Виктория Холт
Владетелката на замъка (3)

3

На сутринта виденията ми от изминалата нощ изглеждаха глупави. Питах се защо толкова много хора, включително и аз самата, искаха да превърнат в мистерия това, което се беше случило в тази къща. Историята беше съвсем обикновена.

Знам защо става така, казвах си аз. Когато хората си мислят за древна къща като тази, те започват да вярват, че само ако можеше да говори, сградата би могла да им разкаже фантастични истории. Мислят си за поколенията, които са живели и страдали между тези стени, и започват да си въобразяват разни неща. И когато господарката на дома е загинала при трагични обстоятелства, те си представят как нейният призрак все още броди наоколо и макар и мъртва, тя все още присъства в къщата. Е, аз все пак съм разумна жена. Алис е била убита при железопътната катастрофа и това е било нейният край.

Разсмях се на глупостта си, че съм си позволила въобще подобни мисли да ми минат през главата. Нали Дейзи или Кити ми бяха обяснили, че шепнещите гласове, които бях чула през първата нощ, всъщност се дължат на шума от разбиването на вълните в заливчето под къщата?

От този момент нататък подобни фантастични истории не ме занимаваха повече.

Стаята ми беше изпълнена със слънчева светлина и се чувствах по-различно от всяка друга сутрин досега. Бях весела и знаех защо. Беше заради онзи мъж, Конън Тремелин. Не че го харесвах — точно обратното, но той като че ли ми беше изпратил предизвикателство. Щях да успея с работата си. Щях да направя от Алвиън не само примерна ученичка, но и очарователно, искрено, незлонамерено малко момиче.

Чувствах се толкова доволна, че почнах тихичко да си тананикам: „Ела в градината, Мод…“ Това беше песничката, която баща ми обичаше да свири, докато Филида пееше. Освен всички други качества сестра ми имаше очарователен глас. След това преминах към „Сладка и дребничка“ и за момент забравих за къщата, в която се намирах, и виждах баща си зад пианото, със смъкнати на носа очила и крака в пантофи, които играят върху педалите.

Почти се стреснах, когато разбрах, че несъзнателно съм започнала да тананикам песничката, която бях чула Джили да пее в гората: „Алис, къде си ти?…“

О, не! Не тази, прекъснах сама себе си.

Чух шум от конски копита и отидох до прозореца. Не се виждаше никой. Поляните изглеждаха свежи и прекрасни с ранната утринна роса. Каква красива гледка, помислих си. Палмите й придаваха тропически вид, а утрото беше от онези, които обещават великолепен ден.

— Сигурно един от последните за това лято — казах на глас, отворих широко прозореца и се надвесих от него, като дебелите ми плитки с цвят на мед, със сини панделки на края, които бях вързала, преди да си легна, увиснаха надолу.

Затананиках пак „Сладка и мъничка“, когато Конън Тремелин се показа от обора. Видя ме, преди да успея да се скрия, и почувствах как почервенявам като рак от смущение, че ме е видял с пусната коса и по нощница.

— Добро утро, госпожице Лий — извика той оживено.

В този момент си казах, че съм чула неговия кон. Дали беше яздил рано сутринта или през цялата нощ? Представях си как е посетил някоя от дамите за забавление в околността, ако въобще ги имаше тук. Такова беше мнението ми за него. Бях сърдита, че изобщо не се смущава, докато аз се бях изчервила — поне така изглеждаше всяка моя видима част.

— Добро утро — отвърнах аз и гласът ми прозвуча хладно.

Той се приближаваше бързо през поляната и се надяваше — бях сигурна в това, да ме смути още повече, като ме види отблизо в спалното ми облекло.

— Прекрасна сутрин! — провикна се той.

— Изключителна — отговорих. Дръпнах се навътре и го чух да казва:

— Здравей, Алвиън! Значи и ти си станала.

Вече бях доста навътре от прозореца, когато чух момичето да отвръща:

— Здравей, папа!

Гласът й беше мек и нежен, с онази нотка на копнеж, която бях открила у нея предишния ден, когато говореше за баща си. Знаех, че е възхитена от това, че го е видяла, че е била будна в стаята си, когато е чула гласа му, че се е втурнала към прозореца и че би била безкрайно щастлива, ако той спре и поговори с нея.

Но той не го направи, а влезе в къщата. Застанала пред огледалото, аз се огледах в него. Доста неприлично, помислих си. И лишено от достойнство. В розова нощница, закопчана догоре, с неприбрана коса и с лице, което дори и сега имаше цвета на бархета!

Сложих си халата и съвсем спонтанно пресякох учебната стая, за да отида при Алвиън. Отворих вратата и влязох. Тя беше прекрачила един стол и си говореше:

— Няма нищо страшно, наистина. Трябва само да се държиш здраво и да не се страхуваш… и няма да паднеш.

Беше толкова съсредоточена в заниманието си, че не беше чула вратата. Постоях няколко секунди, загледана в нея, докато тя беше с гръб към вратата на учебната стая.

Научих много в този момент. Този неин баща беше добър ездач и искаше и дъщеря му да язди добре, но Алвиън, която отчаяно искаше да спечели неговото одобрение, се страхуваше от конете.

Тръгнах към нея, като първата ми мисъл беше да говоря с нея, да й кажа, че ще я науча да язди. Поне това можех да правя наистина добре, защото винаги сме имали коне и от петгодишната си възраст участвахме с Филида в местните конни състезания.

Поколебах се обаче, защото бях започнала да разбирам Алвиън. Тя беше нещастно дете. Трагедията й се беше отразила по няколко начина. Беше загубила майка си и това беше най-голямото нещастие, което едно дете може да преживее. Обожаваше баща си, докато той явно я пренебрегваше, и това правеше нещастието още по-голямо.

Тихо затворих вратата и се върнах в стаята си. Видях слънчевата светлина върху килима и радостта ми се върна. Щях да успея. Щях да се преборя с Тремелин, щом иска така. Щях да го накарам да се почувства щастлив с дъщеря си. Щях да го принудя да й отделя вниманието, на което тя имаше право и което само звяр би й отказал.

Тази сутрин уроците бяха цяло изпитание. Алвиън закъсня, защото беше закусвала с баща си, както беше обичаят в семейството. Представих си ги на голямата маса в стаята, която бях открила, че се използва като столова, когато нямат гости. Наричаха я малката трапезария, но тя беше малка само според стандартите на Маунт Мелин.

Представях си как той чете вестника или преглежда пощата си, а Алвиън седи на другия край на масата и се надява да й каже поне една дума, но разбира се, той не го прави.

Трябваше да изпратя да я доведат за уроците й, а тя ненавиждаше това. Опитах се да ги направя по-интересни и изглежда успях, защото въпреки неприязънта си към мене, не можа да скрие интереса си към историята и географията.

Алвиън обядва с баща си, докато аз се нахраних сама в учебната стая, след което реших да говоря с Конън Тремелин.

Докато се чудех къде да го намеря, видях, че излезе от къщата и отиде в обора. Веднага го последвах и когато влязох, го чух да нарежда на Били Трихей да оседлае Роял Ръсет.

Изненада се, когато ме видя, след това се усмихна и бях сигурна, че си спомня последния път, когато ме беше видял неглиже.

— О, ето я и госпожица Лий! — каза той.

— Надявах се да разменя две-три думи с вас — казах аз с официален тон. — Но може би сега не е удобно.

— Зависи от това колко думи искате да разменим. — Извади часовника си и го погледна. — Давам ви пет минути, госпожице Лий.

Усещах присъствието на Били Трихей и ако Конън Тремелин се подиграеше с мене, предпочитах никой от прислугата да не разбере.

— Хайде да се разходим по поляната — каза той. — След пет минути ще си готов, нали Били?

— Да, господарю.

Тръгна към поляната и аз го последвах.

— Когато бях малка — започнах, — не слизах от коня. Струва ми се, че и Алвиън иска да язди. Моля ви да ми разрешите да я науча.

— Имате разрешението ми да се опитате, госпожице Лий.

— Като че ли се съмнявате, че ще успея?

— Страхувам се, че да.

— Не разбирам защо трябва да се съмнявате в моите преподавателски възможности, след като не познавате уменията ми.

— О, госпожице Лий — каза той почти подигравателно, — вие ме разбирате погрешно. Не се съмнявам във вашите преподавателски способности, а във възможностите на Алвиън.

