Клифърд Саймък
Времето е най-простото нещо (10)

10.

Блейн стоеше до прозореца и ги наблюдаваше как се събират в настъпващия мрак — спокойно, без да бързат; тихо, без много вълнение, почти равнодушно, като че ли идваха в града за някое училищно представление, за събрание на земеделците или някакво друго обичайно и съвсем нормално събитие.

Чуваше как шерифът тихо шава в кабинета си от другата страна на коридора и се запита дали той знаеше — въпреки че сигурно знаеше, защото бе живял достатъчно дълго в този град, за да е наясно как се държат жителите му.

Блейн се протегна и сграбчи металните решетки. Отвъд тях, някъде сред занемарените дървета, в поляната пред сградата на съда, една птичка пееше своята последна вечерна песен, преди да се сгуши на някой клон и да заспи.

Докато стоеше и гледаше, Розовото изпълзя от своя ъгъл и проникна в ума му, докато го изпълни целия.

Дойдох, за да бъда с теб, сякаш каза то. Омръзна ми да се крия. Сега те познавам. Изследвах всяко твое ъгълче и извивка и вече зная що за същество си. А чрез теб зная и в що за свят си — а и в що за свят съм аз, тъй като сега това е и мой свят.

И няма да има повече глупости? — попита тази част от странната двойнственост, която продължаваше да е Блейн.

Да, няма да има повече глупости, отвърна другата част. Няма да има повече крясъци, нито повече бягане, нито повече опити да се измъкна. С изключение на това, че няма смърт. Няма такова нещо като смъртта, защото краят на живота е необяснимо явление. То просто не може да се случи, макар че далеч назад в миналото може би е имало такива, на които се е случвало.

Блейн се дръпна от прозореца, отиде до нара и седна на него, след което започна да си спомня. Но спомените му бяха неясни и идваха от доста отдавна и отдалеч и той не можеше да е сигурен дали това бяха истински спомени или просто някакви необикновени фантазии.

В тях имаше много планети и много различни народи, смесица от странни идеи и разбъркани частици космическа информация, които лежаха разхвърляни навсякъде, подобно на купчина от натрупани една върху друга десет милиона пръчици от микадо.

— Как сте? — попита шерифът, който бе минал толкова тихо през коридора, че Блейн не беше чул приближаването му.

Блейн вдигна глава.

— Мисля, че съм добре. Допреди малко наблюдавах вашите приятели на улицата.

Шерифът тихичко се изсмя и каза:

— Не се бойте. Нямат куража дори да пресекат улицата. А ако го направят, ще изляза и ще поговоря с тях.

— Дори и ако знаят, че съм от „Фишхуук“?

— Това те няма да узнаят.

— Но вие казахте на свещеника.

— Това е друга работа. На него нямаше как да не кажа.

— А той няма ли да сподели с някого?

— Защо да го споделя?

Това беше един от тези въпроси, на които не можеше да се отговори.

— Вие изпратихте и съобщение.

— Но не до „Фишхуук“. До един приятел, който ще го препрати до „Фишхуук“.

— Само сте си загубили времето — каза Блейн. — От „Фишхуук“ знаят къде съм.

Защото сигурно вече бяха пуснали стотици по петите му. Сигурно бяха открили следите му преди много часове. За него беше имало само една възможност да избяга — ако беше пътувал бързо и през повечето време сам.

Може би щяха да пристигнат в града още тази вечер, помисли си той, и е ума му проблесна надежда. Защото „Фишхуук“ надали щяха да оставят някаква шайка да се разправи с него.

Блейн стана от нара и се върна до прозореца.

— По-добре слезте долу — каза той на шерифа. — Вече почти са прекосили улицата.

Те сигурно бързаха. Трябваше да свършат това, което са решили, още преди да падне мрак. Когато се стъмнеше съвсем, трябваше да са се пъхнали в леглата си, зад двойно заключените врати, зад затворените кепенци, зад плътно спуснатите завеси, с шестоъгълници, увиснали на всеки малък процеп. Тогава и само тогава те щяха да бъдат в безопасност от отвратителните сили, които скитат в мрака, от банши и върколаци, от вампири, призраци и духове.

