Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (10)

Глава десета

Емпрес търпеливо дочака полунощ, измъкна се от леглото и бързо се облече. Тръгването й не бе никак трудно. След като облече старите си дрехи, тя трябваше да вземе единствено дисагите със себе си. Промъкна се тихо по стълбите на прислужниците и излезе през вратата на кухнята.

Тя леко потръпна от внезапния хлад, когато пристъпи извън прага на вратата. Нощта бе ясна, с пълна луна, а температурите — доста под нулата. Слава богу, подухваше съвсем слаб ветрец. Когато имаше виелица и вятърът фучеше силно, човек можеше да измръзне по-бързо, отколкото в безветрено време.

За да не привлече вниманието на някой от къщата, Емпрес постоя известно време на тъмно, взирайки се с ококорени очи, докато свикна с тъмнината. Кловър очевидно се зарадва, като я видя. Подобно на малко кученце, се опита да потърка муцуната си в тялото на Емпрес, докато тя я оседлаваше. Дали да вземе още един кон? Емпрес се подвоуми, но после реши, че това няма да е кражба. Просто щеше да вземе още един жребец под наем. Ако трябваше да снабди с провизии семейството си за зимата, със сигурност щеше да й потрябва още един товарен кон.

Десетина минути по-късно Емпрес изведе двата коня тихичко от конюшнята, оглеждайки се наоколо с предпазливост. Вървя пеша, като ги водеше за юздите, в продължение на повече от километър, чак тогава възседна Кловър. Тя слизаше от време на време и вървеше, за да предпази краката си от замръзване. До сутринта се озова на един час езда от кръстовището на Кресуел. Това, по което тя се движеше, не беше път, а по-скоро утъпкана от многото пътници диря. Тъй като точно тук се разклоняваше и реката, преди години търговците бяха построили нещо като междинна спирка. Сега това бе най-близката спирка за фермерите, които обитаваха богатите планински долини.

Кресуел бе твърде далеч от тяхната планинска къщичка. Въпреки че бе чувала за това място, тя никога не бе стигала дотук с баща си, но сега реши да спре, за да купи подаръци за семейството си. Възнамеряваше да зареди с най-необходимите продукти: брашно, захар, кафе, чай, шунка, сушени ябълки и кондензирано мляко. Също така дрехи и обувки за децата. Освен това и подаръци за Коледа, които никой от тях не бе получавал отдавна.

Все още бе доста тъмно, когато Емпрес почука на вратата и събуди Кресуел. Той се чудеше що за жена е тази, която го събужда по никое време и започва да пазарува толкова неща така пестеливо и скромно. Учуди го и фактът, че облечената в раздърпани мъжки дрехи млада жена заплати със злато. Странно бе, че е яздила цяла нощ, за да пристигне призори на това място. Емпрес с явна неохота отвърна бегло и кратко на пороя въпроси. Тъй като Ед Кресуел отдавна държеше тази междинна странноприемница, изобщо не го учуди нежеланието на Емпрес да му обясни откъде идва, коя е и защо се е озовала по това време при него. Повечето от хората, които спираха тук, не обичаха да дават каквито и да било обяснения за себе си.

Натовариха конете със закупените от Емпрес вещи, завързаха здраво торбите и когато тя се отправи в североизточна посока, Ед Кресуел дълго гледа след нея, докато Емпрес се изгуби от погледа му.

След като се увери, че Кресуел не я вижда вече, Емпрес рязко изви Кловър и потегли на северозапад, към скритата в планината долина, където я чакаше семейството й.

Не можеше да се отърси от мислите за Трей. Тя си спомни как се събуждаха сутрин — целувката, с която я даряваше Трей вместо „Добро утро“; как сядаха да закусват заедно; спокойният, улегнал вид, мургавата кожа и невероятния апетит, с който той се хранеше — нещо, за което тя искрено му завиждаше. Спомни си какво голямо удоволствие бе да прокара пръстите си в дългата му тъмна коса, когато той се надвесваше над нея с усмивка. Емпрес въздъхна дълбоко, усещайки колко близък и скъп й бе станал Трей. Дали нейните взаимоотношения с Трей се бяха оказали напразен, безуспешен опит да се промени традиционното му виждане за жените. В този миг тя си припомни многобройните му обожателки.

Дочутият разговор между трите госпожици се бе оказал толкова съществен и полезен, си помисли Емпрес. В противен случай, изкушението да остане при него с всеки изминат ден растеше все повече и повече. Рискът да бъде изцяло завладяна от неотразимия му чар, и то завинаги, бе твърде голям. Той бе раздавал обичта си на твърде много жени. Боже, с колко много жени се бе любил! По-добре — сега да я боли и да страда, отколкото след това да се измъчва от скръб! Тя тихо си каза, че решението, което бе взела, е най-доброто възможно и че трябва да бъде спокойна. Трей Брадок-Блек не бе човек с трайни връзки и познанства. Вътрешният монолог по време на ездата не й помогна да преодолее страданието от раздялата си с Трей. В гърдите й бе заседнала огромна мъка.

 

 

В момента, в който Емпрес се скри от погледа на Кресуел и сви рязко на северозапад, Трей беснееше в къщата, раздавайки ругатни и команди наляво и надясно, като едновременно запасваше вълнената си риза в изтърканите си панталони. Той обу два чифта вълнени чорапи, после нахлузи мокасините, високи до глезена. В този момент се появи един от слугите, който бързо донесе палтото му от бизонски кожи.

Суматохата и паниката настанаха около осем и половина, когато, събуждайки се, Трей установи, че топлото тяло на Емпрес липсва. Виковете и крясъците му изплашиха всички слуги в къщата. Само най-смелите от тях дръзнаха да се качат на втория етаж, за да разберат какво се е случило.

След като слугите притичаха до конюшнята и установиха, че два коня липсват, Трей осъзна, че цялата идилия най-ненадейно бе свършила. Никой не посмя да спори с Трей, макар че много от слугите искаха да му напомнят, че здравето му е все още в опасност и че едно такова продължително препускане из планината можеше да се окаже фатално за изтощения му организъм. Слугите обаче прецениха, че при такива обстоятелства, когато господарят им е побеснял, е по-добре да си мълчат и тайно съобщиха в Хелена за случилото се. До завръщането на Хейзард и Блейз трябваше да се чакат инструкциите на Хейзард. Затова икономът Тимс само заяви: „Намерете го!“ и затвори слушалката.

За десетина минути Трей бе напълно готов. Той си сложи колана за оръжията над коженото палто и скри уинчестъра в дисагите. Емпрес имаше няколко часа преднина, но следите й в свежия сутрешен сняг бяха като една блестяща диря.

Трей рязко отрече необходимостта някой да го съпровожда. Искаше да бъде сам, когато я догони. Тя му трябваше напълно сама и беззащитна, помисли си той малко раздразнено, докато проверяваше за последен път коня си. Някаква необуздана ярост обзе цялото му същество. Тя се бе осмелила да го напусне! Трей бе така раздразнен и вбесен, че единственото нещо, което осъзнаваше ясно, бе, че иска да я върне обратно. Причините за това той не можеше и не искаше да си обясни, а още по-малко да разсъждава по тях. Само знаеше, че не иска да има свидетели тогава, когато щеше да я залови. Ето защо забрани някой да го съпровожда и ги увери, че ще се справи сам. За целта се наложи да ги излъже, като им обясни, че Емпрес живее само на двадесет километра високо в планината и че той ще стигне дотам за около три часа. Всичко това бе произнесено с такъв студен, отмерен тон, че никой от тях не пожела да му се противопостави.

В един и половина часа той стигна до кръстовището на Кресуел, след като бе поддържал лек галоп почти през цялото време. Трей нареди да нахранят коня и да го напоят, а през това време разпита собственика кога бе пристигнала Емпрес и какво бе купила. Трей плати на Кресуел злато за дадените отговори, но отказа да му даде каквито и да е обяснения. Самият Кресуел изобщо не настоя, защото съзря гневния поглед на Трей и ръцете му, опрени на пищовите.

За десет минути езда в посоката, в която бе поела Емпрес, Трей откри мястото, където тя рязко я бе променила.

 

 

В низината на Елбоу Пас Емпрес за десети път се протегна към багажите, за да провери дали куклата, която купи за Женевиев не се е счупила. На зачервеното й от студа лице се изписа щастлива усмивка. Децата щяха да изпаднат в екстаз, като видеха коледните си подаръци. Женевиев, която бе на осем години, никога досега не бе имала истинска кукла. Емпрес си спомни собствените си редици от порцеланови госпожици, изоставени в суматохата и бързината, когато семейството напусна замъка.