— Искате да кажете, че някой друг се е опитвал да я научи, така ли?

— Аз не успях.

— Но сигурно…

Той вдигна ръка.

— Странно е, че едно дете може да се страхува толкова много. Повечето деца се научават много лесно.

Гласът му звучеше насечено, а изразът на лицето му беше суров. Исках да изкрещя: „Що за баща сте вие!“ Представях си какви са били уроците, липсата на разбиране, очакването детето да направи чудеса. Нищо чудно, че момиченцето беше уплашено.

— Има и хора, които никога не могат да се научат да яздят — продължи той.

Избухнах, въпреки че се опитах да се овладея:

— Има хора, които не могат да преподават.

Той се спря и се втренчи учудено в мене. Разбрах, че никой в тази къща не си беше позволявал да говори с него по този начин.

Ето, това е то, помислих си. Сега ще ми каже, че моите услуги не са необходими повече и в края на месеца мога да опаковам багажа си и да си отида.

Виждах как се мъчи да овладее гнева си. Продължаваше да ме гледа, но не можех да прочета израза в тези светли очи. Мисля, че беше презрителен. След това погледна към обора.

— Ще трябва да ме извините, госпожице Лий — каза той и ме остави.

 

 

Върнах се направо при Алвиън. Намерих я в учебната стая. В очите й имаше упорито предизвикателство и си помислих, че ме е видяла да разговарям с баща й.

Минах направо на въпроса:

— Алвиън, баща ти ми разреши да те уча да яздиш. Ти би ли искала?

Видях как мускулите на лицето й се стегнаха и сърцето ми се сви. Възможно ли е човек да научи да язди дете, което е толкова уплашено?

Продължих веднага, преди да е имала време да ми отговори:

— Когато бяхме на твоята възраст, ние със сестра ми страшно обичахме да яздим. Тя е две години по-малка от мене и умирахме и двете да се състезаваме заедно в местните състезания. Най-вълнуващите дни от живота ни бяха, когато се състезавахме в нашето село.

— И тука има състезания — отвърна Алвиън.

— Много е забавно. А и когато си усвоил добре уменията, чувстваш се удобно на седлото.

Тя замълча за момент, след това каза:

— Аз не мога. Не харесвам конете.

— Не харесваш конете? — Звучах шокирано. — Защо? Те са най-кротките същества на света.

— Не са. Яздих Грей Меър, а тя тичаше много бързо и не искаше да спре. Ако Тапърти не беше хванал юздите й, тя щеше да ме убие.

— Грей Меър не е за тебе. Ти трябва да започнеш на пони.

— След това яздих Батъркъп. И тя беше лоша, но по различен начин. Когато я карах да върви, не искаше. Пасеше храстите край пътя, аз дърпах ли, дърпах юздите, а тя не щеше да върви. Когато Били Трихей й каза: „Хайде, Батъркъп“, тя веднага тръгна, като че ли аз бях виновна преди това.

Разсмях се, а тя ме погледна с омраза. Побързах да я уверя, че това е начинът, по който се държат конете, докато те разберат. След като веднъж те разберат, те започват да те обичат така, като че ли си най-скъпият им приятел.

Тогава видях тъжния поглед в очите й и се зарадвах, защото разбрах, че причината за нейната агресивност е в страшната й самота и желанието й да бъде обичана.

— Хайде, Алвиън — казах й аз, — да излезем. Нека да видим какво можем да направим заедно.

Тя поклати глава и ме погледна подозрително. Знаех, че се чуди дали не искам да я накажа за нейната неучтивост към мене, като я накарам да изглежда глупава. Искаше ми се да я прегърна, но знаех, че не това е начинът да достигна до нея.

— Има едно нещо обаче, което трябва да научиш, преди да започнеш да яздиш — казах аз, като че ли не бях разбрала нейния поглед. — Трябва да заобичаш своя кон. Тогава няма да те е страх от него. А веднага щом престанеш да се страхуваш от него, конят ти ще започне да те обича. Ще знае, че ти си неговата господарка, а той иска да си има господар. Но господарят трябва да бъде нежен и да го обича.

Сега тя беше насочила вниманието си към мене.

— Когато конят тича непрекъснато, както е направила Грей Меър, това означава, че е уплашен. Грей Меър е била толкова уплашена, колкото си била и ти, а нейният начин да го покаже е като бяга. Никога не трябва да показваш, че си уплашена. Само й прошепваш: „Всичко е наред, Грей Меър, аз съм тук“. А пък Батъркъп е една пакостлива стара кранта. Мързелива е и знае, че не можеш да се справиш с нея, и затова не прави онова, което й казваш. Но след като един път й покажеш кой е господарят, тя ще те слуша. Нали си видяла колко е послушна, когато Били Трихей я повика?

— Не знаех, че Грей Меър е била уплашена от мене — каза тя.

— Баща ти иска да яздиш.

Не трябваше да й казвам това, защото си спомни за предишните страхове и предишните унижения. Видях как упоритият страх се върна в очите й и отново почувствах омраза към арогантния мъж, който така пренебрегваше чувствата на едно дете.

— Няма ли да бъде забавно да го изненадаме? Искам да кажа… Да предположим, че се научиш да скачаш и да препускаш в галоп, а той не знае за това, докато не те види с очите си.

Заболя ме, като видях радостта на лицето й, и се чудех как един мъж може да бъде толкова коравосърдечен, че да откаже любовта, която търси от него едно дете.

— Алвиън, нека да опитаме.

— Да, нека да опитаме. Ще отида да се преоблека.

В този момент възкликнах разочаровано, защото си спомних, че нямам костюм за езда. Докато живеех при леля Аделаид, почти нямах нужда от такъв костюм. Тя не яздеше и поради това никога не беше канена в провинцията на лов. Затова и нямах възможност да яздя. Ако все пак се бях опитала да направя това в Ротън Paу, щях да надхвърля средствата си. Когато за последен път разгледах костюма си, видях, че го бяха изяли молците. Почувствах се предадена. Мислех си, че никога вече няма да ми трябва.

Алвиън ме гледаше и й казах:

— Нямам костюм за езда.

Лицето й се натъжи, но веднага след това светна.

— Елате с мене — каза ми тя. Около нея витаеше конспираторски дух, а аз се радвах на новите ни отношения, които чувствах, че водят към приятелство помежду ни.

Минахме по галерията, докато стигнахме в онази част на къщата, за която госпожа Полгри ми беше казала, че не е за мене. Алвиън се спря пред една врата и имах усещането, че се насилва, за да влезе вътре. Най-накрая отвори вратата и ме пусна да вляза преди нея. Не можех да потисна чувството, че тя искаше аз да вляза първа.

Беше малка стая. В нея имаше голямо огледало, висок скрин, нисък шкаф с чекмеджета и дъбова ракла. Като повечето помещения в тази къща имаше две врати. Изглежда, че всички стаи в галерията бяха свързани помежду си. Вратата в другия край беше открехната и когато

Алвиън отиде до нея и надникна в съседното помещение, аз я последвах.

Вътре имаше спалня — просторна, красиво обзаведена стая, със син килим на пода и сини кадифени завеси на прозорците. Леглото беше с табли и макар да знаех, че е голямо, размерите му изглеждаха малки поради големината на стаята.

Авиън изглеждаше разстроена от моя интерес към стаята. Отиде до вратата, свързваща двете помещения, и я затвори.

— Тук има много дрехи — каза тя. — В шкафовете и в скриновете. Трябва да има и костюми за езда. Все ще има нещо, което да ви стане.

Беше вдигнала капака на една ракла и за мене беше ново изживяване да я видя така развълнувана. Бях толкова възхитена, че съм успяла да открия път към нейната обич, че чак се самозабравих.

В раклата имаше рокли, фусти, шапки и ботуши.

— Има много дрехи на тавана — каза бързо Алвиън. — В големи сандъци. Били са на баба и прабаба. Когато са идвали гости, всички се преобличали в тези дрехи и представяли живи картини…

Вдигнах дамска черна касторена шапка — явно предназначена за езда. Сложих я на главата си и Алвиън се разсмя, след като първо гласът й леко трепна. Този смях ме развълнува повече от всичко останало, откакто бях стъпила в този дом. Беше смях на дете, което не е свикнало да го прави и се смее, като че ли се чувства виновна за това. Реших да я карам да се смее често, и то без всякакво чувство за вина.

