Виктория Холт
Владетелката на замъка (6)

6

Д-р Пенджъли констатира счупване на глезена, но не можа да определи дали са настъпили и други увреждания. Намести счупената кост и откара Алвиън в Маунт Мелин с каретата си, а ние с Конън мълчаливо потеглихме на конете си.

Лекарят настани Алвиън в стаята й и й даде успокоително.

— Сега не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза той. — Ще се върна след няколко часа. Може би детето е под влияние на тежък шок. Нека да се наспи хубаво. Грижете се да й е топло. Като се събуди, ще разберем каква е степента на шока.

Щом докторът си тръгна, Конън ми каза:

— Г-це Лий, бих искал да си поговорим. Моля, елате в салона за пунш. — Последвах го дотам и той продължи: — Не ни остава друго освен да чакаме. Трябва да съхраним самообладание.

Съзнавах, че не ме е виждал толкова развълнувана, а може и да е смятал, че не съм способна на такива дълбоки чувства.

— Трудно ми е да съм толкова спокойна като вас, щом става дума за възпитаницата ми — импулсивно заявих аз. Бях толкова уплашена и разтревожена, че исках да обвиня някого за случилото се, така че обвиних него.

— Кое е подтикнало детето да предприеме подобно нещо? — попита ме той.

— Вие! — извиках аз. — Единствено вие!

— Аз ли? Та аз изобщо нямах представа, че тя е толкова напреднала в ездата!

По-късно осъзнах, че в оня момент съм била на прага на истерията. Опасявах се, че Алвиън е пострадала тежко при злополуката, и бях почти сигурна, че дете с толкова буен темперамент никога вече няма да се качи на кон. Не бях постъпила правилно — не трябваше да се опитвам да се преборя със страха й. Исках да спечеля чувствата й, като й покажа пътя към сърцето на баща й, но се провалих.

Не можех да се отърся от ужасното чувство за вина, колкото и да се мъчех. Казвах си, че Маунт Мелин е прокълнато място. Какво право имах да се намесвам в живота на обитателите му? Какво се опитвах да постигна? Да променя Алвиън? Или пък баща й? Да открия истината за Алис? За каква се мислех? За Господ ли?

Все пак не исках да поема цялата вина върху себе си, затова потърсих изкупителна жертва. Той е виновен, казвах си. Ако беше по-добър към дъщеря си, нямаше да настъпи такава трагедия. Сигурна бях.

Изгубих власт над чувствата си — на хора като мен рядко им се случва подобно нещо, но когато дадат воля на гнева си, те го правят много по-яростно от онези, които често изпадат в истерия.

— Разбира се — извиках аз, — че нямате представа за напредъка й! Откъде ще знаете, като изобщо не се интересувате от детето? Сърцето й е разбито от мъка! Ето защо се е решила на толкова отчаяна постъпка!

— Скъпа г-це Лий — прошепна той и ме погледна с искрено изумление.

Вече ми е все едно, си казах. Хем се провалих, хем ще бъда уволнена. Надявах се да постигна невъзможното — да пречупя себичността на този мъж и да пробудя в сърцето му поне мъничко любов към дъщеря му. А докъде стигнах — забърках невероятна каша и може би осакатих детето за цял живот. Отгоре на всичко си позволявах и наглостта да осъждам поведението на хората.

Въпреки това продължих да го обвинявам, без да меря приказките си.

— Скоро след пристигането си разбрах как стоят нещата в замъка. Бедното сираче гладуваше и жадуваше… О, не в буквалния смисъл — тя получава редовно храна, това ми е добре известно. Но съществува и духовен глад, не само телесен. Тя жадуваше за любовта на баща си и бе готова да рискува живота си, за да я завоюва.

— Г-це Лий, умолявам ви да се успокоите. Искате да ми кажете, че Алвиън е направила…

— Тя го направи заради вас — прекъснах го аз. — Искаше да ви достави удоволствие. Седмици наред се упражнява за този ден.

— Разбирам — промълви той, извади носната си кърпа и избърса сълзите ми. — Вие плачете, г-це Лий — гласът му бе нежен.

Измъкнах носната кърпа от ръцете му и нервно избърсах очите си.

— Плача от гняв — рекох троснато.

— И от мъка. Скъпа г-це Лий, вие сте много привързана към Алвиън.

— Тя е дете, мой дълг е да се грижа за нея. Бог ми е свидетел, че никой друг не го прави.

— Сега осъзнавам, че съм се държал непростимо зле с Алвиън.

— Имате ли изобщо сърце? Та тя ви е дъщеря! Загубила е майка си! Не разбирате ли, че по тази причина има нужда от особени грижи?

. В този момент за най-голямо мое учудване той каза:

— Г-це Лий, вие пристигнахте тук, за да обучавате Алвиън, но успяхте да научите и мен на някои неща.

Погледнах го слисано, държах носната му кърпа близо до обляното ми в сълзи лице и точно в този миг влезе Селестин Нанзълок.

Тя ме изгледа учудено, сетна извика:

— Чух нещо ужасно!

— Стана злополука, Селест — рече Конън. — Алвиън падна от коня.

— О не! — жалостиво изписка Селестин. — Ами сега… къде е?

— Тя е в стаята си — обясни Тремелин. — Пенджъли превърза крака й. Бедното дете спи. Докторът й даде успокоително и каза, че ще се върне след няколко часа.

— Последствията… тежки ли са?

— Лекарят не е сигурен. Виждал съм много такива падания и мисля, че Алвиън ще се съвземе бързо.

Не бях сигурна дали наистина мисли така или само се опитва да успокои Селестин, която бе много разстроена. Чувствах силно привличане към нея, защото тя бе единственият човек освен мен, който действително бе загрижен за Алвиън.

— Бедната г-ца Лий е много разтревожена — каза Конън. — Сигурно си мисли, че тя е виновна за случилото се. Бих искал да я уверя, че не я обвинявам за нищо.

Аз съм била виновна? И за какво? Че съм научила детето да язди! Какво лошо имаше в това да участва в състезанието? Не, вината е изцяло ваша, идеше ми да изкрещя в лицето му. Алвиън искаше да ви покаже на какво е способна.

— Момичето толкова силно желаеше да изпъкне в очите на баща си, че се изложи на голям риск — дръзко заявих аз. — Мислела си е, че победата в състезанието за начинаещи няма да задоволи г-н Тремелин, затова е решила да му покаже, че наистина е напреднала.

Селестин се стовари в едно кресло и покри лицето си с ръце. Спомних си я как коленичеше на гроба на Алис в църковния двор. Горката Селестин обичаше Алвиън като родно дете, защото тя нямаше деца и сигурно си мислеше, че никога няма да има.

— Не ни остава нищо друго освен да чакаме — каза Конън.

— Няма смисъл да стоя повече тук — рекох аз и понечих да изляза. — Ще се оттегля в стаята си.

Конън протегна ръка към мен и властно каза:

— Не, останете тук, г-це Лий. Останете с нас. Вие сте толкова разтревожена за Алвиън.

Погледнах надолу към костюма за езда, който принадлежеше на Алис, и казах:

— Бих желала да се преоблека.

В този миг двамата със Селестин сякаш ме погледнаха с други очи. Вероятно приликата ми с Алис е била невероятна.

Горях от нетърпение да се преоблека. В сивата строга памучна рокля щях отново да вляза в ролята си на гувернантка и бях сигурна, че ще мога да овладея чувствата си.

Конън кимна и каза:

— Моля ви, върнете се, щом се преоблечете, г-це Лий! Трябва да потърсим заедно утеха, а освен това искам да бъдете тук, когато се върне лекарят.

Аз отидох в стаята си, свалих костюма на Алис и облякох сивата си рокля.

Бях права, че по този начин ще успея да възвърна равновесието си. Докато закопчавах корсажа, се мъчех да си спомня какво точно бях казала на Конън Тремелин в гнева си.

От огледалото ме гледаше съсипано от мъка и тревога лице, с гневно искрящи очи и треперещи от страх устни.

Разпоредих се да ми донесат топла вода. Дейзи имаше желание да си поговорим, но като видя колко съм разстроена, бързо напусна стаята.

Измих лицето си и слязох отново в салона за пунш да чакам заедно с Конън и Селестин завръщането на д-р Пенджъли.

 

 

Минутите се точеха бавно и тягостно. Г-жа Полгри ни сервира силен чай, седяхме и мълчаливо чакахме. Тогава това не ми направи впечатление, но по-късно осъзнах, че случилото се сякаш ги бе накарало да забравят, че съм гувернантка. А може би само Конън бе забравил, защото Селестин никога не се бе отнасяла снизходително към мен.

Конън явно не бе засегнат от гневния ми изблик и разговаряше с мен мило и любезно. Вероятно се досещаше защо се нахвърлих върху него така злостно и му се искаше да разсее чувството ми за вина.

— Алвиън ще преодолее шока — рече той — и ще язди отново. Бях малко по-голям от нея, когато паднах от коня и си счупих ключицата. Дълго време не можех да яздя, а горях от нетърпение пак да се метна на коня.

Селестин потръпна.

— Видя ли я да язди, винаги ще си спомням този кошмар.

— О, скъпа Селест, не можеш да я затвориш в клетка! Помисли си само какво би могло да й се случи — ще излезе някой път навън и ще умре от студ! Децата не трябва да се глезят — те трябва да бъдат подготвени за трудностите на живота. Какво е вашето мнение, г-це Лий?

Конън ме гледаше загрижено. Усещах, че се опитва да ни успокои и ободри. Виждаше колко сме разтревожени и се мъчеше да бъде мил с нас.

— Децата наистина не трябва да се разглезват, ала ако не искат да правят нещо, не бива да бъдат насилвани.

— Никой не е принуждавал Алвиън да язди.

— Да, тя очакваше с нетърпение уроците ни — отвърнах аз, — но не знам дали от любов към ездата или от желание да ви се хареса.

— Мисля, че е много похвално за едно дете да се стреми към одобрението на родителите си.

— Но не мисля, че е необходимо да рискуваш живота си, за да получиш една усмивка.

Гневът ми избухна отново и пръстите ми се вкопчиха в памучния плат на роклята, която ми напомни, че съм най-обикновена гувернантка и нямам право да натрапвам мнението си на моя господар.

Забелязах, че Селестин и Конън са твърде изненадани от забележката ми, и бързо продължих:

— Мисля, че интересите на Алтън са насочени към друга област. Тя рисува прекрасно. Отдавна искам да разговарям с вас по този въпрос, г-н Тремелин, защото считам, че тя трябва да взема уроци по рисуване.

В салона се възцари мъртва тишина и аз искрено се учудих защо двамата изглеждат неприятно изненадани.

— Алвиън притежава голям талант и е непростимо той да остане пренебрегнат.

— Г-це Лий — бавно изрече Конън, — нали вие сте тук, за да обучавате дъщеря ми? Защо трябва да наемаме други учители?