Последното обжалване също бе пропаднало и баща им трябваше да бъде изпратен в затвора, задето бе убил сина на Рошфорт. Напуснаха дома си с твърде малко багаж — парите, които можаха да съберат, няколко ценности, набързо опаковани, бижутата на майка й. Но сега всичко това се бе изчерпало. След пет години местене… първите две години в Монреал, но когато до тях достигна слухът, че детективите на Рошфорт разпитват за граф дьо Джордан, семейството отпътува на запад, към дивата граница, където човек можеше да се скрие за цял живот. Като предпазна мярка те решиха да преминат границата и да навлязат в пределите на Монтана, където с малкото останали средства закупиха малката планинска къща. Гледката бе прекрасна и величествена, а всичко наоколо — диво и непокътнато. Бедата бе там, че никой от семейството нямаше и понятие за живота в планината, а и никой досега не бе гледал добитък.

Със златото, което носеше в чантите, Емпрес бе сигурна, че ще имат достатъчно пари, за да купят повече коне, необходими за пролетната оран. Един кон съвсем не бе достатъчен, за да се оре цялата земя. Досега всички участваха в оранта, като натискаха ралото, за да подпомогнат Кловър. Така бяха успели да изорат и засеят цели шест акра миналата пролет. В страна, където всички оряха обикновено с по четири коня, усилията, положени от децата и Емпрес, бяха просто героизъм. А тези шест акра изобщо не бяха достатъчни за оцеляването им.

Освен коне с парите щяха да купят и други неща. Щяха да си върнат предишния живот.

— Благодаря ти, Трей — прошепна тя в студеното утро, — за всичко!

След тези сладки мечти, Емпрес се върна към реалността и към онова, което й предстоеше. Тя пришпори Кловър, поглеждайки към сгъстените облаци на запад. Едва ли щеше да завали сняг и ако в междинните долини нямаше много преспи, тя щеше да си бъде вкъщи, преди да се стъмни.

Те я забелязаха, когато пресичаше дефилето през тесните планински възвишения. Воден от логиката и предпазливостта, наследени от баща си, Гай бе поставил часови да следят през последните два дни. Самият той прекарваше също доста време като часови, защото по-малките деца не можеха да седят на едно място, без да мърдат, повече от пет минути. Цялата къщичка се изпълни от щастливи викове и крясъци, а децата мигом се накачулиха на двата прозореца, за да видят как най-голямата им сестра се завръща у дома.

Обут в огромните ботуши на баща си, Гай я посрещна, поемайки юздите на Кловър. В очите му блестяха сълзи, въпреки че се опитваше да се държи като мъж и да не издава вълнението си. Бяха останали само ботушите на баща им и децата се изреждаха да ги носят. Затова сега всички бяха излезли боси в коридора, за да посрещнат Емпрес. Всички я приветстваха щастливи и доволни, че се е завърнала. Емили и Женевиев крещяха възбудено и подскачаха оживено от радост, а малкият Едуард, хванал се здраво за полата на Емили, подвикваше щастливо „Преси! Преси!“. От пронизителния му гласец пиленцата започнаха също да писукат.

Като ги чу, Емпрес въздъхна облекчено — значи храната им бе стигнала. Беше им наредила да убият пиленцата, ако трябва, само и само да не гладуват. Но това беше само в краен случай, иначе можеха да се хранят с яйцата дълго време.

Като слезе от Кловър, Емпрес силно прегърна Гай и се спусна към вратата, където сграбчи Емили и Женевиев в ръцете си. Женевиев се разплака и хълцайки повтаряше:

— Не си ни забравила…

Емпрес погали личицето й и каза:

— Успокой се, мило мое! Никога не мога да ви забравя! Винаги ще се грижа за вас. Вижте какви подаръци съм ви донесла.

Когато Женевиев се успокои и се усмихна, Емпрес се приведе, прегърна протестиращия Едуард и също се разплака от щастие, че отново си е у дома. Едуард пляскаше с ръчички и викаше нетърпеливо: „Подаръци! Подаръци! За мен също!“. Той се бе притиснал към нея с такава обич, че Емпрес за пръв път си помисли, че е постъпила правилно, като се раздели с Трей. Тя винаги бе полагала грижи за децата. Те самите имаха нужда от нея, от по-голямата сестра, която ги защитаваше, глезеше, наказваше и обичаше. Те имаха нужда и от храната, която Емпрес им бе донесла няколко дни по-рано от очакваното. Все пак Трей щеше да се справи много по-лесно с факта, че го бе напуснала няколко дни по-рано, отколкото децата, които щяха да стоят гладни. Емпрес притвори за момент очи и прегърна силно малкия Едуард. Наум тя си прошепна: „Сбогом, Трей! Толкова трудно бе да те напусна след радостта и щастието, с които ме дари!“.

Стреснаха я целувките на малкия й брат, който изведнъж реши да й покаже чувствата си по типично детски начин, при което тя тутакси се отърси от спомените за Трей.

— Нося ви подаръци! — обяви Емпрес жизнерадостно и забрави за тъгата, която я беше налегнала.

Пиленцата явно решиха, че се случва нещо невероятно важно и интересно и записукаха още по-оживено.

— Тихо говорете, защото пилетата изобщо няма да заспят — нареди Гай с твърд тон, който бе станал тревожен заради непрекъснато намаляващите запаси от храна.

— Нека си крякат цяла вечер! — отвърна весело Емпрес и разцелува още веднъж Едуард, който на свой ред незабавно върна целувката на сестра си. — Всичко е наред. Аз ви донесох храна.

Изведнъж детската група онемя и всичко, което Емпрес бе преживяла, за да получи тези пари, й се стори напълно нормално като жертва. Само й домъчня, че за нейните братя и сестри обикновената храна се бе превърнала в нещо толкова важно и проблемно.

Като подаде Едуард на Женевиев, Емпрес се обърна към Гай и каза:

— Ще разтоварим конете с теб. Емили, в това време можеш да сложиш масата и извади сребърния свещник на мама.

Този свещник бе единствената семейна реликва, която не се бяха принудили да продадат, единственият жив спомен от семейните ценности и от майка им. Той се бе превърнал в единствената им надежда за по-добри времена, символ на празнично настроение и спомен от предишния им живот. Само малкият Едуард нямаше никакви спомени от замъка край Шантили.

Емпрес внимателно отвърза натоварените със злато дисаги и ги отнесе под леглото, след което с помощта на Гай вкараха багажа в къщата. Докато Гай отведе конете, за да ги изтрие, нахрани и напои, Емпрес разопакова храната. С благоговение децата й помогнаха да подреди покупките на празните рафтове около печката и сухата кухненска мивка. След като си измиха ръцете Емпрес и Емили се заловиха да готвят, докато Женевиев четеше на малкия Едуард една от най-обичаните детски приказки и двамата си припяваха някаква детска рима. Из стаята се разнасяше ароматът на бекон, бисквити, задушени ябълки и картофено пюре. В същото време Гай внесе една кофа с току-що издоено мляко.

Всред смях и весели разговори всички вечеряха заедно, като братята и сестрите се опитваха един през друг да разкажат на Емпрес за всичко, което се бе случило с тях по време на нейното отсъствие.

— Гай бе главният началник тук — оплака се Женевиев и преди още той да успее да се оправдае, Женевиев попита: — Може ли да си взема още от ябълковия сос?

Емпрес се усмихна мило на осемгодишната си сестра, чиито черни къдрици очертаваха нежното й личице с чипо носле.

— Можеш да ядеш колкото ти се иска от соса. Но не забравяйте, че има портокали и шоколади за десерт! — каза Емпрес.

— Шоколади! — възкликнаха всички в един глас.

— С нарисуван розов лък на кутията.

— Покажи ми да видя — помоли Емили нетърпеливо. Тя поразително много приличаше на Емпрес.

— Нахранихте ли се всички? — попита спокойно Емпрес, при което четири чифта очи се повдигнаха и я погледнаха съсредоточено.

— Какво е това портокал? — попита Едуард, стъпил прав на стола си. — Аз видя портокал?

След портокалите всички се възхитиха на шоколадите, като опустошиха повечето видове, дискутирайки на кого кои са му любимите.

По-късно децата насядаха около камината и Емпрес раздаде подаръците — обувки или ботуши за всеки един, нови палта и ръкавици, неща, които бяха отвикнали да притежават. Докато слушаше щастливите изблици на радост, Емпрес леко избърса една сълза, стекла се по бузата й и преглътна тежката буца, заседнала в гърдите й. Започна да раздава специалните подаръци лично на всяко дете — клоун с подвижни ръце и крака за Едуард, куклата с истинска коса и порцеланово лице за Женевиев; огледало, гребен и комплект четки със сребърна декорация за Емили. Гай не успя да сдържи сълзите си, когато отвори пакета, който Емпрес му подаде и съзря револвера, предназначен за него. Колекцията на баща им от различни оръжия бе останала в замъка в Шантили, а единствената обикновена пушка, която бяха взели, се наложи да я продадат на границата.

