Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (20)

Глава двадесета

Бяха изминали повече от два месеца откакто се роди Макс, месеци, през които Емпрес се посвети изцяло на новородения си син. През това време поне дузина пъти бе започвала да пише на Трей, за да му съобщи, че има син — Максимилиян Лоран Сейнт-Жус дьо Джордан и че приликата помежду им е толкова явна, че дори и Трей не би могъл да го отрече. Макс имаше светлите очи и копринената тъмна коса на Трей и когато се усмихна за пръв път, мъчителните спомени заляха Емпрес със силата на приливна вълна. Усмихваше се по същия начин като баща си — първо бавно, а после изведнъж с цялата възможна топлина като утринно слънце.

Но тя неизменно късаше писмата си. Думите все й се струваха слаби и неточни. Опита любезния тон — студените обективни думи — и дори му писа в трето лице. Помисли си дали да не му изпрати просто едно съобщение. Искаше да му каже за сина му и за радостта, която изпита от това, че двамата имат дете. При всеки опит изразите излизаха някак тромави, сякаш се молеше и тя ярко си спомняше негодуванието му от бременността на Валери и от разярените бащи на многото жени, които всячески избягваше.

Възможно ли бе да е бил неоправдан в толкова много случаи, или за един мъж просто беше по-лесно да се дистанцира от проявите на собственото си неблагоразумие? Изглежда, за него бе прекалено лесно да каже: „Не са от мен“, като че ли самото произнасяне на думите освобождаваше съвестта му от угризения и животът му можеше да продължи сякаш нищо не е било. И тя така и не изпрати писмата си. Не искаше да го моли да обича сина си просто по задължение.

В последно време Емпрес отново бе започнала да приема гости — едно прагматично решение, основано по-скоро на настоятелния натиск на Аделаид, отколкото на собственото й желание. Аделаид се бе погрижила за светския живот на Емпрес и в първите месеци след завръщането й в Париж, тя бе засипана от покани. Макар да бе вдовица и в траур, многобройните й обожатели бяха предани и загрижени за нея.

Мъжете съвсем открито бяха заслепени от красивата млада жена, която си спомняха като слабичка и височка девойка. Сега Емпрес бе по-скоро сластолюбива, отколкото игрива и бе надарена с рядка скъпоценна откритост, която напомняше за най-добрите творби на Ботичели. Слънчевата й коса бе предизвикателна със своята непокорност, дори когато тя се опитваше да скрие къдрите си в строги, подхождащи на положението й на вдовица прически. Ако знаеше колко предизвикателна и апетитна изглежда комбинацията между черния цвят на траура, златистите тонове на кожата й и светлокестенявите й коси, тя по-добре би разбрала причините за вечната обсада от многобройни ухажори.

Когато вдигнеше взор, за да погледне някого, зелените й очи, засенчени от разкошни черни мигли, действаха като упойка и кавалерите, които я заобикаляха, незабавно, макар и дискретно, я кръстиха с прозвището „Зелената изкусителка“.

Нехайното й безразличие се възприемаше най-вече като провокация, а искреното й учудване, което много от възгрубичките им комплименти предизвикваха — като очарователна поза. Каквито и да бяха индивидуалните тълкувания на чувствата на Зелената изкусителка, за физическата й красота спор нямаше. Тя бе пищна жена, знойна, сияйна в цветовете на златото фаворитка, желана още повече заради мистериозния й стремеж към усамотение. Нямаше човек, който да не разбира нейния траур, но всеки млад палавник таеше надеждата, че в крайна сметка, именно той ще бъде избраният да сложи край на уединението й.

Предложенията за това как точно да бъде сложен край на това уединение покриваха цялата гама от неприличието до почтеността. Като бивша контеса дьо Джордан, независимо от брака й за американец, Емпрес получи много честни и прилични предложения за женитба. В кръговете на аристокрацията и богатството, в които се движеше, тя получи и някои интересни, недотам дългосрочни предложения.

На всички тях тя изпращаше един и същ вежлив отговор: че след изтичането на едногодишния траур, ще обмисли сериозно предложенията им. Правеха се облози за победителите в спора, за благоразположението на Зелената изкусителка и с шансовете си дук дьо Век и принц Иполит дьо Морн водеха първенството.

Както разбираха всички, предложението на дук дьо Век бе ограничено от обвързаността му с брак, но досега този факт не беше попречил особено на репутацията му на пръв женкар в Париж. Богатство, красота и откровено чувствен чар се бяха съчетали, за да осигурят предимствата на дука в отношенията му с жените.

Принц Иполит, много по-млад и вероятно по-податлив на чувствата, бе засегнат от магията на Емпрес в такава степен, че започна да съчинява сонети и за пръв път обърна внимание на непрестанните настоявания на майка му да се задоми.