— Защото тя е много надарена — искрено му отвърнах аз. — Мисля, че животът й ще стане по-богат и осмислен, ако взема уроци по рисуване. Тя го заслужава. А аз, г-н Тремелин, не съм художничка, а обикновена гувернантка.

— Ще разговаряме друг път по този въпрос — грубо отсече той.

Сменихме темата и не след дълго пристигна лекарят.

Останах в коридора, а Селестин и Конън влязоха в стаята на Алвиън заедно с д-р Пенджъли.

Въображението ми рисуваше кошмарни картини. Представях си как Алвиън умира от раните, а аз напускам завинаги Маунт Мелин. Животът ми щеше да опустее. В този момент разбрах, че ще бъда много нещастна, ако се наложи да си отида. Отново си представих Алвиън, осакатена завинаги, нещастна и обречена на самота. Бях готова да й служа цял живот — това би ми доставило удоволствие.

Селестин излезе от стаята.

— Ох, толкова съм притеснена — прошепна ми тя. — Дали да не извикаме друг лекар. Д-р Пенджъли е на шейсет години. Боя се…

— Вижда ми се способен.

— Искам най-доброто за Алвиън. Ако й се случи нещо…

— Тя трескаво хапеше устните си. Стори ми се странно, че тази жена, която обикновено изглеждаше толкова спокойна, преживяваше толкова навътре всичко, свързано с Алис и дъщеря й.

Исках да я прегърна и да я утеша, но положението ми не позволяваше подобна волност.

Докторът и Конън излязоха от стаята. Д-р Пенджъли се усмихваше.

— Леки охлузвания и счупен глезен. Нищо сериозно.

— Да благодарим на Бога! — възкликна Селестин и аз повторих думите й.

— След ден-два Алвиън ще се почувства много по-добре. Счупването си е счупване, но детските кости заздравяват бързо. Дамите няма защо да се безпокоят.

— Можем ли да я видим? — нетърпеливо попита Селестин.

— Разбира се. Тя е будна и попита за г-ца Лий. След половин час ще й дам нова доза успокоително, която ще й осигури здрав сън през нощта, а на сутринта ще забележите подобрение.

Влязохме в стаята. Алвиън лежеше по гръб и изглеждаше много зле, но щом ни забеляза, се усмихна леко.

— Здравейте, г-це. Здравей, лельо Селестин.

Селестин коленичи до леглото, взе ръката на момичето и я обсипа с целувки. Стоях от другата страна, а очите на Алвиън не слизаха от лицето ми.

— Провалих се.

— Важно е, че се опита.

Конън стоеше зад мен.

— Баща ти се гордее с теб — продължих аз.

— Сигурно си мисли, че съм глупачка.

— Не е вярно — буйно й възразих. — Той сам ще ти каже.

Конън се приближи до леглото.

— Той се гордее с теб. Сам ми каза. Няма значение, че не успя. Каза, че най-важно е, че си се опитала, и следващия път сигурно ще победиш.

— Наистина ли каза така?

— Да — извиках аз и в гласа ми прозвуча гневна нотка, защото той все така мълчеше, а детето очакваше да потвърди думите ми.

В този миг той заговори:

— Ти беше великолепна, Алвиън. Наистина се гордея с теб.

Лека усмивка заигра на бледите й устни и детето прошепна:

— Госпожице Лий… Не си отивайте… Не ме напускайте…

Аз паднах на колене пред нея, взех ръката й и я целунах. По страните ми потекоха сълзи.

— Ще остана, Алвиън… Завинаги ще остана с теб! — Вдигнах поглед и срещнах очите на Селестин, която ме наблюдаваше от другата страна на леглото. Усещах и присъствието на Конън зад себе си. В мен заговори гувернантката:

— Ще остана, докато съм необходима.

Алвиън остана доволна.

 

 

Щом тя заспа, напуснахме стаята и аз понечих да се оттегля, когато Конън каза:

— Елате за малко в библиотеката, г-це Лий. Лекарят иска да обсъди случая с вас.

Така че отидох в библиотеката заедно със Селестин, Конън и д-р Пенджъли, където обсъдихме лечението на Алвиън.

— Ще идвам всеки ден — рече Селестин. — Даже си мисля дали да не остана тук, докато Алвиън оздравее. Все ще помогна с нещо.

— Трябва добре да я забавлявате, докато зараснат костите.

— Ще я забавляваме — отвърнах аз. — Ще препоръчате ли някаква диета, докторе?

— През първите два дни — по-лека храна. Задушена риба, млечен пудинг, яйчен крем. След това може да яде, каквото пожелае.

Развеселих се и главата ми се замая от рязката смяна на чувствата.

След като лекарят приключи с наставленията си, Конън заяви на Селестин, че няма да нужда да остава в Маунт Мелин, защото той бил сигурен, че г-ца Лий щяла да се справи сама. Г-ца Нанзълок го увери, че винаги може да разчита на помощта й.

— Прав си, Конън. Хората говорят какво ли не. Ако остана тук… Слугите са такива клюкари…

Ако Селестин останеше в Маунт Мелин, щяха да се пуснат слухове, че е любовница на Конън, докато моето присъствие в замъка не учудваше никого — аз бях проста гувернантка.

— Как дойде дотук, Селест? — с усмивка попита Тремелин.

— На гърба на Спелър.

— Ще те изпратя до Маунт Уидън.

— Благодаря ти, Конън. Колко мило от твоя страна! Все пак няма нужда да си правиш труда…

— Глупости! Ще те изпратя — заяви той и се обърна към мен: — А вие ми изглеждате твърде изтощена, г-це Лий. Бих ви посъветвал да си легнете и добре да се наспите.

Сигурна бях, че няма да мигна, а изразът на лицето явно издаваше състоянието ми, защото лекарят каза:

— Ще ви дам успокоителни капки, госпожице. Изпийте ги пет минути, преди да си легнете. Гарантирам ви здрав сън.

— Благодаря ви — рекох аз и чак сега усетих колко съм изтощена. Надявах се, че на сутринта ще се събудя отново уверена в себе си и способна да се справя с всичко.

 

 

Прибрах се в стаята си, където ме очакваше поднос с храна. Пилешката кълка изглеждаше доста съблазнителна, но тази вечер ми липсваше апетит.

Порових из чинията и хапнах няколко залъка, но наистина бях твърде притеснена, за да ям.

Реших да изпия капките на д-р Пенджъли и да си легна.

В този момент някой почука на вратата.

— Влезте — извиках и на прага се появи г-жа Полгри. Изглеждаше разстроена. Нищо чудно — събитията сложиха отпечатъка си върху всички в замъка.

— Случи се нещо ужасно — рече икономката.

— Докторът каза, че тя ще се оправи — бързо я успокоих аз.

— О, да, чух. Ама аз се безпокоя за Джили, госпойце.

— Джили!

— Още не се е прибрала. Не съм я виждала от обед.

— Сигурно се скита из горите. Дали е видяла…

— Хич не ми е ясно за кой дявол е отишла на празника, като я е толкоз страх от коне. Сякаш някой ме удари с чук по главата, като чух, че е била там. А сега… я няма.

— Знаете, че тя обича да се разхожда сама.

— Да, но винаги си е тук за следобедния чай. Страх ме е, че й се е случило нещо лошо.

— Претърсихте ли замъка?

— Да, госпойце. С Кити и Дейзи проверихме навсякъде. Детето го няма.

— Ще ви помогна да я намерите — рекох аз.

Така че вместо да си легна, аз хукнах да търся Джилифлауър.

Бях силно разтревожена, защото този злокобен ден не предвещаваше нищо добро. Какво ли се бе случило с малката Джили? Въображението ми рисуваше хиляди ужасни картини. Може би се бе разхождала по брега и приливът я бе отнесъл, представих си как морето изхвърля крехкото телце в залива, там, където преди осем години е лежал безжизненият труп на майка й.

Не, такова кошмарно съвпадение не бе възможно. Джили сигурно е тръгнала да се разхожда и е заспала някъде. Сетих се, че често съм я виждала да броди сама из гората, но можеше ли да се загуби, след като я познаваше великолепно?

Въпреки това се отправих натам. Вървях и виках: „Джили! Джили!“, а гъстата мъгла заглушаваше гласа ми.

Внимателно претърсих гората, защото интуицията ми подсказваше, че детето е там и не е изгубено, а се крие.

Излязох права. Джили лежеше на една полянка, обградена от борове. Два-три пъти я бях виждала на това място и предполагах, че това е тайното й убежище.

— Джили! — извиках аз. — Джили! — Щом чу гласа ми, тя скочи на крака. Понечи да избяга, но се поколеба при думите: — Джили, всичко е наред! Сама съм и няма да ти направя нищо лошо.

Почти бялата й коса висеше на мокри кичури покрай неземно бялото й лице — Джили приличаше на приказна малка фея.

— Ще изстинеш, като лежиш на мократа трева. Защо се криеш, Джили?

Тя ме гледаше с широко отворени неподвижни очи. Досещах се, че страхът я е довел на това затънтено място. Само да можеше да ми каже, да ми обясни!

— Джили, нали сме приятелки? Аз те обичам — като господарката.

Тя кимна и страхът сякаш я напусна. Тя ме беше видяла в добре скроения костюм за езда на Алис и заблуденият й детски разсъдък ни бе объркал.

Прегърнах я и я притиснах към себе си. Роклята й бе мокра, а по веждите и миглите й блестяха влажни капчици.

— Та ти трепериш от студ! Хайде да се прибираме! Баба ти се тревожи да не би да ти се е случило нещо лошо.

Тя ми позволи да я поведа към замъка, ала все пак вървеше неохотно.

Стиснах я здраво за рамото и казах:

— Видях те на състезанията, Джили.

Детето внезапно се обърна, зарови лице в мен, а малките ръце сграбчиха роклята ми. Телцето й трепереше.

Внезапно прозрях какво се беше случило. Джили, както и Алвиън, изпитваше панически ужас от конете. Та нали един кон я бе стъпкал почти до смърт!

След този нещастен случай Джили бе изпаднала в тежък шок и още се намираше под негово влияние, тъй като никой не бе й помогнал да разсее мрака, забулил впечатлителната й детска душа.

Изведнъж почувствах, че ми е отредена особена мисия — не можех да изоставя това нещастно създание, което се нуждаеше от помощта ми.

Следобеда тя бе видяла как Алвиън се търкаля под конските копита и кошмарният спомен отново я бе завладял — в края на краищата оттогава бяха минали само четири години.

В този миг долових приближаващо чаткане на копита и извиках:

— Хей, кой е там? Аз я намерих!

— Аз съм, г-це Лий!

Почувствах луд възторг, защото това беше гласът на Конън.

Сигурно щом се бе върнал от Маунт Уидън, бе разбрал за изчезването на Джили и веднага се бе включил в търсенето. Може би е знаел, че съм тръгнала насам, и е решил да се присъедини към мен.

Силуетът му се открои в мъглата и Джили трескаво се притисна към мен търсейки закрила.

— Тя е тук — провикнах се аз. Конън се приближи и аз продължих: — Бедната Джили е толкова изтощена. Вземете я на коня.

