Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (32)

32.

Слънцето бе минало зенита си и бавно се спускаше на запад, когато Блейн се заспуска по възвишението над Хамилтън, крачейки в калта и кишата, останала след първата за сезона буря.

Отново, мислеше си той, беше закъснял — не оставаше почти никакво време. Защото когато слънцето се спуснеше зад хоризонта, щеше да започне нощта на Вси Светии — Халоуийн.

Чудеше се с колко паранормални центъра бяха успели да се свържат хората от Хамилтън. Имаше възможност да се бяха справили по-добре, отколкото се надяваха. Може би бяха имали късмет. Може би все пак бяха ударили голямата печалба.

Замисли се и за нещо друго. За думите на стария свещеник: „Ръката на Бога е сложена на сърцето ти.“

Един ден, размишляваше Блейн, светът ще погледне назад и ще се удиви от лудостта на това време — от слепотата, глупостта и явната нетърпимост. Един ден ще има реабилитация. Ще бъде проявен здрав разум. Един ден папата в Рим ще признае паранормалното не като проява на магьосничество, а като естествено развитие на човешката раса с божията милост и благословия. Един ден няма да има социални или икономически бариери между паранормалните и нормалните — ако по това време все още са останали нормални. Един ден няма да има нужда от „Фишхуук“. Дори, може би, няма да има нужда от Земята.

Защото той бе открил отговора. Макар че се провали в опита си да достигне Пиер, той все пак бе открил отговора. Беше принуден (може би от ръката на Бога?) — беше принуден да намери отговора.

И това беше по-добър отговор от този, който Стоун бе търсил. Беше метод, по-добър дори от този на „Фишхуук“. Защото изцяло отхвърляше необходимостта от машини. И правеше човека господар на себе си и вселената.

Продължавайки надолу по хълма, той се натъкна на пътека, която водеше към Хамилтън. В небето над долината все още се носеха няколко пръснати, разкъсани облака — ариегардът на бурята. Край символичния път имаше езерца от разтопен сняг, но въпреки яркото слънце западният вятър не бе загубил хапливостта си.

Той се затътри по улицата, водеща към центъра на града, и от една-две преки разстояние успя да ги види как го чакат на площада пред магазините — не само неколцина както преди, а цяла тълпа. Вероятно, реши той, тук се бе събрала по-голямата част от Хамилтън.

Прекоси площада и тълпата се смълча. Той хвърли един поглед към тях, търсейки Анита, но не я видя.

На стълбите го чакаха четирима — същите четирима от миналия път.

Той спря пред тях и каза:

— Добро утро.

— Чухме, че идвате — посрещна го Андрюс.

— Не стигнах до Пиер. Опитах се да се добера дотам за помощ. Но бурята ме завари в реката.

— Спряха ни по телефона — обади се Джаксън. — Но ние използвахме дълга телепатия. Свързахме се с някои групи и те предадоха съобщението. Не знаем обаче колко нашироко.

— Нито с какъв успех — добави Андрюс.

— Можете ли пак да се свържете с тези групи? — попита Блейн.

Андрюс кимна.

— Хората на Фин не се появиха — продължи Джаксън. — А това ни притеснява. Фин се е сблъскал с неприятности…

— Те трябваше да се появят — прекъсна го Андрюс. — Трябваше да преровят града из основи, търсейки вас.

— Може би не са искали да ме намерят.

— Може би — хладно каза Джаксън — вие не сте такъв, за какъвто се представяте.

Блейн избухна.

— Вървете по дяволите! — викна той. — За малко не загинах заради вас. Продължавайте, оправяйте се сами.

Той се завъртя и се отдалечи. В гърдите му бушуваше гняв.

Това не беше негова борба. Не лично негова. Не повече, отколкото тяхна. Но той я беше приел за своя. Заради Стоун, заради Ренд и Хариет, заради свещеника, който го бе проследил през половината континент, той се беше опитал да се бори. И може би също така заради нещо, което не можеше да се определи, което той не знаеше, не подозираше у себе си — някакъв налудничав идеализъм, някакво дълбоко вкоренено чувство за справедливост, някаква изконна омраза към фанатиците и реформаторите.

Беше дошъл в това селище с подарък. Беше бързал, за да им го предаде. А те бяха стояли и го бяха разпитвали за почтеността и за целта му.

Да вървят по дяволите, каза си той.

Беше направил достатъчно. Нямаше нужда да продължава по-нататък.

Оставаше да направи само още едно нещо, което си заслужаваше. Щеше да го направи и от този момент нататък нищо нямаше да има значение за него или за когото и да е.

— Шеп!

Той продължи да върви.

— Шеп!

Блейн спря и се обърна.