— И дръжката е даже гравирана — шепнеше унесено Гай, като леко поглаждаше полираното дърво.

— Трябва само да ми обещаеш, че ще внимаваш с това оръжие — предупреди го Емпрес, а в отговор получи намръщения момчешки поглед на шестнадесетгодишния си брат.

— Аз мога да стрелям — заяви той със самочувствие на голям мъж.

През изминалата година Гай действително се бе източил и даже бе надминал Емпрес с няколко сантиметра. Поразена от приликата му с баща им, тя си помисли, че може би вече е време да се отправят обратно към Шантили, за да възвърнат титлата и наследството на Гай. Сега, когато баща им вече не беше жив, заплахата от затвор не съществуваше и ако финансовото им състояние позволяваше, те непременно щяха да се отправят обратно към Франция. Сега, когато имаше всичкото това злато, тя реши, че трябва да помисли по този въпрос. А може би щяха да останат още малко в тази красива тиха долина, докато Гай възмъжее още малко и придобие напълно правото да претендира за титлата си граф дьо Джордан.

Стресна я Едуард, който я задърпа за ръката и помоли да му помогне с развързването на новите обувки.

— Стегнати — произнесе той с оживление, докато се настани на пода до нея. — Преси, виж обувки стегнати.

Емпрес се усмихна на бебешките му приказки и си спомни, че той бе ходил само бос до този момент. Помисли си, че може би е трябвало да му купи нещо по-подходящо, като мокасини например. При мисълта за мокасини тя естествено си спомни бронзовата кожа на Трей, снажната му осанка, дългата черна коса, при което потрепери, извърна се към Емили и попита:

— Остана ли някакъв шоколад?

 

 

Много по-късно през нощта, когато всички деца най-после си легнаха в леглата с новите подаръци, Гай и Емпрес поседнаха до огъня, отдъхвайки си от вълнението и глъчката около нейното завръщане. Преди час Гай бе проверил дали всички животни имат храна за през нощта.

— Тази вечер ще бъде доста студено — каза Гай на влизане, докато потропваше, обут в новите си ботуши. — Небето е ясно, а северните звезди са ярко очертани. В момента е поне минус двадесет градуса. А до сутринта ще стане още по-студено.

 

 

Ако луната не светеше така ярко, Трей едва ли щеше да различи следата, оставена от Емпрес при скоростта, с която се движеше. Тя изобщо не бе проявила предпазливост, като се изключи хитрият й ход, след като бе напуснала станцията на Кресуел. При това двата тежко натоварени коня бяха оставили доста ясни следи в снега.

Студът бе сух, времето — безветрено, а нощта — една от тези, през които температурите падаха ниско и краката ти можеха да замръзнат така, че когато се усетиш вече да е твърде късно. Ако скоро не открие къде се намира нейната крайна цел, Трей трябваше да се погрижи за някакво прикритие, където да се шмугнат с Рали или рискуваше да се изгубят и двамата. Тъй като бе облечен в шубата от бизонска кожа, с допълнително палто отвътре, и обут в кожените дебели мокасини, Трей можеше да издържи на всякакъв студ, но от дългото пътуване болката в гърба започна да се обажда. Кожата над устната му, там, където дишаше и издишваше, започна да се заскрежава. Слава богу, следите от двата коня на Емпрес бяха достатъчно ясни, макар че на някои места, където имаше възвишения и снегът бе навял повечко, те се загубваха частично.

Трей нямаше намерение да обръща никакво внимание на болките в гърба си. Той дори изпита някакво озлобление срещу слабостта и немощта на тялото си. Колко пъти до този момент си бе задавал въпроса защо Емпрес бе постъпила така. „Защо трябваше да се измъкне през нощта, като някой крадец! Трябва да е имала основателна причина“ — каза си той. Разбира се, че бе точно така. Но въпреки всичко, той отново се поддаде на подозрения и опасения. Защо все пак не му бе казала. Непрекъснато го преследваше някаква натрапчива мисъл — че на една жена, която се бе продала за пари в някакъв публичен дом, не можеше да се вярва!… Не можеше да й има доверие!…

Разбира се, гневът му бе чисто егоистичен. Чувстваше се лишен от нещо, което искрено желаеше да притежава. Нещо ново в неговия живот се бе случило, след като се срещна с нея.

Рали се препъваше, започваше да се уморява и да бави ход, при което Трей ругаеше. По дяволите, каза си той, защо ли се бе нагърбил да я преследва през тази мразовита зимна нощ, в тия затънтени планински райони, докато измръзна ужасно и едва чувстваше вече крайниците си. Трей предпочете да не вини никого за това, че сам бе избрал да я последва.

Обзе го отвратително настроение, когато установи, че следата все още продължава след поредното възвишение. Той толкова се подразни, че вътре в себе си се закле първо да обвинява и да порицава и чак тогава да задава въпроси. И тогава изведнъж съзря светлинките на малката планинска къщичка в дъното на долината. Той тупна Рали с една ръка и пришпори коня в посока към къщата.

— Най-после! — прошепна Трей и устреми погледа си към блещукащите светлини. Нито за миг не се съмняваше, че това е къщата, където живее Емпрес. Подканяйки коня да усили темпото, Трей го погали по главата, сякаш за да се извини за необичайното си поведение. Той се пресегна с една ръка в пазвата си, извади бързо талисмана си и го целуна, след което прошепна:

— Най-после я достигнахме.

По навик Трей огледа внимателно къщата. Научен да бъде предпазлив още от най-ранната си възраст, той се ослуша за звуци на някое куче-пазач, опитвайки се да отгатне дали това не бе ранчо с въоръжени мъже вътре. Той леко прищрака с револверите си, за да провери дали предпазителите все още се местеха леко поради невероятния студ. После провери и пушката си и се увери, че е напълно заредена. Леко бодна с пети хълбоците на Рали и двамата бавно се спуснаха в долината, приближавайки бавно към къщата.

 

 

Гай тъкмо бе попитал Емпрес откъде е спечелила толкова пари. Той се бе опитал да й зададе този въпрос на няколко пъти от мига, в който тя пристигна с толкова много покупки и подаръци за всички. Но когато Емпрес нито веднъж не го удостои с никакъв отговор, той престана да се интересува. Тя бе напуснала дома преди време с мрачната решителност да спаси семейството си.

Емпрес се взря в брат си, седнал срещу нея близо до камината, в един от онези стари столове, които майка им бе донесла от пътуванията си по света. Въпреки че бе репетирала отговора на този въпрос стотици пъти по време на дългото пътуване към къщи, тя не успя да отвърне веднага. Въпреки всичко въпросът му дойде неочаквано.

— Смятах да се хвана някъде на работа в Хелена, за да припечеля пари — започна да обяснява Емпрес, убедена, че това бе самата истина, но без да изпада в подробности къде точно бе възнамерявала да работи, — и тогава случайно един мъж бе прострелян. Случи се така, че бях наоколо по време на инцидента и… — Емпрес продължаваше да си мисли, че все пак това отговаряше донякъде на истината, — и успях да помогна като спасих живота му. Оказа се, че семейството му е много богато. Те ми дадоха тези пари в знак на благодарност, задето съм спасила живота му.

— Как така са го простреляли? При някаква схватка ли? — заинтригува се Гай, което бе съвсем нормално за неговата възраст и интереси.

— Нищо особено — спокойно каза Емпрес, припомняйки си кървавата сцена с двете простреляни тела на Трей и Фло през онази ужасна нощ. — Застрелян бе в гърба.

— Но това е било извършено от някой голям страхливец!? — възкликна Гай истински възмутен от това, което чу. — Пипнаха ли този мерзавец. Той заслужава да го разкъсат на парчета!

— Гай, не бъди толкова кръвожаден, моля те! — намеси се Емпрес. — Още не са го заловили. Но ще го сторят.

— Откъде си толкова сигурна?! Ако е избягал някъде надалече, никога няма да могат да го заловят!

Емпрес си спомни за разговора, който бе дочула една сутрин между Блу, Фокс, Хейзард и Трей. Четиримата обсъждаха Джейк Полтрейн и възможността официално да го обвинят в опит за убийство. Стигнаха до заключението, че ако не можеха да се открият официални пътища престъпникът да бъде изобличен и наказан, трябваше да се пристъпи към други начини в по-подходящ момент. Нямаше никакви разногласия или съмнения по въпроса как да се „справят“ с този проблем. Джейк Полтрейн щеше да заплати за всичко, рано или късно! Това, което шокира най-много Емпрес не бе обсъждането на самото отмъщение, а по-скоро увереността, че възмездието бе неизбежно. Хейзард бе заявил с тайнствено сериозен глас:

— Не вярвам особено в правосъдието, но все пак първо ще дадем някакъв шанс на тях да решат този проблем. Все пак, предполага се, че живеем в цивилизована страна. Но ако съдът не успее да осъди Джейк Полтрейн на бесило…

Това, което Хейзард не произнесе на глас, бе повече от ясно за всички.