Той се наведе, за да я вземе на ръце, но тя се дръпна като опарена и извика:

— Не! Не!

Конън искрено се изненада, че я чува да говори, но не и аз. Знаех, че в критични моменти тя казва по някоя дума.

— Джили — обърнах се към нея, — качи се на коня при господаря. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Тя поклати глава.

— Виж! Това е Майско утро. Тя иска да те носи, защото си уморена.

Джили извърна ужасените си очи към кобилата и застина.

— Вдигнете я — казах аз на Конън и той се наведе, за да поеме детето.

Тя се възпротиви, но аз продължих да я успокоявам:

— На коня ще бъдеш в безопасност, Джили, пък и ще се приберем по-бързо. Вкъщи те очакват топла вечеря и меко легло. Аз ще вървя до теб и ще държа ръката ти.

Детето не се противеше, но продължаваше да стиска ръката ми.

Така завърши този странен ден.

Щом се прибрахме в замъка, Конън връчи Джили на г-жа Полгри и ми се усмихна пленително. По лицето му нямаше и следа от високомерие и снизходителност.

Качих се в стаята си, опиянена и ликуваща. В душата ми имаше и малко тъга, но обзелата ме радост бе толкова силна, че помете всичко друго.

Добре разбирах какво ми се е случило — събитията през изминалия ден ясно го показаха. Бях извършила най-голямата глупост в живота си.

За първи път бях влюбена, и то в човек, който принадлежеше на друг свят. Влюбена бях в господаря на Маунт Мелин и имах неприятното усещане, че той е разгадал чувствата ми.

На нощното шкафче забелязах капките на д-р Пенджъли.

Заключих вратата, съблякох се, изпих лекарството и тръгнах към леглото.

Преди да си легна, се погледнах в огледалото — розовата ми бархетна нощница бе закопчана догоре. Присмях се на нелепите си мисли и си казах със строгата интонация на гувернантка:

— Дано като се наспиш, ти дойде ума в главата.

 

 

Следващите няколко седмици бяха най-щастливото време, което бях прекарала досега в Маунт Мелин. Скоро се изясни, че Алвиън не е пострадала тежко от злополуката. Детето гореше от желание отново да язди и живо се интересуваше от състоянието на Блек Принс, който бе получил леки натъртвания.

На втората седмица възобновихме учебните занятия и Алвиън беше много доволна. Научих я да играе шах — тя схвана правилата с учудваща бързина. Когато играех без царица, Алвиън ме побеждаваше с лекота.

Не само бързото й възстановяване ме правеше толкова щастлива. Гневните ми нападки явно бяха оказали силно въздействие върху Конън, защото той често се появяваше в класната стая с интересни книги и игри за Алвиън.

— Има нещо, което й харесва много повече и от най-скъпия подарък — веднъж му казах аз. — Това е вашата близост.

— Какво странно дете! — отвърна той. — Как може да ме предпочита пред книга или игра!

Аз му се усмихнах и той отвърна на усмивката ми. Стори ми се някак променен.

Понякога сядаше до нас и наблюдаваше как играем шах. Често двамата с Алвиън се съюзяваха срещу мен. Аз се бунтувах и исках царицата си.

Детето заговорнически му се усмихваше, а той казваше:

— Виж сега какво ще направим. Ще преместим офицера и г-ца Лий ще трябва да се погрижи за защитата си.

Алвиън се кикотеше и ме гледаше тържествуващо, а аз бях толкова щастлива, защото съм с тях, че играех непредпазливо и губех играта. Но не винаги. Макар че се сражавахме само на шахматната дъска, исках да докажа на Конън, че съм негов достоен съперник.

Един ден той каза:

— Щом Алвиън оздравее, ще отидем във Фоуи на пикник.

— Защо да ходим чак до Фоуи, като си имаме толкова хубав плаж? — попитах аз.

— Скъпа г-це Лий — той бе придобил навика да ме нарича така, — винаги чуждите плажове ни се струват по-привлекателни от собствените.

— О, да, татко! — възкликна Алвиън. — Толкова много искам да отидем на пикник!

Тя толкова много искаше да оздравее, за да тръгнем по-скоро, че изяждаше всичката храна, която й се поднасяше, и безспир говореше за предстоящото събитие. Д-р Пенджъли бе във възторг от бързото й възстановяване, както и всички ние.

Един ден казах на Конън:

— Вашето присъствие и внимание й подействаха толкова добре. Вие я направихте истински щастлива, г-н Тремелин.

Тогава той направи нещо изумително. Прегърна ме и ме целуна по бузата. Тази целувка беше много по-различна от онази, в нощта на бала. Беше бърза, приятелска и искрена.

— Не — рече Конън, — вие я направихте щастлива, скъпа г-це Лий.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, ала не посмя и бързо се отдалечи.

 

 

Не бях забравила Джили. Исках да се боря за нея така, както се борих за Алвиън, но за това трябваше да разговарям с Конън, Мислех си, че той е приятелски настроен към мен и ще отстъпи пред желанието ми. Нямаше да се учудя обаче ако, след оздравяването на Алвиън той възприемеше предишния си маниер на поведение — пълна липса на интерес към момичето и пренебрежително отношение към мен. Така че реших да се застъпя за Джили сега, когато имах шансове за успех.

Една сутрин влязох смело в салона за пунш и поисках разрешение да разговарям с него.

— Разбира се, г-це Лий — отвърна Конън. — За мен е удоволствие да разговарям с вас.

Без никакви заобикалки хванах бика за рогата:

— Искам да помогна на Джили.

— Моля?

— Мисля, че тя не е смахната. Никой досега не е правил опит да й помогне. Чух, че е станала жертва на злополука, но преди това си е била напълно нормално дете. Не смятате ли, че е възможно разумът й отново да бъде пробуден?

Забелязах насмешка в очите му, когато той рече:

— За Господ и за г-ца Лий всичко е възможно.

Не се засегнах от обидната забележка и продължих:

— Моля за разрешение да й давам уроци.

— Скъпа г-це Лий, нима не посвещавате цялото си време на възпитаницата си?

— Дори и гувернантките разполагат с малко свободно време. Бих могла да отделям по няколко минути и за Джили, г-н Тремелин, освен ако вие не възразявате.

— Сигурен съм, че дори и да ви забраня, вие пак ще намерите някакъв начин, затова по-лесно ми е да ви кажа: „Правете, каквото сметнете за добре. Желая ви успех.“

— Благодаря ви — рекох аз и понечих да изляза.

— Г-це Лий — спря ме той и аз зачаках.

— Искам да отидем на пикник, колкото се може по-скоро. Ако се наложи, ще нося Алвиън на ръце до каретата.

— Много добре, г-н Тремелин. Ще й съобщя веднага. Сигурна съм, че тя ще е във възторг.

— А вие не сте ли доволна, г-це Лий?

За миг ми се стори, че той се приближава към мен, и отстъпих назад. Страх ме беше, че ще ме докосне и ще издам чувствата си.

— Всичко, свързано с благополучието на Алвиън, ми доставя удоволствие, г-н Тремелин — студено отвърнах аз и изхвърчах, за да съобщя новината на възпитаницата си.

 

 

Настъпиха прекрасни седмици, които никога вече нямаше да се повторят.

Провеждах редовни занимания с Джили и успях да я науча да пише няколко букви. Тя обичаше да разглежда рисунки — съзерцаваше ги цели часове. Мисля, че харесваше уроците, защото всеки ден в уречения час се явяваше в класната стая.

От време на време проронваше по някоя дума. Знаех, че всички обитатели на Маунт Мелин следят с интерес експеримента.

Наближаваше моментът, когато Алвиън отново щеше да се появи в класната стая, и аз трябваше да се подготвя за конфликта. Възпитаницата ми не можеше да понася Джили. Понякога я водех в стаята на Алвиън, която щом забележеше нещастното създание, се намръщваше и гледаше подозрително. Трябваше да намеря начин да ги помиря.

Много хора посещаваха Алвиън. Селестин идваше всеки ден и й носеше плодове и подаръци. Питър също навестяваше детето, което много му се радваше.

Веднъж той й каза:

— Виж какъв добър чичо съм ти, Алвиън! Колко често те навестявам!

— Да, но ти не идваш само заради мене, чичо, а най-вече заради г-ца Лий — възрази му тя.

— Идвам и заради двете. Истински съм щастлив, че имам възможността да посещавам такива прекрасни млади дами — отговори Питър в характерния му шеговит стил.

Един ден се появи лейди Треслин със скъпи книги и цветя, ала Алвиън я прие много студено и почти не обели дума.

— Тя не се чувства добре, лейди Треслин — опитах се да извиня поведението на възпитаницата си. Благородната дама ме дари с такава ослепителна усмивка, че чак дъхът ми секна. Тази жена наистина бе забележително красива.

— Разбира се! Горкото дете! Г-н Тремелин ми каза, че тя се е държала много твърдо, а вие много сте й помогнала. Казах му, че има късмет с такова съкровище като вас, защото от собствен опит знам, че това е рядкост в наши дни. Припомних му как готвачката ми напусна тъкмо в разгара на една официална вечеря. Тя бе истинско съкровище, също като вас.

Наведох глава, за да не забележи омразата в погледа ми — ненавиждах я не само защото ме сравни с готвачката си, но и заради красотата й. Носеха се упорити слухове, че е любовница на Конън, и аз усещах, че в тях има немалка доза истина.

Конън ставаше съвсем различен, когато тази жена гостуваше в замъка. Той изобщо не ме забелязваше. Чувах смеха им и се мъчех да отгатна за какво си говорят. Проследих ги в градината и реших, че дори и жестовете им издават интимната им връзка.

Разбрах каква глупачка съм била да храня чувства и надежди, които сега ми се струваха смешни и нелепи. Опитвах се да си внуша, че не съм влюбена в Конън, че всичко е плод на въображението ми, ала уви! Това не беше вярно.

Не се осмелявах да кроя планове за бъдещето.

Един ден Селестин покани Алвиън да погостува в Маунт Уидън.

— За разнообразие — каза тя. — Конън, ти ще дойдеш на вечеря и ще я върнеш вкъщи.

Той се съгласи. Разочаровах се горчиво, тъй като не ме поканиха. През тези седмици си бях изградила много фалшиви представи, но време бе да стъпя на земята. Кой ще ти кани една гувернантка на вечеря в Маунт Уидън!

Присмях се на собствената си наивност, ала в смеха ми прозираха тъга и горчивина. Сякаш се пробуждах в мразовито утро, настъпило след безкрайни слънчеви седмици. Мислех си, че те ще траят вечно, но, уви, буреносни облаци се бяха скупчили в небето.

 

 

Конън отведе Алвиън в Маунт Уидън и аз за първи път от пристигането си останах сама и без никакви задължения.

Позанимавах се с Джили, но тъй като не желаех да я изморявам прекалено, не след дълго я отведох при баба й и се зачудих какво да правя.

