Виктория Холт
Владетелката на замъка (7)

7

Сър Томас Треслин бе погребан навръх Нова година.

През седмицата след смъртта му в замъка цареше униние, което контрастираше с веселото коледно настроение. Слугите непрекъснато мърмореха, че украсата трябвало да бъде свалена, защото това било израз на неуважение към паметта на покойния.

Смъртта на сър Треслин вся покруса в сърцата ни. Той^ беше починал по пътя между Маунт Мелин и дома си; за последно бе седял на нашата трапеза. Разбрах, че корнуолците са твърде суеверни хора, които непрекъснато търсят лоши поличби и виждат във всяко събитие влиянието на зли сили от отвъдното.

Конън изглеждаше разсеян и отнесен. Срещах го рядко, а и той като че ли не ме забелязваше. Предполагам, че обмисляше бъдещето си. Ако наистина лейди Треслин му беше любовница, пред тях вече нямаше пречки да узаконят връзката си. Вероятно тази мисъл витаеше в главите на всички, но никой не се осмеляваше да я изрече на глас

Г-жа Полгри ме покани в стаята си на чай, обилно подправен с уиски.

— Каква кошмарна смърт! — рече тя. — Да умреш навръх Коледа! Само кат се сетя, че за последно е седял в нашия дом и е ял храната, приготвена от моите ръце, ми прилошава! Не ви ли се струва, че погребението става малко прибързано, госпойце?

Бързо преброих на пръсти изминалите от смъртта на сър Томас дни.

— Една седмица — рекох аз.

— Можеха да го подържат и по-дълго, кат се има предвид, че е зима.

— Предполагам, че искат всичко да се свърши по-скоро.

Г-жа Полгри се сепна и ме изгледа възмутено, сякаш бях казала нещо кощунствено.

— Чувала съм много да разправят за хора, дет били погребани живи. Кат бях малка, върлуваше едра шарка и хората мряха кат мухи. Та тогаз се говореше, че някои били погребани живи.

— Не може и да има капка съмнение обаче, че сър Томас е мъртъв.

— Някои хора изглеждат мъртви, пък не са. Все пак седем дни са достатъчни, за да се разбере. Шъ дойдете ли с мен на погребението, госпойце?

— Аз ли?

— Че защо не? Мисля, че е редно да уважим паметта на покойния.

— Нямам подходящи дрехи.

— Ще ви намеря едно черно боне, скъпа. Ще сложите на пелерината си черна лента и готово. Няма да влизаме в църквата, само шъ гледаме отвън, щот все пак сме си слуги.

Склоних да придружа г-жа Полгри на погребението.

 

 

Тленните останки на сър Томас Треслин тържествено бяха спуснати в гроба.

Церемонията бе много изискана и помпозна, защото приживе Треслин беше видна личност в графството. Беше се събрал много народ и двете с г-жа Полгри бяхме изтикани настрана. Аз бях доволна, че не бия на очи, а икономката се вайкаше, че не виждала нищо.

Вдовицата изглеждаше по-красива от всякога в драпираната черна рокля. Прекрасното й лице изглеждаше загадъчно под воалетката.

Тя се движеше плавно и грациозно; черният тоалет я правеше още по-стройна, женствена и привлекателна.

Конън изглеждаше невероятно елегантен и изискан. Напразно се мъчех да разгадая изражението на лицето му, за да проникна в чувствата му. Ала той явно бе решил да скрие преживяванията си от света — при тези обстоятелства не можеше, а и не биваше да постъпва другояче.

Ковчегът, покрит с кадифена плащеница в пурпурно-червено и черно, бе внесен в църквата от шестима носачи. През отворената врата забелязах опечалените, изпълнили църквата до краен предел. Всички бяха в дълбок траур, белееха се единствено кърпичките, с които жените бършеха очите си.

Леден вятър прогони мъглата и лъчите на зимното слънце играеха по ковчега, докато го спускаха в гроба.

Внезапно се възцари мъртвешка тишина, нарушавана само от крясъците на чайките.

Церемонията приключи и опечалените, сред които бяха Конън, Селестин и Питър, се отправиха към каретите, които щяха да ги отведат в Треслин Хол.

Двете с г-жа Полгри се завърнахме в Маунт Мелин, където тя веднага настоя да изпием по чаша чай със задължителната добавка.

Още след първата глътка очите й светнаха. Знаех, че й е трудно да си държи езика зад зъбите, ала се въздържа да подеме темата за последиците от смъртта на сър Томас. Уважението й към покойника действително бе голямо.

 

 

Името на сър Томас често се споменаваше през следващите няколко седмици. Г-жа Полгри многозначително клатеше глава, а очите й гледаха подозрително.

Дейзи и Кити не бяха толкова сдържани. Сутрин все си търсеха повод да останат по-дълго в стаята ми, а аз на пръв поглед невинно ги подпитвах, за да науча най-новите клюки.

Вярно е, че и момичетата не се нуждаеха от окуражаване.

— Вчера видях лейди Треслин — рече ми Дейзи една заран. — Тя хич не мяза на вдовица нищо че е в траур.

— Какво имаш предвид?

— Как да ви кажа, госпойце? Беше доста бледа и не се усмихваше, ала лицето й имаше един такъв израз… разбирате, нали?

— Боя се, че не.

— Бяхме двете с Кит. И тя рече същото: сякаш лейди Треслин знае, че не й остава още дълго да чака. Макар че, ако питаш мен, една година си е бая време.

— Една година ли? — наивно попитах аз, въпреки че много добре знаех за какво става дума.

Дейзи ме погледна и се изкикоти.

— Известно време няма да могат да се срещат често, както преди. Все пак старецът, кажи-речи, умря пред вратата ни. Може и да са му помогнали, дет се вика.

— О, Дейзи, това е невъзможно!

— Е, само вие си мислите така! Разговорът започна да става опасен. — Трябва да побързам, защото закъснявам — заявих аз. Дейзи излезе, а аз трескаво започнах да прехвърлям в ума си чутото. Значи хората мислеха, че на сър Томас са му помогнали да умре.

Чудех се дали Конън и лейди Треслин ще бъдат достатъчно предпазливи и разумни в този критичен момент, Филида често повтаряше, че влюбените приличали на щраусите: завирали си главите в пясъка и си мислели, че никой не ги вижда.

Ала Конън и Линда бяха опитни и здравомислещи. Те добре знаеха сред какви хора живеят и щяха да бъдат предпазливи.

По-късно същия ден излязох да се поразходя из гората и долових чаткане на копита, сетне до ушите му долетя гласът на лейди Треслин:

— Конън, о, Конън!

Значи се бяха срещнали… и то толкова близо до замъка… какво неблагоразумие…

Скрих се зад едно дърво и се опитах да подслушам разговора им, ала до ушите ми достигаха само откъслеци:

— Линда! Не биваше да идваш!