— Семейството на този мъж са мелези — бащата е индианец и всички бяха много добри… — Емпрес се замисли каква дума да употреби, докато накрая добави: — ловци!

— Истински индианци! — възкликна Гай и в главата му се появиха представите за типично диво отмъщение. — А дали ще го скалпират, като го заловят?

— За бога, Гай, не бъди толкова отмъстителен и кръвожаден! Отдавна вече никой никого не скалпира!

— Напротив, черните стъпки все още го правят. Татко ми разказа веднъж. Чувал е за такива случаи надолу по долината.

— Това са само слухове. Никой никого не скалпира — излъга го Емпрес. Трей й бе разказвал, че за индиански скалпове се заплащат извънредно щедри възнаграждения, но само тайно. В Дедууд, Южна Дакота, например, преди не много години, индианските скалпове стрували около две хиляди долара на парче, а тези на жените били по-скъпи и по-търсени. Споменът й отново я върна в онази сутрин в спалнята на Трей, когато четиримата мъже с дълги черни коси и изпити скулести лица с класически черти, обсъждаха смъртта на Джейк Полтрейн като нещо съвсем нормално и необходимо. Споменът за това сякаш й помогна да бъде по-убедителна в разговора с Гай.

— Татко каза, че те често напускат резерватите, за да ловуват, и той е виждал цяло племе на един от планинските хребети. Само че те бързо се оттеглили. Пак от татко знам, че те много обичали да нападат и крадат чужди коне.

— Аз нищо не зная за индианците, а и ти знаеш толкова, колкото клюките разнасят. Никой от тях досега не ни е безпокоил в продължение на две години. Нито веднъж! Така че не очаквам някой индианец да се заинтересува от Кловър.

— А другият кон… той е доста хубав! Това да не е индиански кон? Да не би това семейство да ти го е дало?

— Ще трябва да го върна обратно. Само го наех за багажа.

— Кога възнамеряваш да го отведеш обратно? Може ли да дойда и аз с теб?

Колко приятно щеше да й бъде да отведе обратно коня през лятото и да каже „Благодаря!“. Щеше да се види още веднъж с Трей. И изведнъж в ушите й отново отекнаха гласовете на трите госпожици и това, което те споделиха за нея и отношението на Трей към жените изобщо. Всичко бе свършило завинаги. Никога повече не можеше да се върне пак там. След няколко дни Трей щеше да я е забравил, потънал в прегръдките на някоя друга. Не бе предполагала, че от спомена за Трей ще я заболи толкова много. Трудно можеше да се отърси от непрекъснатите мисли за него.

— Не зная — каза Емпрес замислено, — може би няма да върнем никога този кон.

Това бе и самата истина. Въпреки че предвидливо бе употребила думата „наела“, тя нямаше никаква представа как изобщо би могла да върне коня.

 

 

Докато Трей проверяваше колко са конете в конюшнята, а Емпрес и Гай се прехвърлиха на малко по-леки теми за разговор, Дънкан Стюарт тъкмо се бе завърнал от една среща, чийто домакин бе Асоциацията за усъвършенстване на Монтана — група от алчни мъже, които възнамеряваха да отсекат и последното дръвче в района, при това с благословията на законодателите.

— Твоят „възлюбен“ е изчезнал някъде — обяви Дънкан с влизането си вкъщи, при което се отправи директно към масичката за алкохол, за да си налее чаша бърбън. Едва след като отпи солидна глътка, Дънкан погледна към дъщеря си. Валери бе седнала на мекия диван, облечена във вечерна рокля, тъй като бе пристигнала току-що от едно парти. Като отпи глътка шампанско, тя постави внимателно чашата на масата пред себе си, спокойно посрещна язвителния поглед на баща си и кротко обясни:

— Вече целият град е научил за това.

— И това не те засяга, така ли?

Валери повдигна рамене, при което тюленият воал, прикриващ деликатно деколтето й, просветна в различни нюанси.

— Нима това би ми помогнало?

— Ти си толкова студена.

— Няма нужда да се горещя твърде много.

— Ами, ако измръзне някъде в планината? Нали едва преди няколко дни се съвзе от раната.

— Татко, толкова ли се притесняваш за един индианец? Та точно той знае как да оцелее там — Валери махна неопределено с ръка към прозореца, — в планината!

— Разправят, че е тръгнал след някаква жена.

— Също така разправят, че тази жена се продала в салона на Лили. Нима се страхуваш, че тя може да ми бъде съперница? Не бих казала. Освен това, поне като мъж, трябва да можеш да различиш нещата в този случай.

Дънкан кимна, после се изкашля и както често му се случваше да прави, се замисли за необичайно циничния подход на дъщеря му към живота.

— Във всеки случай са изпратили хора да го издирват.

— Сигурна съм, че ще го открият — спокойно отвърна Валери. — Кажи ми какво мислиш за един разговор с Хейзард през следващата седмица или по-нататък? Явно, Трей е оздравял достатъчно, че да може да се ожени. Мисля си, че вече е време да представиш нашето малко предложение пред Хейзард, като му дадеш и малко време да поразмисли. Освен това ще му трябва време да провери историята със Сивия орел и Ловеца на бизони.

— Ако Хейзард Блек не беше така заинтересован за съдбата на своето племе, да знаеш, че тази твоя идея едва ли щеше да се осъществи.

— В противен случай щеше да ни се наложи да измислим нещо друго, нали? Но тъй като обстоятелствата в случая са на наша страна, няма никакви проблеми. А аз съм твърде добра в ролята си на изнасилена млада девойка, която, ако се наложи, мога да изиграя пред съда. Много добре знаеш какво е отношението на правосъдието към индианците в този район. Само през миналия месец четирима от тях бяха обесени в Мисула. Ами другите седмина, които също увиснаха на бесилки в Муселшел? За какво ги осъдиха, заради нечий добитък, нали?

— За кражба на коне.

— Виждаш ли колко лесно ще стане всичко, татко? — попита Валери със самоуверен тон и вдигна чашата с шампанско към баща си.

 

 

Пламъкът в керосиновата лампа трепна. Внезапният студен полъх, нахлул в стаята, сепна Емпрес и Гай и те се извърнаха към вратата.

На входа се изсипаха снежинки, полетяха в кръг и се разтопиха при докосването с пода. В рамката на вратата се изправи огромната фигура на Трей. Главата му почти опираше горния праг, а в бизоновата шуба тялото му изглеждаше два пъти по-едро, отколкото бе в действителност. Качулката му бе отметната назад, покрита със скреж, както и миглите му.

Той бе дошъл дотук! Неизвестно защо Емпрес изпита странното чувство, че животът й току-що започваше отново. Несъзнателно тя се изправи, за да го посрещне.

Трей безшумно пристъпи навътре, затвори вратата след себе си с рамо и каза:

— Дължиш ми още шест дни!

Сърцето на Емпрес заби силно от изненада и притеснение. Толкова внезапна бе появата му. Особено странно прозвучаха и думите, произнесени с нисък, дрезгав и отчетлив тон.

Гай скочи от стола си и попита:

— Кой е този, Преси? Кой си ти? Какви шест дни?

Трей погледна бегло към юношата, сякаш едва сега го забеляза, след което отново се обърна към Емпрес и каза със заплашителен тон, като същевременно оглеждаше предпазливо вътрешността на стаята:

— Да му кажа ли?

Още преди да влезе в къщата, той добре огледа конюшнята и всичко наоколо. Изглеждаше му така, сякаш са само двамата, но за всеки случай трябваше да бъде предпазлив.

— Какво Преси? Кажи ми какво означава всичко това? — настоя Гай.

Трей стрелна с поглед Емпрес и повдигна любопитно вежди.

— Не — отсече Емпрес, а в очите й се четеше огромна молба към Трей да остане дискретен. — Гай, това е мъжът, за когото ти разказвах. Запознайте се.

Трей разтвори широко очи, приятно изненадан.

— Мъжът, чийто живот спасих — наблегна Емпрес.

— Да, действително, без спор — добави Трей.

— Това е човекът, чиито родители ме възнаградиха с толкова пари, задето спасих живота му — бавно и предизвикателно подчерта Емпрес.