Изведнъж тя си спомни къде се намира и се овладя.

— Толкова сте смешна с нея, госпожице — каза ми тя.

Станах и отидох до дългото огледало. Положително изглеждах различна. Очите ми светеха, а косата ми изглеждаше медена при контраста с черното. Реших, че изглеждам малко по-привлекателна от обичайното и че Алвиън има точно това предвид като каза „смешна“.

— Въобще не приличате на гувернантка — обясни тя. Издърпа една рокля и видях, че е костюм за езда, ушит от черен вълнен плат и украсен с плетен ширите пискюлчета. Имаше синя яка и маншети и кройката й беше елегантна.

Премерих я, като я приближих към себе си.

— Мисля, че ще ми стане — заявих.

— Пробвайте я — каза Алвиън и добави — Не, не тук. Вземете я във вашата стая и там я облечете.

Внезапно тя беше обхваната от желание да излезе бързо от стаята. Взе шапката и изтича към вратата. Реших, че гори от нетърпение да започнем урока, а и не ни оставаше много време, ако искахме да си пием чая в четири часа.

Взех роклята, поех шапката от ръцете й и се върнах в стаята си. Тя забърза към нейната, а аз веднага облякох костюма.

Не ми ставаше съвсем, но не бях свикнала да нося скъпи дрехи и бях готова да забравя, че е малко тясна в талията и че ръкавите са ми късички, защото от огледалото ме гледаше друга жена, а когато сложих и шапката, бях възхитена от себе си.

Изтичах до стаята на Алвиън. Тя беше облякла костюма си за езда и когато ме видя, очите й светнаха и като че ли ме изгледа с повече интерес от когато и да било преди това.

Отидохме в обора и казах на Били Трихей да оседлае Батъркъп за Алвиън и друг кон за мене, тъй като ще имаме урок по езда.

Той ме погледна учудено, но аз му казах, че имаме малко време и сме нетърпеливи да започнем.

Когато бяхме готови, поведох Батъркъп на дълъг повод с Алвиън на седлото към заграденото място.

Останахме там около час и когато си тръгнахме, знаех, че двете с Алвиън сме навлезли в нови отношения. Тя не ме беше приела напълно, щеше да бъде твърде много да очаквам това, но си мисля, че от този следобед нататък тя поне не ме смяташе за свой враг.

Съсредоточих се върху задачата да й създам самочувствие. Накарах я да свикне да седи върху коня и да му говори. Накарах я да се наведе назад, да опре целия си гръб върху гръбнака на Батъркъп и да погледне небето. След това я накарах да затвори очи. Показах й как да се качва и да слиза от коня. Батъркъп само се движеше в кръг по поляната и вярвам, че в края на този час бях направила много за разсейването на страха у Алвиън, а бях убедена, че точно това трябваше да бъде първият й урок.

Учудена бях, а мисля, че и Алвиън също, че беше станало три и половина.

— Трябва веднага да се приберем — казах аз, — ако искаме да се преоблечем навреме за чая.

Щом излязохме от ограденото място, някой стана от тревата и се изненадах, когато видях Питър Нанзълок.

Той започна да ръкопляска, когато се приближихме към него.

— Завърши първият урок — извика той, — и то чудесен урок. Не знаех — продължи той, като се обърна към мене, — че ездаческото майсторство също влиза във вашите умения.

— Чичо Питър, ти гледа ли ни? — попита настойчиво Алвиън.

— През последния половин час. Възхищението ми и към двете ви няма граници.

— Наистина ли се възхищаваш от нас? — Алвиън се усмихна бавно.

— Колкото и да се изкушавам да направя комплимент на две прекрасни дами — каза той, като постави ръка на сърцето си и се поклони елегантно, — никога не лъжа.

— До този момент — вметнах аз язвително. Лицето на Алвиън се натъжи и аз добавих: — Няма нищо възхитително в това да се научиш да яздиш. Хиляди хора го правят всеки ден.

— Но това изкуство никога не е било преподавано така изящно и изучавано така търпеливо.

— Алвиън, твоят чичо е шегобиец — вмъкнах аз.

— Да, знам — каза почти тъжно Алвиън.

— А е и време да се прибираме за чая — добавих.

— Чудя се дали ще получа покана за чай в учебната стая.

— Идвате да се видите с господин Тремелин, нали?

— Идвам, за да пия чай с две дами.

Алвиън внезапно се разсмя. Виждах, че не е безразлична към това, което сигурно беше чарът на този мъж.

— Господин Тремелин напусна Маунт Мелин рано тази сутрин — казах аз. — Нямам представа кога ще се върне.

— И докато котката я няма… — промърмори той, а погледът му се плъзна по костюма ми по начин, който бих могла да определя само като безочлив.

— Хайде, Алвиън — казах хладно, — трябва да тръгнем незабавно, за да не закъснеем за чая.

Оставих кобилата да върви в тръс, като я държах на дългия повод, и тръгнахме към къщата.

Питър Нанзълок вървеше зад нас и когато стигнахме до конюшнята, видях, че влезе в къщата.

Слязохме от конете, предадохме ги на две конярчета и забързахме към стаите си.

Съблякох костюма и си сложих пак обичайната рокля. Когато се погледнах, си помислих колко сиромашки изглеждам в сивата си памучна дреха. Направих нетърпелив жест, за да се отърва от собствената си глупост, и взех роклята, за да я закача в гардероба, като си мислех да използвам първата създала се възможност, за да попитам госпожа Полгри дали мога да я обличам. Страхувах се, че бях действала импулсивно този следобед, но бях като ужилена и действах бързо поради отношението на Конън Тремелин.

Когато вдигнах костюма, видях, че от вътрешната страна на колана има етикетче с името на собственицата.

Стреснах се по начина, по който всичко, свързано с това, щеше да ме стряска за известно време. Върху черната коприна беше избродирано със спретнати малки букви „Алис Тремелин“.

Тогава разбрах. Онази стая беше мястото, където тя се е обличала, и спалнята, която бях зърнала, беше нейната. Учудих се, че Алвиън ме беше завела там и ми беше дала дрехите на майка си.

Чувствах как сърцето ми се качва чак в гърлото. Казвах си, че това е просто абсурдно. Къде иначе щяхме да намерим съвременен костюм за езда? Не и в онези сандъци на тавана, за които ми беше разказала. Дрехите от тях се използваха за маскарад.

Бях смешна. Защо да не нося костюма за езда на Алис? Тя не се нуждаеше вече от него. А и не бях ли свикнала да износвам дрехи, които другите са изоставили?

Смело вдигнах дрехата и я закачих в гардероба си.

Почувствах необходимост да отида до прозореца. Погледнах редицата прозорци, като се опитах да открия онзи, който е на спалнята на Алис. Мисля, че успях.

Неволно потреперих. След това поклатих глава. Казах си, че тя би била щастлива, че използвам костюма й за езда. Разбира се, че би се радвала. Нали се опитвах да помогна на дъщеря й.

Разбрах, че успокоявам сама себе си, което беше комично.

Какво беше станало със здравия ми разум? Каквото и да си казвах, не можех да скрия факта, че предпочитах роклята да бе принадлежала на някой друг, а не на Алис.

 

 

Щом се преоблякох, чух почукване на вратата. Почувствах облекчение, когато видях госпожа Полгри на прага.

— Заповядайте — поканих я аз. — Вие сте точно човекът, когото исках да видя.

Тя влезе в стаята ми и аз страшно я обичах в този момент. Излъчваше такава атмосфера на нормалност, която моментално щеше да прогони всички фантазии.

— Днес имахме урок по езда с госпожица Алвиън — казах бързо, защото исках въпросът с роклята да бъде уреден, преди да ми каже за какво ме търси. — И тъй като нямах костюм, тя ми намери един. Мисля, че е бил на майка й.

Отидох до гардероба и го извадих. Госпожа Полгри кимна с глава.

— Обличала съм го веднъж. Може би сбърках?

— Имате ли разрешение от господаря да учите госпожица Алвиън да язди?

— Да, разбира се.

— Тогава няма за какво да се безпокоите. Той няма да възрази, че носите дрехата. Не виждам причина да не я държите във вашата стая при положение, че ще я обличате само за уроците по езда.