— Знам…знам…

— Посланието… Слугите сигурно са разпознали пратеника ти. Знаеш как клюкарстват зад гърба ни.

— Знам, но…

— Кога го получи?

— Заранта. Исках да ти го покажа час по-скоро.

— Това първото ли е?

— Не, то дойде преди два дни. Затова исках да се срещнем, Конън. Страх ме е…

— Това е долна лъжа. Не й обръщай внимание.

— Прочети го — истерично изкрещя тя. — Прочети го!

Настъпи мълчание.

— Не ни остава нищо друго освен… — заговори Конън.

Конете тръгнаха право към скривалището ми. Хукнах навътре в гората. Не знаех какво да мисля.

Късно вечерта Конън напусна Маунт Мелин.

— Спешно го повикаха в Пензънс — обясни ми г-жа Полгри. — Не се знае колко време шъ отсъства.

Чудех се дали внезапното му заминаване не е свързано с тревожните вести, които му съобщи лейди Треслин сутринта.

 

 

Изминаха няколко дни. С Алвиън провеждахме уроците си както обикновено, а в класната стая започна да идва и Джили.

Давах й леки задачи, докато работех с Алвиън: карах я да чертае букви в сандъче с пясък или да брои топчетата на сметалото. Тя охотно изпълняваше нарежданията ми, защото присъствието ми вероятно я успокояваше и й вдъхваше сигурност. Доверието й към Алис се бе прехвърлило върху мен.

Отначало Алвиън се бунтуваше срещу присъствието й в класната стая, ала след като й казах, че трябва да бъдем снизходителни към нещастното създание, тя постепенно свикна с Джили, макар че от време на време й хвърляше по някой гневен поглед, в който обаче се долавяше и нескрит интерес.

Една седмица след заминаването на Конън в една студена февруарска утрин в класната стая нахлу г-жа Полгри с две писма в ръката. Твърде се изненадах от появата й, тъй като икономката нямаше обичая да прекъсва заниманията ми. Стори ми се силно развълнувана.

Не се извини за нахлуването си, а направо рече:

— Получих новини от господаря. Иска веднага да отведете г-ца Алвиън при него в Пензънс. Това писмо е за вас.

Тя ми протегна писмото. Умирах от страх да не би икономката да забележи как трепереха ръцете ми, докато го отварях.

Скъпа госпожице Лий,

Налага ми се да остана тук още няколко седмици и смятам, че Алвиън много ще се зарадва, ако дойде при мен. Не бих искал тя да изоставя заниманията си, затова ви моля да я доведете и да прекарате с нея една седмица тук.

Надявам се, че утре ще бъдете готови за път. Дайте нареждания на Били Трихей да ви откара до гарата.

Конън Тремелин

Усетих как се изчервявам до ушите. Все пак се надявах, че не съм издала обзелата ме невероятна радост.

— Алвиън, утре заминаваме при баща ти.

Детето подскочи и се хвърли на врата ми. Не очаквах от нея този изблик на чувства, който ме трогна дълбоко, защото за сетен път се уверих колко силно Алвиън копнее за близостта на Конън.

Лека-полека овладях собствените си чувства и казах:

— До утре има още много време, а сега да продължим с уроците.

— Но госпожице, трябва да си приготвим багажа.

— Целият следобед е пред нас — твърдо й рекох аз. — Да продължим работата си. — Сетне се обърнах към икономката: — Наистина г-н Тремелин желае да отведа Алвиън в Пензънс.

Тя кимна. Всичко това вероятно й се струваше твърде странно, защото никога преди господарят не бе проявявал такъв интерес към детето.

— Тръгвате утре, така ли?

— Да. Били Трихей трябва да ни откара до гарата.

Тя отново кимна.

Щом г-жа Полгри напусна класната стая, аз се отпуснах на един стол, защото ми се виеше свят. Не можех да се съсредоточа върху урока, както и Алвиън между впрочем. Сетих се за Джили чак след известно време. Тя ме гледаше с онзи безучастен израз, който си мислех, че завинаги съм прогонила от лицето й.

Джили разбираше всичко.

Тя знаеше, че ние заминаваме, а тя остава.

 

 

Горях от нетърпение да започна приготвянето на багажа. С Алвиън обядвахме в класната стая, но всъщност нямахме апетит, поровихме малко из чиниите и бързо се отидохме в стаите си да се подготвим за пътуването.

Нямах много багаж. Сивата и лилавата ми рокля бяха чисти, за пътуването избрах сивата, защото бе по-плътна и удобна. Извадих и зелената копринена рокля, с която танцувах на бала. Чудех се дали да взема и нея. Защо не? Може би щеше да ми удаде подходящ случай да я облека.

Измъкнах и гребена, и шала. Затъкнах гребена в косите си, а шала небрежно метнах на раменете си.

Спомних си за мига, в който Питър ме улови под ръка и ме поведе към центъра на залата, за да открием бала. Затананиках мелодията на традиционния танц и неусетно краката ми сами се понесоха по пода, сякаш онази незабравима нощ се бе върнала и аз отново се намирах в балната зала.

Не бях чула кога е влязла Джили и се стреснах, когато я забелязах до себе си. Тя ме гледаше с широко отворени очи.

Спрях да танцувам. Почувствах се страшно неудобно, че детето ме изненада в такъв неподходящ момент. Погледът й се местеше от пътната чанта към купчината сгънати дрехи на леглото. Радостта ми начаса отстъпи място на униние, защото разбрах, че Джили много ще страда по време на отсъствието ми.

Клекнах до нея и я прегърнах.

— Заминавам само за малко, Джили.

Тя стисна очите си, за да не ме гледа.

— Джили, моля те, чуй ме! Ще се върна скоро!

Тя поклати глава, а измежду стиснатите й клепачи закапаха сълзи.

— Тогава ще продължим заниманията. Ти ще чертаеш букви в пясъка и скоро ще можеш да пишеш името си.

Разбрах, че не мога да я утеша по никакъв начин. Джили се отскубна от прегръдките ми, втурна се към леглото и заизмъква дрехите от пътната ми чанта.

— Не, Джили, не бива да правиш така. — Взех я на ръце и седнах в люлеещия се стол. Притисках я до себе си и я люлеех. — Аз ще се върна, Джили. След седмица отново ще бъда тук.

— Няма да се върнете… Тя… Тя…

— Кажи ми, Джили…

— Тя… си отиде.

За миг забравих, че заминавам при Конън, защото разбрах, че Джили знае нещо важно, което би могло да разсее мистерията около смъртта на Алис

— Джили, тя сбогува ли се с теб, преди да си тръгне?

Детето поклати глава, сълзи се стичаха по бледите му страни.

— Джили, моля те, разкажи ми какво се случи… Ти видя ли я как си отива?

Детето се притисна към мен и зарови лице в гърдите ми. Погалих я по косите, сетне се отдръпнах и я погледнах, ала очите й бяха затворени.

