Сюзън Джонсън
Сребърен пламък (11)

Глава единадесета

До сутринта цялата долина бе затрупана в сняг и преследвачите на Трей, след като бяха изминали около четиридесет мили в напразни опити да открият някаква следа от него, се отказаха напълно. Всъщност снегът бе заличил и най-малката следа от Трей, а след ужасната буря, изобщо нямаше никакъв смисъл да продължават издирването. Групата, тръгнала след Трей остана за три дни при Кресуел, докато затихне вятърът и снегът намалее. За четиридесет и осем часа дебелината на снежната покривка бе станала около шестдесет сантиметра, а след като вятърът задуха напосоки, преспите достигнаха дори човешки бой.

След като разпита Кресуел, Блу разбра, че Трей почти е настигнал Емпрес с разстояние от няколко часа разлика и това се бе случило един ден, преди снегът да започне да вали. Блу пределно добре знаеше уменията на Трей като преследвач и конник, затова бе сигурен, че е успял да я открие. И ако не я бе открил, преди да е достигнала своя дом, дано поне семейството й не причиняваше някакви неприятности на Трей. В случай, че Трей бе успял да я засече по пътя, можеха да се скрият в някой навес и да изчакат, докато бурята отмине. А такъв навес Трей щеше да открие със сигурност, защото наследникът на Хейзард бе обучен във всички възможни техники и способи за оцеляване при екстремални обстоятелства.

Сега, когато бурята бе отминала, издирването можеше спокойно да продължи. Блу изпрати неколцина мъже до ранчото за още коне и провизии, а двамата с Фокс разпитаха допълнително живеещите около станцията на Кресуел за посоката, в която Трей бе потеглил. Никой обаче не можа да им помогне.

Докато търсенето на Трей продължаваше, Джейк Полтрейн предпочете да прекара колкото може повече време в Палата на удоволствията на Ли Синг Ку. Той обмисляше отмъщението си над Брадок-Блек и никой не го обезпокояваше в този момент на опиянение от наркотика. Виждаше се като победител над всичко и всички. Това обясняваше и пристрастието му към опиатите. В такова състояние Джейк бе само триумфиращ, изпаднал в еуфорията на надмощието и отмъщението над семейство Брадок-Блек. В тези моменти, когато главата му бе замъглена от опиати, той никога не подгъваше гръб, винаги излизаше най-силен и смел — нещо, което съвсем не бе така в реалността. Да, той наистина се бе огънал в онзи ден, когато поставяше огради, контролиращи правата му над водите в района, а Хейзард изникна отнякъде, мощен като бик, заедно с проклетия си син и онази дяволска шайка бойци край него. С ръце, леко спуснати на хълбоците, където висяха револверите, Хейзард тайно се надяваше Джейк да посегне към пушката си. Тъп арогантен индианец! Той много добре знаеше, че никой не стреля по-бързо и по-точно от него. А и този негов син, безочлив и дързък като дявола, пълно копие на стареца, само че още по-огнен и макар и не толкова хладнокръвен убиец, все пак доста добре владеещ оръжието. Говореше се, че Трей е почти толкова добър в стрелбата, колкото баща си. В онзи прокълнат ден Хейзард бе произнесъл с дълбок, тих и невъзмутим тон:

— Намираш се на земя, която принадлежи на абсароките. Ние не разрешаваме на никого да поставя каквито и да било прегради на земите на абсароките. Правата над водата са наши. — Смиреността и кроткият благ тон бяха като на самия Бог…

Джейк вдъхна дълбоко от опиата и надигналият се в гърдите му гняв се стопи и изчезна в облака дим. Още едно вдишване и въображаемите сцени, в които той винаги бе победител щяха отново да заемат замъгленото му съзнание.

Джейк бе убил най-хладнокръвно мъжа, когото бе наел да застреля Трей в дома на Лили. През нощта, когато тексасецът дойде да получи втората част от парите, из града се носеше слух, че Трей е на смъртен одър, но Джейк осъзнаваше, че ако открият убиеца, ще разкрият и самия него. Джейк не бе глупак, а безскрупулен хищник, който добре знаеше, че свидетелите винаги са излишен риск. Малкият пистолет, скрит в ръката му, бе изненада дори за самия професионален убиец от Тексас, който от ранна възраст бе научен да бъде предпазлив. Един от заселниците бе открил вкочаненото тяло на тексасеца, докато търсел изгубено животно. Никой не познаваше намерения труп, въпреки че в хайката, с която Джейк напоследък дружеше споменаха, че този мъж се бил представил като Уейко.