Внезапно ми хрумна нещо. Защо да не яхна коня и да не се поразходя сред хълмовете?

Спомних си деня, в който с Алвиън посетихме леля Клара. Почувствах нарастваща възбуда, защото горещо желаех да разгадая тайната на Алис, която бе напуснала мислите ми през последните блажени седмици. Дали пък интересът ми към тази жена не се бе пробудил отново, защото исках да се отвлека от собствените си чувства и проблеми?

Рекох си, че леля Клара сигурно ще се зарадва, като научи, че племенницата й се е възстановила напълно след злополуката. Миналия път тя ясно ми даде да разбера, че винаги ще съм добре дошла в нейния дом. Може би не беше съвсем редно да я посещавам без Алвиън, но все пак по време на гостуването ни останах с впечатлението, че тя гори от желание да разговаря с мен.

В края на краищата реших да я посетя.

Отидох при г-жа Полгри и я помолих за един почивен ден.

Икономката се бе привързала силно към мен, откакто започнах да се занимавам с Джили. Тя наистина обичаше внучката си. Въобразяваше си, че особеният й характер е цената на греха, извършен от родителите й, но не я смяташе вече за малоумна.

— Никой не заслужава почивка повече от вас, госпойце — рече ми тя. — Къде искате да идете?

— Ще се разходя сред хълмовете и ще обядвам в някое ханче.

— Няма ли да ви е страх самичка?

— Мога прекрасно да се грижа сама за себе си — с усмивка отвърнах аз.

— Ама там има тресавища, мъгла, че и гномове, както викат някои.

— Истински гномове ли?

— Не им се присмивайте, госпойце, не им харесва, кат им се подиграват хората. Някои викат, че били виждали тъдява гномове с островърхи шапки. Кат не те харесат, те отвеждат на някое затънтено място и преди да се усетиш, току-виж те глътнало тресавището.

От думите й ме побиха тръпки.

— Ще внимавам да не обидя феите и гномовете. Ако срещна някой от тях, ще бъда много любезна.

— Смейте се, госпойце, ама да не съжалявате сетне.

Отидох в обора и попитах Тапърти кой кон да взема.

— Майско утро е свободен, госпойце.

Казах му, че възнамерявам да се разходя сред хълмовете.

— Искам да опозная този край — добавих.

— Не е нещо кой знае какво — рече той, сетне се усмихна под мустак на някаква си своя мисъл и ме попита лукаво: — Сама ли ще се разхождате, госпойце?

Отвърнах му, че ще бъда сама, ала той явно не ми повярва.

Ядосах му се, тъй като той явно подозираше, че отивам на среща с Питър Нанзълок. Откак направи онази глупост с коня, непрекъснато ни одумваха.

Чудех се дали слугите са забелязали сближаването ми с господаря. Ужасявах се от тази възможност. Стараех се да не мисля за приказките за мен и Питър Нанзълок, които със сигурност се разменяха зад гърба ми, но щеше да бъде съвсем различно, ако говореха така за мен и Конън.

 

 

Колко странно! — си мислех, докато прекосявах селото, възседнала Майско утро.

Между нас двамата няма нищо — значи няма повод за клюки. Вътрешният ми глас обаче ми нашепваше друго: „Спомни си как господарят те целуна, и то два пъти!“

Погледнах към Маунт Уидън, кацнал на отвъдния бряг на залива. Копнеех от желание да срещна Конън, но не го видях, разбира се той се веселеше с Алвиън и приятелите си. Как можех да си въобразявам, че ще се върне, за да бъде с мен? Не биваше да допускам бляновете ми да надделеят над здравия разум.

Въпреки това продължих да се надявам, докато селото не остана зад гърба ми и не достигнах първата скална стена.

Беше прекрасна декемврийска утрин, жълтите цветчета на прищипа блестяха като златни капчици по голите скали.

От влажната земя се носеше мирис на торф, а полъхът на вятъра бе ведър и свеж.

Препусках в галоп сред хълмовете, а вятърът брулеше лицето ми. Дадох воля на въображението си и си представих, че Конън язди до мен; че ме моли да спра, за да ми каже колко много се е променил животът му, откакто ме познава, колко добра съм към Алвиън и колкото и невероятно да беше, че е влюбен в мен.

Великолепният пейзаж будеше възторг в душата ми вдъхваше живот и на най-дръзките ми мечти. Както някои вярваха, че този край е обитаван от гномове и феи, така и аз си казах, че Конън Тремелин би могъл да се влюби в мене.

По пладне пристигнах в Къщата сред хълмовете. Всичко беше точно както миналия път: възрастната икономка излезе да ме посрещне, след което бях въведена във всекидневната на леля Клара.

— Добър ден, г-це Лий. Защо сте сама?

Бях искрено учудена, че никой не й бе съобщил за злополуката на Алвиън. Редно бе Конън да й изпрати вест, след като знаеше колко много старата дама обича племенницата си.

Когато й разказах за нещастието, леля Клара придоби много угрижен вид. Бързо добавих, че Алвиън вече се е възстановила и скоро ще я посети.

— Вие имате нужда от нещо ободрително, г-це Лий — рече старата дама. — Да пийнем по чашка вино от бъз. Ще бъдете ли така добра да обядвате с мен?

Благодарих й за любезната покана и я приех с радост.

Отпих от виното и почти веднага ме обзе онова замайващо опиянение, което бях усетила и миналия път. След това ни поднесоха невероятно вкусно овнешко печено с пикантен сос. Нахранихме се и се оттеглихме във всекидневната на приказка, както се изрази леля Клара.

Горях от нетърпение да узная повече за Алис и се надявах да не остана разочарована.

— Как се чувства малката Алвиън? — попита старата дама. — По-щастлива ли е вече?

— Да, мисля, че е много по-щастлива от преди. Откакто падна от коня, баща й отделя повече време за нея и тя прелива от удоволствие.

— А, баща й… — въздъхна леля Клара, а светлите й очи заблестяха от оживление. Знаех, че тя принадлежи към онзи тип жени, които умират да клюкарстват. Освен това живееше сама на това затънтено място и пристигането на гостенин бе непреодолимо изкушение за нея.

Бях решена да я изкуша до край и затова предизвикателно подметнах:

— Има нещо странно в отношенията им.

Настъпи мълчание, което старата дама прекъсна с думите:

— Това е неизбежно.

Не казах нищо, чаках със затаен дъх и се страхувах да не би тя да промени решението си. Беше на прага на признанията, усещах, че тя може да хвърли светлина върху тайните на Маунт Мелин, да ми разкаже историята на семейство Тремелин, която, без да го искам, се бе превърнала в неразделна част от живота ми.

— Все още търся вината у себе си — заговори тя, сякаш сама на себе си. Сините й очи гледаха някъде над мен, като че ли старата дама се бе върнала назад във времето и изобщо не забелязваше присъствието ми. — Често си задавам въпроса до каква степен човек има право да се намесва в живота на другите — след малко продължи тя.

И аз неведнъж бях мислила върху този въпрос, защото, откакто живеех в Маунт Мелин, също се опитвах да влияя върху живота на обитателите му.

— Алис живя при мен след годежа. Всичко можеше все още да бъде променено, но аз се намесих. Разбирате ли, мислех си, че той е по-подходящият мъж.

Тя се изразяваше доста неясно, но се боях да я прекъсна, за да не наруша потока на мислите й. Можеше да се усети, че издава семейни тайни на непозната дама, която е по-любопитна, отколкото трябва да бъде.

— Какво ли щеше да стане, ако Алис бе постъпила другояче? Играли ли сте на тази игра, г-це Лий? Казвали ли сте си, ако тогава аз… или някой друг… беше направил това и това… целият му живот щеше да бъде друг?

— Да — отвърнах аз. — Всеки си мисли така. Вие смятате, че животът на племенницата ви и Алвиън щеше да протече по различен начин.

— О, да… най-вече на Алис. Тя беше достигнала истински поврат, кръстопът, както се казва. Тръгни по този път и животът ти ще бъде такъв, поеми по другия и всичко ще бъде различно. Често се измъчвам, защото ако беше завила надясно вместо наляво… може би щеше да е още сред нас. В края на краищата, ако се беше омъжила за Джефри, нямаше защо да бяга с него, нали?

— Виждам, че тя ви се е доверявала изцяло.

— Така е. Аз изиграх доста важна роля в живота й и сега много се тормозя. Дали наистина постъпих правилно?

— Сигурна съм, че сте постъпила така, както сте смятала за правилно. Така правим всички. Вие много обичахте племенницата си, нали?

— Да. Имам само синове и все мечтаех за момиче. Алис често идваше вкъщи и играеше с моите момчета. Все се надявах да се омъжи за някой от тях, макар че бяха братовчеди. Може би това нямаше да е за хубаво. По онова време живеехме в Пензънс. Родителите на Алис притежаваха голямо имение на няколко мили от морския бряг — сега то принадлежи на Конън. Тя беше богата наследница; майка й и баща й не искаха да я женят за братовчед и затова решиха да я сгодят за Тремелин.

— Значи женитбата им е била предрешена.

— Да. Баща й почина, а майка й — сестра ми — уважаваше много Конън Тремелин старши. Всички мъже във фамилията им носят това име от векове наред. Все си мисля, че сестра ми тайно копнееше да се омъжи за него, ала мечтата й не се осъществи и затова тя толкова много искаше да даде дъщеря си на сина му. Сгодиха ги, когато Конън бе на двадесет години, а Алис — на осемнадесет. Вдигнаха сватбата година по-късно.

— Това наистина е било брак по сметка.

— Колко странно! Браковете по сметка често объркват всички сметки! Сватовете решиха Алис да дойде да живее при мен, защото домът ми отстои само на няколко часа езда от Маунт Мелин и годениците ще могат да се срещат често. Ще попитате защо майка й не е отишла с нея в Маунт Мелин? По онова време сестра ми беше тежко болна и не можеше да предприеме такова дълго пътуване. Както и да е, Алис заживя при мен.

— Предполагам, че г-н Тремелин често я е навестявал.

— Да, но не толкова често, колкото предполагах. Започнах да подозирам, че не си подхождат толкова добре, колкото Богатствата им.

— Разкажете ми за Алис. Що за човек беше тя?

— Как да ви кажа? Беше весела, безгрижна, винаги се смееше, летеше като лека пеперуда, но не бих я нарекла лекомислена в общоприетия смисъл. Все пак, след онова, което се случи… Но никой човек не е светец. Той често идваше да рисува из нашия край, направи няколко великолепни пейзажа.

— Кой? Конън Тремелин ли?

— Разбира се, че не, скъпа! Джефри… Джефри Нанзълок. Той беше известен художник. Знаехте ли за това?

— Не — отвърнах аз. — Не знам нищо за него, освен че е загинал заедно с Алис на 17 юли миналата година.

— Често идваше тук по времето, когато Алис живееше при мен. Всъщност ни навестяваше много по-често от Конън. Чудех се какво става, защото между тях несъмнено имаше нещо. Често излизаха заедно. Той носеше статива и боите си, а тя казваше, че го гледала как рисува. Алис също искаше да стане художничка, но Джефри явно й е показвал не само как да рисува, а и други неща.

