължение на четирийсет часа на писалището и ако не бях обезпокоен, нямаше да свърша преди осем часа вечерта. Нощта, често две, три нощи една след друга, изобщо си е моето работно време. През деня рядко мога да пиша поради многобройните посетители, които идват лично да се запознаят със „своя“ Олд Шетърхенд или Кара Бен Немзи ефенди. И много хубаво, че се появяват през деня, защото нощем аз трябва да работя, а те да спят. Понякога не мога да си позволя и по четиринайсет дена да си отспя. Но пък за какво съм един закален уестман?

Долу на входа се звъни и въпреки ранния час ми съобщават за някакъв гимназист, който дошъл толкова рано от Дрезден, за да се срещне с мен. При влизането в кабинета той съглежда могъщия Абу ел Рад на заден план, оставя от страх вратата отворена, после прави скок напред и се нахвърля с вика „Гръм и мълнии, та това е лъв, истински и същински лъв!“ върху препарираното животно, при което обаче се натъква на главата на мечката гризли. „Действително“, потвърждавам усмихнато. С това му привличам вниманието, че аз също съм тук, и той се обръща към мен със седмокласен^[3] поклон, за да ми поясни целта на своята визита. С други думи, искаше да измоли от мен следното: един кичур от косата на Винету, едно щраусово яйце, четвърт фунт истински тютюн джебели, който толкова съм възхвалявал в моите произведения, и карабината ми „Хенри“. Мечкоубиеца искал да унищожи, защото поради неговата тежест не можел да го ползва. Аз вежливо му давам да разбере, че не мога да изпълня нито една от неговите молби, но ще му позволя да си натъпче един чибук с джебели и докато, седейки на дивана, го пуши с физиономията на паша с двайсет конски опашки, ще опитам да продължа с писането. Но не стигам дотам поради стотиците въпроси, на които трябва да му отговоря. За моя радост, той ме помолва да му позволя да види градината ми и най-вече парка с китайския павилион. Разрешавам. Той излиза със загадъчен поклон през все още отворената врата, захлопва я с мощен трясък и аз мога вече да продължа да пиша.

Звъни се отново. Носят ми телеграма със следното съдържание: „Днес обяд дванайсет часа хотел «Ойропейшър Хоф», Дрезден. Хербиг“. Понеже телеграмата идва от Лайпциг и тамошният комисионер на Фезенфелд се казва Хербиг, решавам да пътувам до Дрезден, макар да ме озадачава, че този хер, вместо да ме посети в Радебойл, ми съкращава скъпоценното време.

Осем часът! Предават ми първата поща — трийсет писма от читатели, сред които десет с такса за липса на марки на обща стойност две марки. Скоро след това пощенската кола донася три пакета и едно сандъче. Сандъчето съдържа две бутилки вино, които ми праща един запленен от моите произведения французин. Преглеждам адреса, плащам две марки и деветдесет и пет пфенига за мито и неизвършено франкиране. Обонянието на познавач ми подсказва, че виното е селско, по за един франк шишето. Аз естествено, читателят сигурно ще ме разбере, не съм така прехласнат от делото на изпращача както той от моите произведения, но се чувствам задължен да му напиша едно благодарствено писмо с марка за двайсет пфенига. Двата пакета съдържат ръкописи на онзи род писатели, за които не се намира издател. Трябвало да ги пооправя и пратя до някоя редакция, която щяла добре да плати. Третият пакет съдържа кутия, в която се намира някакъв продълговат предмет, и когато махам обвивката, за мое удивление се появява един изготвен от черна хартия миниатюрен… ковчег. Какво ли означава тая работа? И какво ли съдържа? Сещам се за многобройните врагове, срещу които съм бил принуден да се изправя и които сигурно биха ме унищожили, ако бе по силите им. Дали ковчегът нямаше значение на онзи вид предизвестие за бой, нерядко обичайно за някои добре организирани престъпни общества? Или може би в него бе скрита една от онези адски машини, дето се появиха напоследък? Оглеждам замислено известно време съмнителния предмет, докато накрая решавам да отворя ковчега — разбира се, с употребата на всички предпазни мерки. В него лежи (отдъхвам с неимоверно облекчение) една червена повехнала роза и едно писмо, което ми обяснява странния подарък. Подателката изразяваше по символичен начин своята отхвърлена любов.

В моите писани до неотдавна произведения, чиито събития се разиграват в едно сравнително по-раншно време, читателят си представяше от някои забележки неустрашимия воин Олд Шетърхенд-Кара Бен Немзи като недостъпен ерген. Последицата бе, че той така обилно и трайно заемаше мислите на моите читателки, та забравяха всякакъв страх от респектиращия боец и индиректно или директно го отрупваха с купища… предложения за женитба. Тези сигурно изключително добронамерени, но иначе крайно досадни предложения се трупаха по толкова обезпокоителен начин, че изкараха от нерви не само споменатия безстрашен воин, но и неговата от години законна съпруга. Та ето защо той седна и написа един нов пътепис^[4], в който ловко поднася новостта, че гласът на неговото сърце вече е заговорил. С това постави в безмерно удивление не само своя Хаджи Халеф, а и своя читателски свят и най-вече онази част, която е хвърлила око на неговата персона. Ето как постигнах целта си — предложенията за женитба и любовните писма престанаха. Само от време на време, както днес — очевидно се касаеше за някое старо сърце, което не можеше да забрави, — през стаята ми повява полъх на болезнено себеотрицание.

Преглъщам храбро една меланхолична сълза и посягам към получените писма. Първото съдържа изпълненото с хумор изявление на един благороден син на музата:

„Драги Поразяваща ръка,

аз съм без пукната пара.