И така, ухажването бе продължило и докато Емпрес се беше оттеглила, за да дочака раждането на детето си, и сега, след като се бе завърнала към светския живот — още по-красива, ако това бе възможно. Салонът й гъмжеше от елегантни мъже, твърдо решени да опитат късмета си. Макар времето да бе напреднало, годината още не бе изтекла, но както казваха, надеждата не умира и всеки от мъжете таеше съкровената мечта, че Емпрес ще отстъпи пред ухажванията му и ще преразгледа поведението си през оставащия период от време до края на траура.

Трей се появи в тази наситена с високо напрежение, макар и джентълменска атмосфера, точно два часа след като пристигна в Париж.

По време на шестдневното пътуване настроението на Трей се бе колебало рязко между щастието и потиснатото раздразнение. Когато препрочиташе писмото на Гай, което той правеше толкова често, че знаеше думите наизуст, не можеше да мисли за нищо друго, освен за радостта си, че отново ще види Емпрес жива. И обратно — обикновено това чувство го обхващаше след няколко коняка — горчивината изместваше чистото щастие. По дяволите, Емпрес каза, че ще му пише, с ожесточение си мислеше той, а не писа. Нима беше само една користолюбива жена, изпълнена с лични амбиции, която Валери с лекота бе убедила, че той не е на разположение като съпруг? Затова ли си бе тръгнала? В спомените му, оцветени от коняка, неукротимият характер на Емпрес придобиваше предприемчиви черти. Без съмнение, решението й да се продаде в Хелена е било едно доста практично начинание. Предложението й да спаси живота му, сигурно е било продиктувано от страха, че ако умре, в банката няма да осребрят чека му. Дори след сблъсъка си с Валери, Емпрес бе останала невредима. Бе по-скоро ядосана, а не наскърбена.

В по-мрачните мисли на Трей Емпрес бе най-прагматичната жена, която някога бе познавал. Дори в предразполагащото към това общество на границата, белите жени не отиваха доброволно на търг в някакъв си вертеп. Обяснението й от онази вечер в ранчото, когато му говореше, че ще го чака във Франция, изглеждаше някак си студено и сдържано, без прочувствените сълзи, които човек би могъл да очаква при обсъждането на такава една раздяла.

Беше късно следобед и той отдели време само колкото да се регистрира в хотела и да прехвърли три сака, преди да се спре на консервативния черен цвят. Ръкавици? Без ръкавици. Пари? Натъпка няколко големи банкноти в джоба си, провери още веднъж адреса на Гай и припряно се спусна през фоайето към чакащата го карета.

Не бе подготвен за разкоша на хотел „Джордан“. Не очакваше, когато пристъпи прага и влезе в позлатеното мраморно фоайе, надменният иконом да обяви Емпрес Джордан като госпожа Теранс Майлс. Първата му реакция на новината за нейната женитба бе враждебна, макар че, с горчивина си помисли той, би трябвало да се досети. Нали в първото си писмо Гай бе споделил, че Преси се е погрижила за всичко.

Когато вратите на салона се отвориха и икономът обяви името му, той определено не бе подготвен за същинската тълпа мъже, наобиколила Емпрес, която седеше като кралица сред придворните си. Реакцията му на аромата на бял люляк бе незабавен интуитивен копнеж. Щеше да разбере, че тя е в стаята дори и с вързани очи.

Видимо изненадана, Емпрес ахна и втренчи очи в него. Кръвта се отдръпна от лицето й. Той дойде, бе първата проблеснала през съзнанието й мисъл.

В помещението се възцари подхранвана от любопитството тишина. Всички забелязаха бледността на Емпрес, след което очите им се обърнаха към отворената врата и красивия мъж, застанал в рамката й. Всеки инч, от главата до петите му, бе пропит с екзотика. Личеше, че е със смесена кръв, въпреки безупречната кройка на костюма му. Висок, добре сложен, със сияеща дълга коса, черна като криле на гарван, преливаща в нюанси на синьото, там, където улавяше светлината. Бронзовата му кожа бе така прекрасна, че мигом в съзнанието на всички изплува нецивилизованото, диво величие на Запада. Черният редингот, който носеше върху жилетка в лимоненожълти и лазурносини цветове вместо да смекчава, още повече подчертаваше острото усещане за мъжественост в чисто физическия смисъл на тази дума. А когато се усмихна на внезапното затишие, извивката на устните му бе като вълча гримаса, светлите му очи се присвиха с хищнически блясък и той отвърна на мълчанието с високомерие, което явно му бе присъщо.

Сякаш изведнъж всички бяха замръзнали. Мъжете около Емпрес бяха хванати неподготвени и сега стояха зашеметени, а нейният явен шок бе съвсем необичаен за жена, известна със своята самоувереност.

Удивителният мъж на вратата излъчваше мощ, която нахлу в салона като вихър. Той не знаеше какво е очаквал от първия път, когато отново види Емпрес, но със сигурност не бе това — как да се каже точно? — кохорта от мераклии. Завладя го необуздана ревност. Сега поне бе наясно защо не си беше направила труда да му пише, помисли си Трей. Светлите му очи оглеждаха мнозинството от мъже. Някои от тях му бяха познати от тълпите приятели на Ести. Високи, ниски, мускулести, слаби, стари, млади, някои от тях облечени в жокейски сака, като че ли идваха направо от езда в Bois, други издокарани в съответното вечерно облекло.