Изведнъж тя отново се втурна към леглото и започна да вади дрехите ми от чантата.

— Не… — отчаяно викаше Джили. — Не… не…

— Аз ще се върна, скъпа! След няколко дни съм при теб!

— Тя не се върна!

Разговорът не доведе доникъде. И този път не можах да изкопча нищо от Джили.

Тя вдигна малкото си личице към мен; погледът й изразяваше неописуема печал.

В този миг осъзнах колко много ме обича това клето създание. Как да обясня на заблуденото дете, че не го напускам завинаги? Алис я е обичала, но я е изоставила. Оскъдният й жизнен опит й подсказваше, че и аз ще постъпя така:

Няколко дни… една седмица… за нея това бе равнозначно на години. Не можех да я изоставя.

Какво ли ще си помисли Конън, ако пристигна с двете деца?

Някак си щях да му обясня мотивите за постъпката си, ала в никакъв случай не биваше да напускам Джили. Трябваше да кажа на г-жа Полгри да уведоми господаря, че ще взема със себе си и двете деца — тя щеше да бъде доволна, че Джили идва с мен, защото първа бе забелязала подобрение у бедното дете.

— Джили — рекох аз, — заминавам за няколко дни, но двете с Алвиън ще дойдете с мен. — Целунах малкото личице и повторих, защото тя не вярваше на ушите си: — Ще дойдеш с мен, нали искаш, Джили?

Минаха няколко секунди, докато тя осъзна смисъла на думите ми. Тогава спусна клепачи и се усмихна. Никога няма да забравя тази усмивка — тя ме трогна повече от всичко.

Готова бях да изтърпя недоволството на господаря само и само да направя щастливо това бедно дете.

 

 

Потеглихме рано на другата сутрин. Всички слуги излязоха да ни изпроводят. Седнах в каляската между двете деца, а Били Трихей, издокаран с ливрея, се намести на капрата.

Г-жа Полгри стоеше най-отпред със скръстени ръце и не откъсваше поглед от Джили. Явно беше очарована, че внучката й ще ни придружи в това пътуване.

Тапърти се пъчеше между дъщерите си. Очите и на тримата излъчваха подозрително любопитство, но това изобщо не ме интересуваше. Бях толкова щастлива, че ми идеше да запея.

Утрото бе слънчево и ясно, по тревата блестеше скреж, а ние препускахме по селския път. Децата бяха весели и възбудени — Алвиън оживено бърбореше, а Джили седеше до мен и се усмихваше. Забелязах, че е сграбчила полата ми и не я пуска. Усетих, че от сърце съм заобичала това нежно създание.

Били също бе в добро настроение. Като подминахме един крайпътен гроб, той произнесе молитва за душата на покойника.

— Не че душата му ще се успокои, скъпи госпожици. Човек, сполетян от такава смърт, не намира покой. Както и убитите. Душите им бродят по широкия свят.

— Това е нелепо! — остро рекох аз.

— Не бива да казвате на мъдростта нелепица, госпойце — засегнат ми възрази конярят.

Май всички местни хора имат прекалено развито въображение.

Децата впиха погледи в лицето ми. Въздъхнах с облекчение, когато пристигнахме на гарата.

В Пензънс ни чакаше карета, която щеше да ни отведе в Пенлъндстоу. Смрачаваше се, когато свърнахме по една алея и пред очите ми заблещукаха светлините на замъка. На портата ни очакваше мъж с фенер, който веднага щом ни забеляза, се провикна:

— Пристигнаха. Бягай да кажеш на господаря.

Бяхме доста изморени от пътуването; децата дремеха.

Помогнах им да слязат и щом повдигнах глава, забелязах Конън. Не можах да различа добре лицето му в здрача, но ми се стори, че е много доволен. Взе ръката ми, задържа я в неговата и каза нещо, което вся смут в душата ми:

— Толкова се тревожех за вас. Опасявах се, че ще ви сполети беда по пътя. Хиляди пъти съжалих, че сам не дойдох да ви взема.

Сигурно имаше предвид Алвиън. Не можеше да става дума за мен. Но той ме гледаше и се усмихваше. Никога през живота си не бях се чувствала толкова щастлива.

— Децата… — промълвих плахо. Конън топло се усмихна на Алвиън.

— Здравей, татко. Много се радвам да те видя.

Той постави ръка на рамото й, а тя го погледна умолително, сякаш просеше целувка.

— И аз се радвам, че дойде, Алвиън. Мисля, че ще прекараме чудесно заедно — рече Конън, но не я целуна.

В този миг избутах Джили напред.

— Какво… — понечи да попита Конън.

— Не можехме да изоставим Джили — бързо изпреварих въпроса му. — Вие ми дадохте разрешение да я обучавам.

Той се поколеба за момент, сетне ме погледна право в очите и се усмихна. Тогава разбрах, че е толкова доволен, задето ме вижда — мен, именно мен — че изобщо не го интересува още колко души водя със себе си, след като самата аз съм тук.

Нищо чудно, че прекрачих прага на родния дом на Алис, сякаш влизах в някакъв нов приказен свят.

 

 

През следващите две седмици ми се струваше, че съм загърбила жестоката и сурова действителност и се намирам в царството на мечтите, защото всичките ми желания се превърнаха в истина.

От мига, в който пристигнах в замъка Пенлъндстоу, към мен се отнасяха като към гостенка, а не като към гувернантка. За няколко дни успях да забравя ниското си социално положение, а когато си тръгвахме, се бях превърнала в духовитата и весела девойка, каквато бях някога.

За мен бе приготвена уютна стая до спалнята на Алвиън, помолих и Джили да бъде настанена до нас.

Пенлъндстоу бе прекрасен замък, строен през елизабетинската епоха. Бе голям почти колкото Маунт Мелин.

Стаята ми бе просторна и изискано обзаведена: тежки завеси от червено кадифе покриваха прозорците, а первазите бяха оформени като малки канапета. Пред огромното легло висеше копринен балдахин с бродирани мотиви. Яркочервеният килим и горящият в камината огън придаваха уют на стаята.

Донесоха багажа ми и една слугиня започна да го разопакова, докато аз се взирах в синкавите пламъчета, които лижеха дебелите цепеници.

Щом приключи с багажа, момичето направи реверанс и ме попита дали да подреди дрехите в гардероба и скрина. Никой не се отнася така към една обикновена гувернантка, помислих си аз. Кити и Дейзи бяха мили и любезни, но никога не бяха ми прислужвали по такъв начин.

Отвърнах, че сама ще подредя нещата си, и поисках топла вода, за да се измия.

— Банята се намира в края на коридора, госпожице — рече ми прислужницата. — Елате да ви покажа къде е, а сетне ще ви донеса топла вода. Госпожица Алис нареди да направят банята малко преди да се омъжи.

Съвсем бях забравила, че всъщност се намирам в родния дом на Алис.