Не си ли до пет дни честта спася,

като своя дълг погася,

все едно е да излъжа

и пресроча аз платежа.

Марки някъде осемдесет,

прави целият глупав счет.

Прати ги ти коректно

на Ф.Г.Р. по пощата перфектно!“

Съдейки по съставителството на тези редове, допускам, че просителят лично ме познава, а и почеркът му ми се струва познат. Търся и намирам същия „краснопис“ върху една все още непогасена полица, която ми бе издал като деветокласник синът на един приятел. Той беше лекомислен, но иначе почтен млад мъж, който не искаше навремето да се разкрие пред богатия си баща. Сега се заемам да го сторя вместо него и веднага ще оповестя резултата от моя опит за посредничество. Бащата ми плати, погаси и новите му дългове, а след няколко дни получих следното послание:

„Драги Поразяваща ръка,

ти ми беше известен досега

като мъж таен и дискретен,

с хорско доверие облечен.

Ала с таз илюзия горка

с държане ти се подигра.

Вярно, днес ме ти избави

от борчовете ми стари,

ала не по начин деликатен,

нито пък дотам коректен.

Дом като не си затрая,

от теб няма вече да бозая!“

Виждате, неговите рими притежават същото своеобразие както той самият — не са съвсем лоши. А за всеобщо успокоение искам да добавя, че въпреки ужасната си клетва за отмъщение, той насетне пак ме „избоза“.

„Но понеже не притежаваме средствата“, гласи съдържанието на друго писмо, „да го пратим на гимназия, с моята жена стигнахме до единодушно решение да ви направим следното предложение. Поемате изцяло грижите по нашия Емил — квартира, храна, бельо и облекло, давате му уроци по всичко, което се учи в гимназията, и най-вече по всички езици, които самият владеете, а когато след четири години стане на деветнайсет, ще можете да го вземате три години поред като спътник във вашите пътешествия, без нищо да плащате.“ Когато прочитам писмото до края, от радост не мога да се владея. Запленен съм, направо въодушевен от предложението и блестящите перспективи, които ми вещае за близките години. Скачам от стола и припвам из стаята, пощръклял от радост. Когато ликуването ми малко се поуталожва, вземам лист за писмо и подхващам: „Скъпи ми, многоуважаеми господине! Пратете ми младока веднага! С отворени обятия ще го…“ Тук ме спохожда една мисъл. Стой! Не толкова бързо! Какво ще каже моят Хаджи Халеф за новия придружник? Сигурно ли е, че ще сподели моето въодушевление? Като нищо може да го обземе ревност! И бих могъл завинаги да си разваля отношенията с него, ако изтълкува нещата така, все едно компанията му вече не ми е достатъчна. Значи май ще е по-добре на първо време да не отговоря и в следващото си писмо до Халеф да позагатна предпазливо едно-друго по въпроса. Най-добре да предоставя на него решението.

Друго писмо гласи: „… както казах, три хиляди марки ще ми стигнат да си разширя бизнеса. За вас те не представляват нищо, но мен, вашия поклонник и обожател, ще направят щастлив, ако ги получа скоро.“ Намирам, че мъжът е скромен, но за жалост понастоящем не съм в положение да удовлетворя неговата молба. Ама пък на него парите му трябват! Какво да правя? Не му мисля много, а снабдявам писмото на молителя, който принадлежи към благородната гилдия на хлебарите, с бележката: „За лорд Рафли!“ За моя богат приятел ще е направо блаженство да може да окаже на почитателя ми, а с това и на мен, тази малка услуга. Така постъпвам винаги, когато самият нямам средства да удовлетворя молбите за пари. Писмата странстват с редуване до лорд Рафли, сър Дейвид Линдсей и Емъри Ботуел, които всеки път извличат удоволствие от това да бръкнат в кесията си за мен. Добрият хлебар ще трябва да почака, наистина, известно време, докато от Рафли пристигне отговорът с парите, но за съжаление не мога да променя нещата.

Така бавно и мъчително тегля бразди през трийсетте писма. Едно от тях съдържа офертата: „От моите родители, от баба и дядо наследих богата сбирка от стари календари, библии, религиозни писания и тъй нататък. Понеже не мога да им намеря приложение, а Вие без съмнение имате нужда от подобни неща, предлагам да ги закупите. Ще Ви искам кръглата сума от хиляда марки, което сигурно ще ви се стори евтино.“ Сумата наистина ми се струва както кръгла, така и евтина, но въпреки това в момента съм в затруднение какво да правя с нещата. И тук се сещам за моя приятел Линдсей, за когото от по-рано знам, че е любител на „антики“. Вярно, не ми е известно да събира стари календари, но си струва да се опита. Та слагам значи писмото настрана за моя приятел, който понастоящем се намира на изследователска експедиция в Австралия — къде, не зная, но нещата не са толкова спешни.

Един друг читател, но който явно е читателка, проявява особен интерес към природните ми дадености. „Какъв е цветът на косата и брадата ви? Каква брада изобщо носите? Какви очи имате? Тенор, баритон или бас пеете? Каква ви е фигурата? Колко кила тежите? Мускулест ли сте? Кой е любимият ви танц? Как обичате да се обличате, в тъмно или светло? Какво е любимото ви ястие, питие? Какво предпочитате, операта или драмата? По много ли спите? В каква класа пътувате?“

Вземам един лист и пиша:

„Нося мустаци и брадичка под долната устна. Те, както и косата, бяха тъмноруси, но сега започна да взема връх един достопочтен, за мен обаче «сивеещ» свят. Вече броя петдесет и четири лазарника, ама изглеждам с десет години по-млад. Пея първи и втори бас, според мястото, на което ме сложи хер директорът, фигурата ми е стройна. Сто и седемдесет сантиметра съм висок и тежа седемдесет и пет кила. Пуша и играя разни игри, но не намирам наслада в това. Мускулест съм и «духам» и «стържа» на повечето инструменти, но на никой удовлетворително. Играя всякакви танци, не само ако съм задължен; предпочитам да съм от «момичетата до стената». По отношение костюма ми тъмносиньото е любимият ми цвят. Фракът и цилиндърът могат да ме доведат до отчаяние. Ръкавиците са ми винаги подръка, а именно в джоба. Чадър вземам, наистина, при съмнително време, но не допускам да се намокри. Сега той се намира в Регенсбург, а аз живея в Радебойл край Дрезден. Любимото ми ястие е печена кокошка с ориз, а любимото ми питие — обезмаслено мляко. Сега самият замислям да композирам една опера, но поставям добрата драма по-високо. Спя много малко и пътувам втора класа.“

Въпреки тази изчерпателна информация любознателната и жадна за писане дама пита с обратната поща за още подробности.

А последното писмо сега наистина ме поставя в затруднение. „… Ние настойчиво се нуждаем от нова църква, тъй като досегашната отдавна се оказа малка. Само че ни липсват още четирийсет хиляди марки, които Вие сигурно имате на разположение. Енорията не може да достави парите, твърде бедна е.“ Хмм! Четирийсет хиляди марки. Малко множко е. Съмнявам се дали доходите ми през тази година ще покрият недостигащата сума. Неприятна работа! А не знам дали мога да се обърна с такава голяма сума и към богатите си английски приятели. Как да постъпя? Енорията напълно естествено трябва да си има своята църква! Изпадам в дълбок размисъл… Еврика! Открих! В близко време трябва и бездруго да „отскоча“ до Америка, където след смъртта на Винету рядко се мяркам. А там в Скалистите планини знам достатъчно дупки, в които трябва само ръка да мушна, за да я извадя пълна с нъгитс. Да, така ще направя. И с това ще оправя две неща. Ще отида при моите апачи, които копнеят за мен, и ще помогна на енорията, която единствено чрез мен може да се снабди с необходимата църква.

Привършвам с прегледа на писмата и се нахвърлям с пламенно усърдие отново на работата. Половин час пиша и ето че чувам на улицата няколкократно да се споменава моето име. Излизам на балкона и скрит зад цветята, поглеждам надолу. Там стоят четири малки обесника, зяпат любвеобилно вилата и си подхвърлят уж тихо, но много ясно доловимите забележки:

— Да, бе, да! Не са ни ментосали! Скиваш ли големите златни букви там горе бе, тъпак, а? Казва се вила „Шетърхенд“. Значи сме на самото място! Сега можеш да звъннеш!

— Нее, аз не!

— И що не?

— Шубе ме е!

— Дрън-дрън! Нямам да те ухапе! Нали си чел колко готин тип е!

— Ама ако баш днес е в кофти настроение…!

— Че що пък баш днес? Ти само дръпни, натисни копчето! Веднага ще скиваш, че е електрически!

— Нее, не натискам!

— Добре де, натисни тогава ти, Август!

— И аз няма! Чуй, ами ако се пищиса! По-хубаво да си вървим вкъщи!

— Емил, ти?

— Нее, така ме е бъз!

— Ей, знайте ли к’во ще направим? Теглим жребий и на който се падне, той ще натисне копчето, ама здравата, та да го чуем!

Теглят жребий с кибритени клечки и после бутат избраника към „копчето“. Звънецът издрънква и те се разпиляват уплашено. Връщам се обратно в стаята и скоро ми долагат за четиримата. Те са химически работници. Работодателят им днес празнува рождения си ден. Не работят и породеното от това празнично настроение им дава куража да посетят автора на любимите си книги. Аз естествено отреждам да ги пуснат. Те застават при вратата един до друг като тръби на орган, вторачват се с широко отворени очи в сбирката ми от другоземни предмети и от страх не смеят да проговорят. Но моето дружелюбие не пропуска своето въздействие и скоро най-сърцатият от тях ми обяснява:

— Всъщност ние четиримата сме нещо като депутация. Вас ви чете цялата фабрика, макар и само от библиотеката. Всички ви обичаме и големите предпочитат да останат с вашите книги, отколкото да идат в гостилницата.

Показвам им всичко, заслужаващо да се види, ощастливявам ги с по чаша вино по случай рождения ден и ги освобождавам с поздрав до работодателя и техните колеги. Те си тръгват горди като испанци, а когато вратата е заключена след тях, чувам да произнасят присъдата ми:

— Ей, не беше ли много радушен? Все едно един от нас! Не изглежда горд, ама хич!

— Нее, говори с нас, като че сме били с него в Америка и Египет. Много ми хареса, много, това ще ви кажа!

— Ами тия готини неща, дето ги има, екстра! Дошубя ме, когато дивият бизон така ме кириза! Ами койотът и леопардът! Лъвът! И даже вино ни викна! Ей, да вървим да разправим всичко, че да не го забравим! Другите ще се скъсат от яд, че не са го видели. Ама така си е, като не го е страх човек! Сега те нищо не видяха.

След като си заминават, аз се отправям отново към моята работа с приятната надежда, че вече до вечерта няма да бъда обезпокояван. И тъкмо подхващам, отново се звъни. Уж не ме е грижа, но оставям перото настрана и се ослушвам. Откъм портата се донася до мен оживен диалог. Чувам някой, който не бива да бъде пуснат, да говори за „важност“ и „неотложност“, а после момичето ми носи една визитка. Господинът не можело да бъде отпратен. Той искал непременно да говори с мен, тъй като работата му трябвало да бъде уредена днес. На визитката просителят е квалифициран като съдебен секретар, а за властите човек по всяко време трябва да бъде на разположение. И тъй, нареждам да го въведат.