Но всичките богати.

Разбра това веднага.

Докато той правеше своите изводи, някъде дълбоко в него се надигна едно мощно чувство, повлияно от единственото съображение, че тълпите от мъже бяха наобиколили жената, която той инстинктивно смяташе за своя. Независимо от новото й име, каза си той, и от новия й съпруг. С усилие овладя импулса си да свие пръсти в юмруци и да се нахвърли върху мъжете около Емпрес. В края на краищата, това беше парижки салон.

Когато проговори, гласът му не издаваше гняв, а самообладание и бе скрупульозно учтив. Единствено мекият, провлачен акцент на Запада придаваше известен колорит на перфектния му френски. Както при повечето богати младежи, ежегодните пътувания в чужбина бяха част от образованието му.

— Добър ден, мадмоазел Джордан — каза той и умишлено пренебрегна името й по мъж и възможността някой от тези господа да е съпругът й. — Изглеждате… — Той замълча и безочливо я огледа. Дори да бе вярно това, че миналия месец едва не е умряла, сега нямаше и следа от боледуване. Емпрес сияеше с целия си блясък. — … във великолепно здраве. — Последните думи бяха произнесени бавно, със сладострастно провлачване. Погледът му лениво се спусна върху деколтето й и с окото си на познавач той отбеляза, че сега гърдите й са значително по-големи. Ако съпругът й наистина присъстваше, реши Трей, той бе много услужлив по отношение… компанията на жена му.

Арогантните думи и наглата оценка на Трей накараха Емпрес да се изчерви. Шокът от неговото появяване предизвика у нея противоречиви, неустановени чувства. Първата инстинктивна вълна на удоволствие бе незабавно заменена от тревога за Макс, а след безочието на Трей и отказа му да признае новото й име у нея бързо се надигна възмущение.

„Типично за Трей“, помисли си тя и негодуванието й ставаше все по-силно. Да нахлува обратно в живота й с такава самоувереност, с тези маниери и приказки, намекващи едва ли не за собственически права върху нея. „Още ли е женен?“ запита се тя в следващия миг. Дали жена му е в Монтана, или пътува с него и сега го чака в някой хотелски апартамент? Възможно ли бе да се е развел? Защо се бе появил така внезапно, след толкова месеци? Все въпроси, останали без отговор, с които нямаше желание да се занимава сега, когато бавно и с огромни усилия бе намерила компромис със собствените си чувства и бе успяла да превъзмогне мъката от горчивите си спомени. Твърде дълго се бе борила, за да достигне примирие със собствения си копнеж, да потисне силните мъчителни спомени за Трей до по-поносимо ниво. Няма да му позволи, разгорещено реши тя, да влезе в живота й отново и нехайно да прекатури трудно извоюваното й спокойствие.

Също като Емпрес и дук дьо Век мигновено и оправдано възнегодува срещу собственическия тон на Трей. Едва напоследък Емпрес бе започнала да отвръща на изтънченото му ухажване със закачлив смях, който той намираше за очарователен и окуражаващ. Според собствения му опит младите вдовици бяха възможно най-добрите любовници, а след раждането на детето контесата бе предизвикателно чувствена. Говореше се, че бе настоявала да кърми детето си сама — нещо нечувано и кръговете на Сен Жермен, но типично за нейната независимост, която той намираше за толкова очарователна. Очакваше, че и в други аспекти на живота си тя ще е така необикновена и вече й бе избрал огърлица от огнени рубини, която възнамеряваше да й подари за спомен от първата им нощ заедно. Този тъмнокож мъж с прекалено дълга коса и предизвикателно поведение го притесняваше. Той се обърна към Емпрес, която седеше до него на бродираната кушетка, и я попита с нисък глас, в който звучаха едновременно небрежност и внимание:

— Да изхвърля ли този мошеник?

Емпрес с облекчение откъсна очи от силната мъжественост на Трей. Видът му предизвикваше непокорни чувства и мамещи помисли.

— Няма да е необходимо, Етиен. — Тя откри, че може да говори с нормален глас, дори когато сърцето й тупкаше неконтролируемо и това я окуражи. — Господин Брадок-Блек и аз сме стари приятели и съм свикнала с неговата фамилиарност.

— Във всеки случай, няма да можеш — благо отвърна Трей и с явно предизвикателство се приближи към групата мъже, насядали около Емпрес.

Дукът мигновено скочи на крака. Гневът бе изписан върху лицето му. Уменията му с пистолети и рапира бяха смъртоносни и добре известни. Преди да успее да отправи собственото си предизвикателство, Емпрес докосна ръката му и тихо прошепна:

— Недей, Етиен.

Трей премести поглед към малката ръка на Емпрес върху ръката на дука, а след това и към гордото му лице, сега леко почервеняло.