— Благодаря ви. Вие ме успокоихте.

Госпожа Полгри кимна одобрително. Виждах, че е доволна, че се обърнах към нея за решаването на малкия ми проблем.

— Господин Питър Нанзълок е долу — каза тя.

— Да, ние го видяхме, като идваше.

— Господарят не е вкъщи. А господин Питър помоли да пиете чай с него — вие и госпожица Алвиън.

— О, но бихме ли могли… Искам да кажа редно ли е аз да пия чай с него?

— Да, разбира се, госпожице. Мисля, че господарят не би имал нищо против, още повече че господин Питър предложи това. По времето, когато беше тук, госпожица Джансън често помагаше, когато имахме гости. Спомням си даже един случай, когато я бяха поканили и на вечеря.

— О! — възкликнах, като се надявах да звучи достатъчно впечатлено.

— Виждате ли, госпожице, тъй като нямаме господарка, понякога нещата са доста трудни. И след като един джентълмен изрично е помолил за вашата компания, не виждам какво нередно би имало в това. Казах на господин Нанзълок, че чаят ще бъде сервиран в стаята за пунш и че съм сигурна, че ще бъдете готова да се присъедините към него с госпожица Алвиън. Имате ли някакви възражения?

— Не, не възразявам.

— Значи ще слезете? — усмихна се благо госпожа Полгри.

— Да, ще сляза.

Тя отплува така величествено, както и беше дошла, а аз установих, че се усмихвам с известно самодоволство. Денят ми беше чудесен!

 

 

Когато стигнах до стаята за пунш, Алвиън не беше там, но Питър Нанзълок се беше проснал върху един от тапицираните с гоблени стол.

Скочи на краката си, щом влязох.

— Превъзходно!

— Госпожа Полгри ми каза, че на мене се пада честта да пия чай с вас при отсъствието на господин Тремелин.

— Съвсем във ваш стил да ми напомните, че сте само гувернантка!

— Стори ми се, че е необходимо — отвърнах, — защото може и да сте забравили.

— Толкова очарователна домакиня сте! А и никога не съм ви виждал да изглеждате толкова малко като гувернантка, отколкото когато учихте Алвиън да язди.

— Това е заради костюма за езда. Но съм го взела назаем. И фазанът изглежда като паун, ако има неговата опашка.

— Уважаема госпожице фазан, не съм съгласен. Обноските правят човека, а не красивите пера. Но нека да ви попитам, преди да се е появила малката Алвиън. Какво мислите за това място? Ще Останете ли с нас?

— Въпросът по-скоро трябва да бъде дали мене ме харесват на това място и дали ще решат, че трябва да остана.

— А това до известна степен е непредсказуемо, нали? Какво мислите за стария Конън?

— Използвате неточно прилагателно, а и аз не съм тази, която може да дава мнение по въпроса.

Той се разсмя на глас:

— Скъпа гувернантке, просто ще ме уморите!

— Съжалявам, че мислите така.

— Макар че — продължи той — често пъти съм си мислил, че сигурно е много приятно да умреш от смях.

Тези закачки бяха прекъснати от появата на Алвиън.

— А, самата малка лейди! — извика Питър. — Скъпа Алвиън, колко сте любезни с госпожица Лий да ми позволите да пия чай с вас.

— Чудех се защо искаш това — отвърна Алвиън. — По-рано никога не си пил чай с мене… Освен когато госпожица Джансън беше тук.

— Шшт, не ме издавай — промърмори той.

Госпожа Полгри влезе заедно с Кити, която остави подноса на масата, докато госпожа Полгри запали спиртната лампа. Видях, че носи метална кутия с чай. Кити застла малката масичка и донесе сладкиши и сандвичи с краставички.

— Госпожице, имате ли нещо против сама да направите чая? — попита госпожа Полгри.

Отвърнах, че с удоволствие ще го направя, и госпожа Полгри кимна на Кити, която се беше втренчила в Питър Нанзълок с нямо обожание.

На Кити хич не й се излизаше от стаята и ми се стори безсърдечно да я отпратя. Мисля, че й госпожа Полгри беше очарована от този мъж. Може би защото той беше съвсем различен от господаря, казах си аз. Питър успяваше да те приласкае с поглед и бях забелязала, че е готов да сипе ласкателствата си върху всички същества от женски пол: Кити, госпожа Полгри и Алвиън, и то в не по-малка степен, отколкото върху мене.

Значи толкова и струват, казах си аз и се почувствах леко засегната, защото този човек имаше успокояващото качество да кара всяка жена в неговата компания да се чувства привлекателна.

Направих чая, а Алвиън му подаде хляб и масло.

— Какъв разкош! — възкликна той. — Чувствам се като султан, на когото прислужват две красиви дами.

— Пак лъжеш! — извика Алвиън. — Никоя от нас не е дама, защото аз не съм пораснала, а госпожицата е само гувернантка.

— Какво кощунство! — промърмори под носа си той, докато топлите му очи почти ме галеха. Почувствах се неудобно под погледа му.

— Мисля, че Алвиън много бързо ще стане добра ездачка — смених бързо темата на разговора, — нали?

Видях как жадно момиченцето очакваше неговия отговор:

— Ще стане шампионка на Корнуол, разбира се!

Тя не можа да скрие удоволствието си от тези думи.

— И — вдигна той пръст и й се закани с него — не забравяй на кого трябва да благодариш за това.

Погледът, който Алвиън ми хвърли, беше почти срамежлив и внезапно се почувствах щастлива и радостна, че съм тук. Бях забравила горчивината от несправедливостта на живота; бях спряла да завиждам на очарователната си сестра. В този момент исках да бъда само един човек — точно тази Марта Лий, която пиеше чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок и Алвиън Тремелин.

— Това трябва да остане тайна за известно време — каза Алвиън.

— Да, искаме да изненадаме баща й.

— Ще бъда като гроб.

— Защо хората казват „мълчалив като гроб“? — попита Алвиън.

— Защото — обади се Питър — мъртвите не говорят.

— Но понякога те имат духове — каза Алвиън и погледна през рамо.

— Това, което господин Нанзълок иска да каже — намесих се бързо, — е, че ще запази нашата малка тайна. Алвиън, мисля, че господин Нанзълок би искал още малко от сандвичите с краставичка.

Тя скочи от мястото си, за да му ги предложи. Много беше приятно, когато беше така послушна и приятелски настроена.

— Все още не сте идвали в Маунт Уидън, мис Лий — каза той.

— Не ми е дошло на ум.

— Това май не е съвсем по съседски, О, знам какво ще кажете — че не сте дошла тук да правите визити, а да бъдете гувернантка.

— Точно така е — отвърнах рязко.

— Къщата ни нито е толкова древна, нито толкова голяма, колкото тази. Тя няма история, но е приятно място и съм сигурен, че сестра ми ще бъде възхитена, ако вие и Алвиън ни посетите някой ден. Защо да не дойдете на чай у нас?

— Не съм сигурна… — започнах, когато той ме прекъсна:

— Дали влиза в задълженията ви? Ще ви кажа как ще го направим. Вие ще доведете Алвиън да пие чай в Маунт Уидън. Сигурен съм, че в задълженията и на най-съвестната гувернантка би влизало да заведе момиченцето, за което се грижи, на гости и след това да го върне вкъщи.

— Кога да дойдем? — попита Алвиън.

— Поканата важи по всяко време.

Усмихнах се. Знаех какво означава това. Той просто си приказваше и нямаше никакво намерение да ме кани на чай. Представих си го как идва в къщата и се опитва да флиртува с госпожица Джансън, която, според това което казват всички, е била привлекателна млада дама. Познавам този вид мъже, казвах си аз.

Внезапно вратата се отвори и със смущение, което се надявах, че съм успяла да скрия, видях Конън Тремелин да влиза в стаята.

Почувствах се като че Ли ме е хванал да играя ролята на господарка на дома в негово отсъствие.

Станах права, а той ми се усмихна набързо.

— Госпожице Лий — попита той, — ще се намери ли чаша чай и за мене?

— Алвиън, моля те, позвъни да донесат чаша.

Тя веднага скочи от мястото си, за да направи това, което я бях помолила, и видях, че се беше променила. Беше възбудена и гореше от желание да направи всичко, което трябва, за да остане баща й доволен. Затова и движенията й станаха тромави и като ставаше от мястото си, бутна чашата си с чай. Изчерви се като божур от смущение.