Той влиза по много вежлив начин. Предлагам му стол и констатирам при отдалата ми се възможност, че ботушите му са малко зяпнали, а останалото покритие на тялото се намира в едно доста „несъдебно“ излиняло състояние. Човекът освен това недвусмислено ухае на грапа, която е успял да гаврътне още в този ранен утринен час.

На подканата, залегнала в погледа ми, той се отдава с изключителна словоохотливост. Разказва ми как „любовта към перото“ го принуждава да се откаже от многообещаващата съдийска кариера, за да стане журналист. Един вътрешен, непреодолим порив го е насочил към критиката и ето как станал по тази професия сътрудник на най-значителните немски вестници. За жалост обаче критиката заплаща под всякаква критика, а и било съвсем неизбежно да си спечели влиятелни врагове. Тези две обстоятелства, съчетани с третото, че тъкмо геният е най-често непризнат и най-много преследван, го лишили от всяка служба. С извинение известява как това пробило такава голяма дупка в кесията му, че преди няколко дни през нея се измушил и последният пфениг. Бил на път от Берлин за Виена, а жена му седяла с двете деца в една гостилница на Дрезден, пазена от келнерите за неплатена тридневна сметка. Една обиколка на дрезденските журналисти не довела до нищо и сега бях единствената му спасителна котва.

— От колко се нуждаете? — запитвам с намерението да съкратя работата.

— Кръгло сто и петдесет марки.

— Действително бих го нарекъл кръгло! Имахте право наистина, като окачествихте пред моето момиче работата като важна и неотложна. Но тя е важна и неотложна единствено за вас, за мен — не. На един гений, както се охарактеризирахте, подаяния аз не бива да давам. Но ще ви предоставя възможност да спечелите споменатата сума при мен за кратко време, като изготвите нов каталог на моята библиотека.

— Каталог? — пита онзи учудено. — Аз съм професионален критик, а не библиограф!

— Това общо взето не е пропуск, тъй като един критик трябва да притежава и квалификацията за съставяне на един използваем каталог.

— Вие май се подигравате!

— Ни най-малко! Готов съм да ви помогна по един пристоен начин, за да не се унижите. Но вие, изглежда, се удивлявате на моята отзивчивост.

— За което имам основание, понеже се нуждая от пари в брой, а не от работа.

— Когато аз се нуждая от пари, си ги заработвам. И тъй като вие не искате да работите, а настоявате за пари, явно се ръководите от максимата, че работата е за един, а парите — за друг.

— От какво се ръководя, хич не ви засяга! Отказвам се и от работата, и от парите ви. Сигурно самият сте затънал в дългове. Един писател, на когото не са останали някакви си мизерни сто я петдесет марки за някой колега в моите очи е кръгла нула, отбележете си това! Servus!^[5]

Излиза с презрителен жест и се счита за твърде знатен да затвори вратата след себе си. Аз оставам с потиснатото чувство за „кръгла нула“. Един поглед към часовника ми подсказва, че е крайно време да отпътувам за Дрезден, ако не искам да изтърва комисионера на Фезенфелд.

Преди да напусна къщата, поглеждам към градината, където първият ми посетител от днешния ден, гимназистът, се размайва с наслада. Вероятно от отмъщение, дето не го зачетох с желания кичур от Винету, я кара през малините ми. За да не опустоши съвсем храстите, се сбогувам с него по най-бързия начин с препоръката да не пропусне обяда си в Дрезден.

По път за гарата срещам една дама в траур, която ме пита за жилището на хер Май. Описвам й пътя, без да й казвам, че аз съм споменатият. Сторех ли го, щях да изтърва влака. На гарата се лепва за мен един съгражданин, за да ме попита кога може да ме навести. Имал гости от Бреслау^[6] — един господин и една дама, които не искали у дома си да кажат, че са били тук, а не са Го видели. Утре вече нямало да ги има. Насрочвам четири часа, защото знам, че сега и бездруго няма да мога да довърша ръкописа преди осем часа, а ще трябва да пиша и през следващата нощ. Пристигам в Дрезден и за да не закъснея, заминавам с кола за „Ойропейшър Хоф“.

Тъй като комисионерът Хербиг никакъв не се вижда, трябва да чакам и си поръчвам вино — бира тук няма. На една маса закусват трима господа. След известно време се присъединява и четвърти, който бива наричан Хербиг. Отивам при него, съобщавам му името си и го питам той ли ми е телеграфирал сутринта от Лайпциг. Мъжът скача зарадвано, протяга ми ръка и извиква:

— Да, аз, аз! Аз съм от Нюрнберг, търговски пътник в областта на детските играчки. Там вие имате много приятели и читатели и аз съм натоварен да ви посетя, за да мога точно да опиша как изглеждате. Дайте ми ръката си!

Аз съм също така радостен да се запозная с хер Хербиг и му протягам безобидно ръка, но едва съм хванал неговата, той изревава:

— Олеле, ох! Спрете, пуснете ме! Вие сте побъркан! При неговия болезнен крясък всички присъстващи наскачат. Той държи десницата си с лявата ръка и подскача от крак на крак. Плащам виното и си тръгвам не особено доволен от себе си, задето не съм му стиснал по-здраво ръката. За известно време той трябва да се откаже от писането на телеграми, а и не само от това.