— От нея ли получаваш заповеди, Етиен? — нахално попита Трей, разгневен от преимуществото на мъжа, разположил се така интимно до Емпрес. Нямаше значение кой е той и защо седи на почетното място до Емпрес на малката кушетка. Слабият мъж във великолепно ушит туиден костюм от „Харис“ бе съперник, който посягаше на негова лична собственост и действията на Трей бяха по-скоро импулсивни, а не ръководени от разума.

— Дръж се прилично, Трей. Не си във вертепа на Лили — разгорещено му напомни Емпрес. Зелените й очи пламтяха от яд.

— По нищо не личи — провлачено отвърна Трей със стиснати в подигравателна усмивка устни.

Емпрес не можеше да повярва, че той е способен на такава грубост. Тя си пое дъх, за да се успокои и много тихо каза:

— Сигурна съм, че с твоя вкус едва ли можеш да схванеш разликата.

— Права си, разбира се. Така и не успях да се науча — също така тихо отвърна той. Светлите му очи я пронизваха. — Знаеш старата поговорка: „В тъмното всички жени…“.

Приказките за Лили не говореха нищо на дука, но заключението, което Трей се канеше да направи, го накара разгневено да вдигне свободната си ръка и да направи крачка напред.

Емпрес стисна ръката му по-силно и започна да го увещава с тих напрегнат шепот:

— Моля те, Етиен. — Не искаше скандали. — Моля те, заради мен… — повтори тя с тих гърлен тон.

Като отстъпи пред интимната нотка на неизказано обещание в гласа на Емпрес, дукът бавно свали ръката си и грациозно се настани до нея. „Ще се оправя с малкото парвеню по-късно“, помисли си той и нарочно протегна ръка върху облегалката на кушетката, така че тя остана собственически отпусната близо до голите рамене на Емпрес.

— Може би ще можем да обсъдим нашето приятелство с контесата в по-удобно време — с приятна усмивка каза той. Очите му бяха ледени. — Насаме. Дълго ли ще останете в Париж?

— Колкото трябва — отговори Трей и учтиво се усмихна. Гласът му беше прекалено мек, а погледът му светеше предизвикателно.

— За бога! — възкликна Емпрес. Отнасяха се към нея сякаш беше някакъв трофей. — Няма ли да престанете с просташкото си държание? Дали ще съм на разположение и кога — продължи тя с искреност, за която всички бяха съгласни, че е придобила в Америка, — ще реша аз — яростният поглед, който отправи на Трей бе непоколебим, — а не някой от вас двамата.

— Чуйте, чуйте — жизнерадостно се обади принц дьо Морн, който винаги се забавляваше от сладкия открит маниер на Емпрес. Тя беше едно очарователно изключение от останалите аристократки, които винаги се съгласяваха с всичко, което той казваше. — И моля ви, скъпа госпожо, включете и мен в окончателното си решение.

Емпрес хвърли на Иполит изпълнен с благодарност поглед, заради лекомисления начин, по който разведри нагнетената атмосфера и в гласа и погледа й пролича признателност:

— Скъпи Иполит, вие определено сте най-забавният от приятелите ми и съм ви много благодарна за това, защото не понасям скуката.

— За мен е чест — отвърна младият принц и се поклони на Емпрес с школувано движение — да посветя живота си на целта да облекчавам живота ви от скуката.

Дукът изглеждаше огорчен.

— Не поощрявайте донжуановските му наклонности, Емпрес, или всички ще скучаем до смърт — сухо каза той. Погледът под гъстите му мигли бе натежал от укор.

— Аз имам нужда да пийна нещо — заяви Трей и погледът му обходи помещението за масичката с напитките. В гласа му звучеше явно неодобрение към дебелашките комплименти на Иполит. Той забеляза сервизната масичка и се отправи към нея, като мислеше раздразнено: „Божичко! Изплезили са езици след нея като глутница вълци“. И по обичайния си начин, реши той, като си сипа чаша коняк, Емпрес се справяше без особени трудности. Най-много го удивяваше способността й да намира равновесие в приятната игра на любовта. Някога, цинично се поправи той. В тази парникова атмосфера с многобройните мъжки, погнали разгорещено една кучка, чувствата му се промениха в мрачно оскърбление, като обмисляше единствената възможна оценка на тази смесица от една жена, много мъже, отсъстващ или прекалено услужлив съпруг и флиртове. Явно, както и в Монтана, Емпрес беше на разположение за онзи, който предложи най-високата цена. За щастие, реши той, отровен от ревност, имам достатъчно пари, за да закупя част от скъпоценното й време.

Трей се излегна в едно изискано кресло, което бе твърде малко за него. Глезените на дългите му крака бяха кръстосани небрежно, а ботушите му с високите си токове изглеждаха някак неуместно в пастелния интериор. Остана за ритуала на чая. Емпрес не можеше да позволи на Етиен да го изхвърли дори да й се искаше. Трей бе твърде непредсказуем и пред очите й се мяркаха образи от дуелите, познати й от Запада, които се разиграваха в салона й, но, което бе по-важно, тя нямаше да позволи да бъде сплашвана от предизвикателната му мъжественост.

