Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (23)

23.

Депото беше по-голямо, отколкото изглеждаше от магистралата. Беше заобиколено от високо избуяли, но увехнали и изсъхнали плевели, които тихо шумоляха и при най-слабия повей на вятъра. Изграждаха го плоскости от гофрирана ламарина, които намираха широко приложение в строежа на подобни сгради допреди около стотина години, когато на Алдебаран VII бе открита меката пластмаса. Покрити с мръсотия и стари паяжини прозорци тук-там нарушаваха металната повърхност. Две отварящи се нагоре врати почти изпълваха предната стена на депото.

На изток се виждаха тъмните очертания на града, открояващи се на бледата светлина на небето, която подсказваше изгряването на луната.

Блейн внимателно обиколи постройката, търсейки как да влезе вътре. Не откри никаква удобна пролука. Двете врати бяха заключени. Имаше няколко плоскости, които се бяха пооткачили, но ламарината бе твърде здрава, за да можеше да я огъне нагоре и да влезе под нея.

Той разбра, че има само един начин да проникне вътре.

Отиде до този ъгъл на депото, който беше най-близо до улицата, и се ослуша. Не се чуваше нищо, освен грубият шепот на плевелите. Магистралата бе пуста и той знаеше, че вероятно ще си остане такава. Не се мяркаше никаква светлина — нито една лампа, нито един прозорец не проблясваха в далечината. Сякаш той и депото се намираха в един безжизнен свят.

Блейн бързо се дръпна от ъгъла и се приближи до един прозорец. Свали скъсаното си яке и го уви около юмрука си.

После удари и прозорецът се пръсна. Удари още няколко пъти, за да отстрани стъклата, останали по рамката. След това внимателно отстрани парчетата, които можеха да го наранят, докато се промъкваше през прозореца.

Отново се върна до ъгъла и постоя там няколко секунди. Нощта беше тиха и неподвижна.

Пропълзя през счупения прозорец и се вмъкна в депото, като внимателно се заспуска, докато не почувства пода под краката си. Извади фенерчето от джоба си и го включи. Светлината се плъзна из празната вътрешност на депото.

И там, до вратата, стоеше разбитият, изпотрошен камион, намерил най-после заслужения си покой. Там беше и блестящата звездна машина, която той бе превозвал.

Като вървеше толкова леко, колкото можеше, Блейн се доближи до машината и я освети. За него тя беше нещо добре познато — машина, която във „Фишхуук“ беше опознал детайлно. В нея има някаква странна красота, каза си той, докато стоеше и я гледаше. Сякаш в повърхността й можеше да се види отражението на звездните простори на вселената, които биваха достигани с нейна помощ.

Но тя беше стара — един от най-старите модели на „Фишхуук“, заменен преди около десет години. Почти нямаше съмнение, че идва точно от „Фишхуук“. Вероятно много от старите модели, сходни с този, бяха струпани в някой почти забравен склад, само защото това бе по-лесно, отколкото да ги разрушават. Подобни неща трябваше или да се складират под ключ, или да се разрушават. Не можеше просто да бъдат изхвърляни. В тях беше ключът към монопола на „Фишхуук“ и не трябваше да попадат в чужди ръце.

Това обаче все пак бе станало и звездната машина тази вечер беше тук — нямо доказателство за една от най-умните и ловки машинации, в които „Фишхуук“ бе участник.

Блейн се опита да си представи как бе успял Стоун и уважението му към него нарасна още повече. Тази афера сигурно бе коствала пари, доверени агенти и за нея е бил необходим план, който да предвиди всички възможни провали.

Зачуди се дали и доколко Хариет бе замесена в тази история. Тя не бе имала никакви скрупули в акцията, целяща да го измъкне от „Фишхуук“, както и в нейното собствено измъкване. Тя е, помисли си той, точно типът жена, която може да организира подобно нещо — овладяна и спокойна, с прилични познания за всички онези вътрешни дела, които позволяват на „Фишхуук“ да работи с идеалната точност на часовник.

Стоун бе възлагал големи надежди на тази машина, а сега те се бяха изпарили. Сега Стоун бе мъртъв, а звездната машина лежеше в това изоставено депо, за да послужи като доказателство на един човек, толкова изпълнен с омраза, че би унищожил паранормалната кинетика до корен.