Още едно подозрително съвпадение на обстоятелствата падна на гузната съвест на Джейк Полтрейн.

 

 

Една седмица след като Трей бе потеглил след Емпрес, Хейзард и дъщеря му от първия брак, която изпълняваше ролята на негов адвокат, бяха на посещение при шерифа на Хелена.

— Няма да е така лесно — спомена адвокатът.

Шерифът току-що ги бе информирал, че всички улики срещу Джейк нямаха конкретно доказателство. Нищо не даваше достатъчни основания да бъде обвинен Полтрейн. При смръщения поглед на Хейзард, шерифът добави:

— Продължаваме разследването.

— Той ми е задължен — промърмори Хейзард, докато минаваха през богато декорираните врати на съда и излязоха навън, където блестеше яркото зимно слънце. Острият вятър прониза тялото му, а косите му се развяха над кожената яка на палтото му. Хейзард поспря, за да се закопчае. „Защо, си мислеше той, проявявам такова търпение и вежливост при явните доказателства за жестокия хладнокръвен опит за убийство на сина ми?!“ Първото, което му хрумна, бе, че с един куршум в главата на Джейк Полтрейн всичко щеше да свърши мигновено. Докато подрастваше, едно време, го учеха да отмъщава на всички свои врагове. Той въздъхна тежко в студения брулещ вятър.

— Мартин прави всичко, което е по силите му — каза дъщеря му, досетила се какво може да означава тази въздишка на Хейзард, — но няма никакви свидетели. — Гласът, с който тя произнесе тази защита на шерифа, прозвуча на Хейзард като нещо типично и общоприето от страна на адвокат в такъв случай. — Явно, никой през онази вечер у Лили не е забелязал убиеца да идва или да напуска местопроизшествието.

— Да не би да се опитваш да защитаваш Мартин? И сам виждам, че е достатъчно млад и неопитен, макар да ми изглежда добър и надежден. Искаш ли да го накарам да…

— Татко, изобщо не се опитвай да ми напомняш, че той ми е длъжен — каза дъщерята на Хейзард с отмерен тон, докато тъмните й очи бяха твърде сериозни.

Дейзи бе дъщеря на Хейзард от предишния му брак, преди да срещне Блейз.

— Не мога ли да се произнеса за процеса, преди да са го изопачили като някакво злобно нападение на ревнива жена над мъж? Ако го направят, това означава, че нямаме никакви доказателства за противното, което означава, че не можем да обвиняваме. Би ли искал да стане точно така, а, татко?

— Дейзи, успокой се — подкани я Хейзард с усмивка.

Тя обаче не само не се усмихна в отговор, а повдигна намръщено вежди, което извънредно много напомняше за собствения му навик да го прави, като се разсърди.

— Изобщо не съм се усъмнил в твоите умения и опит — извини се Хейзард, като си припомни, че годините във Васар и високите й оценки на изпитите, докато следваше право в Чикаго, несъмнено й бяха дали основание да има определено самочувствие. Той самият много се гордееше с нея. — Само че ми се иска всичко да стане много по-бързо — поясни Хейзард.

— Татко, разбери, че не можеш да разстреляш всеки, който не е съгласен с тебе.

Дейзи определено се заяждаше с него, макар че усмивката й бе доброжелателна. Именно тази усмивка, нежна и чувствена, бе причината Хейзард да се влюби навремето в майка й.

— Ще се опитам да се държа по-цивилизовано. Допада ли ти тази идея?

— Не се занасяй. Знаеш твърде добре, че си по-цивилизован от всеки друг тук, в Монтана!

— Добре тогава, какво ще кажеш, ако наистина проявя цивилизованост и поканя Мартин на вечеря? Това ще навреди ли на собствените ти разбирания за добро поведение и етикет? — попита Хейзард, лъчезарно усмихвайки се към дъщеря си.

— Недей да ме притесняваш, татко!

— Не ме наричай „татко“. Звучи ми така, сякаш сме се срещнали точно преди два дни.

— Добре — съгласи се Дейзи, отказвайки се изобщо от всякакви такива обръщения, тъй като „тате“, „на-па“ или „татенце“ й се струваха още по-неофициални и интимни, несвойствени на нейната улегнала, задълбочена натура. Още като съвсем малка тя бе твърде сериозна, концентрирана над всичко, което вършеше. Не бързаше да изказва мнение или становище, преди да е премерила всички доводи и алтернативи. Тя изцяло бе случила с професията, която си избра.