Към два часа се прибирам вкъщи. Дамата в траур седи в приемната. Иска непременно да говори с мен и не склонила да си тръгне дори след като жена ми й обяснила, че е заета в кухнята и ще трябва да я остави сама. Удивен от тази упоритост, се отправям към чакалнята. Тя ме познава и ми отправя упрека, че не съм й казал кой съм. Работата й била толкова важна, че сигурно нямало да отпътувам за Дрезден, а съм щял да се върна с нея. После продължава:

— Мъжът ми беше граничен надзорник и редом с това високо надарен художник. При неговото последно, продължително заболяване вие му подарихте по молба на нашия пастор няколко ваши тома. Въодушевен от съдържанието, той нахвърли илюстрации към тях и аз идвам сега, след неговата смърт, да ви продам тези произведения на изкуството. От тях аз ще добия средствата за препитание, а вие ще станете още по-прочут и ще направите чудесен гешефт, защото ако произведенията ви се появят с такива картини, продажбата им за година ще възлиза на стотици хиляди.

— Какъв беше мъжът ви, преди да стане граничен служител?

— Подофицер. Във франция получи саблен удар по главата. Тя така му натежаваше в последно време, че трябваше да бъде освободен от служба.

Изважда от джоба един хартиен пакет и ми го подава. Съдържал рисунките. Отварям го и плъзгам в ръка листовете един след друг. Те приличат на опити с молив на някой четвъртокласник. Заглавията се отнасят до имена и събития, случили се в моите пътеписи. Ако не бяха те, човек изобщо нямаше да знае какво представляват тези „произведения на изкуството“. Клетата жена. Изпитвам сърдечно съчувствие към нея. Сабленият удар е поразил не само главата, но и духа на нейния мъж, макар това увреждане да е излязло наяве едва по-късно. И тя, некомпетентната, е повярвала в неговите способности! Докато обмислям как да й съобщя истината, без да я засегна и й причиня прекалено голямо разочарование, тя отправя очи към мен с безпокоен, почти трескав поглед и изважда, за да ускори навярно благоприятната ми присъда, едно писмо, което пасторът й е написал до мен. Така е, както си помислих. От страданията тя е станала слабоумна и считала за враг всеки, твърдящ, че рисунките не чинят нищо. С нищо не могла да бъде разубедена от идеята й да дойде при мен и да ми предложи картините на висока цена. Налага се да бъда много внимателен и я каня да ми погостува няколко дни, докато обмисля нещата. Тя приема доволна, а аз се отправям към кухнята, за да дам на жена си необходимите указания.

Масата е сложена и ние сядаме заедно с новата обитателка на нашата къща. Едва вкусил супата, трябва да оставя лъжицата, защото пристига местният познат със своите бреслауски гости. Добрите хорица се появяваха два часа по-рано, понеже случайно минавали оттук. Бреслауският господин е дебел, добродушен мъж с лице като пълнолуние. Не мога да му се сърдя, наистина, че е избрал за посещението си тъкмо времето за ядене, и си позволявам само да направя един много скромен намек, че жена ми седи на масата и ме чака. Той ми обяснява добродушно усмихнат:

— Човек трябва да го удря повече на пиене отколкото на ядене. Аз ги разбирам из основи тези неща, понеже съм пивовар. Сега ние ще се поогледаме у вас, а после вие ще дойдете с нас да изпием по чаша пилзенско. Който се е нажадувал като вас из Сахара и по другите там места, трябва да пие, да пие, да пие!

— При предпоставката, че има време и желание за тази работа. Аз обаче нямам нито едното, нито другото. А точно днес времето ми е отмерено така скъпернически, че…

Онзи не ме оставя да се доизкажа, а бързо ме прекъсва на думата:

— Как го рекохте? Нямате време? Казвам ви, един писател, на когото биват принасяни толкова любов и признание, трябва винаги да има време за своите читатели. Аз и моята жена тръгнахме от Бреслау за Дрезден специално за да ви видим, а вие дрънкате разни ти ми „нямам време и желание“! Засрамете се!

Като разсъдя правилно, не мога да не му дам право. Та засрамвам се значи, а той с ведра душевност се разпростира върху безценните радости, които ми доставят с привързаността си писмено и лично толкова много хора, и необозримо ми доказва, че съм длъжен да се примиря с неизбежните покрай това малки страдания. От глад и за да заприщя този словесен порой, извиквам, сключил смирено ръце:

— Прав сте, много сте прав! Ай ку гули дихаце, истиряхи си лахциме бехаце!

— Какво означава това и на какъв език е?

— Курманджи кюрдски е и означава: „Който си пожелава роза, трябва да я приеме с бодлите!“

— Правилно, много правилно! Ако приемете моята жена за роза, а мен за бодли, имате и двете неща и всичките ви желания са изпълнени! Чуйте! Не се ли позвъни долу?

— Да — отговарям и някакво лошо предчувствие се прокрадва към мен като враждебен индианец.

— Да се надяваме, ново посещение! Много бих се радвал!

Иде ми да халосам чаровно ухиления пивовар с бойния си удар, ама не се намираме в Дивия Запад, а в кабинета ми. Пък и той с такова искрено удоволствие потрива ръце, дето ще се запознае у дома ми с един от моите читатели, че не мога да му се разсърдя. Предчувствието не ме е излъгало. Камериерката идва да пита дали моят винопродавец може да влезе. Той е ревностен читател на произведенията ми и като такъв се чувства задължен зимникът ми да съдържа само „не кръщавано винце“. Весел бонвиван и той като всеки свой колега прави много добра далавера и твърде рядко на някой смъртен провървява да седи половин час заедно с него, без да направи поръчка. Поздравявам го радушно, защото ме осенява една пъклена мисъл. Този жрец на Бакхус^[7] от Франкфурт на Майн трябва да ме отърве от лепката — последовател на Гамбринус^[8] от Бреслау, но без някой от двамата нещо да се усети! Представям дамата и господата едни на други и подхвърлям няколко милиона дрожди в зачеващия разговор. Това е мостът, по който бързо ще се сближат и си допаднат. Сетне отвеждам търговеца на вина в намиращата се в съседство библиотека да му платя сметката и подмятам коварната забележка:

— Този хор вероятно ще поръча буре „Нирщайнер“ или „Йозефсхьофер“.

