Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (26)

26.

Група хора стояха на стълбите пред хотела и гледаха към пожара, който бушуваше в нощното небе само на две преки разстояние. Не обърнаха никакво внимание на Блейн. Наоколо не се виждаше и полиция.

— Пак е работа на ония реформатори — каза един човек.

Друг до него кимна.

— Да се чудиш как им работят мозъците. През деня ходят да търгуват там, а през нощта се промъкват и подпалват пункта.

— Кълна се — каза първият, — че не разбирам защо „Фишхуук“ ги търпи. Не трябва да стои със скръстени ръце.

— Във „Фишхуук“ не им пука. Прекарах пет години там и да знаеш — мястото е доста странно.

Репортери, помисли Блейн. Хотелът е тъпкан с журналисти, дошли да отразяват утрешната реч на Фин. Погледна към мъжа, прекарал пет години във „Фишхуук“, но не го позна.

Блейн се качи по стълбите и влезе в празното фоайе. Пъхна юмруците си в джобовете на якето, за да не види някой подутите му и окървавени кокалчета.

Хотелът беше стар, а мебелите във фоайето не бяха сменяни от години. Мястото беше овехтяло и старомодно и издаваше слабата неприятна миризма на много хора, прекарали кратки часове под покрива му.

Няколко души бяха насядали тук-там, четяха вестници или просто гледаха с притеснено изражение наоколо.

Блейн хвърли поглед към часовника над рецепцията и видя, че е 11:30.

После се насочи към асансьора.

— Шеп!

Блейн рязко се извърна.

Един мъж се бе надигнал от голямо кожено кресло и прекосяваше фоайето към него.

Блейн го изчака да се приближи, а в това време по гърба му сякаш лазеха насекоми с малките си крачка.

Мъжът протегна ръка.

Блейн извади десницата от джоба си и му я показа.

— Паднах. Препънах се в тъмното. Човекът погледна ръката му и отвърна:

— Най-добре е да я измиеш.

— Това и смятам да направя.

— Позна ме, нали? Казвам се Боб Колинс. Срещали сме се няколко пъти във „Фишхуук“. В бара „Червения призрак“.

— Да, разбира се — каза смутено Блейн. — Сега се сетих. Просто не те познах веднага. Как си?

— Горе-долу. Жалко, че ме изтеглиха от „Фишхуук“, но човек все се натъква на разни спънки в тоя вестникарски бизнес.

— Тук си заради Фин, така ли? Колинс кимна и попита:

— А ти?

— Качвам се, за да се срещна с него.

— Ще си късметлия, ако успееш. Той е в 210 стая. Една горила седи точно пред вратата му.

— Мисля, че ще пожелае да се срещнем.

Колинс вирна глава.

— Чух, че си духнал. Но явно са били клюки.

— Правилно си чул.

— Не изглеждаш много добре — каза Колинс. — Не се обиждай, но имам няколко долара в повече…

Блейн се засмя.

— Може би ще приемеш поне едно питие?

— Не. Бързам да се срещна с Фин.

— С него ли си?

— Не точно…

— Виж, Шеп, ние бяхме добри познати във „Фишхуук“. Би ли ми казал какво знаеш? Каквото и да е. Ако се справя добре с този репортаж, могат и да ме върнат във „Фишхуук“. А това е най-голямото ми желание.

Блейн поклати глава.

— Виж, Шеп, носят се какви ли не слухове. Някакъв камион бил изскочил от пътя по-надолу край реката. В него имало нещо, нещо много важно за Фин. Намекнал е това на пресата. Щял да ни покаже нещо сензационно. Искал да го видим. Говори се, че било звездна машина. Кажи ми, Шеп, може ли да бъде звездна машина? Никой не е сигурен.

— Не зная нищо.

Колинс се приближи до него, а гласът му се снижи до шепот:

— Това е много важно, Шеп. Ако Фин успее да го направи. Той мисли, че разполага със средство, което ще премахне паранормалниците — всеки от тях, както и въобще схващането за ПК. Знаеш, че е работил над това години. По доста противен начин, разбира се, но от години именно това е неговата цел. Проповядвал е омраза навсякъде из страната. Той е първокласен създател на фанатици. Нуждае се само от този номер, за да успее. Ако сега се справи, целият свят ще заиграе по свирката му. Ако успее, светът ще си затвори очите за начина, по който е успял. Всички ще изскочат от къщите си с вой, жадни за кръвта на паранормалниците.

— Забравяш, че и аз съм паранормалник.

— Едно време и Фин е бил.

— Има твърде много омраза — уморено каза Блейн. — Твърде много пренебрежение. Реформаторите наричат паранормалните хора „паранормалници“, а паранормалниците наричат реформаторите „рифъри“. А на теб не ти пука. Не те интересува какво става и какво ще става. Няма да излезеш и да преследваш някого до смърт. Но ще пишеш за това. Ще размажеш кръвта по страниците. Без да те интересува откъде е дошла, а просто защото е кръв.

— За Бога, Шеп…

— Затова ще ти кажа нещо. Можеш да напишеш, че Фин няма какво да покаже, нито какво да говори. Можеш да напишеш още, че е уплашен, че се е провалил…

— Шеп, ти ми се подиграваш!

— Той няма да се осмели да ви покаже това, с което разполага.

— Ас какво разполага?

— С нещо, което ако покаже, ще излезе пълен глупак. Казвам ти, няма да се осмели да го покаже. Утре сутринта Ламбърт Фин ще е най-уплашеният човек на света.

— Не мога да напиша това. Знаеш, че не мога…

— Утре по обед — каза му Блейн — всички ще са го написали. Ако започнеш сега, ще успееш за късните сутрешни издания. Ще направиш световна сензация, ако имаш куража да го напишеш.