Измих се, облякох лилавата рокля и влязох в стаята на Алвиън. Детето бе заспало облечено на леглото. Джили също спеше. Тъкмо се бях прибрала в стаята си, когато влезе прислужницата и ми съобщи, че г-н Тремелин ме очаква в библиотеката.

Аз отвърнах, че съм готова, и тя ме отведе при Конън.

— Много се радвам да ви видя тук, г-це Ли й — рече ми той.

— Сигурно ви е приятно, че дъщеря ви е тук… — бързо заговорих аз.

— Казах, че се радвам да видя именно вас — с усмивка ме прекъсна той.

— Много мило от ваша страна. Донесла съм и учебниците на децата…

— Нека да ги оставим да си починат малко. Не е необходимо непрекъснато да седят на чиновете, нали?

— В такъв случай бихме могли да съкратим някои от уроците.

Внезапно Конън се приближи до мен и прошепна:

— Вие сте прекрасна!

Аз се отдръпнах, а той продължи:

— Пристигнахте толкова навреме.

— Вие наредихте така.

— Не съм ви давал нареждания, просто ви помолих да дойдете.

Но… — започнах аз и внезапно спрях; налегна ме страх, защото ми се стори, че това не е мъжът, когото познавах. Този Конън Тремелин ми бе непознат, но бе толкова очарователен, толкова различен, толкова покоряващ… Цялата треперех от вълнение.

— Щастлив съм, че избягах. Сигурно и вие се радвате.

— Избягал сте… Но от какво?

— От смъртта. Мразя смъртта. Тя ме потиска.

— Имате предвид сър Томас, но…

— Той беше за мен само съсед, но въпреки това смъртта му ме разстрои. Веднага изпитах желание да се махна оттам. Толкова се радвам, че дойдохте при мен… с Алвиън и другото дете.

— Надявам се, че не ме обвинявате, задето доведох Джилифлауър. Тя бе толкова отчаяна, че не можех да я изоставя.

— Напълно разбирам, че е била отчаяна, защото е трябвало да се раздели с вас.

При тези думи ми се зави свят, не вярвах на ушите си.

— Мисля, че децата трябва да хапнат нещо — бързо промених темата. — Уморени са и спят, но сигурно като се събудят, ще се почувстват гладни. Прекараха тежък ден.

— Поръчайте им, каквото е необходимо, г-це Лий. След като се погрижите за тях, ще вечеряме заедно.

— Няма ли да вечеряте с Алвиън?

— Тя е много уморена. Тази вечер ще бъдем сами.

Така че двамата с Конън вечеряхме на свещи в зимната градина. Никога няма да забравя тази приятна и неповторима вечер. Непрекъснато си повтарях, че това не може да бъде истина, че само в сънищата се случват такива прекрасни неща.

Конън говореше много оживено; нямаше и следа от мълчаливия господар на Маунт Мелин.

Разказа ми за историята и архитектурата на замъка: бил е проектиран и построен във формата на буквата Е в чест на кралица Елизабет. Конън нарисува скица на сградата и ми посочи различните крила:

— Тук са двата двора, заградени от три страни, а това е централното крило, доминиращо над останалите. В момента се намираме в него: тук са балната зала, парадното стълбище и галерията, а над тях са разположени редица по-малки салони. Ето къде е зимната градина, която предлага идеална обстановка за малки компании.

Казах, че замъкът наистина е прекрасен и че той би трябвало да бъде много щастлив, защото притежава такива владения.

— Каменните стени не топлят душата, г-це Лий. Животът, който кипи между тях, отношенията между хората са по-важни.

— Да, но е прекрасно да прекараш живота в приятна обстановка.

— Съгласен съм с вас и много се радвам, че моите замъци ви харесват.

Щом се нахранихме, той ме отведе в библиотеката и ми предложи да изиграем партия шах. Приех с удоволствие.

Настанихме се в прекрасната стая с резбован таван и дебел килим, меката светлина на лампите от изкусно изрисуван китайски порцелан осветяваше лицата ни. И в най-смелите си мечти не бях предполагала, че ще бъда толкова щастлива.

Конън подреди върху дъската фигурите от слонова кост и започнахме играта.

Настъпи дълбока, блажена тишина. Мислех си, че никога няма да забравя пламъците на огъна, тиктакането на златния часовник в стил Луи XIV и тънките пръсти на Конън, които местеха фигурите.

Бях свела глава и мислех напрегнато, когато усетих, че ме наблюдава; вдигнах очи към него и погледите ни се срещнаха. Внезапно ми хрумна, че той ме е повикал тук с някаква цел, но каква ли беше тя?

Прониза ме безпокойство, ала в онзи миг бях твърде щастлива, за да му обърна внимание. Направих хода си и Конън възкликна:

— Г-це Лий, мисля, че паднахте право в капана, който ви заложих!

— О, не! — извиках аз.

Той направи ход с офицера и застраши царя ми. Съвсем бях забравила този офицер.

— Мисля, че това е… О, не, не още. Шах, г-це Лий.

Мислех си за други неща по време на играта и чак сега забелязах, че губя. Направих напразни опити да се измъкна, но не можах. С всеки ход неизбежният край наближаваше.

— Шах и мат, г-це Лий — гласът на Конън ми се стори нежен и ласкав.

Впих невярващ поглед в дъската.

— Възползвах се от предимството, че сте уморена след дългото пътуване.

— О, не — бързо отвърнах аз. — Мисля, че вие сте по-добър играч от мен.

— Мисля, че сме достойни съперници — отвърна ми той.

Малко след това му пожелах „Лека нощ“ и се оттеглих в стаята си. Легнах си, но не можах да заспя. Бях толкова щастлива… Спомнях си отново и отново как Конън ме посрещна, как вечеряхме заедно и най-вече думите: „Ние сме достойни съперници“.

Дори забравих, че се намирам в дома на Алис — преди време този факт щеше изцяло да обсеби мислите ми, ала сега знаех само, че Конън ме повика при себе си й изглежда толкова щастлив, че съм тук.

 

 

Следващият ден беше също така приятен и непредвидим като първия. Сутринта проведох обичайните занимания с децата, а следобед Конън ни изведе на разходка с каретата.

Заведе ни на морския бряг и ни показа скалата Сейнт Майкъл, която стърчеше навътре във водата.

— Като дойде пролетта, ще ви заведа да видите трона на Сейнт Майкъл.

— Ще можем ли да седнем на него, татко? — попита Алвиън.

— Щом не те е страх да паднеш в морето. Краката ти ще висят двайсет метра над водната повърхност. Много дами мислят, че си струва труда да се опита.

— Защо, татко?

— Защото едно старо поверие казва, че ако една жена седне в трона на Сейнт Майкъл преди съпруга си, тя ще бъде господарят вкъщи.

Алвиън се засмя от удоволствие, а Джили, която стоеше плътно до мен, се усмихна.