— Нищо — казах й, — позвъни. Кити ще почисти, като дойде.

Усещах, че Конън Тремелин ме наблюдава развеселено. Ако знаех, че ще се върне, нямаше да сляза да пия чай в стаята за пунш с Питър Нанзълок, защото, бях сигурна в това, моят работодател определено смяташе, че моето място не е там.

— Беше много любезно от страна на госпожица Лий — обясни Питър — да изпълни ролята на домакиня. Аз я помолих за това и тя беше така добра да се съгласи.

— Разбира се, че е било любезно от нейна страна — каза Конън Тремелин.

Кити влезе и аз й посочих разлетия чай и счупената чаша върху килима.

— И моля те, донеси още една чаша за господин Тремелин — добавих аз.

Кити се подхилваше, когато излезе от стаята. Очевидно ситуацията я забавляваше. Що се отнасяше до мене, нещата бяха зле. Не бях от типа жени, които можеха да превърнат пиенето на чай в очарователна игра, а и с появяването на господаря на дома изведнъж се почувствах толкова несръчна, колкото и Алвиън. Трябваше да внимавам да не се случи още някоя неприятност.

— Много работа ли имаше днес, Конън? — попита Питър Нанзълок.

Тогава Конън Тремелин започна да разказва за някакъв заплетен проблем с имотите му, което според мене беше, за да ми напомни, че задълженията ми бяха само да подавам чашите с чай и нищо повече. Не биваше въобще да си въобразявам, че наистина бях домакинята в този случай. Просто бях прислужница от по-висока категория, нищо повече.

Бях разгневена, че дойде и разби малкия ми триумф. Чудех се как ли щеше реагира, когато му представех добрата ездачка, в която щях да превърна Алвиън. Сигурно би казал нещо незначително и би ни показал такова безразличие, че бихме почувствали как всичките ни усилия са били напразни.

О, бедно дете, помислих си аз, мъчиш се да спечелиш обичта на човек, който не познава това чувство. Горката Алвиън! Горката Алис!

Тогава ми се стори, че духът на Алис се е появил в стаята за пунш. В този момент си я представих много по-ясно от когато и да било. Беше малко по-ниска от мене и малко по-тънка в талията, но трябва да си призная, че никога не съм обичала много стегнатите корсети, фигурата беше облечена в черен костюм за езда със синя яка и маншети и носеше черна касторена шапка на главата си. Единствено лицето й оставаше неясно и в сянка.

Кити донесе чаша и налях в нея чай. Той ме наблюдаваше, като очакваше да стана и да му я занеса.

— Алвиън — казах, — моля те подай чашата на баща си.

Тя го направи с огромно желание.

Господин Тремелин ни благодари, а Питър се възползва от паузата, за да ме въвлече в разговора.

— С госпожица Лий се срещнахме във влака в деня, в който тя пристигна тук.

— Така ли?

— Да, наистина. Но тя не знаеше кой съм аз. А и как би могла? Дотогава не бе чувала за известната фамилия Нанзълок. Дори не е и подозирала за съществуването на Маунт Уидън. Аз обаче знаех за нея и по някаква странна ирония на съдбата, пътувах в същото купе.

— Това е много интересно — каза Конън, но така, като че ли нищо не би могло да бъде по-безинтересно за него.

— И така — продължи Питър — огромна беше изненадата й, когато установи, че сме близки съседи.

— Вярвам, че не е била неприятна — каза Конън.

— В никакъв случай — обадих се аз.

— Благодаря ви, госпожице Лий, за любезните думи — каза Питър.

Погледнах часовника си и казах:

— Ще ви помоля да ни извините с Алвиън. Вече е почти пет, а имаме занятия между пет и шест часа.

— В никакъв случай не трябва да им попречим — каза Конън.

— Не би ли могло — възкликна Питър — този път да има известно изменение в правилата?

На Алвиън не й се тръгваше. Беше нещастна в присъствието на баща си, но не искаше да го напусне.

— Мисля, че такова нещо би било неразумно — казах, докато ставах от мястото си. — Хайде, Алвиън.

Тя ми хвърли враждебен поглед и ми се стори, че съм загубила аванса, който бях спечелила днес следобед.

— Моля те, папа… — започна тя.

— Мое скъпо дете — изгледа я той строго, — чу какво каза гувернантката ти.

Алвиън се изчерви и се почувства неудобно, но аз вече се бях сбогувала с Питър Нанзълок и се запътих към вратата.

В учебната стая Алвиън ме изгледа ядосано и попита:

— Защо трябва да разваляте всичко?

— Да развалям? — повторих аз. — И то всичко?

— Можем да четем по всяко време…

— Но ние четем между пет и шест часа, а не по всяко време — отговорих й сопнато и гласът ми звучеше по-студено, защото се страхувах от чувствата, които се надигаха у мене. Исках да й обясня, че разбирам, че обича баща си, че копнее за неговото одобрение, но че тя не знае начина, по който да спечели чувствата му, и че искам да й помогна за това. Но разбира се, не казах нищо подобно. Никога не съм показвала чувствата си и сега не беше времето да се променям.

— Хайде — продължих, — имаме само един час, затова нека да не губим нито минута от него.

Седна на масата и намусено се загледа в книгата, която четяхме. Беше „Записките на клуба Пикуик“ от Дикенз и ми се струваше, че тази книга би направила малко по-лек твърде сериозния живот на моята ученичка.

Липсваше й обичайният ентусиазъм. Дори не внимаваше, защото изведнъж ме погледна и каза:

— Мисля, че го мразите. Мисля, че не можете да понасяте неговото присъствие.

— Не знам за кого говориш, Алвиън.

— Знаете — обвини ме тя. — Знаете, че говоря за баща си.

— Що за измишльотини — промърморих, като се страхувах, че ще се изчервя. — Хайде, губим време.

Съсредоточих се над книгата, като си напомних, че не бива да четем за нощното приключение с възрастната дама с навита на хартийки коса. Това би било съвсем неподходящо за дете на възрастта на Алвиън.

 

 

Тази вечер, когато Алвиън си легна, аз излязох да се разходя в гората. Бях започнала да приемам гората за свое убежище, за място, където мога на спокойствие да си мисля за живота си и да се питам какво ще е бъдещето ми.

Денят беше пълен със събития и беше приятен, докато се появи Конън Тремелин и наруши покоя. Чудех се дали състоянието на имотите му не го кара да отсъства дълго, наистина дълго, а не само за няколко дни. Мислех си, че ако го нямаше, щях да имам шанса да превърна Алвиън в щастливо малко момиченце.

Забрави този мъж, предупреждавах себе си. Избягвай го, когато е възможно. Не можеш да направиш повече.

Но дори и когато го нямаше, Конън Тремелин нахлуваше в мислите ми.

Останах в гората, докато се смрачи. След това се върнах в къщата и няколко минути след като бях влязла в стаята си, Кити почука на вратата:

— Мислех, че те чух да влизаш, госпожице, — каза тя. — Господарят пита за тебе. Ще да е в библиотеката.

— Тогава заведи ме там — казах й аз. — Никога не съм била в това помещение.

Щеше ми се да си среша косата и да се пооправя малко, но имах чувството, че Кити непрекъснато се вглежда и търси определено нещо в отношенията ни, а пък аз не исках да си мисли, че се кипря, преди да се появя пред господаря.

Тя ме заведе в едно крило на къщата, където още не бях ходила и което отново ми напомни колко огромна е Маунт Мелин. Явно това бяха помещения със специално предназначение, защото бяха по-луксозни от всички стаи, която бях видяла досега.

Кити отвори една врата и оповести с типичната си глуповата усмивка:

— Госпожицата е тук, господарю.

— Благодаря ти, Кити — каза той и допълни, — влезте, госпожице Лий.

Седеше до маса, отрупана с подвързани в кожа книги и документи. Единствената светлина в стаята идваше от розовата кварцова лампа върху масата.

— Седнете, госпожице Лий.

Помислих си, че е разбрал за костюма за езда на Алис. Сигурно е бил шокиран и сега ще ми каже, че моите услуги повече не са необходими.

Вдигнах гордо, дори надменно, глава и зачаках.

— Беше ми интересно да разбера днес следобед — започна той, — че вече сте се запознали с господин Нанзълок.