Той отпиваше от коняка си и от време на време подхвърляше леко язвителни забележки към разговора, който се въртеше предимно около светските събития — минали, настоящи и бъдещи. Днес разговорът за безполезните аристократични занимания, които всъщност си бяха чисто безделничене, го дразнеше със своята необичайна жилка на пуританска добродетелност. И все пак Емпрес се вписваше в него по съвършен начин, сякаш никога не бе стояла в редицата при Лили, неуместна с вида си на гаменче в износена фланела и с разчорлена коса. За разлика от копринения безпорядък, който той си спомняше, сега косата й бе подредена във висока кокетна прическа, прихваната с покрити с перли и диаманти шноли. Роклята й от черно като нощта кадифе се разтваряше над тънката тафта на покрития с дантела корсаж. Явно бе скъпа. Трей бе плащал за рокли и имаше представа за цената на една изискана дреха. Емпрес явно бе превъзмогнала финансовите си трудности, намусено си помисли той, тъй като бе очевидно, че не поддържа този начин на живот благодарение на неговите 37 500.

Той я наблюдаваше, застанала сред наобиколилите я ласкатели, свежа, засмяна и весела. Тучните й мигли пърхаха по подканящ, двусмислен начин. Когато говореше, смехът й се извиваше в трели, които го караха да изглежда някак особен, някак личен. Дори начинът, по който бе седнала — не, елегантно полегнала — бе преднамерен. Бе отпуснала тежестта си небрежно на едната странична облегалка на кушетката, така че гърдите й се издуваха провокиращо над деколтето на роклята и всеки мъж в стаята искаше да я види полегнала в собствената си спалня.

Емпрес Джордан правеше това, което най-добре умееше.

Имаше какво да се види. И още как.

Стига само гневът да не пречеше на взора му.

Изведнъж, насред обсъждането на дивеча, който можеше да се открие в близост до Париж, дук дьо Век благо подхвърли:

— Досадно ли ви е това, господин Брадок-Блек? Отегчаваме ли ви?

Трей бързо оправи смарагдовото копче на ръкавела си и вдигна сребристите си очи. Винаги беше смятал, че няма нищо спортсменско в това тридесет мъже на коне и две дузини кучета да преследват една-единствена малка лисица.

— Никога досега не съм бил така погълнат — любезно, с блестяща усмивка отвърна той. — Компанията на мадмоазел Джордан — подчерта той, а обноските му, макар и дразнещи, очароваха, — както винаги, сякаш ме пренася в рая. Ловът обаче не е силната ми страна, затова простете ми, ако вниманието ми се отклонява. — Такова оскърбително изявление от човек, който всяка година прекарваше седмици в преследване на дивеч за племето си. Той се пресегна за бутилката коняк, която за удобство бе взел със себе си, напълни чашата си, вдигна я за наздравица с подигравателен жест и отпи.

С напредването на следобеда бутилката на Трей се изпразни, но учтивата му изтънченост остана непроменена, ако не се обръщаше внимание на редките язвителни забележки, които граничеха с женомразство, на които Емпрес отвръщаше хапливо.

Трей отстъпваше с подигравателен тон, като гледаше първо Емпрес, а след това прехвърляше очи върху дука.

Седнал в отпусната поза близо до Емпрес, дьо Век бе неестествено тих — пример за самообладание. Пиеше от алкохола, който се произвеждаше от плодове, виреещи в областта до неговото ловно стопанство в Шотландия.

Кой ще се окаже по-хладнокръвен? — питаха се мнозина и скритото очакване ставаше все по-напрегнато.

Гостите на Емпрес сякаш нямаха никакво намерение да си тръгват. Никой не искаше да изпусне очакваните вълнения. Тя обаче кърмеше, физиологията на тялото й нямаше никаква връзка с намеренията на събралите се мъже, а само с редовни интервали от време. С напредването на времето Емпрес се чувстваше все по-неудобно. Макс скоро щеше да започне да вдига врява. Най-накрая с очи приковани в часовника от севърски порцелан върху полицата над камината, тя се извини с някакъв ангажимент за началото на вечерта и по-любезните от гостите започнаха да се сбогуват. Трей не показваше никакви признаци, че ще си тръгва и когато стана явно, че дьо Век твърдо е решил да остане след него, Емпрес нежно обеща на дука, че ще се видят в операта същата вечер.

— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита я той. Изпитваше неохота да я остави сама с грубияна дивак от Америка, който бе погълнал по-голямата част от бутилката коняк.

— Сигурна съм, Етиен, благодаря ти. И още веднъж ти благодаря за Тунис.

Вниманието му към подробностите и нежната му загриженост бяха само част от неговия магнетичен чар. Когато дукът бе чул, че Емпрес има нужда от по-добър кон за езда, той се погрижи още на същия ден да й бъде доставен кон от неговите собствени конюшни.

— Удоволствието беше мое, mon chere. — Той се поклони с небрежна галантност и с това приключи въпроса за екстравагантния му подарък. — Тогава, до довечера. Сигурна ли си за сега? — съзаклятнически попита той, като хвърли бърз преднамерен поглед към Трей.