— Г-це Лий, вие смятате ли, че си струва да опитате?

За миг се поколебах, сетне го погледнах право в очите.

— Не, г-н Тремелин.

— Значи не искате да бъдете господарят вкъщи?

— Мисля, че нито мъжът, нито жената трябва да бъдат господари в буквалния смисъл. Те трябва да се борят с трудностите рамо до рамо и да уважават мнението на партньора си.

Усетих как се изчервявам и си представих как би се изсмяла Филида, ако бе чула изявлението ми.

— Г-це Лий, вашата мъдрост превръща фолклора ни в детска шега.

Думите му звучаха в ушите ми през целия път до замъка.

Вечерта пожелах да хапна с Джили в класната стая, а Алвиън вечеря с баща си. След това четох в стаята си. Конън не ме покани на шах.

Легнах си рано и дълго размишлявах за странния обрат, който бе настъпил в живота ми. Заспах с предчувствието, че на другия ден ще ми се случи нещо необикновено.

През нощта се стреснах и скочих от леглото. В стаята ми имаше някой. Нещо се размърда в мрака. Бе рано сутринта, защото бледорозова светлина озаряваше хоризонта.

— Кой е? — извиках аз.

До мен изникна Джили, облечена в стар халат на Алвиън, който бях преправила за нея, и обута с чехлите, които й бях купила.

— Какво правиш тук, Джили?

Тя отвори уста, сякаш искаше да ми каже нещо. Почаках малко, но тя само ми се усмихна и кимна.

— Кажи ми какво се случи, Джили? Знам, че нещо е станало.

Тя посочи вратата. Тръпки ме побиха по гърба, защото отново ми се стори, че Джили вижда нещо или някого.

— Но там няма нищо — рекох аз.

Детето кимна и промълви:

— Тя е тук. Тя е тук.

Сърцето ми заби лудо. Тя мисли, че Алис е тук. Това беше нейният дом: Джили я е намерила.

— Г-жа Тремелин — прошепнах аз.

Джили се усмихна сияйно и продължи да кима.

— Видя ли я?

Детето отново кимна.

— Тук, в замъка ли?

Ново кимване.

— Ще ви заведа при нея — отрониха устните й. — Тя ме помоли да го направя.

С треперещи ръце посегнах към халата си, облякох го и обух чехлите си.

Джили се вкопчи в ръката ми.

Минахме през галерията и се спуснахме надолу по малко стълбище. Детето почука на една врата и се заслуша. Повдигна поглед към мен и кимна, сякаш някой я бе поканил да влезе. Аз не чух нищо. Обзе ме зловещо предчувствие.

Джили отвори вратата и се озовахме в мрачна стая. Детето ми показа нещо с пръст и за миг ми се стори, че виждам красива жена с бална рокля и гъсти руси коси, които се спускаха на тежки къдрици по раменете й. Това беше маслен портрет в цял ръст.

Стоях лице в лице с Алис.

 

 

Приближих се до картината, за да я разгледам по-добре. Сините очи се взираха в мен, а розовите устни сякаш искаха да ми кажат нещо.

— Какъв майсторски портрет! — прошепнах аз.

Ала може би защото още не беше се съмнало, сивокаменният замък спеше и Джили ме бе довела тук по толкова особен начин, на мен ми се стори, че това е нещо повече от произведение на изкуството.

— Алис — прошепнах аз и впих поглед в неподвижната фигура на стената. Очаквах тя да пристъпи към мен и да ми отговори.

Питах се кога е бил нарисуван този портрет… преди или след злощастната сватба, преди или след като е разбрала, че очаква дете от Джефри.

Алис, къде си? Ти ме преследваш толкова отдавна. Разбрах какво значи да бъдеш преследван.

Джили стискаше ръката ми.

— Това е портретът на Алис, скъпа. Това не е тя.

Детето протегна ръка и плахо докосна бялата бална рокля. Тя обичаше Алис от сърце. Отново се взрях в нежното моминско лице и скръб пропълзя душата ми. Жал ми беше за тази млада жена, преживяла толкова горчиви разочарования. Какво ли се бе случило с нея?

Внезапно се разтреперих от студ и осъзнах, че е мразовита зимна утрин, а аз съм съвсем леко облечена.

— Хайде да си вървим, Джили, ще настинем — рекох аз, хванах детето за ръката и хлопнах вратата пред неподвижното лице на Алис.

 

 

Бяхме прекарали в Пенлъндстоу цяла седмица и аз вече се чудех кога ще настъпи краят на тази идилия, когато Конън най-сетне ми разкри защо всъщност ме е поканил тук.

Децата си легнаха и Конън ме помоли да изиграем една партия шах в библиотеката.

Заварих го да се взира в наредените на шахматната дъска фигури.

Завесите бяха дръпнати, а цепениците в голямата камина пращяха весело. Той стана, когато ме забеляза, и жадно впи поглед в мен. Настаних се срещу него и тъкмо понечих да направя първия ход, когато той рече:

— Г-це Лий, не ви повиках да играем шах. Искам да поговорим.

— Слушам ви, г-н Тремелин.

— Имам чувството, че ви познавам от много дълго време. Вие коренно променихте живота на двама, ни с Алвиън. Ако ни напуснете, много ще ни липсвате.

Опитах се да го погледна в очите, но в последния момент сведох поглед, защото се боях да не издам надеждите и опасенията си.

— Г-це Лий, ще останете ли с нас… завинаги?

— Боя се, че не ви разбирам. Не … мога да повярвам…

— Моля ви да се омъжите за мен.

— Но… това е невъзможно.

— Защо, г-це Лий?

— Защото… защото това е нелепо.

— Смятате ли, че съм… отблъскващ и неподходящ за вас? Моля, отговорете ми искрено.

— Аз… Не, наистина не!… Аз съм само една гувернантка!

— Точно това ме плаши. Гувернантките често напускат работното си място. Няма да понеса, ако ни напуснете.

Бях толкова развълнувана, че не можех да си поема въздух. Не вярвах, че всичко това е истина. Мълчах, защото не се осмелявах да кажа каквото и да било.

— Виждам, че се колебаете, г-це Лий.

— Толкова съм изненадана.

— Може би все пак трябваше да ви подготвя — рече Конън и присви устни. — Съжалявам, г-це Лий. Мислех, че съм успял да ви покажа чувствата си към вас.

За миг се опитах да си представя бъдещето — гувернантката, която се завръща в Маунт Мелин като съпруга на господаря. Вярвах, че ще се справя с новата си роля и слугите за няколко месеца ще забравят каква съм била преди. Може би имах много недостатъци, но не страдах от липса на достойнство, както казваше сестра ми Филида. Винаги съм си мислила, че едно предложение за женитба би трябвало да бъде направено по различен начин. Той не помилва ръката ми, не ме докосна, а просто седеше и ме наблюдаваше хладно и пресметливо.