— Наистина ли? — прозвучава бързият, ревностен въпрос. — В такъв случай няма повече да ви досаждам. Какво възнамерява да прави сега човекът?

— Канеше се да изпие някъде чаша пилзенско?

— Бира? И през ум не ми минава! Ще го замъкна с мен, и то незабавно! Не идвайте, моля! Не бих желал вашето присъствие да го отклони. Не ми се сърдете и сбогом за днес!

Две минути по-късно виждам надхитрените да се измъкват долу през портата и да поемат под ръка по пътя за Шайдинг. Убеден съм, че двамата утре пак ще дойдат при мен, за да ми съобщят, че Гамбринус още не си е заминал, понеже Бакхус много му харесал. Постигнал съм коварната си цел и сега мога отново да отида в трапезарията.

Не всеки път ми се удава да се освободя толкова бързо и трайно от моите посетители. Неотдавна ме посети един унгарски професор — само за два часа. Само че престоя девет дена в Радебойл. Един читател от Америка поиска да ми стисне ръката, нищо повече. Неговата жена също искаше да може да каже там отвъд океана, че е имала ръката на Олд Шетърхенд в своята. Оказах им услугата и ето как две седмици поред си стискахме ръцете — толкова дълго останаха в Радебойл. Един високопоставен хер ме посети, когато се бях проснал от тежък грип. От уважение към поста му станах и с тридесет и девет градуса температура му отговарях на всички възможни и невъзможни въпроси в продължение на… шест часа. Това така ме съсипа, че и до днес, като го видя, изпадам в нещо като треска. Невъзможно ми е да проявя пред него спокойствието, свойствено иначе на Олд Шетърхенд. Вместо да преживея пак нещо подобно, бих предпочел да ме върже на кола на мъченията най-свирепото индианско племе.

Но следващата случка, която ще разкажа, не е толкова опасна.

Един следобед щях да отивам с жена си на концерт, а вече от един час бях забелязал трима реалки^[9] да се мотаят по улицата, без да смеят да ми позвънят. Когато излязохме на улицата, шест очи ме погълнаха и чух думите:

— Това е той, да, той е! А онова е жена му! Хайде, да вървим след тях! Трябва да знам къде отива!

Помъкнаха се след нас, вървейки ту по-близо, ту по-далеч, и сега чухме следните преценки:

— Чуйте, жена му я бива, не е лоша! Почти величествена! На него краката му са малко криви. В тъмни панталони не си личи толкоз. Сигурно е от многото езда; костите се притискат в дъга!

— Аз не съм доволен от мустака; би трябвало всъщност да е по-голям.

— Затова пък походката е толкоз по-енергична. Същински апач! Погледнете, хвана го под ръка! Хер и скуав Олд Шетърхенд! Дали не отиват в „Йегерхоф“? Там има концерт. Да можехме да се намърдаме заедно с тях! Ама за тая работа ни липсват кинти!

Влязохме в споменатата концертна градина, а тримата критици на краката ми застанаха вън до оградата и не ме изпускаха от очи. Отидох при тях и ги запитах:

— Вие ме фиксирате! Известни ли са ви последиците? Какво избирате, пистолети или саби?

Те се вторачиха стъписано в мен със силно зачервени физиономии и най-големият обясни:

— Не ви фиксираме, а само си зяпаме.

— Все същото! Познавате ли ме?

— Да.

— Влезте тогава! Трябва да уредим работата!

— Не можем да влезем, нямаме мангизи!

— Няма значение. Елате на касата!

При тази подкана тръгнаха с угрижени сърца и седнаха после крайно угнетено с поръчания от мен „Кулмбах“.^[10]

Но понеже не споменах и дума за фиксиране, дуел и секунданти, физиономиите им се разведриха. Добиха кураж да пият за мое здраве и скоро седях като зрелостник пред тях, разпитван така основно за пътешествията ми, че когато концертът свърши, и при най-добра воля не можех да кажа какво е било свирено. А те се разделиха с нас с уверението, че са се уплашили, наистина, но скоро разбрали, че само съм се пошегувал. Сега ме помолиха да не забравя, че двата блажени часа в градината ще останат за тях като най-хубавият ден от живота им.

След това отклонение ще върна читателя обратно в моята трапезария, където ще може да види как за броени минути опустошавам нарушения обяд. После избягвам отново в работната си стая и преглеждам пликовете на втората поща. За отваряне и четене днес вече няма време. Едно писмо е адресирано кратко: „м-р Шетърхенд, Дрезден“. Хитрата поща го е препратила в Радебойл. Едно писмо от Кьолн на Рейн е снабдено с адреса: „хер писателя“. Подателят е забравил да добави селището. Пощенското допълнение гласи: „Вероятно Радебойл край Дрезден, вила «Шетърхенд»“. Проницателният пощенски служител сигурно е читател на моите произведения. Едно друго писмо идва от Кавказ, както изглежда, покана за лов на диви бикове. Слагам всичко настрана и започвам да пиша. Успявам да скопосам девет-десет страници. Чувам да се звъни и отново да се звъни, но не обръщам внимание. Не съм си у дома. Но ето че жена ми идва и ми съобщава, че десетина реалисти искали да ме видят.

— Но, скъпа моя, сега наистина нямам време. Я ги заведи в приемната!