Емпрес кимна и се усмихна.

Той й отвърна с кратка усмивка и си тръгна.

— Какво — безцеремонно попита Трей, когато вратата се затвори зад дука — е Тунис?

Въпросът му я подразни. Това, че бе останал умишлено след всички, я дразнеше. Останалите бяха достатъчно вежливи, за да си тръгнат. Каза му само:

— Тунис не е твоя работа. Освен това отдавна трябваше да си си тръгнал. Не са ли те учили на добри обноски?

— Просто любопитство, заради странното име — небрежно отвърна той, сякаш имаше имунитет против неодобрението й, — а що се отнася до обноските… нямам никакви обноски. Мислех, че знаеш. Твоят възлюбен ти е подарил черен роб? Не ми изглеждаш такава. — Всяка дума беше провокация, всеки провлачен въпрос — едва прикрита подигравка.

— О, добри ми боже — възкликна тя, — ако искаш да знаеш Тунис не е роб, Тунис е една млада кобила, която Етиен ми подари. Била е тренирана в Северна Африка, оттук и името. И за да задоволя напълно любопитството ти, ще ти кажа, че също така е била обучавана в Испанската ездитна школа. Вървежът й е изключително плавен, шампион е по обездка и може да брои до двадесет. — Емпрес се засегна, защото той все така се излежаваше и не бе помръднал и с едно мускулче, ако не се смята цинично повдигнатата му вежда.

— Голям прогрес. Като се има предвид, че започна с планинския мустанг Кловър. Справяш се чудесно — сухо измърмори Трей. Погледът му се рееше из разкошната стая. Думите му излизаха леко завалени от алкохола. — Но ти винаги си била находчива. Цените по-високи ли са тук?

Емпрес се отдръпна. Гневът, който трупаше в себе си цял следобед, докато Трей се напиваше в салона й с безразличие и се държеше така, като че ли не само там му е мястото, а и далеч превъзхожда всичките си конкуренти най-накрая избухна.

— Вече нямам нужда от пари — язвително отвърна тя. — Тръгвай си, ако обичаш.

— Ако продължаваш… — добродушно се отзова Трей, като пренебрегна напълно откровеното подканяне. Очите му блуждаеха по бароковите перли около врата й. — … да живееш в такъв разкош, скоро може и да имаш.

— Не разбирам защо се чувствам длъжна да ти обяснявам, но всичко това е на Гай. Правата му върху наследството бяха възстановени заедно с титлата му. А това са пари. — Думите й бяха студени и прями. Звучаха така, сякаш искаше да приключи въпроса колкото се може по-скоро.

— Също и за теб? — благо попита Трей. Напрежението в неестествената му усмивка се дължеше на сдържана ярост. След като цял следобед бе наблюдавал Емпрес да се държи така очарователно с други мъже, сега не беше в настроение да го отпращат.

— В достатъчно голямо количество — кратко отвърна тя.

— Надявам се, богатството ти да стигне, за да изкупиш репутацията, на която, без съмнение, се радваш, като забавляваш този мъжки харем. — Въпреки че Трей живееше собствения си живот, без да обръща внимание на критиките на обществото, той бе съвсем наясно, че една жена не може да си позволи подобна свобода, без да бъде осъдена.

— Достатъчно е — повтори тя. Гласът й трептеше от усилията й да се контролира. Бе твърдо решена да остави Трей да си мисли каквото си иска. Нямаше намерение да го посвещава в подробностите на собствения й живот. Това само би увеличило високомерието му.

Високомерие, което сега, като го гледаше да се излежава в пастелното кресло в стил „Рококо“, трябваше да признае, бе оправдано. Изглеждаше така, че жените не се стърпяваха да го проследят с очи. Правеха го дори и мъжете, обикновено опитвайки се да прикрият своето слисване — така чисто в своята изящност бе лицето му. А когато светлите сребристи очи уловяха нейните, какъвто беше случаят сега, бе невъзможно да останеш равнодушен към мощната енергия, която се излъчваше от тях. Трей не беше като другите мъже. В силното му тяло се криеше сдържана гъвкавост, която мамеше, заслепяваше и съблазняваше. Списъкът от безупречни качества, с които природата така разточително го бе надарила, бе така дълъг, че изглеждаше като някаква несправедливост.

Но при все че Трей означаваше красота, наслада и вълнения, атмосферата около него бе твърде разредена за нея. Беше предложил само това, което предлагаше на всички жени, а тя бе достатъчно простодушна, за да си въобрази, че може да очаква нещо повече. Трябваше да се постарае да не се поддава в такава степен на обаянието му. Също както правеха другите жени. Той даряваше удоволствие и желаеше същото в замяна. Нищо повече. Така че, дори като любовник да притежаваше върховната омая, тя бе проявила разум и бе избягала от него, напомни си Емпрес. Тя бе зряла и разумна жена и можеше да се справи с обаянието му.

