Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (13)

Глава тринадесета

На закуска децата се държаха изрядно, с изключение на Едуард, който игриво пренебрегваше нарежданията, прошепвани му от Женевиев, и повтаряше с високия си, писклив глас:

— Пиш! Имам пиш! Имам пиш! Пиш!

Бяха изтълкували ентусиазма на Едуард към новите му родители като детско прехласване пред вътрешната канализация. Всъщност той беше прекарал изминалия час неизменно в тоалетната на детската стая, която не преставаше да облива, с което беше докарал по-големите си сестри до затруднение, граничещо със смърт. И трите по-големи деца сега розовееха от смущаващата насока на приказките на Едуард на закуска. Интересните въпроси на Хейзард и Блейз за високопланинския чифлик на децата облекчиха всички, а щом вниманието на Едуард веднъж бе привлечено от канелените рула, разговорът прие по-приемлива в социално отношение насока.

След закуска всички вкупом се изкачиха по стълбите да видят Емпрес, която, макар и още слаба, беше много по-добре. Температурата й се бе смъкнала рязко и тя беше успяла да задържи малко пилешки бульон, но бе много бледа. Крехкостта й се подчертаваше от размерите на леглото на Трей.

Родителите на Трей бяха щастливи от нейното завръщане и от „възможността да се срещнат със семейството й“. Емпрес едва не избухна в сълзи при добрината им, но беше възпряна от енергичното, знаменателно съобщение на Едуард за шедьовъра на канализацията. Емпрес се изкикоти.

— Наистина, Едуард, ти си такова дете! — каза Женевиев, а Трей сърдечно изтъкна, че с десетте бани в къщата Едуард ще има забавление поне за месец.

След няколко минути една от трите медицински сестри в стаята започна да се покашля и да поглежда подчертано часовника си. Блейз предложи да отидат заедно с децата и Хейзард в детската стая да проверят дали са останали здрави играчки. За по-малко от минута стаята се опразни. Дори Гай и Емили, които се смятаха за възрастни, бяха изпълнени с благоговение при вида на редиците играчки, подредени спретнато на полиците по стените на детската стая. След още една минута медицинските сестри напуснаха стаята, прогонени от един изричен поглед на Трей.

— Имаш ли нещо против? — попита той, като придърпа един стол по-близо до леглото. — Исках да останем насаме, двамата, а тези сестри, макар да съм сигурен, че са изключително компетентни, имат вид, достоен за фронтона на Нотр Дам. Честно да ти кажа, с тях щях да оздравея само от страх. — Трей нежно докосна ръката на Емпрес, след това преплете пръсти с нейните и се засмя. — Действа, нали? Чувстваш се по-добре.

В отговор Емпрес се усмихна на високия, силен мъж, който държеше ръката й, сякаш е рядък порцелан от времето на династията Мин.

— Много по-добре, а ръката ми няма да се счупи.

Единствено, за да й покаже, че може да проявява и по-голяма обективност към здравословното й състояние, той стисна ръката й със сила, която не би измачкала и нежния пух на новоизлюпено пиленце.

— Знам, скъпа. Все пак ме разтревожи.

— Боя се, че съм ти създала огромни неприятности, въпреки че за децата всичко явно е едно голямо приключение, сега, когато лошото мина, ако не беше направил онези снегоходки…

— Щяхме да измислим нещо друго.

Въпреки че той учтиво използува ние, Емпрес знаеше, че ако Трей не беше в чифлика им, никой от тях нямаше да е в състояние да го напусне в дълбокия сняг. И макар че лечението на треската беше преминало без произшествия, тя беше признателна на Трей, че е свалил бремето от плещите на Гай. На шестнадесет години, той бе твърде млад за такива грижи.

— Длъжник съм ти — каза тя със смирена сериозност.

— Струва ми се, че това ми харесва — усмихна се в отговор Трей. — Рядко си толкова хрисима.

— Сигурно е от треската — отвърна Емпрес. Усмивката й сякаш озари зелените й очи.