Анита се измъкваше от тълпата.

— Не — каза той.

— Но те не са единствените — възрази тя. — Има и други сред нас. Ние ще те послушаме.

И, разбира се, тя беше права. Имаше и други.

Анита и останалите. Жените, децата и другите мъже, които не бяха сред властващите тук. Защото именно властта правеше хората подозрителни и строги. Властта и отговорността променят човека, превръщат го в някакво сборно тяло, което се опитва да мисли като такова, а не като личност.

И по това един паранормалник или едно паранормално общество не се отличаваше от нормалната личност или нормалното общество. В края на краищата паранормалната способност не променя личността. Просто й дава шанс да стане по-добра.

— Ти се провали — заговори Анита, — но ние не можехме да очакваме, че ще успееш. Ти се опита и това е достатъчно.

Той пристъпи към нея и каза:

— Но аз не се провалих.

Те се приближаваха към него — всички заедно, тълпа от хора, които бавно и мълчаливо се приближаваха. А пред тях вървеше Анита Андрюс.

Тя застана пред него и вдигна поглед към лицето му. Говореше тихо:

— Къде беше? Някои от нас излязоха да те търсят по реката. Открихме кануто.

Той протегна ръка, завъртя я до себе си и я притисна.

— Ще ти отговоря след малко. А тези хора?

— Те са уплашени — отвърна тя. — Готови са да се уловят за всяка надежда.

Тълпата спря на около десетина фута и един мъж в предните редици каза:

— Вие сте човекът от „Фишхуук“. Блейн кимна:

— Бях от „Фишхуук“. Но вече не съм с тях.

— Като Фин?

— Като Фин — призна Блейн.

— Също и като Стоун — каза Анита. — Стоун също е бил от „Фишхуук“.

— Вие се страхувате — започна Блейн. — Вие се страхувате от мен и от Фин, и от целия свят. Но аз открих едно място, където вече няма да помислите за страх. Открих един нов свят и ако го искате, той е ваш.

— Какъв свят, мистър? Някакъв извънземен свят ли?

— Един свят, който е като най-красивото място на Земята. Току-що се връщам оттам.

— Но вие дойдохте по хълма. Ние ви видяхме как вървите по хълма…

— Млъкнете, глупаци! — викна Анита. — Дайте му възможност да ви обясни.

— Открих начин — продължи Блейн, — откраднах начин, наречете го, както искате, по който човек може да отиде до звездите телом и духом. Отидох до звездите тази нощ. Върнах се на сутринта. Няма нужда от машина. Необходимо е само да ме изслушате.

— Но как можем да сме сигурни, че…

— Не можете — отвърна Блейн. — Ще трябва да рискувате.

— Но, мистър, дори „Фишхуук“…

— Тази нощ — бавно каза Блейн — „Фишхуук“ стана излишна. Вече не се нуждаем от „Фишхуук“. Можем да отидем, където пожелаем. Не се нуждаем от машини. Необходими са ни само нашите умове. А това е целта на всички паранормални изследвания. Машините никога не са били нещо повече от патерици, които да подкрепят куцащия ни разсъдък. И сега ние можем да хвърлим тези патерици. Вече не се нуждаем от тях.

Една жена с изпито лице разблъска тълпата.

— Да прекратим този разговор — каза тя. — Вие казвате, че сте намерили планета, нали?

— Да.

— И можете да ни отведете там?

— Не е необходимо да ви водя. Можете да отидете сами.

— Вие сте един от нас, млади човече. Имате честно лице. Нали няма да ни измамите?

Блейн се усмихна.

— Няма да ви измамя.

— Тогава кажете ни как да отидем там. Някой се провикна:

— Можем ли да вземем някои неща с нас? Блейн поклати глава.

— Не много. Майките могат да вземат своите бебета, ако ги държат в ръце. Можете да опаковате раница с храна и да я метнете на гръб. Можете да провесите чанта през рамо. Можете да вземете някоя брадва и още един-два по-полезни инструмента.

Един мъж изскочи от редиците и каза:

— Трябва да премислим. Трябва да преценим какво искаме да вземем. Ще се нуждаем от храна, семена, дрехи и инструменти…

— Можете да се върнете за още — успокои го Блейн. — Винаги, когато поискате. В това няма нищо сложно.

— Добре — каза жената с изпитото лице. — Нека не стоим повече тук. Да тръгваме. Защо не ни обясните как, сър?

— Има още нещо — съобщи Блейн. — Има ли сред вас хора, които притежават дълга телепатия?

— Да, аз — отвърна жената. — Аз и Миртъл, ей там, а и Джим — той е по-назад в тълпата, и…

— Ще трябва да препратите тази вест. На всички, на които можете. И тези, на които я предадете, ще трябва да я съобщят на други. Трябва да отворим портите за колкото се може повече хора.