— Този брак ще бъде от полза за всички ни, г-це Лий. Огромно впечатление ми направи начинът, по който помогнахте на Алвиън. Детето се нуждае от майка. Вие прекрасно ще изпълните тази роля.

— Смятате ли, че доброто на едно дете е достатъчна причина за брака на двама души?

— Аз съм голям егоист и не бих направил подобно нещо. — Той се наведе към мен, а в очите му просветна нещо непознато за мен. — Ще се оженя единствено, за да угодя на себе си.

— В такъв случай… — плахо промълвих аз.

— Нямам предвид само Алвиън. И тримата ще спечелим от този брак. Детето се нуждае от вас. Аз… също. Питам се дали вие имате нужда от нас. Може би вие сте твърде независима личност, но това не ви пречи да се омъжите. Иначе ще си останете гувернантка, а такъв живот не е особено приятен. Докато сте млада, красива и жизнена — иди-дойди, но за съжаление и най-енергичните млади гувернантки остаряват.

— Смятате, че трябва да се омъжа за вас, за да подсигуря старостта си ли? — студено го попитах аз.

— Не. Трябва да постъпите в съответствие с желанията си, скъпа госпожице Лий!

Настъпи неловко мълчание. Искаше ми се да разплача. Толкова копнеех Конън да ми предложи женитба, но не по такъв начин, очаквах страстно обяснение в любов, а какво получих наместо това? Гризеше ме подозрението, че не чувства към мен, а нещо друго го е подбудило да поиска ръката ми. Струваше ми се, че ми представя списък от измислени причини за женитба, за да прикрие истинските си мотиви.

— Вие ми изтъкнахте толкова благоразумни причини — рекох аз. — Честно казано, не съм си мислила за брак от такава гледна точка.

Той повдигна вежди и избухна в смях.

— Последната ви забележка ме направи много щастлив. Винаги съм смятал, че сте твърде практична и благоразумна личност, така че се опитах да ви представя нещата по най-привлекателния за вас начин.

— Наистина ли искате да се омъжа за вас?

— Мисля, че никога през живота си не съм бил толкова сериозен. И така какъв е вашият отговор? Моля ви, не ме карайте да чакам дълго.

Заявих, че се нуждая от време, за да обмисля предложението му.

— Имате право, г-це Лий. Смятате ли, че утре ще бъдете в състояние да ми отговорите?

— Да. Утре ще ви дам отговор.

Станах и тръгнах към вратата, но той ми препречи пътя. Хвана дръжката на вратата, очаквах да я отвори пред мен, но Конън него направи. Наместо това ме сграбчи и ме притисна към себе си.

Целуваше ме така, както никой не ме е целувал, както не съм и мечтала да бъда целувана. У мен се пробудиха усещания, на каквито не съм и подозирала, че съм способна. Конън целува клепачите ми, носа, бузите, устните, шията, докато остана без дъх.

Сетне се засмя.

— Да чакам до сутринта! Приличам ли на мъж, който е способен да чака до сутринта? Смятате ли, че ще се оженя за доброто на дъщеря си? Не, моя скъпа, най-скъпа госпожице Лий… искам да се оженя за вас, защото искам да ви затворя завинаги в дома си, искам да бъдете моя пленница цял живот. Няма да позволя да ми се измъкнете, защото, откакто ви видях за първи път, безспирно мисля за вас и съм сигурен, че ще мисля само за вас до края на дните си.

— Истина ли е това? — прошепнах аз. — Възможно ли е?

— Марта! Какво строго име за такова очарователно създание!

— Сестра ми ме нарича Марти.

— Марти… Колко безпомощно… и женствено… Понякога наистина си Марти, скъпа, но за мен ти си въплъщение на три жени. Марти, Марта и скъпата ми госпожица Лий. Ти си и трите, а милата ми Марти винаги изменя на госпожица Лий. От нея знам, че ме харесваш. И то доста повече, отколкото би позволила въпросната госпожица! Колко вълнуващо! Да се ожениш за три жени наведнъж!

— Толкова ли наивно съм се държала?

— Невероятно… прекрасно.

Разбирах, че е глупаво да отричам. Отново се отдадох на ласките му и се почувствах на седмото небе.

— Имам кошмарното предчувствие, че ще се събудя в леглото си в Маунт Мелин и ще открия, че съм сънувала.

— Аз чувствам абсолютно същото — напълно сериозно заяви той.

— Все пак за вас всичко е толкова различно. Можете да правите, каквото си поискате… да ходите, където си поискате… не зависите от никого.

— Вече не съм независим. Изцяло съм в ръцете на Марти, Марта и г-ца Лий.

Той говореше толкова сериозно, че ми идеше да се разплача от вълнение.

Боже мой, това е истинска любов, помислих си аз. Чувството, което ни води към висините на човешкото щастие; все пак не биваше да забравям, че от високо се пада най-болезнено.

В този блажен миг не исках да предизвиквам съдбата. Влюбена бях и о, чудо! любовта ми бе споделена. През онази нощ в библиотеката на Пенлъндстоу нито за момент не се усъмних, че Конън ме обича. За такава любов човек е готов на всичко.

Той обгърна раменете ми с ръце и дълго се взира в лицето ми.

— Ще бъдем много щастливи, скъпа моя. Ще бъдем най-щастливите хора на света.

Знаех, че ще бъде така. Горчивият жизнен опит щеше да ни помогне да оценим по-добре радостта, която бихме да си доставим един на друг.

— Скъпа, сега трябва да решим кога ще се оженим. Не искам повече да чакам. Ставам страшно нетърпелив, щом става дума за собствените ми желания. Утре ще се приберем в Маунт Мелин, за да обявим годежа си. Не, не утре… вдругиден. Имам още малко работа тук. Щом се приберем вкъщи, ще дадем голям бал в чест на годежа, а след месец тръгваме на сватбено пътешествие в Италия, ако не възразяваш.

Плеснах с ръце като наивна ученичка.

— Какво ли ще си помислят в Маунт Мелин?

— Кой, слугите ли? Бъди сигурна, че нищо не е останало скрито от тях. Те са истински домашни детективи. Не им убягва и най-дребната подробност. Защо трепериш, скъпа? Студено ли ти е?

— Не, но съм страшно развълнувана. Все още си мисля, че всеки момент ще се събудя и всичко ще свърши.

— Искаш ли да прекараме медения си месец в Италия?

— С теб бих отишла и на Северния полюс.

— Скъпа г-це Лий, вие сте незаменим събеседник. Представям си колко интересни и оживени разговори ни очакват. — Имах чувството, че прави сравнение между мен и Алис, и отново потръпнах.

— Виждам, че си доста разтревожена как ще бъде приета вестта за женитбата ни — продължи Конън. — Слугите… съседите… не се безпокой, скъпа. Г-ца Лий е трезвомислеща девойка. Копнея да съобщя на Питър Нанзълок, че ще ми станеш жена. Честно казано, много те ревнувах от този младеж.