Трей се усмихна, махна великодушно с ръце и добави дяволито:

— И то как ми спаси живота…

Емпрес го стрелна с поглед. Безочливостта на Трей за пореден път я порази.

— Гай, това е Трей Брадок-Блек. Трей, това е моят брат Гай.

Като пристъпи напред, Трей намигна деликатно на Емпрес, протегна сърдечно ръка към Гай и каза:

— За мен е удоволствие!

— Добър… вечер, сър! — заекна от притеснение Гай, втренчил поглед в огромната фигура на мъжа, препасал шест оръжия на пояса си. — Вие трябва да сте мелезът — отбеляза нетактично Гай, след което мигновено се изчерви от спонтанната си реакция и започна да се извинява още по-притеснено.

Трей го прекъсна с думите:

— Това няма значение, Гай. Свикнал съм вече. Всъщност много ценя бащиното си потекло и това, което съм наследил от неговата външност.

— Преси каза, че ще преследвате онзи мерзавец, който ви е застрелял в гърба. Ще го застреляте или ще го обесите? А може би е по-добре да го завържете на земята, за да го изпохапят мравките и всякакви други гадини?

Трей изглеждаше слисан и развеселен. Той погледна усмихнат към Емпрес и попита:

— Сестра ти ли ти каза всичко това?

— О, не, сър — побърза да отговори Гай, — аз само си мислех, че след като сте… половин индианец и…

— Хареса ми идеята за мравките — подхвърли закачливо Трей. — Ще ми помогнеш ли да я осъществим, когато заловим онзи нещастник?

Гай разтвори широко очи и възкликна.

— Трей, стига вече! — намеси се Емпрес. — Гай, престани да досаждаш на мистър Брадок-Блек с тези свои жестоки идеи!

Без да обръща никакво внимание на забележката на сестра си, Гай загледа оръжията на Трей и попита дали всички револвери са автоматични. Никога досега не бе виждал мъж, който действително да прилича на боец.

Трей кимна.

— Правени по поръчка?

— Да.

— Преси ми донесе един такъв за подарък, но той не е правен по поръчка.

— Всеки автоматичен револвер е много добро оръжие.

— Ще може ли да погледна някой от твоите — попита Гай с вперени в дръжките на револверите очи.

— Да, разбира се, заповядай — каза Трей, тутакси разкопча колана си и го подаде на юношата.

— Не ми се иска да развалям мъжкия ви разговор — намеси се Емпрес, явно подразнена от чара на Трей, с който той бързо печелеше хората край себе си. Всички, не само жените, бяха готови да се влюбят в него, — но бих искала да узная какво правиш тук, в планината, Трей?

— Нали вече ти казах? — отвърна Трей и я погледна право в очите.

— Трей, виж как ми стои — възкликна Гай, закопчавайки колана на последното му копче, невероятно щастлив при вида на окачените по него оръжия. — Мога ли да ги изпробвам? — развълнувано попита Гай.

— Не точно сега — натъртено каза Емпрес, след което се обърна към Трей и със същия сърдит тон отсече: — Бих искала да зная какви са плановете ти.

— Моля те! — намеси се Гай.

— Гай! — стрелна го с поглед Емпрес.

— По-късно, Гай — спокойно го увери Трей. — Ще излезем навън по-късно. И без това има пълнолуние. Моля те да ни оставиш за малко насаме, бих искал да поговоря със сестра ти на четири очи.

— Ами… — започна Гай и погледна към смръщеното лице на Емпрес. — О, да, разбира се, отивам да отведа коня ти в конюшнята.

— Той вече е там, но можеш да го нахраниш и да донесеш багажа ми.

Трей по навик носеше всичко най-необходимо. И този път бе успял да се приготви извънредно бързо, при това, без да забрави нищо. Един кат дрехи, допълнителен чифт мокасини, муниции — всичко това завито в един вързоп багаж.

— А освен това нямам нищо против да хапна нещичко — допълни той с усмивка на лицето.

— О, ние вече имаме храна, нали, Преси? — бързо изтърси Гай и добави: — Преси ще ти приготви нещо, а аз отивам да се погрижа за коня ти. Аз съм страшно добър готвач, когато има какво да се готви, но преди да се върне Преси, ядяхме овесена каша по три пъти на ден. С яйца. Не беше толкова лоша, но Едуард нищо не разбира. Преси наистина ни донесе огромно щастие, като се завърна. Показах ли ти новите си ботуши? — Гай продължаваше да се хвали и да обяснява, докато в същото време Емпрес умираше от притеснение.

— Сигурна съм, че мистър Брадок-Блек съвсем не се интересува от новите ти ботуши! — отряза го Емпрес, но вече бе твърде късно, тъй като Гай даже бе успял да свали единия ботуш и го показваше гордо на Трей.

— Много са хубави — призна Трей, осъзнал изведнъж, че никога не му се бе налагало да размишлява над въпроса дали има или няма нови ботуши.

— Единственият чифт, който имахме, бе на татко, преди той да умре… и най-трудно беше, когато всички искаха да вървят нанякъде. — Гай внезапно замлъкна, забелязал ужасения поглед на сестра си. — Като че ли е по-добре да видя какво става с коня ти — измърмори той и излезе.

— Той приказва толкова много — продума Емпрес в настъпилата тишина, след като Гай затвори вратата.

— Всички деца са такива — усмихнато се съгласи Трей, — и в това е техният чар.

— Само че той вече не се мисли за дете — уточни Емпрес, — и е твърде зрял и пораснал, след като…

— След смъртта на баща ви? — помогна й Трей.

— Да.

— А майка ти? — попита Трей, вперил очи в малките портрети на стената.

— Тя умря три дни след татко.

— Кога се е случило това?

— Миналото лято.

— Съжалявам. Затова те открих в салона на Лили.

Емпрес кимна.

— Затова и не изпълних уговорката ни за трите седмици.

— Аз също бих постъпил така. Можеше само да вземеш парите — добави Трей с усмивка.

— Не бях сигурна дали съм права.

— И в това е бил моят късмет — добави Трей със закачлив поглед, в който Емпрес долови пламъчето на страстта. — И тъй като обсъждаме темата, нека да решим как да уредим последните дни, които ми дължиш, при положение, че Гай и Едуард са наоколо.

Това си беше повече от закачка и предизвикателство. Гневът му се бе изпарил в момента, в който я откри. Емпрес си оставаше невинна и чистосърдечна, а прибързаното й необмислено бягство беше даже проява на съвест и морал. Ако й трябваше някакво извинение, Трей бе готов да й го даде.

— Не забравяй за Емили и Женевиев! — поправи го тя със същата закачлива усмивка.

— Ти имаш и сестри? — Трей бе шокиран, но бързо се съвзе и тихо произнесе: — Ами да, разбира се, нали през онази нощ у Лили, ми каза, че имаш и сестри, и братя.

Той почувства колко безпомощен и незапознат е с начина на общуване с децата, и то на различни възрасти. А това навярно налагаше по-специални умения и старание.

Емпрес го наблюдаваше в този момент и остана доволна от реакцията му. Самоувереността и достойнството му бяха също толкова невероятни, както обаянието и чарът му. Но сега нещата бяха по-различни, тъй като Трей се намираше на нейна територия и ситуацията коренно се отличаваше от тази в ранчото, където Трей се възползваше от възможността родителите му и куп слуги да го обграждат с внимание. При новото положение, в което се бе оказал — в тази малка къщичка с братята и сестрите на Емпрес, той едва ли щеше да си позволи да нарежда както преди. Не, Емпрес не таеше никакви лоши чувства към Трей, нито пък искаше да му отмъщава за склонността към властност. По време на дългото пътуване към дома си тя бе установила, че не само не го мрази, а напротив, таи искрени и топли чувства към него. В този миг тя изпитваше едно-единствено желание — да се хвърли в прегръдките му. Но дългите монолози и агонизиращите размисли за мястото й в живота на Трей й бяха помогнали трезво да прецени всичко. Без любов нищо нямаше смисъл.

— Да, имам двама братя и две сестри — уточни Емпрес, — затова се боя, че твоето пътуване ще се окаже напълно безсмислено.

Емпрес едва намери сили да произнесе тези думи. При това Трей най-невъзмутимо разкопчаваше палтото си. Той погледна към нея и в очите му проблесна добре познатия сребърен пламък.

— Едва не уморих коня си, за да те догоня, така че сега не мога да се смутя от това дали имаш четири или четиридесет братя и сестри. — Трей продължи да разкопчава и второто си палто, като предпочете да не довършва изречението, а само повдигна въпросително вежди. — Става дума само за… — той се усмихна дяволито, по момчешки — някакво уреждане на нещата.