За да я разсее, Хейзард каза:

— Е, бих предпочел „татко“ пред тази продължителна и мъчителна съдийска пауза.

При тези думи той се усмихна широко и разроши перата на тъмновиолетовия й кадифен жакет.

Като се приведе леко и предпази с ръка скъпите пера на жакета си от закачката на баща си, тя бавно се усмихна. Дейзи шиеше дрехите си при един парижки шивач. Шапката й бе невероятно женствена и предизвикателна. От баща си бе наследила високия ръст и живия поглед, а от майка си — изключителната женственост, елегантност и чар.

— Татко, не се тревожи за мен. Няма опасност да си остана стара мома.

„Едва ли, наистина, при тази красота…“ — помисли си Хейзард, но предпочете да й отвърне тактично, като не пропусна и нейните собствени виждания за женските права:

— Не бих се тревожил, Дейзи, ако ти сама пожелаеш така да живееш, но, по дяволите, ако действително проявяваш някакъв интерес към Мартин Содерберг, защо да не направим нещо?

— „Да направим“? Не ми допада твърде като предложение. Защо всички ще се ангажираме с това? Сама също бих могла да се погрижа.

При тези думи Дейзи се протегна и помирително подаде ръка на баща си.

В този момент Хейзард си припомни изплашеното дванадесетгодишно момиченце, което току-що бе изгубило майка си и втория си баща при злополука по време на лов. След ужасното нещастие дъщеря му го очакваше толкова сериозна и задълбочена в неговия кабинет, че Хейзард не можеше да разбере дали всичко, което й каза тогава, действително й бе станало ясно. След като я бе хванал за ръката, той й бе предложил:

— Ела, Дейзи, нека видим дали стаята ти е същата, както и преди…

Оттогава Дейзи бе станала неотлъчна част от неговия живот, не само гостенка по време на летния сезон.

Хейзард неволно потръпна от спомените, усмихна се и забрави за техния разговор отпреди минута.

 

 

Когато се върнаха вкъщи, той потърси Блейз в библиотеката и я помоли:

— Скъпа, нека поканим Мартин Содерберг на следващата ни официална вечеря заради Дейзи.

Блейз погледна леко изненадана, прекъсвайки писмото, което пишеше в този момент. Хейзард бе изрекъл молбата си бързо, още с влизането си в библиотеката. Значи бе напълно сериозно.

— Аз също съм толкова изненадан, колкото и ти, но, изглежда, натам отиват работите — призна Хейзард, докато си смъкваше шала, за да го метне на един стол. — Освен това трябва да го направиш като голямо парти, за да не се усъмни Дейзи. Тя ми даде да разбера, че не иска да й се меся.

— Виждам, че, както винаги, продължаваш да правиш това, което сам решиш.

Сините й очи блестяха провокиращо, като тона, с който произнесе последните думи.

— Не се подчинявай на заповедите ми, скъпа моя, знаеш добре как да постъпваш в такива моменти. — Хейзард се приближи до Блейз, за да я целуне и добави: — Само че има едно малко изключение. — Блейз долови топлия му дъх, докато той говореше. Хейзард се изправи, усмихна се дяволито като момче и каза: — Знаеш, че правя винаги всичко, което ти ми кажеш.

Блейз гледаше с благоговение, докато Хейзард събличаше палтото си. Той й се стори толкова красив и привлекателен, както бе и в първия ден, в който го бе срещнала. С годините тялото му не се бе променило ни най-малко — той бе останал все така строен и стегнат. Това се дължеше на ездата, която си оставаше негово хоби и занимание във всяко свободно време; благодарение на нея всеки негов мускул бе във форма. Блейз му отвърна със същия забавен тон и закачливост:

— Може и да правиш онова, което ти казвам, драги, но само ако предварително те накажа за всеки случай, като майстора, който набива чирака, преди да е счупил стомната.

Облягайки се на ъгъла на бюрото, Хейзард погледна развеселено, поклати единия си крак и каза:

— Ти си единственият човек, който може да си го позволи.

След това погледна бързо към часовника и попита:

— Имаме ли време до вечерята?

Блейз повдигна веждите си от почуда и едва сподави смеха си.

— Не ми се вярва, освен ако не си решил да правиш нещо прекалено скоростно. Знаеш, че никога не съм си падала по бързите процедури — обясни Блейз с предизвикателен, сладострастен тон, който Хейзард обожаваше. — Знаеш ли, когато се отървем най-после от всичките тези отегчителни и досадни политици, ще се радвам да прекарвам остатъците от нощите с теб.

— С бутилка шампанско и бумтящ огън в камината — допълни Хейзард.