— Мисля, че не е било необходимо.

— Въпреки това много се безпокоях. Непрекъснато си мислех, че той ще успее да те убеди да заминеш с него за Австралия. Бях готов на всичко, за да го предотвратя.

— Дори и да се ожениш за мен ли?

— Това е най-малкото. Щях да те отвлека и да те затворя в кулата, докато той замине.

— Не е имало нужда да се безпокоиш.

— Сигурна ли си? Той е много красив мъж.

— Може би, не съм забелязала.

— Бях готов да го убия, когато има нахалството да ти подари Джасинт.

— Мисля, че той е искал просто да се пошегува, защото е предполагал, че няма да приема подаръка му.

— Значи няма защо да се опасявам от него.

— Нито от него, нито от когото и да било.

Конън започна да ме целува страстно, цялото ми тяло тръпнеше. Мислех си като всички наивни влюбени, че никога не е имало любов, по-голяма от нашата.

— Вдругиден ще потеглим за Маунт Мелин, скъпа. Веднага ще се погрижа за всичко и след месец ще бъдем съпрузи. Ще организираме бал, за да съобщим за годежа си, и ще поканим всички съседи на сватбата. Такава е традицията, мила моя, трябва да я спазим. Знам, че ще се справиш великолепно. Притесняваш ли се?

— Само малко.

— Този път ще открием бала двамата, скъпа ми г-це Лий.

— Да — замечтано отвърнах аз и си представих как танцувам със зелената рокля, кехлибарения гребен и диамантената брошка, която ми донесе такова невероятно щастие.

Сигурна бях, че ще бъда достойна съпруга на Конън. Сетне той заговори за Алис.

— Никога не съм ти разказвал за първия си брак.

— Да.

— Не бях щастлив с Алис.

— Съжалявам.

— Това беше брак по сметка. Този път ще се оженя за девойката, която сам си избрах. Само човек, опарил се веднъж, може изцяло да вкуси радостта на споделената любов. Скъпа, искам да споделя с теб, че не съм живял като монах.

— Предполагам.

— Аз съм много порочен мъж!

— Готова съм и за най-лошото.

— Алис… моята съпруга… бе неподходяща за мен.

— Разкажи ми за нея.

— Какво да ти кажа, тя бе мило и кротко създание, искаше да се хареса на всички. Беше наивна и отнесена. Разбирах я напълно. Когато се оженихме, тя беше влюбена в друг.

— В онзи мъж, с когото е избягала ли? — попитах аз.

Конън кимна.

Горката Алис! Беше толкова нещастна. Тя си избра не само неподходящ съпруг, но и неподходящ любовник. Двамата с Джефри Нанзълок не бяхме светци. Чувала си за правото на сеньора, нали? Ние честичко се възползвахме от него.

— Значи си имал много любовни връзки.

— Аз бях непоправим донжуан, скъпа, но искам да ти кажа и нещо друго: от този миг до края на дните си ще бъда верен на една-единствена жена. Скъпа, искрено съм ти благодарен, че не ме погледна с презрение и подозрение. Бог да те благослови, мила Марти! Кълна ти се във вярност, защото ти ми показа какво значи истинска любов!

— Да, ние трябва да бъдем верни един на друг, защото само така можем да изразим силата и дълбочината на чувствата си.

Конън нежно целуна ръцете ми. Никога не бях го виждала толкова сериозен.

— Обичам те, Марти. Не забравяй, че съм вечно и само твой, скъпа.

— Няма.

— До ушите ти ще стигнат какви ли не клюки.

— Вече съм чувала какво ли не за теб.

— Казали са ти за Алис, нали? Значи знаеш, че Алвиън не е моя дъщеря? О, скъпа, някой ти е разказал всичко, но съм сигурна, че почтеността няма да ти позволи да издадеш името му. Няма значение. Всичко това е истина. Не можех да понасям това дете, не исках да го виждам. Алвиън непрекъснато ми напомняше за онези кошмарни събития, които се опитвах да забравя. Когато ти пристигна в Маунт Мелин, всичко се промени. Ти ми отвори очите и аз видях, че тя е самотно дете, което страда дълбоко заради греховете на родителите си. Виждаш ли как ме промени, Марти? Ти внесе живителна струя в живота на Маунт Мелин. Ето защо вярвам, че съвместният ни живот ще бъде по-щастлив от всичко, което съм преживял досега.

Конън, искам това дете да живее щастливо. Тя трябва да забрави съмненията, че ти не си неин баща. Позволи й да те обича като родна дъщеря, скъпи, тя има такава нужда от теб.

— Ти ще й станеш майка, Марти, а аз баща.

— Ще бъдем много щастливи, Конън.

— Можеш ли да предсказваш бъдещето?

— Мога да предскажа нашето, тъй като то ще бъде такова, каквото сами си го изковем.

— А г-ца Лий реши ли нещо, ще обърне земята, но ще го постигне. Обещай ми, че няма да страдаш, ако чуеш лоши неща за мен!

— За теб и лейди Треслин, нали? Знам, че ти е била любовница.

Той кимна.

— Но вече не е, нали? — попитах аз и смело продължих: — И никога няма да бъде!

— Нали се заклехме във вечна вярност? — рече Конън и ме целуна.

— Конън, тя е толкова красива и е наша съседка.

— Аз съм влюбен за първи път в живота си, скъпа.

— Не си ли бил влюбен в нея?

— Понякога желанието и страстта приемат облика на любовта, ала срещнеш ли истинската любов, веднага разбираш, че си се лъгал. Нека да погребем миналото, скъпа. Нека животът ни започне наново в този блажен миг…

Отново се озовах в прегръдките му.

— Конън, скъпи, — шепнех премаляла, — кажи ми, че не сънувам! Моля те, кажи ми, че всичко това не е сън!

Разделихме се късно през нощта. Прибрах се в стаята си зашеметена от щастие. Страх ме беше да заспя, защото се боях, че ще се събудя и ще разбера, че съм сънувала.

 

 

На сутринта влязох в стаята на Алвиън и й съобщих главозамайващата новина. На устните й заигра доволна усмивка, тя се усети и се опита да я прикрие, но вече беше късно. Знаех, че се радва.

— Значи ще останете завинаги с нас, госпожице.

— Да — уверих я аз.

— Дали ще се науча да яздя като вас?

— Сигурна съм, че ще станеш по-добра ездачка от мен, защото ще имаш много повече възможности да се упражняваш.

Алвиън се усмихна за миг, сетне лицето й отново стана сериозно.

— Ами как да ви наричам занапред, госпожице? Вие ще ми станете мащеха, нали?

— Да, но можеш да ме наричаш, както ти искаш. — Не „госпожица“, нали?

— Това едва ли ще бъде уместно.

— Ами вероятно ще трябва да ви викам „мамо“ — рече тя и присви устни.