Той чу как шерифът се завъртя и излезе обратно в коридора, връщайки се в стаята си. Чу се метален звук като от сваляне на пушка от поставката й, а после нещо кухо изщрака — шерифът явно бе отворил затвора и слагаше куршуми в цевите.

Тълпата се движеше като тъмно и люшкащо се одеяло. Движеше се в пълна тишина. Чуваха се само стъпките.

Блейн я наблюдаваше с интерес, сякаш бе нещо, което нямаше никаква връзка с него, обстоятелство, което не го засягаше. А това е странно, каза си той. Знаеше, че е странно, защото тълпата идваше именно за него.

Но това нямаше значение, защото нямаше смърт. Смъртта беше нелогична и нямаше причина да мисли за нея. Тя беше глупаво разхищение и не трябваше да бъде приемана.

Но кой беше този, който каза това?

Защото той самият знаеше, че смърт има. Че ако има еволюция, трябва да има и смърт. Че смъртта е един от механизмите, които биологически определят развитието и напредъка на еволюиращите видове.

Ти, каза той на съществото в ума си, същество, което вече беше част от него, това е твоя идея. Смъртта е нещо, което ти не можеш да приемеш.

Но нещо, което в интерес на истината трябва да се приеме. Защото е нещо истинско, нещо съществувало винаги, нещо, с което всеки трябва да се съобразява през краткия си живот.

Имаше смърт и то наблизо — твърде наблизо, за да може да я отрече. Тя беше в ропота на тълпата пред сградата, тълпата, която вече не се виждаше и бе спряла придвижването си, но се беше скупчила пред входа и спореше с шерифа. Гърмящият глас на шерифа се чуваше ясно от външната врата, викащ на онези отвън да се разпръснат и да се приберат по домовете си.

— Всичко, до което ще ви доведе това — крещеше шерифът, — е напълнени с олово стомаси!

Но и те му викаха, и той викаше отново. Известно време продължи така. Блейн стоеше при вътрешните решетки и чакаше, а страхът му се увеличаваше, първо бавно, а после по-бързо, подобно на зловещ прилив, който минава през кръвта му.

След малко шерифът влезе вътре заедно с трима други — ядосани и уплашени хора, но толкова решителни и неумолими, че страхът им почти не се забелязваше.

Шерифът мина край стаята и тръгна по коридора с висящата в ръката му пушка. Другите трима го следваха отблизо.

Той спря пред решетките и погледна Блейн, като се опитваше да прикрие смущението си.

— Съжалявам, Блейн — каза той, — но просто не мога да го направя. Тия хора са ми приятели. Израснал съм сред тях. Не мога да ги изпозастрелям.

— Разбира се, че не можеш — отвърна Блейн. — Та ти си само един долен страхливец.

— Давай тия ключове — изръмжа един от тримата. — Хайде да го вадим оттук.

— Висят на пирона до вратата — каза шерифът и хвърли поглед към Блейн. — Не мога да направя нищо.

— Можеш да се гръмнеш — жегна го Блейн. — Препоръчвам ти го от все сърце.

Мъжът донесе ключовете и шерифът се отдръпна. Ключът изщрака в ключалката.

— Искам да разберете едно нещо. Ще изляза оттук сам — каза Блейн на човека, който отключваше вратата.

— Ха! — изсумтя той.

— Казах, че ще изляза сам. Няма да се оставя да ме влачите.

— Ще излезеш така, както ние решим — излая мъжът.

— Това е дреболия — настоя шерифът. — Няма нищо да ви стане, ако го оставите.

Мъжът отвори вратата на клетката и каза:

— Добре! Излизай!

Блейн излезе в коридора и тримата го заобиколиха — двама отстрани и един зад гърба му. Не го докоснаха. Мъжът с ключовете ги хвърли на пода. Те издрънчаха на пода със звук, който накара Блейн да потрепери.