— Както и да е. — Гласът на Трей отново беше сериозен. — Радвам се, че си по-добре. Никога не съм се чувствал толкова… безпомощен. Не знаех какво да направя.

— Ти трябва да внимаваш. Тази треска уби мама и татко миналото лято, а и ти се възстанови неотдавна.

Трей сви рамене:

— Никога не се разболявам. — И беше истина. С изключение на стрелбата в дома на Лили и редките настинки през детството, здравето му беше забележително.

— Не бъди толкова самодоволен — упрекна го Емпрес. — И аз приказвах така, а погледни ме сега.

— Грижите ти за мен те преумориха, а след това и дългото пътуване към дома. Събра ти се прекалено много. Сега не трябва да мислиш за нищо. Само се храни, спи и си почивай. Остави децата на мен. — Той се усмихна. — Може и да не си забелязала, но се справяме доста… сносно.

— В края на краищата, в теб има и някаква скромна жилка. — В очите и гласа й имаше възхищение, нежната извивка на бузата й беше леко порозовяла.

— Обиден съм — пошегува се Трей, елегантен в меките си ботуши от ярешка кожа, тъмносините си вълнени панталони и памучна риза във винени и тъмносини тонове. — Не съм ли просто изграден от скромност?

— Не, доколкото си спомням. — Внезапно тя се запита как ли е изглеждал той като дете и юноша, преди да настъпи времето на незаинтересованата изтънченост.

— И ти самата не си непретенциозна, графиньо. — Трей вече знаеше за аристократичния род на Емпрес, беше чувал историята за дуела на баща й, за тяхното бягство и за последвалите ги тежки години в Канада и Монтана.

— Ако бях непретенциозна щеше да бъдеш отегчен до смърт.

— Вярно е — отвърна Трей и се усмихна отзивчиво, с ясната представа, че никога досега не е бил толкова щастлив, че Емпрес е заела неизмеримо важно място в неговия живот, с мисълта, която го беше измъчвала през цялото дълго пътуване, през което се боеше, че тя ще умре, че животът му ще бъде пуст и неутешим без нея. — Мислила ли си някога за… — Той спря, шокиран от мисълта, че беше на път да се изрази по начин, който благоразумно бе отбягвал в продължение на години. — Имам предвид… — Той отново се отклони, неподготвен за новите чувства и само дългогодишният му опит му помогна да им даде последен отпор. — Справяме се — погледът му беше топъл, натежал от любов — отлично.

— Съгласна съм — отговори Емпрес. Нейният поглед също беше изпълнен с нежност. Винаги независима в начина си на мислене, тя беше възприела новата си сексуалност като прекрасно удоволствие, допълващо нейния живот.

— В такъв случай… — Трей се покашля и Емпрес за пръв път разбра, че този разговор не е само размяна на лекомислени закачки. Сърцето й прескочи. Възможно ли бе чувствата на Трей да са толкова силни, колкото са и нейните собствени? Възможно ли бе най-желаният ерген на запад от Уест Ривър да е престанал да си разиграва коня? — Мислех… — продължи той.

Би могла да го улесни, но ако грешеше, неудобството щеше да е ужасно. Затова тя замълча, въпреки че сърцето й биеше така, сякаш щеше да се пръсне.

— Наистина имаш нужда от помощ с децата — каза той. Изявлението му беше уклончиво, но Емпрес, която не знаеше това, благодари на звездите, че не се беше изтървала в порива си да сподели страстните чувства, които изпитваше към него.

— Оценявам помощта ти — вежливо отвърна тя. Унинието я заливаше на вълни. Трей Брадок-Блек беше женкар и тя се бе проявила като глупачка, като го забрави. Той обожаваше жените, но не по принцип, единствено глупавите новачки можеха да си го помислят.

Той долови хладината в тона й.

— Не исках да кажа това — каза той и с това още повече увеличи неопределения смут, заседнал помежду им.