— Щом не искаш да ми викаш „мамо“, наричай ме Марта или Марти.

— Марти… Това ми харесва. Прилича ми на име на кон.

— Правиш ми страхотен комплимент, Алвиън — възкликнах аз и тя ме изгледа учудено.

Сетне се отправих към стаята на Джили.

— Джили, аз ще бъда новата г-жа Тремелин.

Очите й блеснаха, а на устните й цъфна ослепителна усмивка. Джили се хвърли върху мен и зарови глава в гърдите ми. Телцето й се тресеше от смях.

Не знаех точно какво става в замъгления разум на бедното дете, но бях сигурна, че е доволна. В мислите си тя винаги ме бе свързвала с Алис и не бе изненадана като Алвиън и мен от внезапния обрат в живота ми. За Джили беше напълно естествено аз да заема мястото на Алис.

Стори ми се, че в този момент аз наистина бях Алис в представите й.

 

 

Пътуването към дома мина много весело. По пътя към гарата непрекъснато пяхме корнуолски песни. Никога не бях виждала Конън толкова щастлив. Мислех си, че винаги ще бъдем толкова щастливи.

Алвиън и Джили пееха с нас. Изненадано слушах как това дете, което едвам отронваше по някоя дума, пееше с удоволствие.

Конън поде с богатия си баритон първите тактове от традиционната песен „Коледните дарове“: „На първия коледен ден моят мил любим ми изпрати яребица, кацнала на крушово дърво…“

Всички се присъединихме към него и така в песни и закачки не усетихме как стигнахме гарата.

Били Трихей ни чакаше с каретата, явно Конън се бе разпоредил да ни посрещнат тържествено. Щом пристигнахме в замъка, зинах от изумление, защото не бях очаквала да ми бъдат оказани такива почести.

Всички слуги се бяха наредили в просторното фоайе — семействата Полгри и Тапърти, всички градинари и коняри, дори и селските моми и ергени, които идваха помагат при тържествени случаи.

Конън ме хвана за ръка и тържествено ме въведе в замъка.

— Както ви е известно, г-ца Лий се съгласи да се омъжи за мен. След няколко седмици тя ще бъде вашата нова господарка.

Мъжете се поклониха, а жените направиха реверанс, но все пак, докато усмихната минавах покрай тях, забелязах в очите им недоверие. Още не бяха готови да ме приемат като господарка на замъка.

 

 

В стаята ми бе накладен голям огън, всичко бе чисто и подредено. Дейзи ми донесе топла вода, но не остана да си побъбрим както обикновено.

Реших, че трябва да си възвърна доверието на персонала, но не биваше и да забравям, че бъдещата господарка на Маунт Мелин не бива да клюкарства със слугините.

Вечерях с Конън и Алвиън, сетне сложих детето да спи; през това време любимият ми ме очакваше в библиотеката.

Трябваше да обмислим всички подробности за годежа и венчавката. Конън ме попита дали Съм уведомила семейството си, а аз му казах, че все още не съм го направила. Все още не можех да повярвам, че мечтите ми са се сбъднали.

— Може би този малък подарък ще ти помогне да повярваш, скъпа — рече той. Сетне извади кутия за бижута от едно чекмедже и ми показа великолепен пръстен с огромен четвъртит смарагд, обграден с диаманти.

— О, толкова е красив, прекалено красив е за мен.

— Нищо не е прекалено красиво за Марта Тремелин — рече той, повдигна лявата ми ръка и постави пръстена на безименния пръст. Повдигнах ръката си и започнах да разглеждам прекрасния накит.

— Никога не съм притежавала такава изискана вещ.

— Това е само първото от многото красиви неща, които ще ти подаря, скъпа Марти. Това е яребицата, кацнала на крушово дърво.

След тези думи Конън ми целуна ръка и аз си казах, че ако се усъмня в истинността на щастието си, ще трябва само да погледна смарагдовия пръстен, за да се убедя, че не сънувам.

 

 

На другата сутрин слязох долу и разбрах, че Конън е излязъл по работа. След като проведох обичайните си занимания с Алвиън и Джили, се прибрах в стаята си. След малко на вратата се почука.

— Влезте — извиках аз и на прага се появи г-жа Полгри.

Стори ми се угрижена и аз разбрах, че се е случило нещо важно.

— Г-це Лий, бих искала да обсъдя някои неща с вас. Ще бъдете ли така добра да дойдете в стаята ми на чай. Вече съм турила чайника.

Приех поканата. Бих искала и занапред да запазя добрите си приятелски отношения с икономката.

Настанихме се и тя наля чая. Този път изобщо не стана дума за уиски и това ме развесели донейде. След няколко седмици щях да стана господарка на този дом и не бе уместно да пия със слугите.

Г-жа Полгри ме поздрави по случай годежа и ми заяви, че много се радва за мен.

— Всъщност всички са във възторг от радостната вест.

Сетне тя се осведоми дали възнамерявам да направя нововъведения или промени, но аз я уверих, че тъй като всичко върви по мед и масло, нямам подобни намерения.

Тя се успокои и реши да премине към същинската тема на разговора.

— Докато ви нямаше, г-це Лий, тук се случиха някои неща и ний сме много обезпокоени.

— О, така ли?

— Става дума за внезапната смърт на сър Томас Треслин.

Сърцето ми затупка лудо.

— Но той вече е погребан… Нали бяхме на погребението му…

— Да, но това не е краят на историята, г-це Лий.

— Наистина не разбирам какво имате предвид.

— Ами, говорят се много лоши неща… пък има й писма…

— Какви писма?

— Ами вдовицата е получила писма… Хората си мислят, че той е бил… Ще изкопаят трупа му… ще има разследване…

— Възникнало е съмнение, че сър Томас е бил отровен, това ли искате да ми кажете?

— Ами да, онези писма… Пък и той почина внезапно. Хич не ми харесва, че всичко стана тук-. Маунт Мелин е в устата на хората… Казват, че тук…

Тя ме гледаше странно. В погледа й напираше ужасно подозрение.

Исках да прогоня от съзнанието си нахлулите чудовищни предположения.

Пред очите ми се появиха лейди Треслин и Конън в салона за пунш… бяха с гръб към мен… как се смееха… Той наистина ли ме е обичал в онзи миг? Човек не би си помислил подобно нещо, съдейки по поведението му. Спомних си думите й в нощта след бала: „Още малко, скъпи. Няма да чакаме дълго“. Те бяха отправени към моя любим. Ами разговорът, който подслушах в гората?

Какво означаваше всичко това?

Страшен въпрос тормозеше съзнанието ми. Не биваше да мисля за това. Не исках всичките ми надежди да рухнат като пясъчен замък. Бях длъжна да вярвам на Конън, затова не се осмелих да питам нищо повече.

Безизразно погледнах към г-жа Полгри.

— Сметнах, че мой дълг е да ви осведомя за тези неща — сухо рече тя.