Ето че ще се случи, помисли той. Колкото и невероятно да изглеждаше, щеше да му се случи.

— Хайде, смрадлив паранормалнико — каза мъжът зад него и го блъсна в гърба.

— Искаше да вървиш — обади се друг. — Да те видим тогава как вървиш.

Блейн тръгна уверено и право, концентриран върху всяка крачка, за да е сигурен, че няма да залитне. Защото не трябваше да залита. Не трябваше да прави нищо, с което да се изложи.

Надежда все още има, каза си той. Имаше възможност отвън да чака някой от „Фишхуук“, готов да го измъкне от тях. Или Хариет да е получила помощ и вече да се връща или дори да е тук. Въпреки че беше доста невероятно. Тя не бе имала достатъчно време и не можеше да знае за появилите се непредвидени обстоятелства.

Той премина с уверени крачки край стаята на шерифа и през коридора към външната врата, докато тримата мъже се движеха почти опрени до него.

Някой задържа външната врата с жест на подигравателна учтивост, за да може да мине.

Поколеба се за миг. Обзе го ужас. Защото минеше ли през вратата, спуснеше ли се по стъпалата и изправеше ли се пред тълпата, всяка надежда изчезваше.

— Продължавай, мръсно копеле — изръмжа мъжът зад него. — Те те чакат отвън.

Мъжът сложи ръка на гърба му и го бутна напред. Блейн се заклати една-две крачки, но после пак тръгна уверено.

След миг мина през вратата и се изправи пред тълпата.

От нея излезе животински вик — вик, изразяващ смесица от омраза и страх, вик, подобен на воя на глутница вълци, които следват кървава диря, подобен на ръмженето на тигър, изморен от дебнене, но и с такива нотки в себе си, които наподобяваха скимтенето на заклещено в ъгъла животно.

И тези тук, помисли Блейн с един странен, далечен ъгъл на ума си, бяха преследваните животни — хората, които бягаха. Тук бяха омразата, ужасът и завистта на ненапредничавите, безсилието на тези, които бяха останали назад, нетърпеливостта и задоволството на тези, които отказваха да проумеят и разберат. Това бяха последните стражи на един стар ред. Те охраняваха тесния проход срещу вестителите на бъдещето.

Те щяха да го убият, както бяха убили и други, както щяха да убият и много още. Но съдбата им вече беше предопределена, битката вече бе спечелена.

Някой го бутна отзад и той се хлъзна по гладките каменни стълби. Падна и се претърколи, а тълпата се скупчи около него. Сграбчиха го много ръце, пръстите им се забиваха в мускулите му, а гадната, топла миризма на дъха им го лъхна в лицето.

Многото ръце го изправиха на крака и го заблъскаха напред-назад. Някой го удари в стомаха, друг го плесна силно през лицето. От ревящата тълпа се чу силен глас:

— Хайде, смрадлив паранормалнико, телепортирай се! Това е всичко, което трябва да направиш. Телепортирай се!

И това беше най-подходящата подигравка, защото съществуваха само малцина, които можеха и да се телепортират. Имаше левитатори, които се движеха във въздуха като птици, имаше много други, подобни на Блейн, които можеха да телепортират малки предмети, и други, също подобни на Блейн, които можеха да телепортират умовете си през много светлинни години, макар и с помощта на странни машини. Но истински телепортатор, който може да прехвърля тялото си от едно място на друго само за части от секундата, беше много трудно да бъде намерен.

— Телепортирай се! Телепортирай се! Телепортирай се, ти, мръсен, смрадлив паранормалник!

Тълпата пое подигравателния възглас, като през цялото време се смееше на собственото си остроумие и злорадстваше над унижението на своята жертва. И нито за миг не преставаше да използва ръцете и краката си върху Блейн.

Нещо топло пробяга по брадичката му. Почувства, че едната му устна е подута и сцепена, и нещо солено влезе в устата му. Стомахът и ребрата му го боляха, а ритници и юмруци продължаваха да го удрят.