— Те… влюбени ли са били? — плахо попитах аз.

— Много се уплаших, когато тя ми заяви, че очаква дете.

Дъхът ми секна от изненада. Алвиън… Нищо чудно, че Конън и Селестин ме гледаха като ударени от гръм, когато им казах, че детето притежава талант на художник.

— Алис ми го каза две седмици преди сватбата. Беше напълно убедена, не смяташе, че греши. Попита ме: „Какво да правя, лельо Клара? Да се омъжа ли за Джефри?“ — „Той иска ли да се ожени за теб, дете мое?“ — „Ще трябва да го направи, ако му кажа истината.“

Тогава разбрах, че тя сигурно вече му е казала. Така бе редно да постъпи, защото сватбата с Конън наближаваше. Освен това Алис беше богата наследница и Джефри може би е хранил надежди и в тази област. Знаете, че семейство Нанзълок са доста бедни и богатството на Алис щеше да бъде за тях дар Божи. През ума ми минаваше какво ли не… Джефри не беше цвете за мирисане: Алис не беше първата, която беше докарал до това положение. Не мислех, че ще бъде щастлива с мъж като него.

Настъпи мълчание. Усетих как парченцата от мозайката се подреждат в мозъка ми и картината придобива завършен вид.

— Спомням си така ясно онзи ден… като че ли беше вчера — продължи леля Клара. — Седяхме в същата тази стая. Тя ми говореше… изливаше душата си, така както правя аз сега. Откакто почина Алис… съвестта ми не ме оставя на мира. Тогава тя ме попита: „Какво да правя, лельо? Помогни ми… Посъветвай ме как да постъпя.“ — „Можеш да направиш само едно нещо, скъпа: омъжи се за Конън Тремелин. Той е твой годеник. Забрави за Джефри Нанзълок!“ — „Как да забравя, лельо, като живият спомен ще ми е пред очите?“

Тогава изрекох нещо ужасно: „Ще се омъжиш, а детето ти ще се роди преждевременно“. При тези думи Алис отметна глава назад и започна да се смее истерично. Горката ми племенница, беше толкова объркана!

Леля Клара се облегна назад, изглеждаше така, сякаш излизаше от транс. Струваше ми се, че вижда не мен, а Алис.

Беше малко притеснена, защото се страхуваше, че ми е казала прекалено много.

Мълчах, а въображението ми рисуваше картини от миналото: тържествената сватбена церемония, смъртта на майката на Алис и на Тремелин старши. Сватбата се е състояла в тяхна угода, но те не живели дълго, за да се радват. Алис заживява с Конън — моя Конън — и Алвиън — чуждото дете, което тя се опитва да му представи за негово. Без успех, както сега разбирах.

Конън се е преструвал пред хората, че тя е негова дъщеря, но сърцето и разумът му не са я възприемали. Алвиън го усещаше; тя го обожаваше, но подозираше, че нещо не е както трябва, и това я измъчваше; тя копнееше Конън да я обича като дъщеря. Може би той се съмняваше, ала не знаеше истината.

Ситуацията бе наситена с драматизъм, ала колкото и да си блъсках главата над нея, нищо не можеше да бъде променено. Алис бе мъртва, а Алвиън и Конън — живи. Те трябваше да забравят миналото и да потърсят път един към друг, за да бъдат щастливи в бъдеще.

— О, скъпа! — въздъхна леля Клара. — Сякаш отново изживях всичко. Отегчих ли ви? — В гласа й се промъкна боязън. — Разказах ви толкова много неща, г-це. Надявам се, че ще запазите този разговор в тайна.

— Имайте ми доверие — успокоих я аз.

— Иначе нямаше да ви кажа нищо. Всичко това се случи толкова отдавна, но все пак ми олекна, като споделих терзанията си с вас. Понякога не спя по цели нощи и мисля ли, мисля. Може би Алис трябваше да се омъжи за Джефри. Сигурно и тя е решила така и затова е избягала с него. Каква печална участ! Дали това не е Божие наказание за греха им?

— Не — рязко отвърнах аз. — В този влак са загинали и много други хора, които не са тръгнали да напускат семействата си.

— Колко сте права! — засмя се леля Клара. — Знаех си, че сте разумна девойка. Нали не мислите, че съм дала погрешен съвет на племенницата си? Понякога си казвам, че ако не бях настоявала да се омъжи за Конън, тя нямаше да го стори. Изиграх съдбоносна роля в живота й и това ме мъчи.

— Не бива да се терзаете — казах аз. — Посъветвали сте я да извърши онова, което сте смятали, че е най-добро за нея. Освен това човек сам определя съдбата си, убедена съм в това.

— Така ме успокоихте, г-це Лий, много съм ви благодарна. Ще останете ли за чая?

— Много мило от ваша страна, но искам да се прибера, преди да се мръкне.

— Разбира се.

— През този сезон се стъмва рано.

— В такъв случай не бива да ви задържам повече. Г-це Лий, бих ви помолила да доведете Алвиън, щом се оправи.

— Обещавам ви.

— Вие също сте винаги добре дошла в моя дом.

— Благодаря ви за приятно прекараните часове.

Страхът отново се завърна в погледа й.

— Надявам се, че всичко ще си остане между нас.

Уверих я в това. Подозирах, че обсъждането на не съвсем дискретни теми доставя огромно удоволствие на очарователната възрастна дама, но всеки си има своите малки пороци.

Тя ме изпроводи до вратата.

— Беше ми толкова приятно да разговарям с вас. И не забравяйте! — Сложи пръст на устните си, а очите й заблестяха дяволито.

Повторих жеста й, възседнах коня и потеглих към Маунт Мелин.

През целия път размишлявах върху тайните, които узнах през този ден.

Наближавах селото, когато ми дойде наум, че Джили е сестра на Алвиън по баща. Спомних си рисунките на възпитаницата ми.

Значи Алвиън знаеше истината. Или само я подозираше? Дали не се опитваше да прогони съмнението, че Джефри Нанзълок е неин баща, а Джили — нейна сестра? Дали огромното й желание да спечели сърцето на Конън бе израз на копнежа й да бъде приета като негова дъщеря?

Много ми се искаше да ги измъкна от това тресавище, до което ги бе довело лекомислието на Алис.

Мога, казах си, и ще го направя.

Внезапно се сетих за Конън и лейди Треслин и ме обзе тревога. Как можех да храня такива безумни надежди? Можех ли аз, обикновената гувернантка, да посоча на Конън пътя към щастието?

 

 

Наближаваше Коледа и всички бяха обладани от празничното оживление, което добре помнех от детските си години.

Кити и Дейзи непрекъснато си шушукаха, а г-жа Полгри разправяше, че щели да я подлудят, защото не правели нищо, макар че това не беше вярно, защото иначе щеше да се забележи. Тя се разхождаше из замъка, въздишаше, че едно време не било така, клатейки неодобрително глава. Въпреки това и тя беше оживена и нетърпелива.

Времето беше топло, сякаш настъпваше пролетта, а не зимата. В гората вече цъфтяха иглики.

— О, и друг път съм виждал иглики през декември — казваше Тапърти. — В Корнуол пролетта идва рано.

Направих малък списък на коледните подаръци. Трябваше да купя по нещо за Филида, семейството й и за леля Аделаид, ала най-вече си мислех за обитателите на Маунт Мелин. Нямах кой знае какви разходи и бях спестила по-голяма част от припечеленото като гувернантка.

Един ден отидох в Плимът, за да купя коледните подаръци. Купих книги за Филида и семейството й, а за леля Аделаид — красив ешарп и им ги изпратих по пощата. Дълго време избирах подходящи подаръци за обитателите на Маунт Мелин. Най-сетне се спрях на шалове за Кити, Дейзи и Джили — съответно червен, зелен и син. За г-жа Полгри купих бутилка уиски — бях сигурна, че това ще й достави най-голямо удоволствие, а за Алвиън — разноцветни носни кърпички с избродирани инициали.

Останах много доволна от покупките си. Разбрах, че очаквам Коледа също така трескаво като Дейзи и Кити.

Времето бе все така меко. На Бъдни вечер помогнах на г-жа Полгри и момичетата да украсят замъка.

Предишния ден мъжете бяха донесли бръшлян, бодлива зеленика, чемшир и лаврови клони. Покрихме колоните на балната зала със зеленина. Дейзи и Кити ми показаха как се правят коледни венци — вплитахме две жилави пръчки една и друга и ги извивахме на обръч, който украсявахме с борови клонки и зеленика; закачахме портокали и ябълки на венеца и го слагахме на някой прозорец.

Мъжете мъкнеха огромни цепеници за камините. Замъкът ехтеше от смях и веселие, докато слугите украсяваха тяхната „бална зала“ за празника.

Ние ще танцуваме тук, а господарите — в голямата зала — рече ми Дейзи. Питах се на кой от двата бала ми беше мястото — май нито на единия, нито на другия.

— Бога ми! — възкликна Дейзи. — Как шъ издържа още цял ден. Миналата Коледа не празнувахме много-много, щот нали бяхме в траур зарад госпожата. Ама ний слугите пак си прекарахме добре — пийнахме си джин и бира, хапнахме си свинско и овнешко, че и свински суджук. Че то къв празник е без свински суджук!

Дразнещ аромат на печено изпълваше цялата околност. Тапърти, Били Трихей и конярите току се приближаваха до вратата на кухнята само да подушат апетитната миризма. И г-жа Тапърти бе дошла, за да помага. А обикновено спокойната и изпълнена с достойнство г-жа Полгри изобщо не приличаше на себе си. Щъкаше нагоре-надолу, разгорещена, със зачервено лице, бъркаше, месеше и точеше традиционните коледни баници.

Призоваха ме и мен да помагам.

— Я хвърляйте по едно око на таз тенджера, госпойце, и кат заври, веднага обаждайте. — Възбудата на г-жа Полгри растеше и заедно с това диалектът й ставаше все по-неразбираем. Смисълът на голяма част от бодрите закачки, които се разменяха в кухнята, остана скрит за мен.

Усмихвах се пред огромната купчина златисто-кафяви коледни банички, току-що излезли от фурната и ухаещи на месо, лук и подправки. Точно в този миг в кухнята влетя Кити с вика:

— Госпожо, дойдоа коледарите.

— Че к’во чакаш, ма, глупачке, що не ги покани — извика г-жа Полгри, съвсем забравила за достолепието си, и изтри потта от челото си. — Не знайш ли, че няма да имаш късмет, кат ги караш да стоят вънка?

Тръгнах подир нея към преддверието, където ни очакваше развеселена група селски моми и ергени, които пееха традиционна коледна песен. Всички подехме мелодията.

Тогава водачът на групата запя:

Да пием всички

от силната коледна бира

и да си пожелаем

туй славно време

да не свършва.

Г-жа Полгри махна на Дейзи и Кити, които хукнаха да донесат почерпка за коледарите.