— Желая те — небрежно каза той и я стресна с думите и безочието си. Говореше богаташкото синче и с присъщата си арогантност гледаше отвисоко на всичко, което се бе случило през тези месеци. Това бе Трей Брадок-Блек с родителите милионери, с мините, коневъдните ферми и с необикновено красивото си лице. Не биваше да се стряска така. Не може вече да е забравила.

— Съжалявам — решително отвърна Емпрес, като се опитваше да потисне острия отговор, който думите му провокираха. — И дума да не става. — Но горещият му поглед и мързеливите му думи я докоснаха така, както само той можеше и сетивата й потрепериха от прилива на силно желание. Пълните й с мляко гърди реагираха на трепетното удоволствие и тя рязко се изправи, решена да устои на чувствената съблазън на Трей. Не си правеше илюзии, че той иска нещо повече. Думите му бяха съвсем ясни. Тя бързо си пое дъх, за да успокои сетивата си, които упорито продължаваха да треперят, въпреки разумното й решение и с възможно най-безизразен глас каза: — Ако обичаш. Време е да си тръгваш. Трябва да се облека. Тази вечер има опера. Thais.

За миг настана тишина.

— Thais е любимата ми опера, а не съм поканен? — усмивката на Трей очароваше.

— Не — твърдо отвърна тя, докато се опитваше да поуспокои дишането си — нещо доста трудно за нея, при условие, че Трей бе в салона й, и то достатъчно близо, за да я докосне.

Пръстите му заопипваха кадифето на полата й.

— Жалко.

— Сигурна съм, че ще намериш начин да се забавляваш — отговори тя и го попита с тон, за който се надяваше, че е безпристрастен. — Доведе ли жена си?

— За щастие — отвърна той, — нямам жена.

Емпрес почувства как за миг в нея се надигна гняв от неговото безгрижие.

— Поздравленията уместни ли са?

— Съвсем определено. — Усмивката му бе подканваща.

— В такъв случай, смятай, че съм те поздравила — рязко каза тя, отиде до вратата и я отвори. Съвсем типично за Трей — щом жената стане нежелана, освобождава се от нея. Чиста работа. Тонът му бе учтив, усмивката — спокойна, сякаш една нежелана съпруга бе само временно неудобство.

— Къде е господин Майлс? — с безразличие попита той и разбрал намека й се изправи. Въпросът му бе нехаен. Незаинтересоваността му дали господин Майлс изобщо съществува, бе повече от очевидна.

— За щастие, няма господин Майлс — имитира непочтителните му думи за жена му Емпрес.

Тъмните му вежди се повдигнаха въпросително.

— А защо се преструваш? — попита той. Като на светски човек причината трябваше да му е ясна, но той бе достатъчно раздразнен и озлобен от флиртуването й през следобеда, за да настоява неучтиво да го чуе от самата нея.

Емпрес се поколеба. Не изпитваше неудобство от собственото си положение, по-скоро искаше да запази съществуването на Макс в тайна от Трей.

— Предпочитам да ме възприемат като вдовица…

— А, да, веселата вдовица — осъдително я прекъсна той. По лицето му беше изписано, че си припомня жадната й сексуалност. — Разбирам колко отива това на… ъъъ, контактната ти личност. — Гласът му звучеше развеселено. Но не и очите.

— Защо търсиш секс във всяко нещо, което кажа? — възрази тя и затвори вратата, за да не правят разговора си достояние на прислугата.

— Правя си изводите — отвърна й той — след откритата, непогрешима похот, която наблюдавах по време на следобедния ти чай. — Миглите му прикриха очите наполовина, сякаш от нещо се беше погнусил. — Възхищавам се от твоята сърдечност — сухо продължи той. — Нямаше човек, който да си тръгна оттук с разбити надежди. — „Да я вземат мътните!“, маниерите й бяха съвършени. Грациозна, гостоприемна… Погледите, които хвърляше, бяха едновременно живи и, когато поглеждаше изпод гъстите си мигли, окуражителни.

— Не ми дръж такъв тон — озъби му се Емпрес, а престорено добродетелният му тон едва не я накара да тропне с крак от негодувание. — Не и ти, който си известен с неоспоримата слава на най-големия жребец на запад от Мисисипи!

— За един мъж това е по-различно.

Никакви вежливи извинения, единствено един до невъзможност наставнически отговор. Типично за Трей.

— По кой начин — с леден глас се поинтересува Емпрес — е различно? — Клишетата на Трей, заедно с неговото ужасно нахално двуличие бяха гаранция, че настроението й ще стигне точката на кипенето. Дали е девственица или води полов живот, няма никакво значение. Няма значение, че фактически, откакто се бе върнала от Монтана не бе имала мъж. Какво го засяга, предизвикателно си помисли тя в отговор на проклетите му мъжки предубеждения. Единственото, което има значение, е това, че решенията ще ги взима тя. Не обществото, не той, не някакъв непознат на улицата.

— Ние имаме повече свобода — говореше мързеливо, но думите му бяха властни.