— Наистина, Трей. Няма нужда да ми помагаш. Не очаквам от теб да се чувстваш по някакъв начин задължен към моите…

— О, по дяволите! — възкликна той и като пусна ръката й, рязко се изправи. Той се запъти с широки крачки към прозореца, подпря длани на дъбовия перваз и навъсено се втренчи в зимния пейзаж навън.

— Високо ценя всичко, което си направил за мен и за моето семейство — спокойно каза Емпрес. — Но не трябва да чувстваш някаква отговорност и веднага щом се почувствам по-добре, ние ще се върнем в Уинтър Маунтин.

— Това, което чувствам, не е отговорност — каза Трей. Стоеше гърбом към нея, суров и смутен от мисълта, че Емпрес би могла да напусне живота му още на следващия ден.

— И не би трябвало. — Емпрес потисна болката и се насили да изрази нужната вежливост. Бе проявила излишна мечтателност, като смяташе, че с нещо е по-различна от многото предани, чувствени жени в миналото на Трей. — След няколко дни отново ще съм на крака и повече няма да злоупотребяваме с твоето гостоприемство.

Трей се отблъсна от прозореца и се обърна към нея с рязко, неспокойно движение:

— Дявол да го вземе! Не ме бива за това — остро каза той.

О, божичко! Как беше възможно това? Да го желае толкова много, когато всяка негова дума беше точно противоположна на нейните чувства? Като се взираше в строгото му изражение, в силуета на напрегнатата му фигура, очертан на светлината на прозореца, тя събра цялата си гордост и тихо му отговори:

— Разбирам. Никой, освен теб…

— Никога преди дори не съм мислил за това — продължи Трей, сякаш тя не беше проговаряла. — Всъщност всячески съм се старал да го отбягвам.

Емпрес не искаше повече да слуша. Беше сигурна, че каквото и да каже той, то щеше да я нарани дълбоко.

— Трей, наистина… Няма нужда да…

— И то няма нищо общо с децата — продължи той, сякаш не я забелязваше, с глас, в който се беше промъкнала мрачна и леко заканителна нотка. — Въпреки че — бързо допълни той, сякаш гласът му звучеше с трисекундно закъснение и той току-що беше осъзнал строгостта му — аз много ги харесвам — довърши той с блага вежливост. Изглеждаше така, сякаш се завръща от някаква бездна. В следващия миг видя паниката в очите й. — Добре ли си? — Уплахата го сграбчи на мига и той се озова до нея с няколко бързи крачки. Спомените за покоя, в който беше притихнала през последните часове, преди да стигнат ранчото, оживяха ярки в съзнанието му. Като седна до нея с припряност, която отразяваше опасенията му, той бързо докосна челото й с длан: — Да повикам ли лекарите? Топло ли ти е?

— Добре съм. — Колкото можеше да е добре човек разбрал, че всеки момент ще настъпи краят на света.

— Сигурна ли си?

— Малко съм уморена — отвърна тя. Искаше той да си тръгне. Искаше да прекратят този злополучен разговор.

— Ще се погрижа за теб — нежно каза Трей, а пръстите му деликатно отстраниха кичур от светлата й коса от раменете й.

— Няма нужда. Наистина. И без това вече всички сме ти прекалено задължени. — Емпрес си помисли за огромната сума пари, които той й бе дал, достатъчна, за да може семейството й да си позволи едно ново начало в живота; как се беше посветил на децата и се беше погрижил за сигурността им по време на нейното боледуване. Беше задлъжняла твърде много. И колкото по-скоро престанеше да прибавя към дълга си, толкова по-добре.

— Аз искам да се грижа за теб!

— Мога и сама да се грижа за себе си — малко грубо отвърна Емпрес. Разбитите й чувства допринасяха за нейната рязкост.

— Не бъди толкова обидчива.

— Аз ще реша каква да бъда.

— Както искаш — любезно каза той.

— Благодаря — неучтиво отвърна тя с тон, напълно лишен от благодарност.

— Разбира се — усмивката му беше великодушна, — знам колко раздразнителен може де стане човек от треската.