Фин наистина можеше добре да си послужи с тази машина. Макар тя да бе наричана така, не беше типът машина, с който от векове бяха свикнали хорските умове. Нямаше движещи се части, нито видима функция. Не бе създадена да работи с нещо материално, а с човешкия ум. Действаше по-скоро символично, отколкото с енергия — и все пак работеше. По същия начин, по който молитвената броеница бе въздействала на искрено вярващите — векове преди появата на идеята за нещо подобно у паранормалния човек.

Ако вече нямаше надежда, мислеше Блейн, машината не можеше да остане. Той дължеше на Стоун поне това. Дължеше му някаква малка отплата за обаждането му онази нощ.

Знаеше, че има начин. Стига да можеше да го измъкне от пенещото се море извънземно познание, което бушуваше в главата му.

Блейн го потърси и откри, а с намирането му се докосна до друго знание — толкова прецизно подредено и картотекирано, че изглеждаше така, сякаш някой педантичен чиновник бе работил в разбъркания му ум.

Стоеше слаб и разтреперан от откриването на тази картотека, защото не беше разбрал за нейното създаване. Но това беше човешкият подход, каза си Блейн. Това беше доказателство за бунта на човешкия ум срещу пълния безпорядък на масата информация, която съществото от онази далечна планета бе вложило в интелекта му.

Съществото, или поне част от него, все още бе в ума му и той го затърси сред картотеката, но не го откри. От него нямаше и помен, но пък имаше нещо друго, нещо твърде нередно.

Стреснат, той проследи тази нередност и я идентифицира. Подуши я ужасено и разбра: умът му вече не бе изцяло човешки. И сред прилива на ужас се зачуди как все още бе запазил достатъчно чиста човечност, за да проумее подобна ситуация.

Той слепешком протегна ръка, сграбчи ъгъла на звездната машина и здраво се залови за него.

Всичко произлизаше от факта, че той си оставаше човек, или поне човек в по-голяма степен на повърхността. А под нея имаше смесване на две индивидуалности, смесване на знанията и вероятно — на морала и мотивацията на две различни форми на живот. Това звучеше логично, тъй като Розовото не се беше променило, беше си останало същото проснато, отпуснато същество; по него нямаше и следа от човек, макар че вътре се преплитаха някаква човешка част и още Бог знае какво.

Той пусна машината и прокара ръка по гладката като стъкло повърхност на металната й конструкция.

Имаше начин — стига само да можеше да го направи. Сега той имаше познанията, но не знаеше дали има уменията.

Времето, беше му казало Розовото — времето е най-простото нещо. Но все пак, помисли си Блейн, не беше толкова лесно да се управлява — нищо, че Розовото говореше така.

Стоеше и размишляваше, докато това, което трябваше да направи, не му стана наистина пределно ясно.

Миналото не струваше като посока, към която да се насочи, защото машината вече е била там. Тя бе оставила дълга и ясна следа именно в миналото.

Но с бъдещето беше друго. Ако можеше да бъде преместена в бъдещето, настоящият момент и всеки следващ щяха да станат минало за машината. Всичко, което останеше, щеше да е само една призрачна следа от нея — и смях, подигравка и усещане за магия, които нямаше да са точен обект за една вълнуваща тълпите реч от човек на име Ламбърт Фин.

Освен това, помисли си Блейн, това щеше да му изкара акъла.

Той се протегна с ума си, за да обгърне машината, но от това нямаше полза. Не му достигаше здравина, за да я отнесе. Затова той си почина и после опита отново.

В депото имаше нещо странно и извънземно, което той не бе забелязал. В хрущенето на плевелите, идващо от счупения прозорец, имаше някаква неясна заплаха. Въздухът бе остър и в него се долавяше нещо, което накара косъмчетата по врата му да настръхнат. Беше твърде смущаващо, защото изведнъж му се стори, че е загубил всяка връзка с този свят, в който се намираше, и че нищо — нито земята, на която стоеше, нито въздуха, който дишаше, нито дори собственото му тяло — не му е познато. В тази липса на познати усещания се таеше ужас; тази промяна на познатото, което вече не помнеше, в това непознато, за което нямаше критерий, беше наистина страховита. Но всичко щеше да е наред, ако успееше да пренесе този странен предмет, който държеше в ума си, тъй като именно той бе причината Блейн да загуби мрака, топлината и сигурността. И ако свършеше тази работа, той можеше да се върне обратно към спомените за други дни и бавното възприемане на нова информация.