— Колко хубаво. Открих обаче… — Тя повдигна леко брадичката си, за да срещне дръзките му очи. Гласът й беше сух и строг. — … че моята собствена свобода е също толкова голяма.

Беше застанал на известно разстояние от нея, до стола, от който бе станал, и сега се приближи с онази мека, плъзгаща се походка, за която Емпрес си мислеше, че би била безшумна и върху сухи накапали от дърветата листа. Той спря до нея, прекалено близо, според изискванията на вежливостта и се надвеси отгоре й. Сдържаше гнева, който го обземаше, като си представеше Емпрес да се люби с някои от онези мъже с усилие. С пресилена нежност Трей каза:

— Понякога, скъпа, за жената има, как да се изразя по-светски… физически последствия от тази свобода.

Стомахът на Емпрес се обърна. Знаеше ли за Макс? Нима цялата тази словесна престрелка е била игра на котка и мишка? Защо изглежда толкова едър? Много по-голям отколкото си го спомняше.

— Кога пристигна в Париж? — попита го тя и въпросът й прозвуча твърде прибързано, твърде безцеремонно, изведнъж твърде изострен от перспективата Трей да предяви претенции към сина им.

Той леко се приведе в едва загатнат поклон и сапфирените копчета на жилетката му проблеснаха и й намигнаха, сякаш за да й напомнят за богатството, с което той разполагаше.

— Днес следобед — отговори й той. — Мога ли да ти се обадя по-късно довечера, след операта, и да изпробвам малко от твоята свобода! — Тонът му беше съвършено равен, сякаш някъде наблизо седеше бдителната й придружителка. Почтителното му кимване с глава бе безпогрешно. Само мекото ударение върху думите и подигравателният блясък в очите му бяха неуважителни.

Той не знае за Макс, реши тя, като погледна в надсмиващите се безразлични очи. Под безполезната подигравка в тях имаше твърде много развратна чувственост. Интересуваше се единствено от задоволяването на плътските си нужди.

— Боя се, че довечера съм заета. — Недомлъвката в гласа и изражението й внушаваха, че ангажиментът й няма да е краткосрочен.

— Тогава, утре? — предложи той, без да се смути. Не го затрудни нито съдържанието, нито смисълът на нейния отказ.

— Не — с равен глас отвърна тя, ядосана от лекомисленото му предположение, че тя ще отстъпи пред грубото му заявление, че я желае; странно подразнена от това, че се чувстваше привлечена по необясним начин от горещата жадна покана в светлите му очи — сякаш стоеше неспокойна и разтреперана и само чакаше той да протегне ръка и да каже: „Ела!“.

— Толкова ли е напрегната програмата ти? — попита той с онази чаровна безочливост, на която Емпрес бе имала възможност да се наслаждава през целия следобед. — Готов съм да платя за една значителна част от времето ти. Какви се тарифите тук, в Париж? — отпуснато провлече той. — Сигурно има разлика, вече не стоиш боса на пангара. — Стоеше там и познатото иронично изражение отново се настаняваше на лицето му, докато я наблюдаваше.

Тя се изчерви до корените на косата си и си пое дъх с убийствена ярост, каквато не беше изпитвала досега.

— Естествено, намирам, че на предложението ти не може да си устои — жлъчно отвърна тя. — За съжаление — язвително продължи тя, — тарифите са такива, че не можеш да си ги позволиш.

Той се изненада, после се засмя.

— Мога да купя всичките мръсници на континента, гълъбче — сърдечно я увери той, — и ти много добре го знаеш.

— В такъв случай, приятна почивка, господин Брадок-Блек — каза тя. Ако беше мъж, щеше да го убие. Тя се завъртя, отвори вратата със замах и избяга от грубия му смях и от огромното си желание да забие нокти в лицето му и да види как обидната му усмивка се залива в кръв. Тя се спусна в първата стая, затръшна вратата зад себе си и се облегна на нея разтреперана от гняв. Ако имаше оръжие щеше да го използва и да изкорени пресметнатата му грубост и безочие. Как смее да мери поведението й със собствения си двоен аршин? Как смее да я нарича мръсница, заради неща, които самият той оценяваше като прерогатив на мъжете.

— Шибай се, Трей! — тихичко изпсува тя. — Шибай се и в ада, че и оттатък!

Високият часовник в ъгъла звънна и й напомни, че храненето на Макс отдавна закъсняваше. Детето скоро щеше да обезумее. Тя си наложи да не мисли за Трей, за да поуспокои яростта и вълнението си. Тя положи длани на бузите си и се зае да диша в бавен и успокояващ ритъм, опитвайки се да прогони силния си гняв, да прочисти съзнанието си от предизвикателния образ — усмихващ се, черен като дявола, саможив и, проклет да е, съблазнителен и мамещ като пътеводна звезда. С категорично тръсване на главата си тя накара образа да се разсее и се отблъсна от вратата. В края на краищата, доволно си помисли тя, отказът й беше смазващо ясен.

Край на магнетизма на господин Брадок-Блек.