Момичетата им наляха джин, вино от боровинки и глухарчета и натикаха в ръцете им благоуханни банички с месо и риба. Певците останаха много доволни.

Щом коледарите хапнаха и пийнаха, подадоха на г-жа Полгри огромна чаша, украсена със зеленина и червени панделки. Икономката тържествено пусна вътре няколко монети.

Като си тръгнаха, Дейзи рече:

— Чудя се дали шъ има и други сурвакари?

Тя си умря от удоволствие, като я попитах какви са тия сурвакари.

— Ама вий нищичко не знаете, госпойце. Сурвакарите ходят по къщята, пеят благопожелания, за да им дадат нещо за хапване и пийване.

Наистина не познавах добре тукашните коледни обичаи, ала горях от нетърпение да ги изуча.

— О, госпойце, съвсем ми изхвръкна от акъла — извика Дейзи. — Пристигна един колет за вас. Турих го горе в стаята ви, преди да дойдат коледарите, ма забравих да ви кажа. — Тя ме погледна с широко отворени очи, защото сигурно не й се сторих особено изненадана. — Ей такава голяма кутия, госпойце! Не ви ли се ще да я отворите веднага?

Сякаш се намирах в някакъв прекрасен сън. Щеше ми се завинаги да остана тук и да науча всички обичаи на това кътче от земята. Исках тук да бъде моят дом.

Отърсих се от мечтите. Искаш всичко да свърши като и приказките, Марти, рекох си аз, и ти да станеш господарка на Маунт Мелин. Защо не си признаеш?

Качих се в стаята си и разтворих колета, изпратен ми от Филида.

Извадих шал от черна копринена, покрит с бродирани мотиви в зелено и кехлибар. Под него меко блестеше кехлибарен гребен в испански стил. Затъкнах го в косите си и обвих раменете си с шала. От огледалото ме гледаше екзотична красавица, която приличаше по-скоро на испанска танцьорка, отколкото на английска гувернантка.

В кутията имаше и още един пакет. Бързо го разтворих и пред мен се разстла една от роклите на Филида, която винаги ми бе харесвала. Бе ушита от плътна зелена коприна и цветът й хармонираше с мотивите на шала. Отвътре изпадна и писмо:

Скъпа Марти,

Как върви гувернантството? От последното ти писмо останах с впечатление, че не ти е чак толкова скучно. Май твойта Алвиън е истински кошмар. Сигурно е страшно разглезена. Отнасят ли се добре към теб? Дано не се чувстваш зле. Всъщност скоро не си ми писала и не знам как си. По-рано пишеше толкова забавни писма, но откак отиде в тоя замък, не си много общителна. Предполагам, че това място или ти харесва, или го ненавиждаш от дъното на душата си. Във всеки случай пиши ми!

Шалът и гребенът са коледен подарък за теб. Надявам се, че ще ти харесат, защото дълго ги избирах. Не са твърде фриволни, нали? Може би трябваше да ти изпратя вълнено бельо или някоя поучителна книга, ала чух, че леля Аделаид ти е изпратила подобни полезни вещи, така че няма да си в загуба. По писмата ти личи, че си гувернантка — само празни приказки и нищо съществено. Чудя се дали ще вечеряш с господарите на Коледа или пък ще бъдеш принцесата на слугинския бал. Смятам, че ще е първото. Няма начин да не те поканят — Коледа е в края на краищата. Ще вечеряш с господарите, дори и да стане така, че някой гост не се появи и те си кажат: „Я извикай гувернантката, че сме тринайсет“. Тъй че нашата Марти ще се нагласи със зелената рокля, новия шал и гребена, ще плени някой богаташ и ще заживее щастливо.

Наистина сметнах, че ще имаш нужда от нещо по-прилично за празниците, и реших да ти подаря зелената рокля. Не си мисли, че съм я изхвърлила. Харесва ми все още, но ти я давам, защото на теб винаги ти е отивала повече.

Искам да ми пишеш подробно как си прекарала коледните празници. И скъпа ми сестро, като седнеш на коледната трапеза, не хвърляй ледени погледи към ухажорите си и не им пускай от твоите хапливи забележки. Бъди прелестна и очарователна, защото картите ми казаха, че през следващата година те очакват любов и щастие.

Весела Коледа, скъпа Марти! Очаквам истински новини от теб. Поздрави и целувки от Уилям и децата. От мен също.

Филида

Писмото на сестра ми ме разчувства. Разбрах, че скъпата ми Филида често се сеща за мен. Шалът и гребенът бяха великолепни, макар и не твърди подходящи за човек с моето ниско обществено положение, да не говорим за роклята.

Сепнах се от внезапен вик. Извърнах се — в рамката на вратата, водеща към класната стая, стоеше Алвиън.

— Госпожице! Вие ли сте това?

— Разбира се! Кой друг би могъл да бъде?

Тя не ми отговори, но аз знаех.

— Никога не сте изглеждала така, госпожице!

— Никога не си ме виждала с шал и гребен.

— Вие сте … красива!

— Благодаря ти, Алвиън.

Тя ми се стори развълнувана и уплашена. Знаех кого си е мислила, че вижда.

Имах ръста на Алис, а с черния копринен шал изглеждах и стройна като нея.

 

 

Цял живот ще си спомням за този коледен празник.

Сутринта се събудих от оживените разговори на слугите, които се закачаха и се смееха под прозореца ми.

Отворих очи и замечтано прошепнах: „Коледа! Първият ми коледен празник в Маунт Мелин!“

Внезапна догадка охлади възторга ми: ами ако това беше не само първата, но и последната ми Коледа в замъка?

За една година биха могли да се случат толкова много неща.

Станах от леглото, щом пристигна топлата вода. Дейзи боязливо спря насред стаята, трепереща от възбуда.

— Окъснях, госпойце, ама имаше толкоз много работа. По-добре побързайте, щото инак шъ изпуснете коледарите. Те шъ гледат да дойдат по-раншко, щото знаят, че господарят шъ върви на черква.

Бързо се измих, облякох и взех пакетите с подаръците. Кърпичките на Алвиън бях поставила още предишната вечер до леглото й.

Приближих се до прозореца и вдишах с пълни гърди ароматния въздух, ухаеш на подправки. Вслушах се в спокойното плискане на вълните — тази сутрин те не ми нашепваха нищо. В това коледно утро всички огорчения и скърби бяха забравени.

Алвиън влезе в стаята ми с бродираните кърпички в ръка и рече:

— Благодаря ви, госпожице! Весела Коледа!

Импулсивно я притиснах към себе си и я целунах, а тя малко срамежливо отвърна на ласката ми.

Сетне протегна към мен брошка, която много приличаше на сребърния камшик, който й подарих в навечерието на конните състезания. В първия момент помислих, че иска да ми върне подаръка.

— Купих брошката от г-н Пастърн — неуверено каза Алвиън. — Исках да прилича на моята, но да не е съвсем същата, за да не ги бъркаме. Вашият камшик е с гравирана дръжка. Когато излизаме на езда, ще носим еднакви брошки.

Бях трогната. Алвиън не бе яздила, откакто бе счупила крака си, и не можеше да избере по-добър начин, за да ми покаже с какво нетърпение очаква отново да възседне коня.

— Подаръкът ти ми достави несравнимо удоволствие, Алвиън — рекох й аз.

— Радвам се, че ви харесва, госпожице — каза тя и на лицето й грейна сияйна усмивка. Сетне бързо напусна стаята ми.

По всичко личеше, че този ден наистина ще бъде прекрасен.

Подаръците ми имаха огромен успех. Очите на г-жа Полгри лъснаха при вида на уискито, а Джили не откъсваше замечтания си поглед от новия шал. Сигурно бедното дете никога не бе притежавало нещо толкова красиво, защото галеше в захлас плата, сякаш бе живо същество. Дейзи и Кити също се радваха на шаловете си — изборът ми бе правилен.

Г-жа Полгри свенливо ми подаде комплект покривчици и прошепна:

— Да си постелете чекмеджетата на скрина, скъпа…

Отвърнах й, че незабавно ще го направя, и тя много се развесели. Рече, че много й се искало веднага да опитаме уискито — с чаша чай, разбира се, но нямало време.

— Само кат се сетя що работа ме чака днеска!

Откъм преддверието се дочуха весели мелодии — коледарите бяха пристигнали. Бързо тръгнахме натам. Слугите вече се бяха скупчили и очакваха появата на господаря. Конън тържествено се спусна по стълбите и целият замък заехтя от гръмка коледна песен:

Господарю и господарке,

ето че дойде Коледа,

пейте и се веселете с нас!

Преди две години Алис е стояла до него в този празничен час. Дали Конън също си мислеше за нея? Лицето му бе застинало в усмивка. Той запя заедно с коледарите, а щом песента свърши, се разпореди да бъде внесена огромната купа с вино за традиционната наздравица. Слугите донесоха и подноси с печива и сладкиши.

Забелязах, че господарят се приближава към мен, и сърцето ми затупа лудо.

— Е, г-це Лий, какво ще кажете за нашите коледни обичаи?

— Много са вълнуващи.

— Все още не сте видели и половината.

— Да, празникът едва започна.

— Следобед трябва добре да си починете.

— Но защо?

— Защото довечера ще празнуваме.

— Ама аз…

— Разбира се, че сте поканена на бала. Къде си мислехте, че ще прекарате коледната вечер? С Тапърти и Полгри ли?

— И аз се чудех.

— Нима не искате да танцувате на бала?

— Не съм сигурна.

— О, хайде, не бъдете толкова строга. Веднъж в годината е Коледа! Не се колебайте, а просто елате. Всъщност още не съм ви пожелал „Щастлива Коледа!“ Този малък подарък е за вас. Приемете го като израз на моята благодарност. Бяхте толкова добра към Алвиън след злополуката. И преди това, разбира се, ала аз не знаех.

— Аз само изпълнявам дълга си на гувернантка, господине!

— И винаги ще го изпълнявате, сигурен съм. Още веднъж ви желая щастлива Коледа!

Той сложи в дланта ми някакъв малък предмет, а аз бях така обезумяла от щастие, че чувствата ми вероятно не останаха в тайна за никого.

— Много сте добър към мен — прошепнах с треперещи устни. — Не съм предполагала…

Той се усмихна и тръгна към певците. Забелязах, че Тапърти ни наблюдава по време на целия разговор. Чудех се дали е видял подаръка.

Исках да се скрия някъде, защото в душата ми вилнееше истинска буря. Изгарях от нетърпение да отворя и малката кутийка, ала не можех да го направя пред всички.

Измъкнах се и хукнах нагоре по стълбите към стаята си.

Отворих малката кутийка от син плюш и пред погледа ми се разкри прекрасна брошка с форма на подкова, обсипана с диаманти.

Гледах я изумено и не вярвах на очите си. Не можех да приема такъв скъп подарък. Трябваше веднага да върна брошката.