— Не става. В салона вече седи една посетителка — графиня Х. с двамата си синове, които искат да видят пушките ти.

— Тогава нека се настанят временно в библиотеката.

— И тя е вече заета. От нашия винар и госта от Бреслау.

— Ама те нали са във винарната на Шайдинг!

— Отдавна вече не! От един час седят в библиотеката ти и обръщат вино шише подир шише. И това май така им харесва, че хич не мислят за тръгване.

Небеса! Всички налични помещения в къщата ми са узурпирани! Получавам непреодолим пристъп на бяс.

— Но защо не отпрати поне хлапаците?

— Исках, ама те не искаха. Казаха, че ни най-малко нямало да ти пречат на работата.

Победен съм.

— Тогава нека, в името Божие, дойдат!

И те идват! Начело е гимназистът от тази сутрин, чието възторжено описание на визитата му при мен е разпалило другите. Намеквам им по най-деликатен начин, че неотложно трябва да работя. Ученикът от заранта, гордеещ се немалко с нашето „старо приятелство“, отговаря:

— Go, няма значение! Ние ни най-малко няма да ви смущаваме!

— Това ме успокоява!

— Да, само ще погледаме вас и предметите в тази стая, нищо друго. Вие си пишете и си работете, все едно сте сам!

Вслушвам се в добрия съвет и се старая в следващия половин час „да работя, все едно съм сам“. Когато това не ми се удава при данданията, която вдигат десетимата млади хора, отивам да си взема памук и си натъпквам по половин фунт в ухо. Но младежите притежават такава способност на говорните органи, че след още половин час стигам до убеждението — тази мярка е недостатъчна. И на непобедимия Олд Шетърхенд не остава никакъв друг изход освен бягството. Той отваря балконската врата, измъква си писалището заедно с един стол и затваря после звуконепроницаемо вратата след себе си! Тъй! Сега най-сетне мога необезпокояван да творя. Вярно, шумът от улицата се изкачва до мен, но той е като тих шумолене на вятър в сравнение с буботещия ураган, дето беснее там вътре. Оттук нататък напредвам с великански крачки. Сега пиша томчето си „Коледа“ и тъкмо подхващам описанието на сцената как сме нападнати и повалени от кървавите индианци. Докато пиша, тогавашните събития се явяват в толкова живи и осезаеми образи пред моите духовни очи, че забравям всичко около себе си. Въобразявам си, че се намирам в Скалистите планини и се промъквам с Винету към вражите кървави индианци. Лежим зад храстите и опитваме от думите им да разберем към кое племе принадлежат. Винету тъкмо ме докосва по ръката и…

— Ививививививививи! — прозвучава ужасяващият боен крясък на кървавите индианци в ушите ми в най-висок фалцет. Небеса! Нападнати сме! Скачам и посягам машинално към пояса да измъкна револвера. Но какво е това? Къде ми е всъщност поясът и къде съм си оставил оръжията? Със своето удивително присъствие на духа скоро идвам до съзнанието, че не се намирам в Дивия Запад, а в Радебойл, на балкона на моята къща. Но нали чух с ушите си бойния вик на индианците! Бих могъл със сто свети клетви да се закълна в това! Беше пронизителен и късащ нервите! С една дума, истински индиански! И не мога да повярвам, че е било само измама на сетивата, последица от вдълбочеността в работата. Разтварям рязко вратата към работната стая и веднага правя едно наблюдение, което събужда подозрението ми. Моите пушки липсват, също Сребърната карабина на Винету, „Лиди“ на Сан Хоукинз, пушкалото на Саниър и всички револвери и томахавки, които иначе висят на стената зад писалището ми, сега блестят със своето отсъствие. Това обстоятелство, както и констатацията, че гимназистите са също изчезнали, събужда гнева ми. Невидимостта на гимназистите и липсата на оръжията вероятно се намират в причинна взаимовръзка. Погледът ми пада върху стената до водещата към коридора врата. Правилно! Моето ловно облекло от еленова кожа, един пълен индиански костюм и една украса за вожд, изработена от перата на боен орел, са останали невидими. Този поглед кара кръвта ми да заври! Нечестивите крадци напълно са ограбили Олд Шетърхенд! Трябва да си намеря отново оръжията. Ще заложа всичко, дори живота си, но ще ги получа. Уестманът в мен се пробужда.

Първата ми работа е да потърся следите на крадците. Коридорът и стълбището са пусти. Хвърлям един поглед в приемната — също празна. Но още далеч не губя надежда. Една неопределена, безредна врява, идваща откъм градината, насочва стъпките ми нататък. Градинската врата стои отворена и когато излизам, пред очите ми се разкрива картина, която с един замах ме пренася в Дивия Запад. Чувствам как косите ми полека се изправят, защото е наистина ужасяващо онова, което обхващам с един-единствен поглед.