— Наистина ли? — учудването в гласа ми не беше преднамерено.

— Разбира се — продължи той, — неизбежно щяхте да се срещнете рано или късно. Той и сестра му са постоянни посетители в нашата къща, но…

— Вие смятате, че не е необходимо той да познава гувернантката на дъщеря ви — добавих аз бързо.

— Госпожице Лий, дали е необходимо или не — укори ме той, — можете да решите само вие или той.

Смутих се и казах, заеквайки:

— Предположих, че сте си помислили, че тъй като съм гувернантка, не ми подхожда да… Да влизам в равноправни отношения с приятел на вашето семейство.

— Моля ви, госпожице Лий, не ми приписвайте думи, които не съм имал намерение да изричам. Уверявам ви, че си е напълно ваша работа с кого сте приятели. Но би могло да се каже, че вашата леля ви е поверила на моите грижи, когато ви е изпратила под моя покрив, и затова ви помолих да дойдете, за да ви предложа съвет за нещо, което се страхувам, че е доста деликатно.

Бях станала червена като рак и фактът, че той тайно се забавляваше, в което бях сигурна, никак не ми помагаше.

— Господин Нанзълок има репутацията на човек, който… как да го кажа… се поддава на чара на младите дами.

— О! — извиках аз, тъй като не можах да сподавя възклицанието си, толкова неудобно се почувствах.

— Госпожице Лий — усмихна се той и за момент лицето му изглеждаше почти нежно. — Това е просто предупреждение.

— Господин Тремелин — извиках аз, след като успях да се съвзема с усилие, — мисля, че не се нуждая от подобно предупреждение.

— Той е много красив — подигравателната нотка пак се появи в гласа му. — И има репутацията на голям чаровник. Преди вас тук имаше друга млада дама, госпожица Джансън. Често идваше да се вижда с нея. Госпожице Лий, моля ви да не ме разбирате погрешно. А има и още нещо, което бих искал да ви помоля: не приемайте твърде сериозно онова, което господин Нанзълок ви казва.

— Господин Тремелин, изключително любезно от ваша страна е да се грижите за моето благополучие — чух се да казвам с писклив глас, съвсем различен от обичайния ми тон.

— Разбира се, че съм загрижен за вашето благополучие. Вие сте тук, за да се грижите за дъщеря ми. Ето защо то е от изключителна важност за мене.

Стана от мястото си и аз го последвах, защото реших, че ме отпраща. Той бавно дойде до мене и сложи ръка на рамото ми.

— Извинете ме — каза той, — но аз съм груб човек и ми липсва елегантността на господин Нанзълок. Исках само да ви предупредя приятелски.

За няколко секунди се вгледах в тези хладни светли очи и си помислих, че съм зърнала мъжа под маската. Изведнъж се съвзех и след този момент на учудваща емоция дълбоко осъзнах самотата си, трагедията на хората, за които никой не се безпокои. Може би това беше самосъжаление. Не знам. Чувствата ми в този момент бяха така объркани, че дори и днес не бих могла да ги определя напълно.

— Благодаря ви — промълвих и избягах обратно в стаята си.

 

 

Всеки ден яздехме с Алвиън по един час. Докато наблюдавах малкото момиченце върху Батъркъп, разбрах, че баща й трябва да е бил изключително нетърпелив с нея, защото детето, макар и да не беше родена ездачка, показваше добър напредък.

Разбрах, че всеки ноември в село Мелин се провеждат конни състезания и казах на Алвиън, че трябва да се запише за някое от тях.

Нашите планове ни доставяха удоволствие, тъй като Конън Тремелин щеше да бъде един от съдиите и двете си представяхме неговата изненада, когато ездачката, която щеше да спечели голямата награда, се окажеше дъщеря му, а той си мислеше, че тя никога няма да може да язди.

Триумфът в тази мечта беше нещо, което двете с Алвиън можехме да споделяме. Нейните чувства, разбира се, предизвикваха повече уважение. Тя искаше да победи заради обичта към баща си, докато аз само исках да му докажа, че съм успяла там, където той не е могъл.

И така всеки следобед обличах костюма за езда на Алис — бях престанала да се безпокоя на кого е бил преди това, защото сега вече беше мой — и отивахме на поляната, където Алвиън яздеше.

Бяхме много възторжени в деня, когато тя опита за първи път да галопира.

След това дойде с мене в обора и после я наблюдавах как тича пред мене, след като оставихме конете. От време на време подскачаше във въздуха, което беше израз на пълната й радост. Знаех, че се вижда на състезанието и предчувства онзи звезден миг, когато баща й щеше да я погледне изненадано и да извика: „Алвиън, ти! Мое мило дете, толкова се гордея с тебе!“

Усмихвах се, докато прекосявах поляната след нея. Когато влязох в къщата, тя не се виждаше и си представих как тича нагоре, като взема по няколко стъпала наведнъж

Така приличаше много повече на нормалното, щастливо дете, в което исках да се превърне.

Изкачих първото стълбище и стигнах до една тъмна площадка, откъдето започваше второто. Чух как някой си пое изненадано дъх и каза:

— Алис?!

За миг цялото ми тяло се вцепени. Тогава видях, че Селестин Нанзълок е застанала на стълбите. Стискаше здраво перилата и беше така пребледняла, та помислих, че ще припадне.

Разбрах какво беше станало. Гласът беше нейният. Беше ме видяла в костюма на Алис и за секунда беше повярвала, че аз съм Алис или нейният дух.

— Госпожице Нанзълок — казах бързо, за да я успокоя, — учих Алвиън да язди.

Тя леко се заклати, лицето й посивя.

— Съжалявам, че ви изплаших — продължих аз.

— За миг си помислих… — прошепна тя.

— Мисля, че трябва да седнете, госпожице Нанзълок. Получихте шок. — Изкачих се по стълбите и я хванах за ръката. — Искате ли да дойдете в моята стая и да седнете за малко?

Тя кимна с глава и видях, че трепери.

— Съжалявам, че ви разстроих — повторих, докато отварях вратата на стаята си. Влязохме и внимателно я настаних на един стол.

— Да позвъня ли да ви донесат бренди?

Тя поклати глава.

— Сега съм по-добре. Така ме стреснахте, госпожице Лий. Сега разбирам, че се дължи на дрехите.

— Доста е тъмно на онази площадка — казах аз.

— За миг си помислих… — повтори тя.

След това ме погледна отново, уплашено или по-скоро с надежда. Стори ми се, че ме смяташе за привидение, което е приело лика на Марта Лий, гувернантката, и което ще се промени всеки миг.

— Заради дрехите е — побързах да я успокоя.

— Госпожа Тремелин имаше точно такъв костюм за езда. Толкова добре си спомням яката и маншетите. Яздихме заедно само ден, преди да… Знаете ли, бяхме добри приятелки, винаги бяхме заедно и изведнъж…

Обърна се настрани и избърса очите си.

— Помислихте си, че съм госпожа Тремелин, която е възкръснала от мъртвите — казах аз. — Разбирам.

— Беше много глупаво от моя страна. Толкова е странно да имате костюм за езда, който така да прилича на нейния.

— Нейният е.

Тя беше изненадана. Протегна ръка и пипна полата. Държеше плата между палеца и показалеца си, а очите й гледаха премрежено, като че ли се беше втренчила направо в миналото.

— Трябваше да уча Алвиън да язди — продължих бързо аз, — а нямах подходящо облекло. Тогава не знаех, но детето ме заведе в нейната спалня и ми даде тази дреха. Попитах госпожа Полгри дали мога да я нося и тя каза, че всичко е наред.

— Разбирам — каза Селестин. — Това обяснява всичко. Моля ви, госпожице Лий, не споменавайте за моята изненада. Радвам се, че никой друг не ме видя.

— Но всеки би могъл да се стресне особено след като…

— След като какво?

— След като съществува това усещане за Алис… За госпожа Тремелин.

— Какво усещане?

— Може би не е точно усещане. Може би си въобразявам, но наистина ми се струва, че из къщата витае мисълта, че тя не почива в мир.

— Каква мисъл! Защо да не почива в мир? Кой ви каза това?

— Аз… Аз не съм сигурна — запънах се. — Може би само си въобразявам разни неща. Може би никой не е казал нищо, а тази идея просто ми е дошла наум. Съжалявам, че ви разстроих.