Трей отметна горните си дрехи и ги подаде на Емпрес. Поразена от тежестта им, тя възкликна:

— За бога, Трей, как носиш толкова тежка дреха?! Сигурно си още по-силен, отколкото съм допускала.

— А ти — по-слаба — добави Трей и постави ръце на раменете й. — Една добра комбинация всъщност…

— Тихо, Трей, децата могат да чуят — прекъсна го нервно Емпрес и посочи с поглед към втория етаж.

Когато го видя целият в сняг да влиза през вратата на къщата, тя си бе помислила, че животът й започва отначало. А сега, когато ръцете му я докоснаха, сетивата й мигом бяха погълнати от усещането за неговото присъствие, така близко до нея.

— Целуни ме, диво котенце — прошепна Трей, — това поне е достатъчно тихо, за да бъде забелязано от някого.

При тези думи Трей я вдигна заедно със собствените си тежки дрехи и я целуна нежно.

— Не, не бива — протестираше Емпрес, сякаш с думите си можеше да спре онова, което изпитваше винаги, когато Трей я целуваше, или пък отказът щеше да й помогне да преодолее спомените за онова, което се бе случило помежду им. — Не биваше да идваш — тихо прошепна тя, поемайки си въздух, след като Трей я бе целунал страстно.

Той пое палтото си от ръцете й и го метна на един от столовете.

— Не биваше да ме изоставяш — отвърна й Трей и се извърна към нея. Вълнената му риза бе от невероятно мека материя, в алено. По всичко приличаше на кашмир. Емпрес продължаваше да изглежда твърде скромно до него, въпреки парите, които вече притежаваше. Дори по времето, когато баща й получаваше завидна сума пари като граф дьо Джордан, тя никога не бе имала този разкош и лукс, които бяха характерни за живота на Трей. Може би неговата самоувереност, основана на богатствата му бе причината за недоразуменията между тях. Привилегиите и богатствата му го правеха такъв, какъвто си е, а това съвсем противоречеше на нейните разбирания и мечти за бъдещето.

— Бях принудена да го сторя — противопостави се Емпрес, убедена, че Трей никога няма да бъде неин, — а ти не е трябвало да ме следиш.

При тези думи тя се отдръпна назад.

— Трябваше да го сторя — каза Трей с нисък, дрезгав глас и пристъпи към Емпрес.

Тя се почувства като в капан, притисната до стената.

Усети познатия аромат на тялото му, когато Трей постави нежно ръцете си на раменете й. За него явно не съществуваше понятие като „не“. Отказът й, макар и произнесен на глас, съвсем не можеше да се прочете в искрящите й от желание очи. Докато устните им се докосваха в нежна целувка, Трей се питаше дали в скоро време ще могат да се уединят в тази малка, препълнена от деца къща, в която едва имаше място човек да се завърти. Емпрес усети възбудата на Трей. Тя неволно потърси езика му и тъкмо когато страстно сляха устните си в едно цяло, отвън се дочу жизнерадостното подсвиркване на Гай.

Емпрес рязко се отдръпна и с две крачки се озова почти в кухнята, когато брат й влезе в стаята.

— Трей, как се казва твоят жребец? — попита Гай, докато тропаше с ботушите в пода, за да изтърси снега от тях. — Толкова е красив!

Гай приличаше на някакъв ентусиазиран младеж, на когото за кратко време са дали възможност да се почувства като голям мъж. На едното си рамо бе преметнал багажа на Трей.

Трей преглътна веднъж, за да си възвърне нормалния глас и направи всичко възможно, за да превъзмогне вълнението и моментното си желание.

— Казва се Рали — отвърна той. — Когато беше на една година, спечели конните състезания в Хелена. Побеждавал е всички бегачи в Шеридън през последните две години. Можеш да опиташ да го пояздиш утре.

— Йяпии! Какво предложение! Къде да сложа багажа ти? Сега ли ще стреляме?

За пръв път Гай виждаше човек, който въплъщаваше идеалите му за западняк-герой и най-важното нещо за него бе да се увери, че Трей ще остане у тях.

Трей бе повече от сигурен къде иска да си легне, но не му бе мястото да обяснява това на младия Гай.

— Дай да помогнем на сестра ти с вечерята — предложи той.

В това време Емпрес отваряше и затваряше някакви кутии с продукти с нервни отсечени жестове. Трей добре познаваше реакциите и характера й, затова реши, че най-добре ще е да се достигне до някакво приемливо компромисно решение.

— Освен всичко, утре можем малко да постреляме. Ще остана малко на гости, ако нямаш нищо против.

— Нима мислиш, че някой може да има нещо против! Трей остава при нас! Не е ли великолепно! Ще стреляме заедно и ще яздя неговия кон! Преси, не разбираш ли колко великолепно е всичко това?

Гай бе точно в тази възраст, когато мъжествените прояви бяха всичко в живота, а стрелбата и ездата го привличаха извънредно много.

Да, разбира се, че бе божествено това събитие — Трей оставаше при тях. Тя дори не бе мечтала за такова нещо. Раят й се стори само на една крачка. Трей й се усмихваше, докато я докосваше и целуваше. Постепенно Емпрес почувства как неговият непреодолим чар я обхваща. Насладата от допира на телата им дотолкова я завладя, че въздържаността й остана някъде далеч. Най-красивият мъж в целия свят я желаеше отново.

Приличаше на жив ад. Нищо в реалния свят не се бе изменило, а те двамата оставаха затворени в своя малък рай. В другия свят Емпрес бе свободна. Тогава Трей си играеше на любов. В този микросвят обаче Емпрес съзнаваше, че само ще си разбие сърцето, ако отново си позволи да го обикне. Объркана до безкрайност, тя изобщо не можеше да си представи обичта и щастието като неща, които вървят заедно. Гласът й прозвуча по-остро, отколкото самата тя искаше:

— Добре, всичко е чудесно. А сега, ако обичаш, помогни ми да обеля тези картофи.

— Добре, Преси, ето ме! Само виж как съм се научил да беля картофи! Да знаеш колко добър съм станал в домакинската работа, докато те нямаше!

Когато Трей също предложи да помогне, Емпрес му отказа остро и категорично. Гай бе толкова щастлив от присъствието на Трей, че едва ли би могъл да му откаже каквото и да било. Не беше твърде лесно за него да напусне осигурения, спокоен живот в замъка и на единадесетгодишна възраст да поеме задължения и отговорности, които бяха извън неговите способности. По една или друга причина той и Емпрес се бяха оказали по-подготвени да се справят с дивия живот, отколкото техните родители. Бяха по-млади и в състояние да работят тежък физически труд.

Като забеляза стиснатите й челюсти, Трей се увери, че Емпрес бе решила твърдо да го държи на разстояние. Не искаше да я дразни повече, за да не се стигне до други недоразумения. Той все още усещаше сладостта от допира на телата и устните им и в никакъв случай не желаеше да разруши моментното им щастие. Ето защо кротко седна в креслото до огъня и докато чакаше вечерята, неусетно заспа. Волята и усилията, които бе проявил по време на преследването, го бяха изтощили максимално, а тялото му, и бездруго отслабнало и не напълно възстановено, най-после го предаде. Сякаш цялото му същество беше разбрало, че е достигнал крайната си цел и най-после можеше да се отпусне. Намираше се там, където най-много искаше да бъде и вече нямаше нужда да стои напрегнат, бдителен и устремен. Той се отпусна и заспа.

— Тихо! — каза строго Емпрес на Гай. — Остави Трей да поспи.

В погледа, който тя отправи към Трей, имаше нежност и топлина. Той бе толкова прекрасен, отпуснал се в креслото пред камината. Емпрес знаеше какви усилия му е струвало преследването в планината, каква упоритост е проявил при тези ниски температури да язди толкова километри. При крехкото му, още неукрепнало здраве! Какво пък, по дяволите неизвестността и бъдещето! По дяволите тези дребнави нищожества като Арабела Макгинис! Тя истински го желаеше, а може би и фактът, че Трей бе изминал толкова километри, за да я открие, означаваше все пак, че той държи повече на нея, отколкото на онези префърцунени богаташки дъщери. Докато му се възхищаваше, Емпрес усети, че нямаше нищо по-важно от това, че той все пак бе тук, при нея. Тя го остави да поспи почти цял час, преди да го събуди, за да види очарователната му усмивка. Той отвори очи и ги потърка с юмрук като малко дете.

— Колко съм щастлив, че те намерих — призна Трей и сърцето на Емпрес се обля в щастие.