Предметът, въпреки цялата си странност, беше лесен за управление. Корените му не бяха твърде далеч в миналото, а координатите му пасваха задоволително и той почти беше успял. Но не биваше да бърза. Трябваше да прояви търпение. Затова изчака координатите да щракнат точно на място, после бавно и внимателно измери времевото усилие и чак накрая придаде на нещото движение в точно необходимата степен. И то се озова именно там, където той искаше.

После се гмурна обратно в мрака и топлината и попадна в мъглива пустота, лишен от всичко с изключение на човешката си същност.

Там нямаше нищо — нищо освен самия него и звездната машина. Той протегна ръка и я докосна — беше напълно осезаема. Докъдето му стигаше погледът, тя беше единственото осезаемо нещо.

Защото самата мъгла, ако това беше мъгла, имаше някакво нереално качество. Сякаш самото й съществуване бе своего рода камуфлаж.

Блейн стоеше тихо и се боеше да помръдне. Боеше се, че и най-малкото движение може да го запокити завинаги в някаква черна дупка.

Защото, осъзна той, това беше бъдещето. Беше място, което не притежаваше нито едно от познатите му пространствени измерения. Беше място, в което още нищо не се беше случило. Една безкрайна празнота. Нямаше нито светлина, нито мрак — нищо освен празнота. И никога не бе имало нищо. Нищо не бе дори възнамерявало да заеме това място — до този момент, когато той и машината се бяха втурнали тук като нашественици, прескочили своето време.

Той бавно изпусна дъх и също така бавно вдъхна — но нямаше какво да вдиша!

Обгърна го мрак, кръвта бясно запулсира в слепоочията му и той отчаяно се протегна да сграбчи нещо — каквото и да е — в това място, където нямаше какво да се сграбчи.

Още докато го правеше, извънземното се появи отново — едно стреснато и уплашено извънземно, а в мозъка му непрестанно се мяркаше плетеница от странни символи, които дори в агонията на ума си той прие за някаква ексцентрична математика.

Изведнъж отново имаше въздух за дишане и солидна опора под краката и той долови миризмата на плесен от вътрешността на депото.

Блейн отново си бе у дома заедно с извънземното. То се беше скрило обратно в тъмнината и топлината на собствения му мозък.

Провери ума си — всичко беше наред. Бавно отвори очи и видя само мрак. Сети се за фенерчето, което все още стискаше в ръка. Мракът обаче не бе толкова плътен, колкото преди. През счупения прозорец се процеждаше светлина от изгрялата луна.

Той насочи фенерчето, натисна контактния бутон и светлината блесна. Машината стоеше пред него, но странна и нематериална — само призракът на машина, следата, която бе оставила при преместването в бъдещето.

Той вдигна свободната си ръка и избърса чело с ръкава на якето си. Всичко бе свършило. Той бе направил това, за което бе дошъл. Беше нанесъл удар от името на Стоун, беше спрял Фин в намеренията му.

Тук вече нямаше обект на проповед; нямаше макет, върху който Фин да произнася речи. Останала бе само подигравката на същата тази магия, срещу която Фин се беше борил дълги години.

Внезапно Блейн долови движение зад гърба си и се извърна толкова бързо, че изтърва фенерчето, което падна и се търкулна по пода.

От мрака се обади глас:

— Шеп — каза гласът с искрена сърдечност, — ти го направи отлично.

Блейн застина, обзет от отчаяние.

Защото разбра, че това е краят. Беше стигнал там, докъдето можеше. Най-сетне бе свършил бягането си.

Той познаваше този сърдечен глас. Никога нямаше да го забрави.

Мъжът, стоящ в мрака на депото, беше старият му познат Кърби Ренд!