— Не трябва да съжалявате, госпожице Лий. Бяхте любезна с мене. Сега се чувствам по-добре. — Тя стана. — Не казвайте на никого колко глупаво съм постъпила. Значи учите Алвиън да язди. Радвам се. Кажете ми, разбирате ли се по-добре сега с нея? Когато пристигнахте, ми се стори, че имаше известен бунт от нейна страна.

— Тя е от онези деца, които автоматично се настройват срещу авторитетите. Да, струва ми се, че ставаме приятелки. Уроците по езда много помогнаха. Между другото, държим ги в тайна от баща и.

Селестин Нанзълок изглеждаше малко шокирана, затова избързах:

— Всъщност крием само напредъка й. Той знае за уроците. Естествено, най-напред поисках разрешение от него. Но той не знае колко добре се справя Алвиън. Искаме да го изненадаме.

— Разбирам — каза Селестин. — Госпожице Лий, надявам се, че тя не се претоварва с тези уроци.

— Да се претоварва? Но защо? Тя е нормално, здраво дете.

— Много е напрегната. Чудя се дали темпераментът й е подходящ за ездачка.

— Тя е толкова млада, че имаме шанс да формираме характера й, което ще повлияе и върху нейния темперамент. Тя изпитва удоволствие от уроците си и гори от желание да изненада баща си.

— Значи вече ставате приятелки, госпожице Лий. Радвам се за това. Сега трябва да вървя. Пак ви благодаря за любезността. И помнете, нито дума на никого.

— Разбира се, след като такова е желанието ви.

Тя се усмихна и излезе.

Отидох до огледалото и се погледнах в него — страхувам се, че това се беше превърнало в навик, откакто бях дошла тук — и промърморих:

— Би могло да бъде Алис, ако не гледаш лицето… — След това притворих очи и когато чертите на лицето ми се замъглиха, си представих друг образ на неговото място. Наистина трябва да е било шок за Селестин.

Нямаше съмнение, много ми се искаше да приличам на Алис. Чудех се какво ли би казал Конън Тремелин, ако знаеше, че се разхождам с дрехите на жена му и плаша здравомислещите хора като Селестин Нанзълок, когато ме срещнеха на някое по-тъмно място. Чувствах, че той не би искал да продължавам да приличам толкова много на Алис.

И така понеже се нуждаех от дрехите на Алис за уроците по езда с Алвиън и тъй като бях решена тези уроци да продължават, така че да мога да изпитам удоволствието накрая да заявя на баща й: „Нали ви казах!“, страхувах се точно толкова, колкото и Селестин Нанзълок, нашата среща на площадката да не се разчуе.

 

 

Измина още една седмица и почувствах как ежедневието ме поглъща. Уроците в учебната Стая и на поляната, напредваха добре. Питър Нанзълок два пъти идва на гости, но успях да го избегна. Напълно разбирах предупреждението на Конън Тремелин, което явно имаше своите основания. Осъзнах факта, че Питър Нанзълок ме стимулира по някакъв начин и че лесно мога да изпадна в такова състояние, че да очаквам неговите посещения с нетърпение. Нямах намерението да се поставям в такова положение и въобще не се нуждаех от предупреждението на Конън Тремелин, за да разбера, че Питър Нанзълок е прелъстител.

От време навреме си мислех и за неговия брат Джефри и стигнах до извода, че Питър прилича много на него. Когато си мислех за Джефри, се сещах и за дъщерята на госпожа Полфи, за която тя никога не говореше — Дженифър с „най-тънката талия, която човек можеше да си представи“, която криела мислите си от всички, докато най-накрая легнала в сеното или по-скоро в шибоите с очарователния Джефри и в крайна сметка един ден влязла в морето и повече не се върнала.

Разтрепервах се, като се сещах за ужасните капани, които очакваха непредпазливите жени. Имаше между тях и непривлекателни като мене, които зависеха от капризите на другите, за да могат да изкарват прехраната си; но имаше и още по-нещастни същества, които привличаха блуждаещия поглед на съблазнителите и един ден откриваха, че единствената поносима възможност, която се разкрива пред тях, е да сложат край на живота си.

Интересът ми към уроците по езда на Алвиън и личността на нейния баща ме бяха накарали временно да забравя за малката Джилифлауър. Детето беше толкова тихо, че не беше трудно да го забравиш. От време на време чувах тъничкия й, треперлив гласец, със странната му фалшива нотка, да пее навън или вътре в къщата. Стаята на семейство Полгри беше точно под моята, така че когато пееше там, гласът й достигаше до мене.

Когато я чувах, обикновено си казвах, че щом може да научи песни, значи може да научи и други неща.

Изглежда съм започнала да сънувам посред бял ден, защото наред с картината, когато Конън Тремелин връчва наградата за първото място в конните състезания през ноември на дъщеря си, докато в същото време хвърля извинителен и същевременно пълен с възхищение и одобрение поглед към мене, имах и друго видение — как Джили седи до Алвиън в учебната стая, а зад мене се чуват шепнещи гласове: „Ако не беше госпожица Марта Лий, това никога нямаше да стане. Тя прави чудеса с децата. Вижте какво успя да направи с Алвиън, а сега и с Джили…“

Но по онова време Алвиън продължаваше да е упорита, а Джилифлауър неуловима и както казваха сестрите Тапърти, „да й хлопа дъската“.

След това в тези малко или много мирни дни се случиха две събития, които ме обезпокоиха.

Първото може би беше незначително, но ме преследваше и дълго време не можех да се отърва от него.

Преглеждах една от тетрадките по аритметика на Алвиън, докато тя седеше от другата страна на масата и пишеше есе. Докато прелиствах тетрадката, от нея изпадна листче хартия.

То беше цялото изрисувано. Вече бях открила, че Алвиън има определен талант в рисуването и смятах някой ден, при удобен случай, да разговарям с Конън Тремелин за това, защото според мене тя трябваше да бъде насърчена. Самата аз можех само да й покажа някои основни неща от това изкуство, но ми се струваше, че й трябва квалифициран учител по рисуване.

Рисунките бяха на лица. В едното от тях разпознах себе си. Не беше зле. Наистина ли изглеждах толкова суха? Сигурно не през цялото време. Но може би тя ме виждаше по този начин. Следваха няколко рисунки на баща й. Човек определено можеше да го разпознае. Обърнах листчето и видях, че от другата страна има няколко рисунки на момичешко лице. Не бях сигурна обаче, кое е момичето. Тя самата? Не… Това беше Джили. И все пак приличаше на Алвиън.

Гледах втренчено хартийката. Бях толкова съсредоточена, че не разбрах кога се е пресегнала през масата, докато не я дръпна от ръката ми.

— Това е мое — каза тя.

— А това, което направи, е страшно неприлично.

— Нямате право да шпионирате.

— Скъпо момиченце, това листче беше в тетрадката ти по математика.

— Значи не е трябвало да бъде там.

— Тогава се сърди на него — казах шеговито. След това продължих по-сериозно. — Моля те да не сграбчваш нещата по този толкова невъзпитан начин.

— Извинете — промърмори тя неохотно.

Върнах се към сметките й, повечето от които бяха грешни. Аритметиката не беше между силните й предмети. Може би поради тази причина прекарваше толкова време да рисува лица, вместо да се заеме с работата си. Защо беше толкова раздразнена? Защо беше нарисувала онези лица, които приличаха и на нея, и на Джили?

— Алвиън, ще трябва да поработиш по-сериозно върху аритметиката.

Тя се усмихна враждебно.

— Не си усвоила добре дори най-простите правила на смятането, да не говорим за умножението. Ако аритметиката ти беше наполовина толкова добра, колкото рисуването ти, щях да бъда много щастлива.

Тя пак не отговори.

— Защо не искаше да видя лицата, които си нарисувала? Мисля, че някои от тях са много добри.

Пак никакъв отговор.

— Особено — продължих аз — рисунката на баща ти. — Даже и тогава самото му споменаване извика нежната й и тъжна усмивка. — И тези момичешки лица… Моля те, кажи ми, кой е на рисунките — ти или Джили?

Усмивката замръзна на лицето й. След това, затаила дъх, попита:

— А вие за кой ги взимате, госпожице?

— За кого — поправих я внимателно.

— Добре, за кого ги взимате?