Жената кимна.

— Вие само ни кажете начина.

От тълпата се разнесоха приглушени разговори и всички тръгнаха напред към Блейн и Анита, за да ги наобиколят в кръг.

— Добре — каза Блейн, — възприемайте.

Той почувства как те започнаха да възприемат, постепенно сливайки се с ума му, и тълпата сякаш стана едно цяло с него.

Това, разбира се, не е така, помисли си Блейн. Той ставаше едно цяло с тях. Тук, в кръга, многото умове ставаха един. Имаше само един голям ум, който беше топъл, човечен и изпълнен с обич и нежност. Появи се ароматът на люляк през пролетта и мирисът на вечерната речна омара, която обгръща земята. Появи се и впечатлението за топли есенни цветове, които оцветяваха хълмовете. Имаше го и пукота на горящите в камината дърва, и кучето, спящо пред огъня, и тананикането на вятъра, промъкващ се край стрехите, съществуваше усещането за дом и приятели, за поздрави „Добро утро“ и „Лека нощ“, за съседи от другата страна на пътя и за звън на черковни камбани.

Блейн можеше да остане така, носейки се сред тези усещания, но изхвърли всичко настрани.

Ето координатите на планетата, на която ще отидете, каза им той.

Даде им ги, а после ги повтори, за да не станат грешки.

И ето как да го направите.

Той показа хлъзгавото извънземно познание и го задържа пред тях, докато те не свикнаха с него, след което крачка по крачка им разкри техниката и логиката на преминаването. Макар че от това всъщност нямаше нужда, защото след като някой усетеше самото познание, техниката и логиката ставаха ясни от само себе си.

После отново повтори всичко, за да не останат хора, които да не са разбрали нещо.

Умовете им се оттеглиха от него и той остана сам, с Анита до себе си.

Видя, че те се бяха втренчили в него, докато се оттегляха.

Какво има пък сега?, попита той Анита.

Беше ужасяващо, потрепери тя.

Естествено. Но съм виждал и по-лоши неща.

Така беше, разбира се. Той бе виждал и по-лоши неща, но тези хора не бяха. Бяха прекарали целия си живот на Земята; не познаваха нищо друго, освен Земята. Никога не бяха се докосвали до извънземна идея, а тази беше именно такава. Не беше дори толкова хлъзгава, колкото изглеждаше. Просто беше извънземна. Съществуваха много извънземни неща, които караха косата на човек да настръхва, а в същността си бяха съвсем обикновени.

Ще го използват ли?, попита Блейн.

Жената с изпитото лице му отговори:

Чух ви, млади човече. Мръсно е, но ще го използваме. Какво друго ни остава!

Можете да останете тук.

Ще го използваме, потвърди жената.

А ще го предадете ли на другите?

Ще направим всичко, което е по силите ни.

Те започнаха да се отдалечават. Бяха смутени и разтревожени, сякаш някой бе казал особено мръсен виц на сбирка на църковното настоятелство.

А ти?, обърна се Блейн към Анита.

Тя бавно се извърна с лице към него.

Ти беше длъжен да го направиш, Шеп. Нямаше друг изход. Просто не си съзнавал как ще го приемат те.

Така е. Толкова дълго съм живял с извънземни. Всъщност аз съм наполовина извънземен. Не съм изцяло човек…

Стига, каза тя. Стига. Зная точно какво си.

Убедена ли си, Анита?

Напълно убедена.

Той я придърпа към себе си и за миг я притисна силно, после я отдалечи и се взря в лицето й. Зад усмивката в очите й се криеха сълзи.

— Трябва да ви напусна — каза Блейн. — Има още нещо, което трябва да свърша.

— Ламбърт Фин?

Той кимна.

— Но ти не можеш — викна тя. — Не можеш!

— Не е това, което си мислиш. Въпреки че, Бог ми е свидетел, не бих имал нищо против. Бих искал да го убия. Точно това смятах да направя до този момент.

— Но не е ли опасно да се върнеш просто така?

— Не знам. Ще видим. Може да спечеля малко време. Аз съм единственият човек, който може. Ламбърт Фин се бои от мен.

— Ще ти трябва ли кола?

— Ако можеш да ми намериш.

— Ще тръгнем вероятно скоро след смрачаване. Ще се върнеш ли дотогава?

— Не зная.

— Ще се върнеш ли, за да дойдеш с нас? За да ни поведеш?

— Анита, не мога да обещая. Не ме карай да обещавам.

— А ако сме заминали, ще дойдеш ли след нас?

Той само поклати глава. Не можеше да отговори.