Хиляди зелени и червени пламъчета играеха по скъпоценните камъни. Никога не бях притежавала диаманти, но разбирах, че тези сигурно бяха много скъпи.

Защо Конън ми бе направил такъв подарък? Щях да бъда толкова щастлива, ако ми беше дал някоя дреболия. Идеше ми да се хвърля на леглото и да завия от отчаяние.

Чух, че Алвиън ме вика:

— Госпожице, време е да тръгваме за църквата. Хайде, каретата ни чака.

Бързо мушнах брошката в кутийката и си сложих бонето и пелерината.

 

 

Срещнах Конън, след като се върнахме от църква. Вървеше към конюшнята, аз се втурнах след него и го извиках.

Той спря, извърна се към мен и се усмихна.

— Г-н Тремелин, високо оценявам жеста ви, но не мога да приема такъв скъп подарък.

Той наклони глава и ме погледна присмехулно.

— Скъпа г-це Лий, боя се, че съм доста невеж в някои области. Нямам понятие колко скъп трябва да бъде един подарък, за да го приемете.

— Това е много ценен накит — прошепнах аз, червена до ушите.

— Мислех си, че ще е подходящ за вас. Знаете, че подковата символизира щастие, а освен това вие сте толкова добра ездачка…

— Аз… аз не мога да нося толкова скъпо бижу…

— Можете да си сложите брошката на тазвечерния бал.

За миг си представих, че танцувам с Конън, облечена в зелената копринена рокля на Филида, и не отстъпвам по елегантност на другите дами в балната зала с шала и диамантената брошка, сияеща на гърдите ми. О, Боже, толкова ми се искаше да я задържа само защото той ми я подари.

— Мисля, че нямам право…

— О — прошепна той, — май започвам да разбирам. Вие си мислите, че съм ви подарил брошката с онази цел, с която Питър Нанзълок ви изпрати Джасинт.

— Значи — заекнах аз — вие знаете…

— Аз съм в течение на всичко, което става в дома ми, госпожице. Знам, че му върнахте коня — много благопристойна постъпка. Подарявам ви брошката по съвсем друга причина: вие сте толкова добра към Алвиън не само като гувернантка, но и като жена. Разбирате ли какво имам предвид? Грижите за една дете не се състоят само в това да го учиш на граматика и аритметика… Вие дарявате Алвиън с любов и човешка привързаност. Тази брошка принадлежеше на майка й. Приемете я като израз и на моята, и на нейната благодарност. Ще го направите ли?

— Да… — промълвих аз след дълго мълчание. — Ще приема брошката. Много ви благодаря, г-н Тремелин.

Той се усмихна. Не можах да разгадая смисъла на усмивката му, защото тя загатваше много неща, но не се и опитах, защото ме беше страх.

— Благодаря ви — прошепнах отново и хукнах към замъка.

Качих се в стаята си, извадих брошката и я закачих на лилавата си памучна рокля, която в миг се преобрази.

Тази вечер на гърдите си щях да нося диамантената брошка на Алис.

В този необикновен ден получих подарък и от нея.

 

 

За първи път обядвах заедно с Конън и Алвиън в малката трапезария. Кити и Дейзи си разменяха многозначителни погледи, докато ни сервираха печена пуйка и пай със сливи.

— Не е редно да се храните сама на Коледа, госпожице. Всъщност трябваше да ви дадем възможност да навестите семейството си за празниците. Трябваше да ми напомните.

— Тук съм от прекалено кратко време, за да ви моля за отпуск. Освен това…

— Не бихте желали да изоставите Алвиън толкова скоро след злополуката — прошепна той. — Много сте внимателна.

Поведохме оживен разговор за коледните обичаи, Конън разказваше весели случки от миналите празници — как веднъж коледарите закъснели и всички отишли на църква, а когато службата свършила, певците ги чакали отвън и ги съпроводили с песни по целия път до замъка.

Представих си как Алис седи на мястото, което сега заемах аз. Чудех се дали са разговаряли така оживено, дали Конън, виждайки мен, си спомняше за нея.

Непрекъснато си повтарях, че обядвам с ш само защото е Коледа. След празниците отново, щях да се превърна в безличната, незабелязвана от никого гувернантка.

Не исках повече да се измъчвам с подобни мисли. Довечера щях да танцувам на бала. Щастливият случай ме бе дарил с красива рокля, кехлибарен гребен и диамантена брошка. Тази вечер щях да бъда на равна нога с гостите, защото бях поканена на бала лично от господаря. Всичко щеше да бъде толкова различно от онази нощ, когато танцувах сама в солариума.

Последвах съвета на Конън и си легнах, защото исках да бъда бодра и свежа до сутринта. За най-голямо мое учудване наистина успях да заспя. Отново ми се присъни Алис. Тя витаеше като привидение сред гостите на бала, призрачна фигура, която виждах само аз. Танцувах с Конън, а тя ми нашепваше: „Искам да заемеш моето място, Марти, да седиш на моя стол, да държиш ръката на Конън, само ти, Марти… само ти… никоя друга…“

С неохота се събудих след този толкова приятен сън. Опитах се отново да заспя, за да се върна в онзи призрачен свят, в който духове, излезли от царството на сенките, ми нашепваха, че желаят да получа онова, което жадувах най-много от всичко на света.

В пет часа Дейзи ми донесе чаша чай по нареждане на г-жа Полгри.

— Тя ви праща и едно парче кейк със стафиди, госпойце. Ако искате още, шъ ви донеса.

— Това ще ми е предостатъчно.

— Вече шъ трябва да се стягате за бала, госпойце.

— Има много време — отвърнах й аз.

— В шест часа шъ ви донеса топла вода. Гостите шъ почнат да пристигат в осем — винаги е било тъй. Не забравяйте, че вечерята е чак в девет, тъй че ако искате да ви донеса още нещо за ядене, само ми кажете!

Сигурна бях, че няма да мога да харна и от парчето кейк, тъй че й казах да не се притеснява за мен.

— Амче аз да вървя, госпойце.

Тя се спря за миг на вратата и ме погледна особено. Дали ме изучаваше или пък ме виждаше в нова светлина?

Представих си ги как клюкарстват, подклаждани от Тапърти. Дали вече се досещаха, че има нещо между господаря и гувернантката?

 

 

Появих се на бала в зелената рокля на Филида с дълбоко изрязано деколте и пищно набрана пола. Бях вдигнала косите си във висока прическа, за да изпъкне гребенът. На гърдите ми блестеше диамантената брошка.

Щастлива бях, че съм сред поканените. Никой не можеше да предположи — ако не знаеше, разбира се, че съм обикновена гувернантка.

Изчаках балната зала да се запълни, преди да се появя, и незабелязана от никого, се смесих с гостите. След няколко мига до мен се озова Питър.

— Изглеждате главозамайващо!

— Благодаря. Радвам се, че успях да ви изненадам.

— Не съм ни най-малко изненадан, защото винаги съм знаел как бихте могла да изглеждате, ако имахте възможност.

— Майстор сте на комплиментите.

— Не, винаги казвам само онова, което мисля. Но всъщност има още нещо, което не съм ви казал, и то е: „Щастлива Коледа!“

— Благодаря ви. И аз ви желая всичко най-хубаво.

— Не съм ви донесъл подарък.

— Не е необходимо.

— Все пак на Коледа е прието добрите приятели да си разменят подаръци.

— Но не и…

— Моля ви, поне тази вечер забравете, че сте гувернантка. Някой ден ще ви подаря Джасинт, защото съм я нарекъл за вас. А, виждам, че Конън се готви да открие бала. Мога ли да ви поканя?

— Да, благодаря ви.

— Това е традиционният танц, нали знаете.

— Не знам стъпките.

— Много са лесни. Само ме следвайте — рече той и затананика мелодията. — Поне не сте ли гледала как се танцува?

— Да, на последния бал надничах през тайното прозорче в солариума.

— О, последния бал! Та ние танцувахме заедно тогава, но Конън ви отне от мен, спомняте ли си?

— Да, тогава всичко беше доста необичайно.

— Да, особено гувернантката, която ме изненада толкова приятно.

Музикантите засвириха и Конън поведе Селестин към центъра на балната зала. За най-голям мой ужас разбрах, че ние с Питър ще се присъединим към тях, за да изпълним първите стъпки на танца.

Опитах се да се отскубна, но Нанзълок ме държеше здраво за ръката.

Селестин доста се изненада, когато ме забеляза, ала Конън изглеждаше невъзмутим. Представих си какви мисли минават през ума на госпожица Нанзълок: не е лошо, че и гувернантката е поканена на коледния бал, но трябва ли пък да й се отрежда такова почетно място?

Все пак според мен тя бе твърде добродушна по нрав, за да покаже раздразнението си, и излязох права, защото Селестин ми се усмихна приветливо.

— Не биваше да идвам… — смутено промълвих аз. — Не знам и стъпките на танца. Наистина не разбирам…

— Следвайте ни — отсече Конън.

— Всичко ще бъде наред — успокои ме Питър.

Всички гости подеха танца след нас.

— Вие наистина танцувате великолепно — с усмивка ми рече Конън, щом ръцете ни се докоснаха.

— Скоро ще станете истинска корнуолка — добави Селестин.

— Защо не? — попита Питър. — Не сме ли солта на земята?

— Не смятам, че г-ца Лий споделя мнението ти — отвърна му Конън.

— Защо, според мен местните обичаи са твърде интересни — намесих се аз.

— Местните жители също — иронично подметна Питър. Продължихме да танцуваме и когато музиката спря, бях усвоила всички стъпки.

Докато музикантите свиреха последните тактове, чух как някой пита:

— Коя е възхитителната млада дама, която партнира на Питър Нанзълок?

Очаквах някой да му отговори, че това е гувернантката, но до ушите ми достигна нещо съвсем различно:

— Не я познавам, но тя наистина е необикновено красива.

Бях на върха на щастието си. Осъзнавах, че трябва да вкуся красотата на всеки миг през тази великолепна нощ, защото може би никога повече нямаше да имам такъв невероятен успех.

Изискани кавалери непрекъснато ме канеха на танц; дори и като им кажех, че съм гувернантката, те продължаваха да се отнасят към мен с възхищението, полагащо се на една красива жена. Как отведнъж се бях променила до неузнаваемост? Защо не изглеждах така на вечеринките, устройвани от леля Аделаид?

Изведнъж осъзнах кое ме бе превърнало в красавица. Не само копринената рокля, кехлибареният гребен и диамантената брошка, но и любовта, защото бях влюбена до полуда.

Какво от това, че чувствата ми бяха безнадеждни и безответни? Като Пепеляшка исках да се наслаждавам на всеки миг, докато часовникът удари дванайсет.

Един от партньорите ми бе сър Томас Треслин, който се оказа изключително галантен джентълмен. Стори ми се, че му се зави свят от танца, и аз му предложих да поседнем за малко. Той ми благодари любезно и аз почувствах нарастваща симпатия към този стар човек. Всъщност тази нощ всички ми бяха симпатични.