— Будалкаш ли ме? Не ме ли…

— Помисли си добре — каза Блейн. — Това е истина, всяка думичка е истина. Ти решаваш. А сега трябва да тръгвам.

Колинс се поколеба, после каза:

— Благодаря ти, Шеп. Ужасно съм ти благодарен.

Блейн го остави, мина покрай асансьора и се заизкачва по стълбите.

Изкачи се на втория етаж и там, в края на левия коридор, един мъж седеше на облегнат до стената стол.

Блейн уверено тръгна по коридора. Когато се приближи, пазачът килна стола си напред и се изправи, слагайки ръка на гърдите му.

— Почакайте, мистър.

— Трябва спешно да видя Фин.

— Той не желае да се среща с никого.

— Бихте ли му предали съобщение?

— Не и в този час, мистър.

— Кажете му, че идвам от името на Стоун.

— Но Стоун…

— Само му предайте това, което ви казах. Мъжът стоеше нерешително. После отпусна ръка и каза:

— Чакайте тук. Ще вляза да го попитам. И не опитвайте никакви номера.

— Добре. Ще почакам.

Блейн зачака, чудейки се дали постъпва разумно. В полутъмния, смърдящ коридор той изпита най-древното съмнение, породено от страха. Може би просто трябваше да се обърне и бързо да се отдалечи.

Мъжът излезе.

— Стойте неподвижно — каза той. — Трябва да ви претърся.

Опитните ръце опипаха Блейн, търсейки пистолет или нож. После горилата кимна удовлетворено:

— Чист сте. Можете да влезете. Аз ще стоя до вратата.

— Разбирам — отвърна Блейн.

Пазачът отвори вратата и Блейн влезе в апартамента. Пред него беше дневната, а в дъното се виждаше и спалнята.

В стаята имаше бюро, а зад него стоеше прав един човек. Беше облечен в черен костюм с бяло шалче около врата и беше доста висок. Имаше продълговато и костеливо лице, напомнящо за измършавял кон, но излъчваше някаква строга, неумолима решителност, която плашеше.

Блейн уверено тръгна напред и спря до бюрото с думите:

— Вие сте Фин.

— Ламбърт Фин — отвърна мъжът с кухия тон на опитен оратор, който не престава да бъде такъв дори когато си почива.

Блейн измъкна ръцете от джобовете си и ги подпря на бюрото. Видя, че Фин гледа към кръвта и мръсотията.

— Вашето име е Шепърд Блейн — продължи Фин — и аз знам всичко за вас.

— Включително и че възнамерявам да ви убия някой ден?

— Включително и това. Или поне имам подобно подозрение.

— Но това със сигурност няма да стане таза вечер — каза Блейн, — защото искам да видя лицето ви утре. Искам да видя дали ще понесете спокойно провала си.

— И затова ли пожелахте да ме видите? Това ли имахте да ми кажете?

— Звучи смешно, но сега не мога да се сетя за някаква друга причина. Всъщност не мога да ви кажа защо дойдох.

— За да предложите сделка, може би?

— Не съм и помислял за това. Няма нищо, което вие да можете да ми дадете.

— Може би не, мистър Блейн. Но вие имате какво да ми дадете. Нещо, за което бих платил превъзходно.

Блейн безмълвно се втренчи в него.

— Вие сте участвали в онази работа с машината. Можете да ми осигурите целите и мотивите. Можете да свържете отделните парчета. Да ми разкажете цялата история. Ще бъде добро доказателство.

Блейн се изсмя.

— Вече ме бяхте хванали веднъж. И ме оставихте да се измъкна.

— Заради онзи хленчещ доктор — разгневи се Фин. — Беше притеснен да не се вдигне шум и болницата му да не придобие лоша известност.

— Трябва да подбирате хората си по-добре, Фин.

— Не ми отговорихте — изръмжа той.

— За сделката ли? Ще ви излезе скъпо. Ужасно скъпо.

— Готов съм да платя. А вие се нуждаете от пари. Бягате с празни ръце, а „Фишхуук“ е по петите ви.

— Само преди час — каза му Блейн — от „Фишхуук“ ме бяха овързали, за да ме премахнат.

— Значи сте се отървал — кимна Фин. — Може би ще се измъкнете и следващия път. И последващия. Но „Фишхуук“ никога не се предава. При това положение вие нямате шанс.

— Конкретно за мен ли говорите? Или по принцип? А самият вие?

— Конкретно за вас. Познавате ли някоя си Хариет Куимби?

— Доста добре.

— Тя — каза Фин с равен глас — е шпионин на „Фишхуук“.

— Вие сте съвсем луд! — викна Блейн.

— Спрете и помислете. Смятам, че ще се съгласите.

Те стояха и се гледаха един друг през бюрото, а тишината беше като трето присъствие в стаята.

Една ярка мисъл се надигна в ума на Блейн: защо да не го убие сега?

Щеше да се справи лесно. Съвсем просто беше човек да намрази Ламбърт Фин. Не само по принцип, но и лично, до мозъка на костите му.

Само трябваше да се замисли за омразата, която се носеше по страната. Само трябваше да затвори очи и да види бавно извръщащото се тяло, наполовина скрито от листата; и напуснатият лагер с набучените колчета за навес и рибата за вечеря в тигана; и опушеният от огъня комин, насочен към небето.

Блейн леко повдигна ръце, но отново ги сложи на бюрото.

И после направи нещо съвсем неволно, без да го бе обмислял и планирал нито за секунда. И още докато го правеше, разбра, че го прави не той самият, а съществото, криещо се в мозъка му.

Защото той не можеше да го направи. Не можеше дори да си помисли за това. Нито едно човешко същество не можеше.

Блейн каза съвсем спокойно:

— Ще разменя ума си с твоя.