Вечерята премина тихо и спокойно. Керосиновата лампа отразяваше сенки и нюанси по масата и лицата на тримата, насядали около нея. Изглеждаше така, сякаш са сами, единствени в този свят, изолирани високо в планината в тъмната мразовита нощ. Успокоена и доволна, Емпрес наблюдаваше как Трей се храни с апетит и грейна от радост, когато той похвали ястието й пред Гай. Той изяде по две чинии от двете блюда, като каза мило „Да, моля!“ в отговор на нейното предложение да му сипе още от горещия шоколад. В този момент на Емпрес й се искаше светът просто да изчезне, за да могат да си останат тук, в планината, далече от всичко и всички, завинаги.

Докато Трей спеше, Емпрес предупреди Гай да не досажда повече с въпросите си, и сега Гай с всички усилия потискаше желанието си да започне отново да го разпитва за всичко. Той зададе няколко по-скромни въпроса за индианците, скалповете и кървавите отмъщения. На всичките му въпроси Трей отговори вежливо, със сериозен и задълбочен тон. Двамата се уговориха да пострелят по мишена на другата сутрин.

— Ако до утре виелицата не е натрупала сняг.

— Мислиш ли, че може да натрупа? — попита Емпрес. — Небето е толкова ясно.

— Докато яздех насам вятърът се усили и смени посоката си. Намирисваше ми на голям сняг.

— Ами ако имаме късмет — лъчезарно подметна Гай, — значи ще ни затрупа.

— Може би — отвърна Трей, докато си сипваше крем в ябълковия сос.

— О, само това не! — възкликна Емпрес, раздвоена между мислите и чувствата си. — През първата ни зима тук бяхме затрупани от сняг и останахме така цели два месеца.

Тя обаче най-много се разтревожи от евентуалната възможност Трей да бъде принуден да остане с тях, ако снегът наистина ги затрупаше.

— Този път това няма никакво значение — намеси се Гай, — нали донесе толкова храна.

Гай бе твърде малък и изобщо не подозираше какви бяха притесненията и проблемите на сестра му, а присъствието на Трей му вдъхваше кураж и задоволство.

— Но ако ни затрупа… ти не можеш да останеш толкова дълго тук! — изтърси тя и след като осъзна колко грубо прозвучаха думите й добави, заеквайки: — Имам предвид, че семейството ти ще се тревожи.

— Аз лично не се притеснявам, ако снегът натрупа, а и семейството ми добре знае къде съм.

Е, ако не знаеха със сигурност, че я е открил, то поне се досещаха, че е тръгнал да я догонва. Ако майка му неминуемо щеше да се разтревожи, то баща му със сигурност знаеше, че Трей умее да се грижи за себе си и ще оцелее в планината.

— Чуваш ли, Преси? Трей няма нищо против да остане с нас! — Лицето на Гай грееше от щастие. — Ще ме научиш ли да стрелям с лък и стрели? Можеш ли сам да стреляш с лък? Обзалагам се, че сигурно можеш! — забъбри развълнувано той.

— Ще имаме време да направим много неща — увери го Трей спокойно. — Първото нещо, което ще трябва да направим, са специални обувки за снега. Имате ли си такива?

Трей съзря паниката в очите на Емпрес при споменаването на възможността снегът да ги затрупа и се смили над нея.

— Не, нямаме такива обувки — отвърна тя, — татко веднъж се опита да направи такива обувки…

— Тогава просто ще направим обувки и никога няма да се страхувате, ако снегът ви затрупа. Как ти се струва тази идея? — попита Трей с мек тон.

— Добра е — отвърна Емпрес, убедена, че застояването на Трей в дома им щеше да бъде катастрофално за чувствата й.

Трей, от своя страна, целият грееше от щастие и задоволство. Топлината, излъчвана от цялото му същество, достигна до нея като полъх нежност. Емпрес разбра колко много означава Трей за нея. Трябваше обезателно да седнат двамата заедно и да обсъдят неговия престой в къщата. Това, разбира се, можеше да стане по-късно, едва когато Гай си легнеше да спи.

Само че Трей заспа преди Гай, поради това, че бе максимално изтощен от дванадесетчасовата езда. Емпрес го покри с одеяло и когато Гай също си легна, тя поседна за малко, загледана в прекрасните черти на Трей и бронзовия оттенък на кожата му. Почуди се защо ли този толкова красив мъж бе решил да я преследва чак до дома й. Любувайки се на отсечените му, съвършени черти, Емпрес осъзна, че нямаше никакъв смисъл да се обвързва с най-богатия, преследван от толкова жени, заклет ерген на Монтана. Глупаво беше да се влюбиш в толкова привлекателен мъж, който дори и да не бе толкова богат, можеше спокойно да се радва на интерес от страна на нежния пол. Стари й се абсурдно да сравнява неговите чувства със собствените си, защото всичко от негова страна бе на плътска основа, а Емпрес имаше някакви други идеалистични схващания за взаимоотношенията помежду им. Всичко, което се бе случило между тях, от момента на тяхното запознанство като купувач и предложила се за продан жена, бе необмислено, прибързано и абсурдно. Интересно защо все пак Емпрес усещаше невероятна привързаност и топлина към него. Какво я накара да прошепне тихо, едва чуто: „Не оставай за дълго тук… защото може никога да не те пусна да си отидеш…“.

Само след миг тя се усмихна на собствените си разсъждения и приумици. Като че ли някой някога можеше да завърже Трей в клетка!

 

 

На другата сутрин Трей се събуди малко схванат, но отпочинал. Той се огледа наоколо в малката стаичка, докато забеляза, че Емпрес зареждаше печката и меко каза: „Добро утро!“.

Тя се извърна към него и се усмихна. Трей й отвърна също с лъчезарна усмивка. Той повдигна ръце, опря ги на темето си и се облегна, задавайки въпроса:

— Къде спа снощи?

— Ей там — посочи Емпрес с ръка към малкото легло в нишата, на което вече бе постлано разноцветно одеяло.

Трей се изпъна бавно, свали ръцете си и каза:

— Не мисля, че мога да спя отново в креслото и тази вечер.

— Можеш да си легнеш на голямото легло при Гай — каза Емпрес и посочи към противоположната стена. — Това бе спалнята на мама и татко и тя е напълно достатъчна за такива огромни мъже като вас двамата.

Трей се разкърши, за да прогони болката от схванатите си рамене и с приглушен глас, за да не събуди спящия всред куп смачкани одеяла Гай, промърмори:

— Струва ми се, че той спи доста здраво.

Емпрес го стрелна с поглед и отсече:

— Трей, само недей да си въобразяваш разни неща!

Бе облечена в традиционните панталони и фланелена блуза, в които изглеждаше толкова свежа и млада.

— О, аз вече всичко съм обмислил, скъпа! — заяви Трей и я огледа от главата до петите. Като спря погледа си на греещите й зелени очи, той допълни: — Вече е твърде късно.

— В тази малка къщурка има още четирима души, освен нас двамата, при това те са целите в слух и с любопитни очички да разберат какво става. Не забравяй това!

— Обещавам да не забравя — увери я Трей с жизнерадостна усмивка на лицето. — И да бъда дискретен!

И като отстрани одеялото от себе си, той се изправи, отметна с ръка косите си назад, протегна се към нея и като я погледна с цялата си нежност и обич, призна:

— Липсваше ми!

— На всички жени ли правиш подобни признания? — попита го Емпрес твърде спокойно, правейки неимоверни усилия да запази някаква дистанция помежду им. Още в ранни зори тя бе обмислила поведението си спрямо него и бе решила: първо, да не се поддава на изкушението на неговата красота и обаяние (което не бе толкова лесно, когато той бе наоколо); второ, да показва непрекъснато безпристрастие и незаинтересованост (дори когато той й се усмихваше така мило) и трето, да го отпрати обратно колкото е възможно по-скоро, тъй като той само щеше да й обърка живота. Невероятно много при това.

— Никога не съм признавал такова нещо на някого — отвърна изведнъж Трей, — ти си първата.

Дълбокият дрезгав глас, с който Трей й отговори, я накара да потрепери от вълнение. Трябваха й няколко секунди, за да се съвземе и да преодолее изненадата и слабостта си, както и да намери сили да отвърне с хладен тон:

— Извини ме, ако проявя съмнение, но ми е твърде трудно да ти повярвам.

В спомена й изникна дочутият разговор, злонамереният, презрителен тон на Арабела и Емпрес почувства внезапна болка и обида. Тя осъзна, че един толкова очарователен и известен сред жените мъж не можеше да не знае най-милите и галантни фрази, с, които да пленява женските сърца.

Трей се придвижи покрай грубо изработената маса, по-близо към нея, уверен в това, че може да я убеди, ако я докосне или държи в прегръдката си. Сдържаността и притеснителността й се променяха бързо, когато Трей успееше да я целуне и да й прошепне любовни думи, с които преодоляваше бариерите, поставени от Емпрес.