— По дяволите, Трей! Не можеш ли да не проявяваш такова нетърпимо съчувствие и разум.

— Винаги съм разумен.

— А аз съм Кралицата на Нил. Сега, ако нямаш нищо против, бих желала да си почина. — „И да си изплача очите“, помисли си тя.

— Предполагам, че нямам друг избор.

— Е, би могъл да останеш и да ме гледаш, докато спя, но съм сигурна, че можеш да си запълниш времето с нещо по-добро.

— Ще трябва да ти поставя въпроса ребром — продължи Трей, крайно неотзивчив към отговорите на Емпрес, колкото и странно да беше това за него.

— Не, не сега. Имам главоболие — възрази озлобена Емпрес. Раздразнението й от леконравния му начин на живот беше надделял над нейното униние.

— Ще се омъжиш ли за мен?

„Да!“ бе мигновената й реакция. Едно „да“, извикано високо, като еуфоричен крясък от най-високия земен връх. Недвусмислено. Без никакво колебание.

— Опитваш се да се възползваш от треската ми? — каза тя вместо това.

— Отговори на въпроса ми — настоя Трей. Той искаше да получи желания отговор. Трей Брадок-Блек, наследник на богатство и власт, искаше да получи нейното съгласие. — Отговори — тихо повтори той, като обгърна китките й с изящните си пръсти. Не искаше тя да го напусне.

— Сигурен ли си? — попита Емпрес, а въпросът й бе толкова рязък, така напълно лишен от каквато и да е нежност и галантност. Пръстите на Трей се свиха като окови около китките й. Това не беше мечтата, с която заспиват младите момичета, не приличаше на предложенията от приказките.

Той се поколеба за една нищожна част от секундата, преди да отговори:

— Да.

Все така, никакви пламенни думи за любов, само загадъчната пауза и една-единствена дума. И ако Емпрес Джордан беше практична жена, тя би отговорила утвърдително без повече суетене. Тя обаче не беше такава. Беше достатъчно непрактична, за да желае поне минимума от едно любовно обяснение.

— Обичаш ли ме? — простичко попита тя. В големите й очи гореше любопитство. Може би въпросът бе подсказан от нейното минало, от ранните й години на охолство и привилегии, които последните, изпълнени с трудности години така и не успяха да заличат. Страстта й казваше „да“, но докато някоя друга жена можеше да приеме Трей без колебание единствено заради неговото състояние и положение, Емпрес искаше любовта й да бъде споделена.

Трей я погледна. Погледна изтънчената красота на лицето й, упоритата извивка на брадичката й, очите, които го наблюдаваха с непринудена искреност. Той се засмя, внезапно добил увереност сред въртопа от упорити образи за отнета свобода, сигурен най-малкото в едно:

— Обичам те — отговори той. — Много те обичам.

В отговор тя се усмихна. Усмивката й беше успокояваща и ослепителна със своя блясък.

— Не искаш ли да знаеш дали и аз те обичам?

Мисълта, че тя може да не го обича, не му беше минавала през ума. Обожанието на жените, което неизменно го бе съпътствало в живота му, превръщаше подобни въпроси в банални подробности. Но арогантността му беше по-малка, отколкото изглеждаше, затова Трей се извини чаровно и замълча, за да чуе нейния отговор.

— Обичам те — каза тя. Изразът на лицето й беше мил със своята обреченост. — Повече от Кловър.

— Какво повече — любезно отвърна той и сведе тъмнокосата си глава със спокойното, грациозно движение на придворен — може да желае един мъж? — Той освободи китките й с плавно изящество, сякаш тяхното договаряне правеше заплахата за принуда вече излишна. — Смяташ ли, че утре е прекалено рано или искаш голяма сватба? — Закачливият тон отново се долавяше добре в гласа му.

— Винаги ли си толкова самонадеян?

— Зад гърба си имам дългогодишен опит. — Сега гласът му издаваше повишеното му настроение.

— Бързаме ли за някъде?