— Е, нека пак да погледна.

Тя се поколеба, след това извади листчето и ми го подаде. Погледът й беше нетърпелив. Разгледах лицата и казах:

— На тази рисунка може да си ти, но може да е и Джили.

— Значи мислите, че си приличаме?

— Не… Не ми беше идвало на ума досега.

— А сега вече ви идва.

— На такава възраст сте, когато децата често пъти си приличат.

— Не съм като нея! — извика тя развълнувано. — Не съм като тази… идиотка.

— Алвиън, не трябва да използваш тази дума. Не разбираш ли, че никак не е хубаво?

— Вярно, но не съм като нея. Не трябваше да казвате такова нещо. Ако го повторите, ще кажа на татко да ви изгони. Той ще го направи, ако го помоля… Само трябва да поискам и ще си отидете.

Тя крещеше и разбрах, че се опитва да убеди сама себе си в две неща. Първото беше, че няма ни най-малка прилика между нея и Джили, а другото, че само трябва да поиска нещо от баща си и желанието й ще бъде изпълнено.

Питах се каква ли е причината за тази ярост.

Лицето й изразяваше пълна затвореност в себе си.

— Имаш точно десет минути, за да завършиш есето си — казах спокойно, след като погледнах часовника, забоден на корсажа на сивата ми памучна рокля.

Дръпнах тетрадката по аритметика към себе си и се престорих, че съм съсредоточена в нея.

Вторият инцидент беше още по-тревожен.

Денят беше сравнително мирен, което означаваше, че уроците бяха минали добре. Бях направила обичайната си късна разходка в гората и когато се връщах, видях две карети пред къщата. Разпознах едната — беше от Маунт Уидън и сигурно Питър или Селестин бяха дошли на гости. Не бях виждала другата карета, но забелязах, че има герб. Беше много хубава. Зачудих се на кого ли може да бъде, преди да си напомня, че не е моя работа.

Качих се бързо по задните стълби към стаята си.

Беше топла нощ и когато седнах на прозореца, чух музика от един отворен прозорец. Разбрах, че Конън Тремелин има гости.

Представих си, че са в някоя от стаите, които още не бях виждала. Защо пък трябваше да съм ги виждала? — питах се. Аз съм само гувернантка. Елегантно облеченият Конън Тремелин щеше да ръководи играта на карти или пък щеше да седи с гостите си и да слуша музика.

Познах музиката — беше Менделсон, „Сън в лятна нощ“ — и внезапно почувствах копнеж да бъда долу между гостите. Странното беше, че това желание беше по-силно, отколкото някога бях изпитвала да присъствам на соаретата на леля Аделаид или на вечерите, организирани от Филида. Бях обзета от любопитство и не можех да устоя на изкушението да позвъня на Кити или Дейзи, които винаги знаеха какво става и бяха щастливи да го споделят с всеки, който прояви интерес.

— Дойде Дейзи. Изглеждаше развълнувана.

— Искам малко топла вода, Дейзи. Би ли могла да ми донесеш?

— Да, разбира се, госпожице.

— Разбрах, че има гости в къщата тази вечер.

— О, да, госпожице, макар че не прилича на приемите, които правехме по-рано. Май че сега, след кат’ мина годината, господарят ще приема по-често гости. Така каза госпожа Полгри.

— Изглежда е било доста тихо тук през миналата година.

— Но така трябва след кат’ някой е умрял в семейството.

— Разбира се. Кои са сега гостите?

— Госпожица Селестин и разбира се, господин Питър.

— Видях каретата им.

Гласът ми звучеше любопитно и се засрамих. Не бях по-добра от която и да е клюкарстваща прислужничка.

— Да, и ще ти кажа кой още е тук.

— Кой?

— Сър Томас и лейди Треслин.

Видът й беше съзаклятнически, като че ли това означаваше нещо.

— О? — възкликнах окуражително.

— Макар че — продължи Дейзи — госпожа Полгри казва, че сър Томас хич го няма и не му мястото да се мъкне по приеми, а да си стои в леглото.

— Защо? Болен ли е?

— Е, над седемдесетте е и сърцето му не го бива. Госпожа Полгри казва, че може изведнъж да се гътнеш със таквоз сърце, и то без никой да те бутне. Не че…

Тя спря и ми намигна. Копнеех да Продължи, но почувствах, че е под моето достойнство да я помоля за това.

— Тя е друга история.

— Кой?

— Как, лейди Треслин, разбира се. Трябва да я видиш. Има деколте чак дотук, а рамото й е украсено с прекрасни цветя. Голяма красавица, ама само чака…

— Разбирам, че не е на същата възраст, както съпругът й.

Дейзи се изкикоти:

— Казват, че разликата им е четирийсет години, а тя обича да казва, че са петдесет.

— Ти май не я харесваш.

— Аз ли? Е, затова пък други много я харесват.

И Дейзи отново изпадна в истеричен смях, а аз докато гледах тромавата й фигура в тесни дрехи и слушах хриптящия й смях, се засрамих, че слушам клюките й, така че казах:

— Бих искала все пак топлата вода, Дейзи.

Дейзи се успокои и отиде да я донесе. Сега вече имах по-ясна представа за това, което ставаше в хола.

Все още си мислех за тях, докато миех ръцете си и пусках косата си за през нощта.

Музикантите свиреха валс от Шопен и музиката ме отнесе извън спалнята ми на гувернантка, като ме мъчеше с удоволствията, които предлагаше и които никога нямаше да мога да изпитам — изискана красота, салон като този в къщата, остроумие, чар, силата да накарам един мъж да ме обича.

Стреснах се от тези мисли. Какво общо имаха те с гувернантка като мене?

Отидох до прозореца. Времето беше хубаво и топло толкова от отдавна, че не мислех, че ще се задържи още. Скоро щяха да дойдат есенните мъгли, а бях чула, че те, както и бурните ветрове, които духаха от югозапад, са „нещо специално в тези части“, както казваше Тапърти.

Можех да усетя мириса на морето и да чуя тихия плясък на вълните. „Гласовете“ се надигаха в залива Мелин.

И изведнъж видях светлина в тъмната част на къщата и почувствах как ме полазиха тръпки. Знаех, че прозорецът е на стаята, където Алвиън ме беше завела, за да си избера костюм за езда.

Жалузите бяха спуснати. Преди не бях забелязала това. Бях сигурна, че преди малко не беше така, защото откакто бях разбрала, че това е стаята на Алис, бях придобила навика, за който съжалявах и от който се опитвах да се излекувам, да хвърлям поглед към прозореца винаги, когато заставах на моя.

Жалузите бяха от тънка материя, защото зад тях ясно се виждаше светлина. Беше слаба, но не можеше да се сбърка. Тя се раздвижи пред изненадания ми поглед.

Стоях на прозореца си и гледах навън, докато видях сянка върху жалузите. Беше на жена.

Чух до себе си глас, който каза:

— Това е Алис!

Разбрах, че сама бях изказала мисълта си на глас. Сънувам, казах си. Само си въобразявам разни неща. Сред това отново видях силуета на сянката, очертан на жалузите.

Ръцете ми, които стискаха перваза на прозореца, все още трепереха, докато наблюдавах мигащата светлина. Изпитвах желание да извикам Дейзи или Кити или да отида при госпожа Полгри.

Въздържах се, като си представих колко глупаво би изглеждало това. Така че останах втренчена в прозореца. След малко всичко потъна отново в мрак.

Дълго стоях и наблюдавах, но не видях нищо повече.

В хола свиреха друг валс от Шопен, а аз останах на прозореца, докато ми стана студено, макар че септемврийската нощ беше топла. След това си легнах, но не можах да заспя дълго време.

А накрая, когато заспах, сънувах, че една жена идва в стаята ми. Беше облечена в костюм за езда със синя яка и маншети и украсен с плетени ширити с пискюлчета. Тя ми каза:

— Не бях в онзи влак, госпожице Лий — Чудите се къде съм? Вие трябва да ме откриете.

В съня си чух шепота на вълните в заливчето под къщата. Първото нещо, което направих, след като станах на следващата сутрин веднага щом изгря зората, беше да отида до прозореца и да погледна към стаята, която преди малко повече от година е принадлежала на Алис.

Жалузите бяха вдигнати. Богатите сини кадифени завеси се виждаха отлично.