Нямаше нужда от тези препятствия и резервираност. Той бе разбрал напълно тайната на нейното минало — тези невръстни братя и сестри, мизерията и беднотията, заедно с мъчителните спомени за аристократична почтеност и влияние, проличаващи в семейните портрети, окачени по стените; самотният сребърен свещник и висящия над камината офицерски меч. Какво още можеше да се скрие? На територията на Монтана — пък и навсякъде на Запад — имаше многобройни семейства, които се бяха придвижили към границата, за да възстановят своите предишни наследства и богатства. Защо й трябваше да се изолира така от него! Трей съвсем нежно попита, преди да я докосне:

— Скъпа, защо си толкова сдържана и непристъпна? Казах ти точно това, което си мисля. Липсваше ми.

Но когато Трей се пресегна да я хване за ръката, Емпрес се оттегли с бързи крачки настрани, при което масата отново се оказа помежду им.

Как можеше да отвърне на въпроса на мъж, чиято спалня бе по-голяма от цялата тази къщичка, където тя живееше със своите братя и сестри! Още повече, че брат й Гай, а също и останалите деца по всяка вероятност чуваха целия разговор. Та те бяха толкова близо, на една ръка разстояние! Как можеше да му каже: „Не, не съм уличница и въпреки това, че бях в салона на Лили, аз не съм за продан — а още по-малко душата ми!“. А как можеше да обясни на Трей, обграден от толкова много обожателки през целия си живот, че не може и не иска да си „играе на любов“ с него. Според Арабела и Люси флиртуването бе нещо обикновено, съвсем в реда на нещата, може би се бе превърнало даже в навик за него!

А нейните чувства към Трей бяха действително твърде сериозни и дълбоки. Тя не можеше да си позволи и най-малката игра с него. Трябваше да бъде силна! Толкова години бе успявала да бъде, а сега, още повече — след като бе поела на плещите си бремето да се грижи за цялото семейство след смъртта на родителите. Затова Емпрес предпочете да бъде сурова и хладнокръвна, за да не изпадне в неловко положение пред децата, ако ги слушаха в този момент, както и да опита да се защити. „Не може да се говори за никаква интимност, бъди практична!“ — наложи си тя. Емоциите й обаче, съвсем не издържаха и неочаквано за самата себе си, тя отвърна:

— Ти също ми липсваше.

— Аз ще се погрижа за децата — каза Трей тихо и уверено, наблюдавайки как вълнението я обхвана. Пулсът й на секундата се ускори, което можеше да се види от фината кожа на шията й. Трей си спомни какво удоволствие бе да обсипва с целувки тази нежна кожа. Беше уверен, че нейните чувства в този миг са същите. — И ние двамата с теб можем да останем насаме.

— Не! — отсече Емпрес, а страните й се изчервиха при чувството за обида и посегателство над нейния личен живот. — Не можеш да го направиш!

— Напротив, мога — отвърна й Трей.

Той не се опита повторно да я докосне, но думите и погледът му бяха достатъчни, за да се почувства тя ужасно неловко и притеснено. Емпрес потръпна, при което Трей се усмихна и попита:

— Искаш ли да ти помогна да приготвим закуската?

 

 

Същия ден Трей се държа твърде прилично и сдържано, въпреки тайно подхвърляните любовни погледи към Емпрес в моментите, когато децата не ги забелязваха или бяха заети. Емпрес бе невероятно развълнувана, струваше й се, че всички чуват ударите на сърцето й. Трей, разбира се, се държеше изключително добре и почтено и още от първия момент, в който се запозна с децата, той спечели всеобщото им възхищение. Невероятно бе, че тези малки същества, вместо да се шокират или изненадат при вида на странния грамаден мъж, появил се ненадейно през нощта в тяхната къща, го възприеха веднага като свой и всички до един го харесаха. Емпрес изобщо не бе допускала, че той умее да готви толкова добре и когато спомена за това, Трей само я погледна, арогантно повдигайки едната си вежда и престорено смирено запита:

— Защо пък да не умея да готвя?

Това изобщо не удовлетвори любопитството на Емпрес и тя настоя да разбере откъде, за бога, знае да приготвя нещо толкова сложно като ябълковия сос, когато нито веднъж не го бе видяла да помогне в готвенето, докато бяха в ранчото. Всичко, което Трей бе правил там, се свеждаше до позвъняването за някой слуга. След като децата с радост се включиха в приготвянето, изпичането и изяждането на кейка, Трей им предложи да се облекат в топли дрехи, за да ги изведе да се пързалят с шейна.

За кратко време той се превърна в нещо като образец, идол и най-добър приятел на децата, нещо, което действително изглеждаше невероятно, като се имаха предвид възрастовите разлики между братята и сестрите на Емпрес.

— Надявам се, че децата няма да имат нищо против, ако остана — каза той в момента, когато и последното дете излезе навън.

Усмивката, с която той произнесе тези думи, бе иронична, а очите му грееха от задоволство и радост.

— Мога ли да ти хвърля нещо? — гневно го попита Емпрес в отговор на самоуверения му тон.

Проникналият през прозореца слънчев лъч освети скулестото лице, правилния нос и типично строгите индиански черти, като накрая се отрази в светлите му усмихнати очи.

— Отказвал ли съм ти някога каквото и да е, скъпа моя? — отвърна Трей и широко разпери ръце.

Рефлексите обаче никога не му изневеряваха. Докато Емпрес го замери с чайника, който държеше в ръка, Трей вече бе изхвръкнал навън и затворил вратата зад себе си.

Той беше като истинско дете покрай братята и сестрите й, помисли си Емпрес, докато ги гледаше как беснеят и се пързалят дивашки по снега. За миг тя дори се зачуди дали Трей не се радваше на играта повече и от самите деца. По-късно всички успяха да придумат Емпрес да се присъедини към тях, докато направиха снежни кули и укрепления и започнаха игра на два лагера — мъжки и женски. Групата на Трей изгуби битката — нещо, което изобщо не се понрави на Едуард и Гай, въпреки старанието на Трей да им обясни, че един истински джентълмен винаги отстъпва на една лейди да победи. Междувременно Трей прошепна бързо на ухото на Емпрес, че изобщо не се смята за победен, защото възнамерява да открадне една целувка от нея по време на церемонията по предаването на вражеския женски лагер.

Тази целувка разтърси и двамата. Беше една бърза, истински страстна целувка, на която станаха свидетели всичките деца, викащи и крещящи от възбуда, оживени и радостни както никога досега. Тази целувка приличаше на докосването на ръцете на разделени влюбени между решетките на затвор, беше като нещо непозволено, откраднато или престъпно, както например да целунеш любовника си пред очите на собствения си партньор. Толкова се бяха разгорещили от битката със снежни топки, че за пръв път си дадоха сметка колко различно и неповторимо е да се целунеш с възлюбения в такъв невероятен студ, и при допира да усетиш измръзналите устни на другия. Това беше като електрически шок, разтърсил в един миг и двамата, като чувството бе неописуемо, вълшебно и единствено. Трей рязко се извърна и се оттегли на няколко крачки. Емпрес се облегна на един от ледените снежни късове, оцелели след битката и потрепери от вълнение.

Същата сутрин, след като се прибраха в къщата, всички се заеха да майсторят снегоходки. Когато съзряха колко ловко и умело се справя с това занятие Трей, децата останаха почти изумени, спомняйки си несполучливите опити на майка им и баща им да скалъпят подобни обувки. С дългите си пръсти Трей прегъваше и моделираше парените дървени калъпи, после завързваше и прокарваше през дупките въжето от сурова кожа, затягаше го с фини малки възли, макар по всичко да личеше, че това никак не е лесно, още повече, че през цялото време прекъсваше собствената си работа, за да помага на нетърпеливите слаби детски ръчички. Децата толкова оживено се стараеха да му помагат, че отстрани гледката бе неописуема. Трей бе изумително бърз, доброжелателен и търпелив. Хвалеше ги от време на време, за да поощри ентусиазма им и продължаваше труда си. Той успя да помогне на всяко едно дете, така че от опитите им да майсторят и те, действително се получи желаният продукт. Често-често той хвърляше по един страстен поглед към Емпрес, над главите на децата, от което сърцето й биеше още по-силно и развълнувано. Той се усмихваше по своя типичен начин, леко и загадъчно, колкото отново да я накара да потрепери от желание и нетърпение. Тази негова усмивка не означаваше нищо друго, освен че той е готов да почака още малко и да постигне всичко, което си бе наумил. Нямаше нужда да изразява мислите си с думи.

И когато вятърът заблъска силно привечер и навън изведнъж притъмня, Трей най-спокойно каза:

— Ето я и бурята, която се задаваше от вчера.