Отново тази пауза, преди да отговори, колкото сърцето да удари за пореден път — това обезсилващо колебание, най-съкровената заключена врата. „Да, омъжи се за мен, преди да съм се паникьосал и да съм променил решението си. Никога не съм правил това преди, кълна се, никога не бих могъл да го направя отново, поне през следващите десет години: омъжи се за мен утре, преди цялата логика на света да ме е сграбчила отново.“ Неговите чувства бяха съвсем нови, навикът му да избягва брака все още бе много силен. Подобно на опит да превъзмогнеш втълпен още от детството предразсъдък.

— Не. Разбира се, че не — каза той.

— В такъв случай, бих искала да изчакаме, докато се позакрепна. Така че да мога да си стоя на краката на моята сватба.

— Не искам да чакам. — Гласът му беше нисък. — Но разбирам. — Той дълбоко си пое дъх. Тревога или облекчение? Тя не знаеше… Но светлите му очи бяха пламенни — поне в това тя никога не можеше да се излъже. — Следващата седмица ще е чудесно — съгласи се той. — Да кажа ли на децата, или искаш ти да им кажеш?

— Ще им кажем заедно. Ще полудеят от възторг.

— Чувството е взаимно. — Трей беше очарователен. Мислеше си какъв късметлия е бил да я открие за себе си, за настоящето и за всички, изпълнени с радост дни, които ги очакваха. Чувстваше, че щастието стремително нахлува в живота му.

Ярката светлина на утрото подчертаваше бледността на Емпрес. Очите й бяха тъмни като борови гори и изглеждаха огромни на фона на светлата й кожа. Силуетът й не можеше да се различи сред огромното бяло легло — батистената й нощница беше тебеширено бяла, възглавниците и чаршафите блещукаха с белотата на перли, в цвета на разкошното вълнено меко одеяло се долавяха нюанси на слонова кост. Единствено косата й, разпиляна в безпорядък, притежаваше цвят — позлатата на минзухарите и лимона. От треската косата около лицето й се бе навила на къдрици, прилични на нежни филизи, разпилени по ирландската дантела на яката на нощницата й.

На фона на цялата тази изящност и белотата, тъмната енергичност и сила на Трей контрастираха изключително ярко. Той беше слаб, мускулите му излъчваха сила, а бронзовата му кожа намекваше за времето прекарвано на открито. Когато посегна да вземе отново ръцете й в своите, нейните юмручета се изгубиха напълно и той сви пръстите си, сякаш за да ги приюти в своите длани. Помисли си, че почти я беше загубил и страхът го прониза. Капанът на смъртта едва не се беше затворил над нея и устата му пресъхна при спомена за това. Заля го желанието да я защити и да я закриля, чувство напълно ново за него със своята мощ и сила на въздействие. Преди да срещне Емпрес никога не беше мислил за възможността да се грижи за друг човек и сега той за пръв път разбра покровителството над майка му, което баща му защитаваше с ярост.

Колко пъти бе чувал баща си да казва: „Няма да позволя майка ти да бъде нещастна“, когато някоя от неговите лудории излезеше на бял свят, „а е много вероятно твоето държание да стане причина за това“. Мъмренията на Хейзард биваха произнасяни въздържано, никога под формата на заповед, но посланието в тях беше ясно: Трей трябваше да се ограничи до същността на проблема.

— В такъв случай, следващата седмица ще сме женени. — В гласа му отново имаше нотка на нетърпение. — Така добре ли е? — допълни той, като си спомни за добрите обноски.

Емпрес се усмихна:

— Следващата седмица е чудесно.

— Добре — приключи въпроса той и докосна с лека целувка носа й. — Ще се погрижа Мейбъл да донесе плата за сватбената ти рокля. Ще трябва да започне да я шие незабавно, ако…

— Трей — прекъсна го Емпрес, — не искам голяма сватба. Нямам нужда от специална рокля. — Искаше й се нещо простичко, интимно, а не грандиозни ефекти.