— И с дръпнати завеси, за да можем да се любуваме на звездите.

— Нашите звезди… помниш ли онази хижа в планината преди години?

Всяка година Блейз и Хейзард с радост посещаваха мястото, където Трей се роди през първата зима от техния съвместен съпружески живот. Те прекарваха колкото могат по-дълго в тази планинска хижа. Мястото бе тихо, приказно красиво, далеч от суетнята и проблемите на ежедневието. „Нали няма да се връщаме?“ — питаше Блейз винаги, когато наближаваше моментът да потеглят обратно за Монтана. Хейзард я уверяваше, че ще останат и дълго я държеше в прегръдката си. Разбира се, и двамата знаеха, че щастливите и спокойни дни привършват и ще се завърнат в Хелена. Знаеха, че тази фраза е по-скоро като някаква тяхна детска игра на думички.

— Да, струва си поне да си спомним за хижата в планината, какво друго ни остава тук в града? Какво ще кажеш, ако приключим днес в единадесет? — попита Блейз усмихнато.

— Това се казва идея, скъпа! Ще бъде най-кратката вечеря в цялата история на Хелена.

— О, мили, нали няма да пропуснеш някои задължителни изисквания на етикета? — обезпокои се Блейз, която добре познаваше мъжа си, склонен понякога да пренебрегне някои условности.

— Нали знаеш, че с мен е много лесно да се разбереш — увери я Хейзард и прокара пръст по извитата й вежда. — Ще имаш възможност да изпратиш всички гости до десет и половина вечерта, с моя помощ, разбира се. След това обаче, не мога да гарантирам, че ще съблюдавам някакви си цивилизовани маниери.

— Ти си непоправим, но въпреки това аз харесвам такива мъже.

— Запази си чувствата за мен, за да не се налага да убивам някого.

В очите му се четеше привързаност към нея и Хейзард си помисли какъв невероятен късмет е имал да намери жената, която е способен да обича до смъртта си. Той изведнъж си спомни за чувствата на дъщеря си и докато отпускаше вратовръзката си и разкопчаваше копчетата на жилетката си попита:

— Какво мислиш за Мартин?

— Изглежда много приятен. А ако отговаря на изискванията на Дейзи, означава, че е още по-добър. Тя е доста особена.

— При тази забележка не зная дали да се обиждам или напротив. Да не би да искаш да кажеш, че ти не си особена? — попита Хейзард закачливо и раздразнително.

— За бога, не! — отвърна Блейз с усмивка на лицето. — Аз изобщо не съм особена. Единственото нещо, което искам, е мъжът ми да ме обича повече от всичко друго на света.

— Сигурно затова така добре се разбираме — каза Хейзард със задоволство.

— Ако те чуя да казваш нещо подобно на някоя друга жена, ще те убия! — закани се Блейз с ведра усмивка на лицето, а сърцето й тръпнеше от щастие, че любовта им се бе съхранила непокътната през годините.

— Като зная колко добре стреляш, ще внимавам доста — отвърна Хейзард, очевидно развеселен.

Съвсем скоро след разговора им, докато Блейз и Хейзард се обличаха, Фокс пристигна с новини.

— Открихте ли го? — попита Блейз с разтревожен глас и безпомощно потърси ръката на Хейзард.

Фокс ги осведоми как е протекло издирването, докато стигнат до Кресуел, отговори бързо на въпросите на Хейзард за темпото, с което се придвижват, провизиите, снежната покривка и предаде куп заповеди за Блу след завръщането му от планината на следващия ден.

Блейз, естествено, бе много по-загрижена от Хейзард. Бащата имаше абсолютно доверие на сина си, че ще оцелее в планината. Нали сам го бе обучавал! Освен това Трей бе тръгнал с достатъчно провизии. Онова, което безпокоеше Блейз, бе неукрепналото му здраве. Майките, помисли си Хейзард, винаги пренебрегват дреболиите и детайлите, като например онова, което той бе узнал за начина, по който Емпрес и Трей бяха прекарали дните си в спалнята, докато са били сами. Това го караше да бъде спокоен, че Трей очевидно имаше доста сили, щом е съумял да прекара така бурно цяла една седмица. Като баща той не се безпокоеше изобщо за Трей, но ако Блейз не вярваше на слуховете за преживяванията му с Емпрес през последната седмица, и това не я успокояваше ни най-малко, то всичко си беше неин проблем. Хейзард не искаше да засегне чувствителността и разбиранията й, като й намекне, че напразно се безпокои за Трей.