После друг силен глас се извиси над общата врява:

— Престанете! Оставете го на мира!

Тълпата се отдръпна, но все още го заобикаляше и Блейн, изправен в средата на кръга от хора, се огледа и в последните бледи проблясъци на деня съзря очите, които блестяха като очи на плъхове, слюнката, опръскала устните им, и почувства омразата, която се надигаше и се носеше към него с вълните от телесна миризма.

Кръгът се разкъса и двама души минаха през него — един дребен и неспокоен мъж, който приличаше на библиотекар или чиновник, и един едър побойник, чието лице наподобяваше земя, разровена от кокошки в търсене на червеи. Големият носеше въже, увито около едното му рамо, а от ръката му висеше краят на въжето, прилежно оформен в клуп за бесене.

Двамата спряха пред Блейн и малкият се извъртя леко, обръщайки се с лице към част от кръга.

— Господа — каза той с глас, с който би се гордял всеки ръководител на погребение, — ние трябва да се държим с подобаващото ни приличие и достойнство. Нямаме нищо конкретно против този човек, ние сме само против системата и мръсотията, от която той е част.

— Разкажи им, Бъстър! — провикна се ентусиазиран глас от тълпата.

Мъжът с глас на ръководител на погребение вдигна ръка за тишина.

— Това, което трябва да извършим — каза мазно той, — е един тъжен и тежък дълг, но е наш дълг. Нека се държим с подобаващо отношение.

— Да-а-а — викна отново ентусиастът, — хайде да свършваме с това! Хайде да обесим мръсното копеле!

Големият мъж се приближи до Блейн и вдигна примката. Хвърли я почти нежно над главата му и тя се спря над рамената. После бавно я затегна, докато плътно обви врата му.

Въжето бе ново и твърдо и жегна Блейн като нажежена ютия. Вцепенението, което бе обхванало тялото му, изтече от него като вода и го изправи пред вечността — гол, празен и студен.

През цялото време, докато онзи нахлузваше примката, той подсъзнателно се бе впил в твърдото убеждение, че това не може да му се случи — че той не може да умре по този начин; че това можеше и се бе случило на много други хора, но не и на Шепърд Блейн.

А сега от смъртта го деляха само няколко минути. Инструментът на смъртта вече бе на мястото си. Тези хора — които той не познаваше и никога нямаше да опознае — бяха готови да отнемат живота му.

Опита се да вдигне ръце и да отхвърли въжето, но те не помръднаха и продължиха да висят отпуснати от раменете му. Преглътна, защото вече усещаше някакво бавно, болезнено задушаване.

А още не бяха започнали да го бесят!

Студът на опустялата му същност ставаше все по-силен и по-силен от обземащия го страх. Страх, който го стискаше в лапите си и го държеше неподвижен, докато го смразяваше изцяло. Кръвта във вените му сякаш бе спряла и той сякаш нямаше тяло. Само лед се трупаше непрестанно в мозъка му, докато най-сетне той помисли, че черепът му ще се пръсне.

И от някаква далечна част на този мозък се появи усещането, че той вече не е човек, а едно уплашено животно. Твърде замръзнало, все още твърде гордо, за да скимти, твърде вледенено от ужас, за да помръдне мускулите си — и възпирано от крещене само защото вкочаненият му език и гърлото му не можеха вече да функционират.

Но ако не можеше да крещи на глас, той крещеше вътре в себе си. Крясъкът се вдигаше нагоре и нагоре. Едно покачващо се напрежение, от което не можеше да намери начин да се освободи. Блейн знаеше, че ако след секунди не намереше някакъв начин, щеше да се пръсне на парчета от неизбежното покачване на напрежението.

Изведнъж настана един миг — не на затъмнение, а просто на пълна безчувственост — и после той вече стоеше съвсем сам и вече не му беше студено.

Стоеше върху напуканите плочи на старата алея, която водеше към сградата на съда, и въжето още висеше около врата му, но на площадката около него нямаше никой.

Той беше сам в един пуст град!