— Глупости! — Думата звучеше като гаранция от човек, свикнал да разполага само с най-доброто. — Ти си моята Емпрес и ще бъдеш облечена както подобава. Трябва да имаш шлейф, диаманти… Или предпочиташ сапфири? Нашата мина Блек Лоуд произвежда едни от най-висококачествените, имат оттенък на лавандула.

Като издърпа ръцете си, Емпрес повдигна брадичката си, а очите й срещнаха неговите.

— Трей, нямам нужда от това. — Гласът й беше притихнал. — Искам само теб.

Ръцете му с бързо движение уловиха раменете й и той сведе тъмнокосата си глава така, че лицата им застанаха на едно ниво.

— Хей… хей — прошепна той, — съжалявам… наистина. Каквото поискаш. А аз съм твой. — Нежните му светли очи се задържаха върху нейните и дълбоко в тях тя откри опрощаваща нежност, внимание и непреодолима страст. — Завинаги!

За да познаваш истинското щастие, помисли си тя, е достатъчно то да те е спохождало дори един-единствен път… а той беше неин… Завинаги!

— Обичам те — прошепна тя. В очите й блестяха сълзи. Внезапно светът беше станал тесен за нейното щастие. В последните няколко минути се бяха изпълнили най-съкровените й желания и сега радостта й бликна и се разля във вселената.

Ръцете на Трей се плъзнаха по раменете й, върховете на пръстите му лекичко докоснаха гърлото й и той нежно обхвана лицето й в дланите си.

— Не плачи. Аз ще се грижа за теб — нежно каза той — и за децата. Ти си моят живот. — Устните му докоснаха нейните в лека ласка. Самообладанието му се поддържаше от нейната слабост вследствие на болестта. — По-късно — каза той мъчително с топлота, която беше малко дразнеща, и я погледна, като се изправи, — когато си по-силна, можеш да ми върнеш целувката.

— И ще го направя — отвърна Емпрес, по-щастлива отколкото мислеше, че е възможно. — Животът е пред нас.

Достави му огромно удоволствие да я види щастлива.

— Животът ни е в ръцете ни — каза той с непоколебимост, каквато тя никога досега не бе усещала. Без съмнение, това бе твърдостта, която той използваше в законодателното тяло, когато искаше да наложи мнението си. — Ако искаш да придобиеш отново титлата на Гай, ще наемем най-добрите адвокати във Франция. Или ако искаш да останеш в Уинтър Маунтин, ще построим нов дом и по-хубав обор, ще засадим овощни градини, ще закараме оборудване за една истинска ферма. Ако пък предпочиташ — продължи той, а крайчетата на красивата му уста се повдигнаха в лека усмивка — да живееш под палмите на Таити, ще отидем там. Ще ти осигуря — каза той с тиха решителност, — каквото пожелаеш.

Очите й се напълниха със сълзи. Да има до себе си Трей, който да сподели огромната отговорност за децата, да може да се облегне на него, да разчита на неговата сила, да има този красив мъж, когото обичаше повече от всичко на света… Да е неин! Неин собствен кът сред орхидеите на вечната пролет.

— Няма нужда да ми подаряваш каквото и да е — каза тя и сочната й горна устна потрепери от силата на чувствата й.

Все още беше толкова бледа, помисли си Трей, косата й бе невчесана, неясните сини кръгове под очите й, и… му беше толкова скъпа. В себе си тя носеше радост и възторг, които напълно го обезоръжаваха. Искаше да й даде всичко, искаше да я облича, да я храни и да реши косата й сутрин. Искаше да постави в краката й богатствата на света и вечното щастие. Искаше да й дари деца. Беше млад, за първи път в живота си влюбен и знаеше, че без нея животът му щеше да бъде безкрайно празен.

Той изтри сълзите от миглите й с лекичко докосване на върха на пръстите си.

— Аз искам да ти дам всичко. Искам да познаеш цялото възможно щастие. Но най-много от всичко — каза този разглезен от всеобщото внимание на хората любимец — искам да си моя.