— Вече съм доста стар за танци, г-це…

— Лий. Аз съм гувернантката, сър Томас.

— О, да. Та исках да ви кажа, г-це Лий, че бе много мило от ваша страна да си помислите за моето удобство, защото съм сигурен, че изгаряте от желание да танцувате.

— Аз също исках да поседна за момент.

— Виждам, че сте толкова добра, колкото и привлекателна.

Спомних си наставленията на Филида и безгрижна слушах комплиментите му, сякаш цял живот не бях чувала нещо друго. Сър Томас продължаваше да разговаря с мен, като че ли бяхме стари приятели.

— Жена ми много обича баловете. Тя е толкова жизнена.

— Да, и е голяма красавица.

Разбира се, бях забелязала лейди Треслин веднага щом влязох в балната зала. Носеше рокля от бледовиолетов шифон — явно много обичаше шифона, изобщо прозрачните и подчертаващи тялото материи — и купища диаманти. Веднага си помислих, че моят тоалет е безличен в сравнение с нейния. Линда Треслин бе ослепително красива както винаги.

Съпругът й тъжно кимна.

Докато разговаряхме, погледът ми се рееше из залата. Внезапно нещо ме накара да погледна нагоре към звездовидния отвор, който така умело бе прикрит от стенописите, че бе незабележим за непосветените.

Сигурна бях, че някой наблюдава бала през тайното прозорче. Сигурно Алвиън — тя винаги гледа оттам. Изведнъж изтръпнах, защото забелязах възпитаницата си сред танцьорите. Днес бе Коледа — голям празник — и тя бе получила разрешение да присъства на бала. Алвиън бе облечена в бяла муселинена рокля с широк син колан, а на корсажа й бе окачена моята сребърна брошка. Отново погледнах нагоре към тайното прозорче: оттам ме наблюдаваха нечии очи.

 

 

В девет часа в трапезарията и в салона за пунш бе сервирана вечеря. Всъщност бе подреден студен бюфет и гостите се обслужваха сами, тъй като на Коледа по традиция слугите празнуваха в своята трапезария.

Наблюдавах как тези хора, които бяха свикнали да им прислужват, се суетят с чинии и чаши напред-назад и се заливат в смях. Пред очите ми бяха подредени шедьоврите на г-жа Полгри: студено печено, птици и риби, печива и сладкиши. В центъра на масата бяха поставени огромни купи с горещ пунш и греяно вино, имаше и бутилки с медовина, уиски и джин.

Питър Нанзълок любезно ме въведе в салона за пунш и ме настани на масата, където се бяха разположили сър Томас Треслин и Селестин.

— Аз ще ви сервирам — предложи ми той.

— Нека да ви помогна.

— Няма нужда. Правете компания на Селест. — Сетне ми подшушна закачливо: — Тази вечер не сте гувернантка, а дама. Моля, не забравяйте това! Мой дълг е да ви кавалерствам.

Все пак настоях да го придружа до бюфета.

— Колко сте горда! — прошепна той и нежно докосна ръката му. — Единственият порок на ангелите!

— Наречете го честолюбие, ако желаете.

— Да, и то не ви липсва. Няма значение. Всъщност какво ще си изберете? Корнуолската храна е доста непривична за вас, чужденците. Какъв пирог предпочитате? Бих ви препоръчал традиционния местен деликатес: пирог със свинско и овнешко, ябълки и лук.

— С удоволствие ще го опитам.

— Г-це Лий, Марта… някой казвал ли ви е, че очите ви са с цвета на кехлибар?

— Да.

— А някой казвал ли ви е, че сте красива?

— Не.

— Значи този пропуск трябва незабавно да бъде запълнен.

Аз се усмихнах и точно в този момент в салона влязоха лейди Треслин и Конън. Дамата се настани до Селестин, а Конън се приближи до бюфета.

— Посвещавам г-ца Лий в достойнствата на корнуолската кухня. Кон, тя не знае какво е „хубава жена“, а самата тя е такава красавица, не е ли странно?

Конън се усмихна и ме погледна право в очите.

— Ние наричаме „хубава жена“ сарделите, полети с лимонов сос — рече той и постави няколко риби върху две плата. — Названието е от испански произход и ние винаги се шегуваме, като казваме, че „хубавата жена“ е подходяща храна за всеки испански благородник.

— Това е реликва от времената, когато испански моряци извършвали набези по нашето крайбрежие и нападали хубавите ни девойки.

Алвиън влезе в салона и се приближи до мен. Видя ми се уморена.

— Време е да си лягаш — рекох й аз.

— Гладна съм.

— След вечеря се качваме горе.

Тя кимна и започна да трупа различни деликатеси в чинията си.

Вечерях заедно с Алвиън, Питър, Селестин, сър Томас, Конън и лейди Треслин. Не можех да повярвам, че се намирам сред толкова изискано общество. Брошката на Алис блестеше на гърдите ми и аз отново се замислих за тази жена, която не бях виждала никога. Преди две години тя е заемала моето място, а Алвиън е била твърде малка, за да присъства на бала. Иначе всичко си е било, както и днес.

Спомних си за лицето, което видях да наднича през тайното прозорче, и за думите на Алвиън в нощта на предишния бал: колко много обичала да танцува майка й и как, ако можела да се върне, щяла непременно да дойде на бала. Детето вярваше, че ще види Алис сред танцьорите… Ами ако тя наистина ни наблюдаваше и днес? Чие лице видях зад тайното прозорче?

Това можеше да бъде само Джили и никой друг! Как изобщо можах да си помисля за Алис? Та тя беше мъртва!

Отново насочих вниманието си към разговора на сътрапезниците си.

— Ще ти сипя още уиски, Том — предложи Конън, стана и тръгна към бюфета. Лейди Треслин бързо стана и го последва. Погледът ми бе прикован върху тях. Те бяха прекрасна двойка — най-красивата жена на бала и най-изисканият мъж.

— Чакай да ти помогна, Конън — рече тя и двамата се засмяха.

— Внимавай, разляхме питието!

Отчаяно се взирах в гърбовете им; бях готова да избухна в сълзи, защото виждах колко напразни са надеждите ми.

Линда Треслин хвана под ръка Конън и двамата се върнаха на масата. Този интимен жест дълбоко рани душата ми. Май бях пила прекалено много от сладката медовина.

Време е да се оттегляш, Марта, казах си аз.

Конън протегна чашата с уиски на сър Томас, който я изпи на един дъх. Погледнах към Алвиън и забелязах, че под очите й са се образували тъмни сенки.

— Време е за сън, Алвиън. Изглеждаш уморена.

— Горкото дете! — внезапно възкликна Селестин. — Толкова е късно вече…

— Ще сложа Алвиън да спи — заявих аз и станах. — Хайде да вървим!

— Детето бе полузаспало и едвам се държеше на краката си.

— Пожелавам лека нощ на всички — рекох аз.

— Ще се видим по-късно — каза Питър и се изправи да ни изпрати.

Не му отвърнах. Опитвах се да не гледам към Конън, който и без друго не ми обръщаше никакво внимание, защото разговаряше оживено с лейди Треслин. Когато беше с нея, аз не съществувах за него.

— Au revoir — казах на Питър и останалите разсеяно повториха думите ми. Хванах Алвиън за ръка и с наведена глава прекосих салона.

Часовникът удари дванайсет и Пепеляшка трябваше да напусне празненството.

Настъпи краят на кратката ми слава. Лейди Треслин ме накара да почувствам колко наивни са били мечтите ми.

 

 

Алвиън заспа веднага. Мъчех се да не мисля за Конън и лейди Треслин, когато влязох в стаята си и запалих свещите на тоалетната си масичка. Нямаше съмнение, че изглеждах много привлекателна. Всички изглеждат добре на светлината на свещи.

Диамантите проблеснаха и аз веднага си спомних лицето зад тайното прозорче.

Сигурно бях пила прекалено много, защото се осмелих да изляза на стълбите и да се спусна на долната площадка. Откъм слугинския бал долитаха пиянски викове. Вратата на стаята на Джили бе отворена и аз влязох вътре. На лунната светлина успях да различа силуета на детето, което седеше будно в леглото си.

— Джили…

— Госпожо! — радостно възкликна тя. — Знаех си, че ще дойдете тази нощ.

— Джили, ти знаеш коя съм аз. — Какво ме накара да изтърся подобна глупост?

Тя кимна.

— Ще запаля свещта.

Очите й се взряха учудено в мен, сетне погледнаха надолу към брошката. Седнах на края на леглото й. Знаех за кого ме бе сметнала в първия миг. Въпреки това Джили ми се стори радостна, значи ми имаше доверие.

— Тази брошка е принадлежала на г-жа Тремелин — промълвих аз и докоснах бижуто.

Детето кимна и се усмихна.

— Когато влязох, ти проговори, Джили. Защо не ми кажеш още нещо?

Тя само се усмихваше.

— Джили, ти беше ли в солариума тази вечер? Наблюдаваше ли танцьорите?

Детето кимна.

— Кажи „да“, Джили.

— Да.

— Сама ли беше? Не се ли страхуваше?

Джили поклати глава.

— Искаш да кажеш „не“, нали Джили? Произнеси го!

— Не.

— Защо не те беше страх?

Тя отвори уста и се усмихна, сетне бавно изрече:

— Не… страх, защото…

— Защо? — нетърпеливо попитах аз.

— Защото — повтори тя.

— Джили, сама ли беше в солариума?

Не можах да изкопча от нея нищо повече.

Целунах я и тя отвърна на целувката ми. Вече знаех, че е привързана към мен. Тя ме бъркаше с друг човек и аз знаех с кого.

 

 

Прибрах се в стаята си, но не исках още да се събличам. Докато бях с роклята си, все още се надявах на невъзможното.

Цял час стоях на прозореца. Нощта бе топла и приятна, а коприненият шал пазеше раменете ми.

Гостите започнаха да се разотиват. Чуваха се весели възгласи и размяна на благопожелания.

По едно време ясно долових гласа на лейди Треслин.

Той бе нисък и плътен, ала тя говореше толкова развълнувано, че успях да различа всеки звук. Знаех на кого каза тези думи:

— Още малко, скъпи. Няма да чакаме дълго.

 

 

На другата сутрин с топлата вода в стаята влязоха Кити и Дейзи. Още дремех и кресливите им гласове ми се сториха като писъци на чайки.

— Добрутро, госпойце.

Щом бяха двете, значи ми носеха някакви новини.

— Госпойце… — момичетата заговориха в един глас, надпреварвайки се коя по-напред да ми съобщи главозамайващата вест, — нощеска… таз заран…

Кити избута сестра си назад и изплю камъчето:

— На сър Томас Треслин му прилошало на път за вкъщи. Като стигнали Треслин Хол, той вече бил ритнал камбаната.

Рязко се изправих, а погледът ми скачаше ту към едното възбудено лице, ту към другото.

Един от гостите… мъртъв! Бях изумена. В тази смърт имаше нещо зловещо. Много добре разбирах какво означава трагичната вест и за Маунт Мелин.