На разстояние двайсет крачки от мен стоят две фигури с достолепна поза. В първата разпознавам при по-обстойно вглеждане моя гимназист от сутринта. Той се е курдисал с ловното ми яке, на гърба си е заметнал мечкоубиеца, а в ръцете си държи карабината „Хенри“. До него стои един друг, който носи индианските ми дрехи. От главата му живописно се стеле вождовата украса, а в ръката му съзирам Сребърната карабина. Двамата следят с напрежение разиграващата се пред тях сцена. На едно дърво е облегната с вързани ръце и крака моята жена, а останалите осем разбойници изпълняват, размахвайки задигнатите револвери и томахавки, около дървото бойния танц и вдигат такава олелия, че ушите ми писват. Моят план е веднага съставен. Двамата „предводители“ стоят с гръб към мен, значи няма да ме видят как приближавам, а техните „воини“ са така угълбени в танца, че за нищо друго нямат очи и уши. Просвам се на земята и се запромъквам на ръце и пръсти на краката. Удава ми се незабелязано от всички да стигна зад двамата. Изправям се бавно зад „Олд Шетърхенд“ и „Винету“… едно посягане с двете ръце към вратовете на изненаданите и… съм господар на положението. Хватката ми трябва да не е особено нежна, защото двамата огъват крака под ръцете ми и изпускат от страх оръжията. Когато вражите воини забелязват, че предводителите им са пленени, приемат каузата за изгубена. Захвърлят оръжията и побягват с високи викове и крясъци. Угостявам двамата предводители, които се гърчат под пестниците ми, с ловния си удар зад ушите, с едно смекчаване действително от петдесет процента, и ги пускам после да търчат. Не жадувам за кръвта на враговете си, а целта — освобождаването на моята жена, е благополучно постигната. Та нека офейкват, в името Божие! Развързвам със собствените си ръце вървите на пленницата и победно я отвеждам в моя вигвам.

След като съм завел напълно изтощената жена в кухнята, се запътвам — за двайсети път в хода на днешния ден — обратно към работата си. Когато минавам горе край библиотеката, ме обзема любопитство какво ли става с моя търговски пътник по вината и гостите от Бреслау.

Отварям вратата, но спирам сащисано. Ако Гьоте беше на моето място, нямаше да му е необходимо да търси първообрази за сцената си в зимника на Ауербах, защото моите гости са в такова настроение, че спокойно биха могли да запеят:

„Така ни е канибалски добре

като на петстотин майки — свине.“

Шишкавият пивовар седи на дивана ми с подвити крака като турчин и пафка от чибука ми гъсти облаци във въздуха — естествено от моя тютюн джебели, трийсет марки фунта. Сложил е дясната си ръка около врата на моя франкфуртски апостол на Бакхус, който напразно се старае да наподоби живописната поза на своя нов приятел. Но пък опитва да оправи нещата, като бълва също комин от камина могъщи облаци дим от моя персийски кухак.^[11]

Пред тях на масата се мъдри цяла серия изпразнени винени бутилки — доказателство, че у дома ми добре им понася. Естествено не на шишетата, а на моите посетители! Защото виното го няма, а гостите ми са още тук. Местният хер, който е довел гостите от Бреслау, почива в моето кресло и съдейки по израза на лицето му, дреме в някакъв блажен отвъден свят. А двамата на дивана сияят с усмивки от най-малкото шейсет градуса по Целзий. Единствената, която все още странства по селенията на тая трагична земя, е „розата“ на пивоваря. Тя стрелка смутено и уплашено поглед между мен и мъжете и явно не знае как да спаси положението.

Обръщам се към двамата пушачи на дивана.

— Дамата и господата ще ме извинят, че толкова дълго не се вяснах. Това не е учтиво, наистина, от моя страна, но аз съм…

— О, моля, моля — прекъсва ме радостно пивоварят. — Вие наистина хич не ни липсвате. Трябва да ви кажа, че чудесно се забавляваме.

— Значи ви харесва у дома?

— Екстра!

— Това ме радва. И както виждам, моят тютюн джебели също намира одобрението ви. Ако желаете, можете да си вземете десетина фунта. Вярно, в момента не разполагам с толкова, но е достатъчно да драсна само един ред до моя приятел в Константинопол, едрия търговец Мафлай, и ще мога да ви…

— О, благодаря, благодаря! Няма да ви ограбваме, я, ще се задоволим и с пет фунта.

— Хубаво! С удоволствие ще изпълня желанието ви. Сега повече няма да ви безпокоя. Продължавайте да се забавлявате все така добре!

* * *

Десет часът вечерта е и аз съм сам. Моите гости са се сбогували и са си отишли. Всичко вкъщи е спокойно. Само аз съм още буден и ще остана буден цялата нощ. Ако нещата вървят добре, до седем часа заранта ще бъда готов. А ако все пак ме споходи желание за сън, имам си едно сигурно противосредство. На писалището ми се перчи една мощна кафе — машина, а до нея стои в подканяща близост, така че да мога да я достигна с ръка, една кутия с пури.

И аз пиша ли пиша за Винету, великия вожд на апачите, за моя приятел Карпио, пиша за Петех, жестокия водач на кървавите индианци, за приятелските шошони. А когато в мен се появява образът на малкия Рост със своите „капуцински мускули“, един вътрешен глас ми казва, че Олд Шетърхенд от онова време е бил тип за повече завиждане от днешния. Но този вътрешен глас много скоро бива заглушен от един друг, който сто пъти ми прошепва тази нощ в ухото: „Издателят чака твоя роман! Затова пиши… пиши…“

Бележки

[0] a.D. — с днешна дата — Б.пр. ↑

[1] Абу ел Ботлахи — Баща на суетата — Б.а. ↑

[2] Джидд ел Интифахи — Дядо на самомнението — Б.а. ↑

[3] седми клас от старата класическа гимназия — Б.пр. ↑

[4] Вж. Събрани съчинения, том 27, „Край развалините на Вавилон“ — Б.нем.изд. ↑

[5] servus /лат./ — роб — Б.пр. ↑

[6] Бреслау — днешен Вроцлав — Б.пр. ↑

[7] Бакхус — бог на виното у древните гърци — Б.пр. ↑

[8] Гамбринус — легендарен фламандски крал около 800 г., считан за изобретател на бирата и закрилник на пивоварите — Б.пр. ↑

[9] реалки — ученици от реалната гимназия — Б.пр. ↑

[10] „Кулмбах“ — вид пиво — Б.пр. ↑

[11] хуках — наргиле — Б.нем.изд. ↑