— Аз съм твоя, твоя, твоя съм — щастливо отвърна Емпрес, а ароматът и усещането за земен рай я обгръщаха като ухаеща на приказен парфюм мечта. — Но ако те обичам — продължи тя игриво, — и ти трябва да ме обичаш със същата сила.

Той се засмя, като си мислеше колко често и по колко различни начини би могъл да й покаже любовта си, щом отново се почувства добре.

— Изгарям от неизразимо желание — отговори той, с озарени от усмивката очи — да те обичам, докато моретата по света не се превърнат в пустини.

— Добре — заяви Емпрес, а усмивката й беше така привлекателна в своята изкусност, с онзи парадоксален намек за съблазняваща покана, на който Трей никога не беше успявал да устои, — защото въобще не съм от жените, за които можеш да смяташ, че са твои просто ей така, по принцип.

Усмивката му, помисли си тя, би могла да окъпе света в бляскав ореол.

— Никога няма да бъда такъв глупак — нежно отговори Трей. — Всъщност, след като те открих, обявена за продан в бара на Лили, след като едва не погубих Рали и себе си, докато те проследя до Уинтър Маунтин, ще съм последният мъж на света, който да мисли, че можеш да му принадлежиш просто ей така. Ти не си точно от типа домошарки, които докарват мъжа до самодоволство. — Закачливата светлина в очите му можеше да се сравни със сияйни слънчеви лъчи.

— Самодоволни жени има в изобилие — остроумно възрази Емпрес, като имитира едно чисто клюкарско и охулващо изсумтяване. Дъщерята на граф Джордан не бе възпитана да отстъпва. Във Франция има хора, които биха могли да потвърдят, че почтителното отношение е било отгледано в семейство Джордан много преди кръстоносните походи. Девизът на рода им „Стой настрана“ и техният герб с изображението си на меч и светкавица драматизираха една традиция, изтъкана от агресивни подбуди.

Трей леко простена, като си спомни за всичките жени, които го преследваха.

— Така е — мрачно се усмихна той. — Буквално в изобилие.

— Аз никога няма да стана самодоволна. — Въпреки че натърти на думите, дълбокото звучене на гласа й и пикантният поглед, който тя му хвърли изпод притворените си клепачи, внушаваха по-различни мисли.

Не, помисли си той, като си спомни безбройните случаи, когато тя му напомняше на живи, полюшващи се пламъци.

— За мой късмет, любима — щастливо прошепна той.

— И още нещо — живо заяви Емпрес с блеснали от радост очи. — Трябва да ме обичаш завинаги и винаги, винаги!

— Ваш слуга, госпожо — отговори Трей с нисък дрезгав шепот и притегли Емпрес в прегръдките си.

Почукване на вратата прекъсна райското блаженство, в което се бяха потопили.

Прегръдката на Трей стана по-силна.

— Махай се — извика той.

— Баща ви желае да говори с вас, сър. — Беше Тимс. Трей леко повдигна вежди. Странно. Защо не беше изпратен някой от лакеите, Чарли или Джордж… Тимс не предаваше съобщения.

— Трябва да е кралска заповед — иронично промърмори Трей, като отпусна ръце и настани Емпрес обратно на възглавниците. — Ще се върна след минутка.

— Не си тръгвай… Искам да ти кажа колко много те обичам — закачи го тя и като протегна ръка, прокара пръст по правия му съвършен нос.

— Ще имаш на разположение цяла вечност, скъпа, веднага щом се върна — усмихнат й отвърна той, след което се наведе и докосна устните й с нежна целувка. — Не си отивай — прошепна той.

Когато Трей отвори вратата видя Тимс, който чакаше, застанал мирно в хола. Той изпрати въздушна целувка на Емпрес и като затвори вратата зад себе си, повдигна въпросително вежди.

— Какво е това, Тимс. Да не си наказан? — пошегува се той.

— Баща ви не споделя с мен, сър. — Но Тимс разбираше, че при нормални обстоятелства, Хейзард щеше да изпрати някой от нисшия персонал да предаде съобщението. И нямаше никакво съмнение, че мисис Брадок-Блек плачеше.